Джоана Линдзи
Пленница (14)

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

Когато Кристина най-сетне се размърда под завивките, навън вече бе станало горещо. Стаята беше празна и тя се зачуди дали Филип изобщо си е легнал през нощта. Не можеше да му се сърди, че я е оставил сама, защото отново му бе дала повод за съмнения и недоверие. Сега той сигурно я мразеше, но може би така бе по-добре. Може би дори щеше да я пусне да си отиде.

Кристина внимателно разтърка с ръка хълбоците си, но не почувства болка. Всъщност наранена бе гордостта й. Как ли щеше да се отнася Филип с нея днес? Снощи не бе казал и дума, след като я напердаши. Дано поне не я наказва повече.

Малко преди обед дойде Амин, заедно с най-голямото си дете. Малкият Саид беше на около две годинки и не спираше да тича из стаята и да тършува навсякъде. Кристина се забавляваше да го гледа, но изпитваше смущение от присъствието на другото момиче, защото знаеше, че Амин не може да не е чула виковете й през нощта.

Амин й се усмихна разбиращо.

— Ще ти кажа нещо, Кристина, защото знам какво те притеснява. Няма защо да се срамуваш от това, което ти стори шейх Абу снощи. То само показва, че наистина те обича, иначе не би го направил. Нура позеленя от ревност, защото тя също знае това.

— Сигурно целият стан ме е чул — възкликна Кристина. — Никога повече няма да мога да си покажа очите пред хората.

— Повечето от тях бяха заспали. Но все едно, няма от какво да се срамуваш.

— Не се чувствам много горда — каза Кристина. — Но знам, че снощи си заслужавах наказанието.

Двете жени се стреснаха, защото точно в този момент влезе Филип. Но той отиде в спалнята, без да каже и дума. Кристина се надяваше да не е дочул разговора им.

— Тръгвам си — каза Амин и взе малкия Саид. — Сигурна съм, че шейх Абу иска да бъде сам.

— Не е нужно да си тръгваш, Амин — прошепна неспокойно Кристина.

— Пак ще дойда.

— Радвам се, че си поговорихме — каза Кристина. Тя изпрати Амин до входа, стисна ръката й и прошепна: — Благодаря ти, Амин. Сега се чувствам много по-добре.

Амин отвърна на усмивката й и бързо се отдалечи. Колко щастлива изглежда, въпреки че и тя е била открадната от семейството си, помисли си Кристина.

Внезапно усети присъствието на Филип зад себе си, но преди още да се е обърнала, той обви ръце около нея и я придърпа към себе си. Сетне плъзна длани по гърдите й и тя усети как й прималява от възбуда. Трябваше да се пребори с тази слабост, преди да се е предала на удоволствието, което й доставяше неговото докосване.

— Спри, Филип. Пусни ме веднага! — умолително каза Кристина, като отчаяно се опитваше да отмести ръцете му. Но Филип само я стисна по-силно. — Причиняваш ми болка — простена тя.

— Не това е намерението ми, Тина — прошепна той в ухото й и започна нежно да си играе със зърната на гърдите й през тънката материя на блузата. Те набъбнаха и се втвърдиха в трепетно очакване.

Но Кристина не можеше да му позволи да продължи. Беше се заклела никога повече да не му се отдава.

— О, моля те, Филип, спри — простена тя, когато той плъзна пламтящите си устни надолу по шията й. Изведнъж някъде дълбоко в нея се надигна огромна вълна от неудържимо желание, толкова могъща, че тялото й потрепери.

— Защо трябва да спирам? Ти си моя, Тина, и аз мога да те имам когато и където ми харесва.

Думите му я раздразниха.

— Не съм твоя. Принадлежа само на себе си! — Тя се освободи от прегръдката му и се обърна към него с гордо изправена глава и поглед, вперен в тъмнозелените му очи. Собствените й очи святкаха предизвикателно.

— Тук грешиш, Тина. — Той взе лицето й в шепи, за да й попречи да избегне пронизващия му поглед. — Аз те откраднах. Ето защо ти принадлежиш на мен и само на мен. Ако беше поне малко по-привързана към мен, щеше да се чувстваш много по-добре.

— Как можеш да говориш за привързаност, Филип, когато ти си причината за моите неприятности! Знаеш, че искам да си отида у дома, но ме държиш тук като затворничка!

— Аз искам да си тук и това е единственото, което има значение. Просто си помислих, че ще бъдеш по-щастлива, ако сърцето ти поомекне към мен. — Филип я пусна и се отправи към изхода.

— А какво ще кажеш за себе си, Филип? — попита тя. — Какви са твоите чувства към мен? Обичаш ли ме?

— Да те обичам? — Той се обърна с лице към нея и тихо се засмя. — Не, не те обичам. Никога не съм обичал жена, освен може би майка си. Желая те и това е достатъчно.

— Не, това не е достатъчно! Можеш да задоволиш страстта си с всяка жена. Защо трябва непременно да съм аз?

— Защото никоя друга жена не ми е доставяла такова удоволствие. — Погледът му дръзко обходи тялото й. — Боя се, че си ме разглезила, Тина — ухили се той и излезе от шатрата.

 

 

Следобедът беше горещ и влажен. Откакто Филип се бе върнал в Египет, не беше валял дъжд и водата в малкото езерце, което използваха за къпане почти се бе изпарила. Но скоро трябваше да завали; винаги валеше по това време на годината.

Филип обучаваше един тригодишен кон, когато видя Кристина да пресича стана и да влиза в шатрата на баща му. Той с усмивка си припомни собствената си среща с Язир преди няколко часа.

— Това момиче е мило и нежно, Абу — бе казал старецът укорително. — И трябва да се отнасяш с нея като с такава. Сърцето ме заболя, като я чух да крещи миналата нощ. Ако не бях толкова слаб, щях сам да дойда, за да те спра.

Филип бе пил цяла нощ и имаше дяволско главоболие. Затова думите на баща му го бяха раздразнили и той за малко не разказа на баща какъв е истинския нрав на Кристина. В крайна сметка бе променил намерението си. Виждаше, че баща му е очарован от нея и беше доволен. Тя бе като глътка свеж въздух за Язир. А и наистина можеше да бъде прекрасна, когато пожелаеше.

Измина час, преди Филип да я види отново. Вървеше бавно към него с лека усмивка на уста. Очите й грееха нежно тюркоазени. Е, поне не ми е сърдита, помисли си той, като си спомни колко тъмни бяха те при последния им разговор.

— Филип…

Каза го плахо, като хапеше долната си устна. Малките й ръце стиснаха ръба на една от каруците. Сигурно ще иска нещо, реши Филип, слезе от коня и тръгна към нея.

— Какво мога да направя за теб, сладка моя? — попита той.

— Чудех се дали имате коне, които още не са обучени.

— Да, но защо питаш?

— Искам да яздя — каза Кристина и смирено сведе очи.

Филип я изгледа подозрително.

— Искаш да ти се доверя и да ти дам кон след онова, което се случи снощи?

— О, моля те, Филип. Не издържам да не правя нищо. Свикнала съм да яздя всеки ден — примоли се тя.

Очите му потърсиха нейните.

— Откъде да зная дали можеш да яздиш? Имам само твоята дума, че си яздила и преди.

— Обиждаш ме! Яздя от дете и жребецът ми у дома е с две педи по-висок от всички коне тук.

— Много добре, Тина — засмя се той и посочи коня, с който работеше. — Този ще ти свърши ли работа?

— О, да — каза Кристина засияла. Красивият арабски кон бе гарвановочерен на цвят и й напомняше за Дакс, само дето не беше толкова голям. Имаше горда извивка на шията, широк гръден кош и дълги, тънки крака. Не можеше да повярва, че е неин, че може да го язди. — Ще се преоблека само за минутка — възкликна тя и хукна към шатрата.

— Ще трябва да яздиш без седло — извика след нея Филип, — защото тук нямаме такива неща.

— Добре — извика Кристина през рамо. — Ще се справя.

Тя влетя в спалнята и извади широките бричове, които тъкмо беше довършила. Слава богу, че бе решила да си ушие първо роба, вместо планираната рокля.

Захвърли полата си на леглото и бързо навлече черните копринени бричове. Главата си уви в парче от съшия плат, за да скрие златната си коса. Пъхна се в робата от надиплено черно кадифе, завърза я около кръста си с широк колан, после постави черната копринена куфия на главата си, като я завърза със здрава черна връв.

Засмя се, като си представи как ще реагира Филип, когато я види да язди в тази екипировка. Всъщност, това изобщо не я интересуваше. Беше безкрайно щастлива.

Филип зяпна от изненада, когато я видя да излиза от шатрата. Тя изглеждаше досущ като младо момче. Едва когато се приближи, той видя чувствените извивки на тялото й, подчертани от кадифето.

— Готова съм. — Кристина се обърна към коня, потърка го по носа и прошепна на ухото му: — Ще станем добри приятели, прелест моя, и аз ще те обичам така, сякаш наистина си мой. Има ли си име? — попита тя Филип, когато той я вдигна върху черния гръб на коня и й връчи юздите.

— Не.

— Ще те наричам Гарван — каза Кристина весело, като се наведе така, че конят да може да я чуе. — И двамата с теб ще се носим волно с вятъра, точно както прави гарванът.

Филип яхна Виктъри и бавно препусна след нея надолу по склона. Не можеше да повярва, че конят, с който самият той бе имал толкова проблеми, с Кристина беше кротък и покорен.

Кристина бързо свикна да язди без седло. Когато стигнаха до края на подножието на планината, тя пришпори Гарван в лек, а после в бърз галоп, като остави Филип зад гърба си. Яздеше навътре в безкрайната пустиня, без посока и се чувстваше като свободен дух, литнал с вятъра. Тревогите й постепенно се изпариха. Забрави къде се намира и си представи, че е у дома в Холстед и препуска из имението. Но точно тогава Филип я настигна и улови юздите й.

— Ако настояваш да се надпреварваш с мен, Тина, може би трябва да се обзаложим кой ще бъде победителят.

— Но аз нямам какво да заложа — отговори тя, въпреки че много й се искаше да го победи. Поне в ездата.

— Тогава да се обзаложим на това, което всеки иска от другия — предложи той. Тъмнозелените му очи пронизваха нейните. — Ще се надпреварваме до подножието на планината и ако аз спечеля, от сега нататък ти ще ми се отдаваш доброволно.

Кристина за миг обмисли залога.

— А ако аз спечеля, ще ме върнеш на брат ми.

Филип я изгледа замислено. Тя яздеше добре. Можеше да го победи, а той не можеше да рискува толкова много.

— Искаш твърде много, Тина.

— Ти също, Филип — отговори рязко Кристина, обърна коня си и се отправи към стана.

Филип се усмихна и поклати глава, докато я гледаше как се отдалечава. Беше го направила нарочно, защото прекрасно знаеше, че не би приел такъв залог. Е, поне си струваше да опита. Той смушка с пети Виктъри, настигна Кристина и двамата продължиха мълчаливо към стана.

 

 

Облаците се появиха изневиделица и донесоха порой, който отми горещината. Докато се приберат в стана. Кристина и Филип се измокриха до кости. Завариха мъжете от племето усилено да покриват палатките с платнища, за да ги предпазят от водата.

Когато влязоха в шатрата, Филип се обърна към Кристина.

— Съблечи тези мокри дрехи и свърши каквото имаш да вършиш още сега. Скоро ще се стъмни, а тази нощ няма да има огън. — После нежно добави: — Трябва да се погрижа за конете, но ще се върна скоро.

След като Филип тръгна, се появи Амин. Носеше вечерята им и няколко чисти кърпи.

— Трябва да се преоблечеш бързо, Кристина. Дъждът донася студ и ако не облечеш нещо топло, ще се разболееш.

— Тъкмо се чудех какво да правя с тези мокри дрехи — отговори усмихнато Кристина. — Не мога да ги провеся на някое дърво, за да изсъхнат.

— Ела — каза Амин и я поведе към спалнята. — Имаш ли игли за шиене?

— Да.

— Добре. С тях ще закача дрехите ти от вътрешната страна на шатрата. Ще отнеме няколко дни, но ще изсъхнат.

Когато Кристина свали робата си, Амин се взря в бричовете й със зяпнала уста. Кристина се засмя на изуменото й изражение.

— Направих ги за езда. Доста по-удобно е, отколкото да ти се развява пола в лицето.

— Но на шейх Абу сигурно не му се нравят — закикоти се Амин, като пое бричовете, а после и полата и блузата.

— Той още не ги е виждал, но предполагам, че наистина няма да му харесат — каза усмихнато Кристина.

Когато Амин отиде да закачи дрехите й, тя взе кърпата и енергично затърка тялото си. В шатрата ставаше течение и бе доста студено, затова Кристина реши да облече една от робите на Филип, защото самата тя нямаше по-топли дрехи. Тя разпусна косата си, която бе само леко влажна и тъкмо разресваше златните кичури, когато влезе Амин.

— Трябва да се връщам, за да нахраня децата си.

— Благодаря ти, Амин. Не зная какво бих правила без твоето приятелство — каза искрено Кристина.

Амин се усмихна срамежливо на комплимента и излезе от шатрата. Кристина остави гребена на сандъка и отиде в голямата стая, за да се навечеря преди да е станало толкова тъмно, че да не вижда какво яде. Хапвайки бавно от ориза и овнешката пържола, тя се замисли за невероятната промяна у Филип, настъпила след предишната нощ. Не бе очаквала, че ще й позволи да язди. А ето че той се бе съгласил — за нейно огромно щастие. Гарван беше толкова красиво животно. Дали утре пак щеше да може да го поязди? Много й се искаше, но Филип вероятно нямаше да разреши.

— Ще направиш нещо с тях, нали, сладка моя?

Думите му накараха Кристина да подскочи и да изтърве храната в чинията си. Изобщо не бе разбрала кога е влязъл, а той вече дори се беше преоблякъл и сушеше косата си с една кърпа. В другата му ръка бяха мокрите му дрехи.

— Не те видях да влизаш — каза тя, като взе дрехите и отиде да вземе още игли.

— Скоро изобщо няма да можеш да ме виждаш — извика Филип след нея и се усмихна при мисълта за остатъка от нощта, който щеше да прекара в топлото легло.

Кристина закачи дрехите му до завесата редом със своите и се върна при него, за да довърши вечерята си.

— Как са конете? — попита тя. Тревожеше се за Гарван.

— Младите жребчета са леко неспокойни, но старите коне са свикнали с внезапните бури.

Изведнъж се чу силен гръм, придружен от светкавица, която освети шатрата. Кристина трепна уплашено.

— Често ли вали така?

— Само в планините — засмя се Филип. — Но тази буря е по-лоша от обичайните — сигурно защото дълго време се кани да дойде. Плашиш ли се от гръмотевиците, Кристина? — попита той, след като довърши пържолата си. Почти не я виждаше.

— Разбира се, че не — отвърна тя надменно и пресуши чашата с вино, която си бе наляла, за да се стопли. — Страхувам се от много малко неща.

— Добре — каза усмихнато Филип и разтвори широко ръце. — Тогава предлагам да си лягаме, защото вече не се вижда нищо.

— Ако нямаш нищо против, ще постоя тук още малко. — Кристина посегна към меха с вино, но той спря ръката й.

— Имам нещо против.

Изправи я на крака и я задърпа към спалнята, без да обръща внимание на протестите й. Но виното беше дало кураж на Кристина. Тя впи зъби в ръката му, освободи се и избяга зад завесата.

— Проклета жена! Няма ли край на номерата ти? — извика гневно Филип. Но Кристина не се уплаши. Знаеше, че в тъмнината той не може да я види.

Точно тогава обаче отново блесна светкавица и дребният силует на Кристина се очерта върху завесите. В следващия момент тя се озова по гръб на пода, притисната под тежестта на Филип.

Той се засмя жестоко и грубо разтвори робата й без да си прави труда да я развързва. Устните му болезнено хапеха нейните и заглушаваха виковете, които ожесточените му тласъци изтръгваха от гърдите й. Но тя вече беше престанала да разсъждава. Тялото й отново я бе предало, беше се превърнала в диво животно и болката бързо преля в огромни вълни на шеметна наслада.

— Съжалявам, Тина — каза по-късно той. — Но непрекъснато се изненадвам на упоритостта, с която се опитваш да избегнеш неизбежното. Още повече че самата ти копнееш за него не по малко мен!

— Не е вярно! — извика Кристина, отблъсна го от себе си и избяга в спалнята. Хвърли се на леглото и даде воля на сълзите си.

Когато усети, че Филип ляга до нея, тя се обърна с лице към него и изхлипа умолително:

— Филип, искам да си отида у дома. Искам да се върна при брат си.

— Не — отговори той рязко. — И повече не искам да чувам за това!

Тя дълго плака, заровила лице във възглавницата, но Филип беше привикнал към плача й и не след дълго заспа.