Джоана Линдзи
Пленница (33)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА

Кристина се събуди от силния плач на сина си. Тя грабна робата и изтича в детската стая. Огледа се, за да се увери, че Филип не е там, и приближи до люлката. Когато я видя, бебето спря да плаче, но продължи да маха с ръце и крака. Беше благословена със син, който нощем я оставяше да спи спокойно. Но щом утрото настъпеше, той ставаше нетърпелив и правеше всичко възможно майка му да узнае, че се е събудил.

Тя го преобу, после седна в люлеещия се стол, за да задоволи глада му. Докато бебето сучеше, Кристина отново се сети как го бе нарекъл Филип. Нашият син. Звучеше толкова естествено.

Тя върна малкия Филип в люлката и я премести до прозореца, през който струеше ярка слънчева светлина. Даде му няколко играчки, за да се забавлява, докато дойде време да бъде изкъпан, и се върна в собствената си стая, за да се приготви за срещата си с Томи.

Малкият часовник върху камината показваше едва седем и десет, но Кристина не се съмняваше, че Томи всеки миг ще се появи долу. Тя избра тъмновиолетова сатенена рокля с дълбоко деколте и тесни ръкави. Едва ли бе подходяща за ранна утрин, но Кристина се надяваше, че така ще отвлече вниманието на Томи и ще го накара да забрави гнева си.

Тя прибра къдриците си с фибите, украсени с рубини, и си сложи малките рубинени обици. Но рубинената огърлица остави, за да не скрие онова, което Томи трябваше да види. Накрая се погледна за последен път в голямото огледало и остана доволна от външния си вид.

Когато слезе долу, тя с облекчение установи, че Томи още не е пристигнал. Поне закуската си щеше да изяде на спокойствие. Полупразните чинии на масата в трапезарията й подсказаха, че Джон и Филип вече са се нахранили и вероятно са излезли от къщата.

След като приключи със закуската, Кристина отиде да си налее още една чаша чай, и когато се върна, Томи вече стоеше на прага. Беше облечен в красив костюм за езда от чортова кожа, а в дясната си ръка държеше камшик. Както се бе надявала, кафявите му очи бяха привлечени веднага от дълбокото деколте, едва прикриващо едрите й, заоблени гърди. Тя се усмихна топло.

— Не те чух да влизаш, Томи, но няма значение. Ела да ми правиш компания на чаша чай.

Томи най-накрая вдигна поглед, за да срещне очите й и попита като замаян:

— Какво?

— Казах да дойдеш да пийнеш чаша чай.

— Да. — Той приближи до нея, жадно загледан в гърдите й. — Кристина, как можеш да носиш такава рокля преди обяд? Тя е…

— Не ти ли харесва роклята ми, Томи? — Кристина му се усмихна подкупващо. — Нося я само заради теб.

Томи се разтопи. Пристъпи към нея и я прегърна. Устните му потърсиха нейните, но тя не изпита вълнение. Не усети огньовете, които се разпалваха у нея всеки път, когато я целуваше Филип.

— Роклята е красива, Криси. — Той я отдалечи от себе си, без да я пуска, и я огледа изучаващо от глава до пети. — След като Какстън вече не е тук, нямам нищо против да се обличаш така.

— Томи…

— Божичко, Криси, не знаеш какво преживях, откакто се появи този мъж. Беше ад! Не можех да спя, не можех да ям, не можех да правя нищо, абсолютно нищичко. Непрекъснато мислех за това, че ти е бил любовник.

— Томи…

— Но сега всичко ще бъде наред. Кажи ми, Джон още снощи ли го изрита, или си е тръгнал тази сутрин?

Кристина въздъхна отегчено.

— Филип остава тук, Томи.

Той се сепна, сякаш го бяха ударили през лицето, но тя бързо продължи:

— Джон ми повярва, когато му казах, че снощи нищо не се е случило. Всичко беше съвсем невинно, Томи. Наистина не се случи нищо. Филип Какстън вече не ме желае. Ти видя как се отнася с Естел. Няма причина да се разстройваш.

— Нямало причина! — избухна Томи. — Той беше в стаята ти, а ти беше… беше съблечена. Това ли наричаш нищо? Не го искам повече тук, Кристина. Няма да го позволя!

— Томи, престани! Филип има право да остане. Синът му е тук.

— Ще поговоря с Джон за това! Този мъж няма право да живее в една къща с теб!

— Тази къща е колкото на Джон, толкова и моя! — изкрещя Кристина. — И аз казвам, че Филип може да остане.

— По дяволите! — Той плесна с камшика по масата.

— Томи — каза тя, — Филип е тук само заради сина си, не заради мен. Не можеш ли да го разбереш?

— Тогава защо, за бога, не му дадеш този негов син?

— Не говориш сериозно — засмя се Кристина.

— Ако единственото, което Какстън иска, е бебето, дай му го. Аз без друго не желая това дете — каза горчиво Томи. — Ще имаме свои синове, Кристина, веднага щом се оженим. Мои синове.

Кристина го погледна право в очите и каза много бавно:

— Благодарна съм ти, че ми изясни чувствата си към малкия Филип, преди да сме се оженили. Сега няма да има никаква сватба. Ако не искаш сина ми, за мен е невъзможно да се омъжа за теб, Томи.

— Кристина!

— Не разбираш какво изпитвам към детето си, нали? То е част от мен, Томи, и аз го обичам с цялото си сърце. Нищо на този свят не може да ме накара да се откажа от него.

— Ти никога не си имала намерение да се омъжиш за мен, нали? — извика Томи с изкривено лице. Студени тръпки преминаха по гръбнака на Кристина. — Обичала си този мъж през цялото време! Но няма да го имаш, Кристина. Помни ми думата! Филип Какстън ще прокълне деня, в който стъпи в тази къща. А също и ти?

— Томи! — извика тя. Но той изскочи от къщата, като затръшна входната врата след себе си.

Кристина се разтрепери неудържимо. Какво щеше да прави? Какво щеше да стори Томи? Трябваше да открие Филип и да го предупреди, но нямаше представа къде е той.

Тя се втурна нагоре по стълбите, като прескачаше по две стъпала наведнъж. Отиде право в стаята на Филип и затвори вратата. Щеше да го почака тук. О, Филип, моля те, побързай! Томи изглеждаше като полудял!

Изминаха двадесет минути, откакто Кристина крачеше нервно из стаята на Филип. Изглеждаха и като часове. Повтаряше си думите на Томи и се питаше какво ли биха могли да означават. Най-сетне в коридора се чуха стъпки. Господи, дано да е Филип!

Когато вратата се отвори, тя едва не припадна от облекчение.

— Какво, по дяволите, правиш тук? Опитваш се да си върнеш за снощи? — попита студено Филип, като влезе в стаята и свали тежкия си жакет за езда.

Кристина се огорчи от грубостта му, но си припомни защо е тук.

— Филип, дойдох тук, за да те предупредя. Томи отправи заплаха към теб и се държа толкова странно, че аз…

— Не ставай смешна, Кристина! — прекъсна я той. — Снощи ме помоли да напусна стаята ти, сега аз те моля да напуснеш моята. Брат ти заяви съвсем ясно, че не иска повече да ни вижда двамата насаме.

— Това ли ти каза?

— Не точно, но това имаше предвид — отговори Филип.

— Но, Филип, Томи каза, че ще те накара да съжаляваш, че изобщо си дошъл тук. Той…

— Наистина ли си въобразяваш, че ми пука какво казва Хънтингтън? Уверявам ви, мадам, че мога да се грижа за себе си. — Той й обърна гръб, пренебрегвайки обърканото й изражение. — Ако младият ти любовник се опита да направи някоя глупост, обещавам, че ще се постарая да не го наранявам. Сега бъди така любезна да излезеш от стаята ми!

Кристина сграбчи Филип за ръката и го завъртя с лице към себе си. Потъмнелите и сини очи се сблъскаха със сърдития му зелен поглед.

— Мисля, че смята да те убие! Не можеш ли да проумееш това с дебелата си глава, мътните да те вземат!

— Правилно, Кристина, точно това смятам да направя — каза Томи. Кристина усети как мускулите на ръката на Филип се стегнаха. Внезапно й призля. Олюлявайки се, тя се обърна бавно към вратата. Томи стоеше на прага и държеше в ръце два пистолета, насочени право към Филип.

— Знаех си, че ще ви намеря заедно. Е, предупреждението ти малко закъсня, Кристина. Сега нищо не може да спаси любовника ти. — Той се засмя.

Въпреки усещането, че всеки миг ще припадне, тя се насили да заговори.

— Томи, не можеш да го направиш! Това е… това е убийство! Погубваш собствения си живот.

— Смяташ ли, че вече давам пукната пара за живота си? Не ме интересува какво ще стане с мен, стига той да умре. А той ще умре, Кристина, точно пред очите ти. Мислиш ли, че не знам, че спеше с него през цялото време, докато бяхме сгодени? Мислиш ли, че съм чак такъв глупак?

— Това не е вярно, Томи! — извика Кристина и застана пред Филип, но той я избута грубо встрани и тя падна върху леглото.

— Не се пречкай, Кристина. Това е въпрос, който засяга Хънтингтън и мен — каза сурово Филип.

— Много вълнуващо — засмя се Томи. — Но аз не възнамерявам да застрелям Кристина.

— Томи, чуй ме! — замоли го Кристина. Трябваше да го спре! Тя се надигна от леглото. Дишаше тежко. — Ще замина с теб, Томи. Ще се омъжа за теб още днес. Само те моля, умолявам те, свали пистолетите.

— Лъжеш. Винаги си ме лъгала!

— Не лъжа, Томи! Това е лудост! Нямаш причина да ревнуваш от Филип. Не го обичам, Томи. Той не ме иска и аз не го искам. Как бих могла да го искам след всичко, което ми стори? Моля те, трябва да се вслушаш в гласа на разума! Ще замина с теб още днес и никога повече няма да споменаваме за това. Томи, моля те!

— Достатъчно, Кристина! Отново ме правиш на глупак, но този път няма да се хвана. Винаги си искала него, така че не се опитвай да ме убеждаваш в обратното! — разярено извика Томи. Мускулите на лицето му играеха. — През цялото време, докато бяхме сгодени, ти не ми позволи дори да те докосна, но на него позволяваше всичко, нали? Е, това няма да го бъде повече! Няма да имаш нито него, нито сина му. — Кристина изпищя ужасено, но той само се засмя отново, без да откъсва поглед от неподвижния Филип. — Нима си мислиш, че бих оставил живо детето, което цял живот ще ти напомня за него? Не, Кристина, ще умрат и двамата! Имам два куршума — по един за всекиго от тях.

— Ще трябва да използваш и двата за мен, Хънтингтън. Но дори така, пак ще те разкъсам на парчета. — Гласът на Филип беше спокоен, но заплашителен.

— Съмнявам се, Какстън. Аз съм отличен стрелец. Първият ми куршум ще те улучи в сърцето и ще ми остане още един, за да убия онова копеле, сина ти. Нищо няма да й остане от теб. — Томи замлъкна и се загледа сляпо в пода. — Ти беше всичко, което исках, Криси, но те отнеха от мен. — Сетне погледът му се върна на Филип и лудостта отново пламна в очите му.

Той вдигна един от пистолетите и го насочи право в сърцето на Филип. Кристина нададе смразяващ кръвта вик и се хвърли напред точно когато Томи натисна спусъка. Филип бе отстъпил встрани, за да избегне куршума, но успя да я улови в ръце, преди да се е строполила на пода. От главата и рукна кръв.

Тя усети, че пада, пада бавно и се върти ли, върти. После всичко пред очите и се обагри за миг в червено и мракът я погълна.

— О, господи! Какво направих? Аз я убих! — извика Томи. Цветът се отдръпна от лицето му и той с ужасен вик се обърна и хукна надолу по стълбите. Но преди да стигне до входната врата, откъм трапезарията тичешком се зададе Джон, следван от Карин и Джонси.

— Томи! — изкрещя Джон и го спря на вратата. Томи бавно се извъртя и Джон пребледня при вида на двата пистолета в ръцете му.

— Божичко! Какво си направил?

Томи моментално пусна оръжията, сякаш прегаряха ръцете му. Но единият пистолет още беше зареден и при удара в пода гръмна със страховит трясък. Болезнен писък отекна на втория етаж. Томи падна на колене. По бузите му се стичаха сълзи.

— Ето, призракът й вече започна да ме преследва! — извика той. — О, боже, Криси, не исках да те убивам. Аз те обичах!

— Остани там, където си, Томи — нареди му Джон с потресен глас, преди да се втурне нагоре по стълбите, следван от двете жени.

— Къде да отида? — промърмори на себе си Томи в празния коридор. — Защо Какстън не ме последва? Справедливостта трябва да възтържествува! О, боже, защо бях толкова сляп, та да не видя колко много го обича? Толкова много, че застана пред куршума, за да го защити! Не мога да живея с това, което сторих. Искам да умра!