Джоана Линдзи
Пленница (13)

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

Филип прекара по-голямата част от следващата седмица в шатрата, за да се възстанови по-бързо. Кристина постепенно се примири с мисълта, че се налага да бъде с него постоянно. Компанията му дори започна да й харесва, тъй като сега той не искаше нищо от нея. Държеше се съвсем нормално, разговаряше с нея, смееше се и даже я научи да играе на карти. Тя съвсем лесно усвои покера и скоро дори взе да го побеждава.

Започна да се чувства спокойна в присъствието на Филип, сякаш го познаваше откакто се помни. Той й разказа как е дошъл в Египет да търси баща си, а също и за живота си с племето. Разказа й как са се скитали от оазис на оазис в пустинята в търсене на пасища за стадата си и как от време на време нападали някой керван или друго скитническо племе. Тя го попита защо предпочита този начин на живот, но Филип каза само:

— Баща ми е тук.

Но принудителното бездействие в тясната шатра го правеше раздразнителен. Някъде към четвъртия ден след инцидента той започна да се сопва на Кристина и за най-дребното нещо. Тя обаче не обръщаше внимание на гневните му изблици. Беше се чувствала по същия начин в началото, когато стоеше затворена в шатрата. Щом Филип изпаднеше в мрачно настроение, Кристина просто излизаше и отиваше да види Язир.

Язир Алхамар винаги се радваше на нейните посещения. Още с влизането й в шатрата кадифените му очи светваха и около тях се образуваха гънки от смях. Присъствието й сякаш вдъхваше живот в немощния старец. Беше толкова различен от собствения й баща, починал в разцвета на силите си. Но тя знаеше, че Язир не е толкова възрастен, колкото изглеждаше. Жаркият климат на Египет и несгодите на пустинния живот го бяха състарили рано.

Бащата на Филип умираше. Беше блед, по-слаб, отколкото при първата им среща и трудно съсредоточаваше вниманието си.

Кристина му четеше от „Хиляда и една нощ“, книга, която той много харесваше. Но след не повече от час Язир заспиваше или просто зарейваше поглед в пространството, сякаш изобщо не забелязваше присъствието й.

Когато тя спомена на Филип за състоянието на Язир, той само каза:

— Знам.

Но Кристина видя скръбта в тъмнозелените му очи. Филип знаеше, че баща му няма да живее още дълго.

 

 

В утрото на седмия ден след инцидента Кристина усети в съня си ръката на Филип, която дръзко я галеше. Тя се обърна в просъница, прегърна го, изви тялото си към него и с готовност посрещна целувката му. Едва тогава осъзна, че не сънува, и ужасено изпищя:

— Не! — Опита се да го отблъсне, но Филип безцеремонно стисна ръцете й.

— Защо не? — попита той. — Раната ми вече зарасна достатъчно. Не съм забравил с каква страст ми се отдаде миналата седмица, преди да ме направиш инвалид. Сега, за мое щастие, се оправих и те желая. — Устните му жадно се впиха в нейните и я оставиха без дъх.

— Филип, престани — замоли го Кристина. — Преди седмица си имах причина да се държа така, но това няма да се повтори. Пусни ме! — Тя се помъчи да освободи ръцете си, но напразно. Силата на Филип се беше възвърнала.

— Значи просто си си играела с мен в онази прекрасна нощ? Е, аз пък няма да те пусна, сладка моя. Щом толкова настояваш да се дърпаш, прави го. Съпротивлявай се, докато умреш от удоволствие!

 

 

Същия следобед Кристина чу отвън сърдити гласове. Тя изтича до входа на шатрата и видя Филип и Рашид, които спореха разгорещено. На земята до тях седяха три жени. Филип внезапно обърна гръб на Рашид и закрачи към шатрата си. Красивото му лице беше потъмняло като буреносен облак.

— Прибирай се, Кристина — изръмжа той, отиде право до скрина, напълни чашата си с вино и я пресуши.

— Какво става, Филип? — попита Кристина. Беше любопитна какво го е разсърдило толкова и се надяваше причината да не е у нея. — Виждам, че имаме посетители.

— Посетители, ха! — изсумтя Филип и закрачи напред-назад. — Тези жени не са посетители. Те са робини, които Рашид е отвлякъл от някакъв керван за роби снощи. Възнамерява утре да ги закара на север и да ги продаде.

— Робини?! — възкликна ужасено тя, изтича към Филип и го завъртя с лице към себе си. — Ти си израснал в Англия. Не можеш да позволиш продажбата на човешки същества. Кажи ми, че не можеш!

— Аз не позволявам, но това е без значение.

— Ще ги освободиш, нали? — извика Кристина и потърси потвърждение в очите му. Но Филип се отдръпна от нея.

— Не — отговори рязко той. — По дяволите, знаех си, че това ще се случи.

Ако Филип позволеше на Рашид да продаде тези жени, какво щеше да го спре да продаде и нея? Всичките й надежди отново угаснаха.

— Защо няма да ги пуснеш да си отидат? — попита тихо тя.

— Защо винаги трябва да ме разпитваш, жено? Робините са собственост на Рашид. Той ги е откраднал. Както вече ти казах веднъж, аз му позволявам да задържи онова, което е откраднал. Не ми задавай повече въпроси, свързани с него, разбра ли?

— Всичко разбрах — избухна Кристина. — Ти си жесток, безмилостен варварин. Ако още веднъж се осмелиш да ме докоснеш, ще те пробода пак, и то наистина смъртоносно!

Тя избяга в шатрата на Язир с надеждата, че Филип няма да я последва. Но там живееше и Рашид и Кристина налетя право в ръцете му.

— Ти! — изсъска тя злостно. — Ти си по-лош и от Филип! Всички сте банда зверове!

Рашид я пусна и отстъпи назад. На лицето му се изписа престорено недоумение.

— С какво съм те обидил, Кристина? — попита той.

— Нямаш ли капчица уважение към другите човешки същества? — изкрещя тя с ръце на хълбоците. — Защо трябва да продаваш тези жени?

— Няма да ги продам — каза Рашид, като я огледа жадно от глава до пети. — Презрението на една толкова красива жена е последното нещо, което бих желал. Ако искаш да пусна тези робини, ще го направя.

Кристина го изгледа изпитателно. Значи Рашид не беше толкова алчен, колкото Филип се опитваше да го изкара.

— Благодаря ти, Рашид. Съжалявам, че избухнах така. Изглежда съм грешала в преценката си за теб. — Тя се усмихна. — Ще вечеряш ли с нас довечера? Боя се, че не бих искала да оставам насаме с Филип.

— О, нима не си щастлива тук? — попита той меко. — Не се ли разбирате с Абу?

— Защо смяташ, че някога сме се разбирали? — засмя се тя.

Може би бе намерила приятел в лицето на Рашид.

— Това е много лошо, Кристина — каза той, преди да се разделят.

Тази вечер Кристина играеше ролята на добрата домакиня. Тя изпълняваше всички желания на Рашид, усмихваше му се и го развличаше с разкази за Англия и за своето детство.

Рашид не сваляше очи от нея, без да го е грижа, че показва желанието си толкова открито. В целия свят няма жена, която да може да се сравни с красотата й, мислеше си той. Беше облечена в бледозелена копринена пола и блуза, а върху гладките й бели рамене бе преметнат красив шал. Косата й бе завързана на тила и златните къдри се спускаха като буйна река по гърба й. Рашид усещаше как при вида на тази неземна хубост решимостта му да осъществи плановете, кроени толкова време, започва да се разколебава. Но, не биваше да се поддава на тази слабост. Бе чакал прекалено дълго.

Брат му също гледаше Кристина, но поради друга причина. Откровеният й флирт с Рашид го изпълваше с дива ярост. С всяка следваща чаша вино Филип измисляше нов, по-жесток и префинен начин да убие и двамата. Още при излизането на Кристина от шатрата този следобед се беше ядосал, а сега вече чувстваше, че е в състояние да извие хубавата й шия. Бе посрещнал новината, че Рашид ще освободи робините с ледено мълчание. Но гневът му нарастваше с всяка минута. Тази жена си играеше с огъня!

Кристина напълно пренебрегваше Филип — както по време на вечерята, така и след това. Знаеше, че потъмнелите му от ярост очи следят всяко нейно движение и бе доволна, защото копнееше да го накара да се чувства зле. Гневът му я забавляваше и я правеше все по-самоуверена и дръзка.

След като Рашид си замина, тя седна срещу Филип, наля си чай и зачака реакцията му. Той обаче продължаваше да я гледа безмълвно и по гърба й пропълзя тръпка на безпокойство.

— Приятно ли ти беше да ме правиш на глупак, Кристина?

Кристина се сепна и го погледна напрегнато, сетне попита с престорена невинност:

— Какво съм направила?

Страховитият му глас я накара да потрепери.

— Не разбираш ли, че този път прекали, жено?

— Боя се, че тази вечер ще прекаля още повече — прошепна тя.

Когато той се надигна, Кристина бързо потърси ножиците, които бе скрила под полата си. Но Филип предугади нейните намерения и стисна здраво ръцете й, за да й попречи. После грубо я изправи на крака, развърза полата й и захвърли ножиците в другия край на стаята.

— Наистина ли можеш да ме убиеш, Тина? — попита той с каменно лице.

Беше подценил тази жена.

— Да, мога да те убия! — просъска тя. Колко унизително бе да стои полугола и безпомощна пред него! — Мразя те!

Филип стисна челюст и затегна хватката си.

— Това вече съм го чувал, и то неведнъж. Този път ти наистина отиде твърде далеч, Кристина, и заслужаваш да бъдеш наказана. — Той седна и я преметна през коленете си. Изражението му бе непроницаемо.

— Филип, не! — извика Кристина, ала в същия миг ръката му се стовари с все сила върху оголената й плът. Тя изкрещя от болка, но Филип отново я удари с огромната си ръка, този път още по-силно, като остави втори яркочервен отпечатък върху бялата й кожа. — Моля те, Филип. Не бих могла да те убия. Знаеш го!

Той не й обърна внимание и я удари за трети път.

— Филип, кълна се, че това няма да се случи никога повече! — По бузите й се стичаха сълзи. Молеше го, но всъщност вече й беше все едно. — Кълна се, Филип. Моля те, престани!

Филип я обърна и нежно я залюля в прегръдките си. Тялото й се разтърсваше от ридания. Чувстваше се като малко дете. Досега никой не бе я удрял, дори родителите й. Беше унизена, смазана, но Филип бе прав — тя си го заслужаваше. Трябваше да се досети, че той ще разбере нейната измама. Никога не би могла да го прободе. Никога не би събрала толкова смелост.

Накрая Кристина спря да плаче и положи глава върху широката гръд на Филип. Продължаваше да трепери, но нямаше сили да протестира, когато той се изправи и я отнесе в спалнята. Беше й все едно какво ще прави с нея. Филип я положи върху леглото и свали блузата й и парчето плат, което бе увила около крака си, за да закрепи ножиците. После придърпа завивките върху треперещото й тяло и отметна златната коса от лицето й. Накрая се наведе, целуна я нежно по челото и излезе. Но Кристина не помръдна, само се взираше пред себе си с пълно равнодушие.

 

 

Филип прекоси стаята с големи крачки, отиде право при виното си и пресуши чашата, опитвайки се да забрави събитията от деня. Сетне легна на дивана и се замисли за жената, която спеше в леглото му.

Цяла вечер си бе представял с какво удоволствие ще я накара да страда заради флирта й с Рашид, да крещи и да го моли за милост. Но след като Кристина действително му бе дала повод да я накаже, той се почувства засрамен. Срамуваше се, че й бе причинил болка. Но, по дяволите, тя го бе заслепила от гняв и си заслужаваше боя! А и беше готова да го прободе! Тези нейни глупави игри, които… Все едно, сега той бе този, който страдаше. За пръв път в живота си посягаше на жена и това никак не го изпълваше с гордост. Дявол да го вземе, тази проклета жена наистина го побъркваше!

Ами онова хлапе Рашид? Той пък каква ли игра играеше сега? Филип го бе помолил или да освободи робините, или да ги изведе от стана, но Рашид бе отказал категорично. Защо след това се бе подчинил на молбата на Кристина?

Филип знаеше, че брат му е запленен от нея и не можеше да го вини за това. Кристина бе толкова красива, че едва ли съществуваше мъж, който не би я пожелал. Може би Рашид се опитваше да спечели обичта й — нещо, в което Филип се бе провалил. Не трябваше да изпуска младока от очи. Кристина бе негова. Въпреки нейната омраза, той нямаше да позволи на никого да му я отнеме.