Джоана Линдзи
Пленница (17)

ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА

Събуди се от дяволска болка в очите. Опита се да ги отвори, но слънцето вече се беше издигнало високо в небето и го заслепи. За миг Филип се почуди защо е спал навън, но когато понечи да се изправи и усети болката в раменете си, си припомни всичко.

Значи слънцето вече си върши работата, помисли си той, свел поглед към почервенелите си гърди и ръце. Поне за едно Али Хейаз се беше оказал прав — не се бе събудил да види изгрева.

Сега слънцето бе точно над него. Филип лежеше напълно неподвижен под палещите му лъчи. Чувстваше езика в устата си като чужд, като парче сух плат. Дори потта, която се стичаше по изгорялата му кожа, му причиняваше болка. Колко време щеше да продължи това?

Кога щеше да умре?

Трябваше да мисли за приятни неща. В съзнанието му като сияйно видение изплува образът на Кристина и Филип, забравил за болката, се унесе.

Някакъв далечен глас го викаше по име. После гласът стана по-силен и го върна в реалността. Той с усилие отвори очи и видя Али Хейаз, изправен до него. Опита се да проговори, но устата му бе пресъхнала, а устните му — напукани и подути.

— Значи още си жив. Явно имаш силна воля за живот. — Али се обърна към пазача до себе си. — Дай му няколко капки вода, но не повече.

Когато пазачът изпълни нареждането му, Али каза:

— До утре сутринта трябва да си мъртъв. Ако още си жив, ще накарам един от хората си да те убие, защото при изгрев слънце трябва да разтурим стана и да отпътуваме. Водата тук намалява. Бих те взел с мен и бих те разпънал отново, но хората от племето ти скоро ще тръгнат да те търсят. Така че утре ще умреш, независимо как. Приятни сънища, Абу.

Слънцето се скри, но Филип продължаваше да гори в огън. Водата, която му бяха дали, само бе изострила сетивата му. Мислеше за Кристина, която лежеше в шатрата на Хейаз, само на няколко крачки от него. Тя поне щеше да проспи този кошмар. Кошмар ли? Не и за нея. Кристина вероятно би се зарадвала да го види опечен жив. В края на краищата, тя го мразеше. Е, скоро щеше да се върне при своя брат, както винаги бе искала.

Луната се бе вдигнала високо, когато Филип усети до себе си нечие присъствие.

— Най-сетне станът заспа, но трябва да сме тихи, за да не предизвикаме тревога — прошепна някакъв мъж, като се приведе над него. — Аз съм Амаир Абдала, брат на Амин, която живее в твоя стан. Моля те да простиш на баща ми и на мен, че участвахме в този план. Баща ми е стар човек. Единственото му желание бе да се сложи край на омразата на нашия шейх и отново да види дъщеря си. Но сега той разбира, че не беше правилно да отвличаме твоята жена. Тя не заслужава да страда, нито пък ти. Сега ще втрия мехлем в кожата ти. Недей да викаш.

Тялото на Филип се сгърчи, когато хладният балсам докосна кожата му, но той успя да сподави виковете си и човекът намаза с мехлема гърдите и лицето му.

— Щях да те освободя още миналата нощ, но ти беше упоен прекалено силно. Скоро мехлемът ще подейства и ще смекчи болката — каза Амаир, като избърса ръцете си. Сетне сряза въжетата, изправи Филип на крака и му подаде манерка с вода. Филип отпи няколко глътки. — Конят ти чака ей там. Жената все още е упоена и няма да може да язди сама. Ще я доведа след малко. Можеш ли да говориш?

Филип отпи още малко вода и успя дрезгаво да прошепне:

— Какво ще стане…

— Утре сутринта, преди шейх Али да се е събудил, баща ми ще се срещне със старейшините. Те ще вразумят Али, ще му попречат да те преследва и ще ме защитят от него. Моля те да разбереш, че ми бе наредено да отвлека жената. Не исках да го правя, но нямах избор. Можеш ли са ми простиш?

— Винаги си добре дошъл в моя стан — отговори му Филип.

— Сега ще доведа твоята жена. Имаш пет часа, докато изгрее слънцето. Дотогава ще можеш да си облечеш робата.

Амаир пристъпи към шатрата, разряза я с ножа си, пропълзя вътре и след минута се появи с Кристина на ръце. Постави я внимателно до Филип и отиде да доведе коня.

С помощта на Амаир Филип възседна Виктъри. После младежът качи Кристина пред него.

— Ще можеш ли да яздиш?

— Ще трябва — каза Филип.

Амаир безшумно поведе коня през заспалия стан.

— Желая ти дълъг и плодотворен живот, шейх Абу. Аллах да е с теб.

— Сбогом, приятелю мой. Дължа ти живота си — прошепна Филип. Сетне смушка Виктъри с пети и препусна в галоп към дома.

Всяко движение му причиняваше мъчителна болка, но скоро мехлемът започна да действа. Странно, но не изпитваше лоши чувства към Али Хейаз. Съжаляваше го, задето бе живял толкова години с отровна омраза в сърцето.

Филип благодари на бога, че още е жив. Скоро щеше да се излекува, а си бе върнал и Кристина. Да, имаше за какво да бъде благодарен.

Единственото, което не му достигаше, за да бъде най-щастливия мъж на света, бе любовта на Кристина. Но той не можеше да я насилва. Ако й признаеше, че я обича, тя само щеше да се изсмее. Не, трябваше да спечели постепенно любовта й. Сега, когато тя отново беше с него, щеше да бъде търпелив.

 

 

Съзнанието на Кристина постепенно се проясни и тя с почуда установи, че е възседнала кон, който се движи.

Беше светло. Пред очите й бяха само шията на коня и пустинята. Спомняше си някакъв оазис с разпънати шатри, спомняше си, че бе пила вино, но нищо повече. Как се бе качила на този кон? Къде я водеха сега?

Трябваше да избяга. Трябваше да се върне при Филип. Кристина блъсна с лакът мъжа зад себе си, преметна крак през врата на коня и падна върху пясъка. Мъжът изръмжа, но това не я интересуваше. Тя се изправи, залитайки, и хукна да бяга.

— Кристина!

Кристина се закова на място. Не можеше да повярва. Филип беше дошъл да я спаси и сега я водеше у дома. Тя извика името му и се обърна. Но радостта и се смени с ужас, когато видя лицето му, покрито с рани.

— О, господи!

— Същото казах и аз, когато те видях, но не искам да ти обяснявам сега. Моля те, качи се обратно на коня, Тина. Нямам търпение да стигнем у дома.

— Но, Филип, лицето ти е…

— Мога да си представя как изглеждам — прекъсна я той. — А ти виждала ли си собственото си лице? Никой от нас не е… не прилича на себе си, но ще се излекуваме. Хайде, Тина.

Макар и трудно, Кристина успя да се качи върху Виктъри без помощта на Филип. Беше объркана и загрижена. Как ли бе изгорял толкова лошо? Е, поне бяха отново заедно и тя благодари на бога за това.

Час по-късно двамата влязоха в стана, където веднага им помогнаха да слязат от коня. По лицата на всички, които бяха излезли да ги посрещнат, се четеше изумление и тревога. Плачеща, Амин се втурна към Кристина и нежно я прегърна.

— Мислех, че си мъртва… Всички мислехме така. А когато шейх Абу също не се върна, решихме, че са го убили, когато се е опитвал да те спаси. Но лицето ти… О, Кристина, много ли те боли? Как се случи това? — Тя стисна ръцете на приятелката си. — Ами шейх Абу? Как е изгорял толкова лошо?

— Удари ме един арабин от някакво пустинно племе, после ме заведоха в стана си, но не зная защо. Това е всичко, което си спомням. Дори не знам как Филип ме е спасил и защо е изгорял толкова. — Кристина се обърна и видя, че Филип е тръгнал към шатрата, подкрепян от Саид. После отново погледна Амин.

— Амин, толкова съжалявам за Ахмад.

— Ахмад ще се оправи, но аз трябва да помогна на Майди да се погрижи за шейх Абу.

— Ахмад е жив! — възкликна щастливо Кристина.

— Да, до ден-два ще бъде добре. Куршумът се е спрял в едно ребро и раната му заздравява бързо. Извинявай, но сега трябва да повикам Майди.

— Разбира се. Ще поговорим по-късно — каза Кристина и се отправи към шатрата.

Когато влезе в спалнята, Саид тъкмо сваляше робата на Филип. При вида на изгорената му кожа тя замръзна на място.

— О, Филип! И гърдите ти ли?

— Боя се, че да, Тина. Но не се страхувай. Не е толкова зле, колкото изглежда. След около седмица болката ще утихне, а кожата ми ще се обели. Не възнамерявам завинаги да си остана двуцветен.

— О, Филип! Как можеш да се шегуваш с подобно нещо? — Кристина пристъпи напред и огледа отблизо гърдите и ръцете му. Имаха ужасяващ тъмночервен цвят. — Боли ли те много? Как се случи това? — попита тя, сбърчила чело.

— Успокой се, сладка моя. В случая няма за какво да ме упрекваш, нито пък да се гневиш. Нараненият съм аз. — Стенейки от болка, Филип бавно легна на леглото.

— Но как се случи това, Филип? — повтори Кристина, напълно объркана.

— Това е дълга история, Тина, а гърлото ми е още прекалено сухо, за да ти я разкажа сега. Уморен съм, наранен съм и умирам от глад. Защо не потърсиш нещо за хапване?

— О, дяволите да те вземат! — извика тя и изскочи от шатрата.

Амин беше до огъня и пълнеше две купи с вкусно миришеща яхния. Кристина отиде при нея, почервеняла от ярост.

— Той е невъзможен! Не отговаря на нито един от въпросите ми. Мисли само за стомаха си!

— Шейх Абу изпитва ужасни болки, Кристина. Сигурно не иска да разбереш колко зле е пострадал.

— Права си. Той страда, а аз мисля само за себе си. Трябваше да преживея целия този кошмар, за да разбера колко много го обичам.

— Очевидно е, че той те обича — каза Амин. — Имай търпение, Кристина. Като си почине, Шейх Абу ще ти каже какво се е случило. Но на първо време и двамата се нуждаете от храна.

— Права си. Чувствам се така, сякаш не съм яла от векове.

— Нямаше ви три дни и три нощи.

— Три дни! Не е възможно! — възкликна Кристина. — Как може да ми се губи толкова много време?

— Шейх Абу ще знае отговора. Всички сме нетърпеливи да узнаем какво се е случило. Но сега ела, трябва да се нахраниш.

Амин я заведе обратно в шатрата и занесе храната на Филип в спалнята, където Майди още се грижеше за раните му.

Толкова се срамувам, мислеше си Кристина, докато ядеше. Филип вероятно изпитва изключителна болка, а аз се нахвърлям върху него и искам отговори, когато той не е в състояние да ми ги даде. Трябва да престана да го разпитвам и да сторя всичко възможно, за да му помогна да се оправи. Когато се почувства по-добре, Филип сам ще ми обясни всичко. А може би няма? Нали толкова мрази да му се задават въпроси? Да, но на тези въпроси ще трябва да отговори. Те засягат и мен!

Кристина вече бе забравила за собствените си наранявания. Очите и бузите й още бяха отекли и подпухнали, но това не й пречеше да говори и да се храни. Робата й приличаше на парцал. Чувстваше се дяволски мръсна, но как можеше да се изкъпе, след като Филип бе прикован към леглото? Беше прекалено опасно да отиде до езерото сама.

Точно когато приключваше с яденето, в шатрата влезе Саид и внесе две ведра с вода.

— Шейх Абу поръча водата за теб. Каза, че за известно време ще трябва да се къпеш тук — изстреля бързо той и остави ведрата. Очевидно беше смутен и Кристина за малко не се разсмя.

— Благодаря ти, Саид. Много си мил.

Скоро Майди също си тръгна и Кристина най-сетне остана сама с Филип. Реши, че е по-добре да се измие в спалнята. Някой можеше да надникне в шатрата и да я види гола, а освен това искаше да бъде близо до Филип. Тя взе от скрина кърпи и сапун и занесе ведрата в другата стая.

— Филип, спиш ли?

— Не.

— Исках да се изкъпя тук, защото е по-скътано, но ако те притеснявам, ще изляза.

— Разбира се, че не ме притесняваш. И моето желание беше да се изкъпеш тук. Всъщност, очаквах с нетърпение този момент.

— Ах, ти! — възкликна ядосано Кристина, но само след миг избухна в смях, защото видя мехлема, намазан дебело върху горната половина на тялото му.

— Какво е толкова забавно, по дяволите? — попита той.

— Съжалявам — изкикоти се Кристина. — Изглеждаш толкова смешно. Видя ли се вече?

— Не, не съм. А ти?

— Какво значи това? — попита тя.

— Предлагам ти да погледнеш собственото си лице, преди да се смееш на моето.

Кристина взе огледалото си и зяпна слисано.

— О, боже, това не съм аз! Изглеждам толкова ужасно! Бих нашибала с камшик копелето, което ме удари!

— По дяволите, Тина, трябва ли да ругаеш така? Не мисля, че този език подобава на една дама.

— Дама! Погледни лицето ми, Филип. Може ли лицето на една дама да е така подуто и натъртено? Обикновено дамите не ги бият, но мен ме удариха.

— Като се замисля, освен че не говориш като дама, ти и не изглеждаш като такава в тази роба и с тези бричове — ухили се Филип.

— Вече прекали, Филип. Преди да обиждаш външния ми вид, защо не погледнеш своя собствен? — отговори тя надменно и му хвърли огледалото. — Кажи ми сега кой от двама ни изглежда по-зле?

— Печелиш, сладка моя. Този рунд беше за теб. Защо не започнеш да се къпеш, за да престанем с тези смешни спорове и да си починем?

— Както кажете, господарю. Но щом като вече не изглеждам като дама, не виждам причина да се държа като такава. — Кристина развърза робата си и я остави да падне на пода. Останалите дрехи бавно я последваха.

— Какво, по дяволите, трябваше да означава тази забележка? — попита Филип.

— О, нищо — невъзмутимо отвърна тя и започна да търка тялото си. Знаеше, че Филип я гледа. И, изненадващо, това не я смущаваше ни най-малко. Преди се бе стеснявала да се съблича пред него, но сега мисълта какво му причинява гледката на голото й тяло й доставяше удоволствие.

— Кристина, може би е по-добре да се измиеш в другата стая.

Звучеше раздразнено и Кристина се досещаше за причината.

— Но защо, Филип? — попита тя невинно. — Почти свърших, а и след като не понасяш да ме гледаш, можеш просто да затвориш очи.

Той изпъшка и Кристина внезапно се ядоса на себе си. Защо го дразнеше? Да, в момента Филип бе беззащитен. Можеше да прави с него каквото си поиска и само преди месец, преди седмица дори, с радост би се възползвала от тази възможност. Но сега просто искаше той да се чувства добре. Копнееше отново да усети нежните му ласки.

След като се изсуши, тя спусна косата си и се приготви за лягане.

— Кристина, почакай. Мисля, че ще е по-добре да спя няколко дни на дивана, докато тази проклета болка отмине.

В първия миг Кристина се почувства засегната, но после на лицето й се изписа решителност.

— Няма да правиш нищо подобно. Ако някой ще спи на дивана, това ще съм аз. Безсмислено е да се местиш, след като вече се чувстваш удобно там. — Тя отиде до сандъка и извади една от робите му, за да я използва вместо нощница.

— Кристина, не ти позволявам да спиш сама там навън.

— Не си в състояние да спориш с мен. — Кристина облече робата, завърза я на кръста си и започна да навива дългите ръкави. — Сега се отпусни и се наспи хубаво. Ще се видим на сутринта.

— Наистина ли?

Тя се обърна и го погледна нежно.

— Това ли те притеснява — че мога да избягам? Засрами се, Филип. Няма да е честно от моя страна да бягам сега, когато си ранен. Освен това се боя от проклетата ви пустиня. Давам ти дума, че утре сутринта ще бъда тук.

— Може ли да се разчита на думата ти?

— О, ти си невъзможен! Просто трябва да изчакаш до сутринта и ще узнаеш отговора. Лека нощ.

С това Кристина излезе от спалнята и се сгуши на самотния диван. Е, поне беше удобен. По дяволите, не искаше да спи тук, искаше да е в леглото с Филип. Но той беше прав, разбира се. Можеше неволно да го нарани през нощта, а тя не искаше да му причинява повече страдания. Искаше Филип да се оправи възможно най-бързо.

Сега, когато знаеше, че го обича, всичко се бе променило. Вече не можеше да воюва с него или да му отказва каквото и да било. Но как щеше да му обясни промяната в своето отношение към него, без да му признае любовта си? Дали би повярвал, че просто му е благодарна, задето я е спасил? Да, трябваше да повярва на това. Звучеше напълно правдоподобно.

Но дали Филип нямаше бързо да се отегчи от нея, когато видеше, че е спечелил играта? Не, той не беше такъв. Сигурно не му бе напълно безразлична, иначе нямаше да рискува живота си, за да я спаси. Кристина внезапно осъзна, че не би понесла Филип да я отпрати. Не я интересуваше, че не са женени. Искаше само да остане с него.

Може би щяха да имат деца. Едно дете би ги свързало завинаги. Дете. Син! Тогава всичко щеше да бъде наред, защото Филип не можеше да прогони майката на сина си. Животът щеше да бъде прекрасен!