Джоана Линдзи
Пленница (18)

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

Струваше й се, че тича от цяла вечност. Бягаше, а не стигаше до никъде. Единственото, което виждаше край себе си, бе пясък — само пясък и чудовищно слънце, което я изгаряше. Но зад нея бе смъртта и тя трябваше да избяга. Краката я боляха ужасно, чувстваше ги като отделени от тялото си. При всяко поемане на въздух гърдите й свистяха, но смъртта продължаваше да я преследва. Трябваше да тича по-бързо, трябваше да избяга! Чу, че смъртта я вика по име, погледна назад и изтръпна от ужас: той я настигаше. Студена пот се стичаше по тялото й. Той извика името й отново, но Кристина не спря. Молеше се някакво чудо да я спаси. Мъжът продължаваше да вика името й и гласът му ставаше все по-силен и по-силен. Тя отново погледна назад. Господи, той бе точно зад нея, протягаше ръце. Тогава видя лицето му. Беше ужасният мъж, който я удари, а сега щеше да я убие. Филип! Къде си?

— Кристина!

Тя стреснато отвори очи, но веднага се успокои, когато видя познатата обстановка на шатрата. Било е само сън, само един глупав сън. Челото й бе мокро от пот. По дяволите, денят явно щеше да бъде горещ.

— Нещастен глупак! Не трябваше да й се доверяваш.

С кого ли говореше Филип? Кристина бързо стана и се отправи към спалнята. Когато разтвори завесите, видя че той е седнал на леглото и с огромни усилия се опитва да си обуе панталоните.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш, Филип? Все още не бива да ставаш — скара му се тя. Сетне се огледа. В стаята нямаше никой друг. — И на кого говореше преди малко?

Филип я гледаше объркано, после объркването му се смени с гняв.

— Къде беше?

— Какво?

— Къде беше, по дяволите? Виках те поне десет минути. Къде беше? — изрева той.

— Значи преди малко си си говорел сам. Е, явно наистина си нещастен глупак, след като ми нямаш поне малко доверие. Спях на дивана. Казах ти, че няма да си отида, а моята дума струва поне колкото твоята.

— Тогава защо не ми отговори?

— Сънувах кошмар, Филип. Сънувах, че мъжът, който ме удари, ме преследва из пустинята. Всичко беше толкова истинско. Мислех си, че той вика името ми. А когато се събудих, чух как си мърмориш на себе си.

— Добре, съжалявам, че си направих погрешен извод.

Филип стана от леглото и се опита да си върже панталоните.

— Филип, не трябва да ставаш — каза бързо тя, като видя болката, изписана на лицето му.

— Знам, Тина, и възнамерявам да стоя в леглото, но умирам от жега в тази шатра и под тази тежка завивка. А в интерес на истината искам и нещо друго.

Кристина отиде до него, завърза панталоните му, после му помогна да легне.

— Да ти донеса ли малко храна, Филип?

— За това най-вече те виках. Гладен съм като вълк.

Тя тръгна към завесата, но преди да излезе спря и се обърна.

— След като те нахраня, ще ми кажеш ли как си изгорял?

— Ще ти кажа нещо сега. Няма защо да сънуваш кошмари с онзи мъж. Той е мъртъв.

— Мъртъв! — възкликна Кристина. — Но… мак така?

— Аз го убих.

— Филип! Защо е трябвало да го убиваш? Заради мен?

— Мислех, че искаш да умре!

— Бих се радвала да го видя набит с камшик, но не и убит.

Зави й се свят. Значи той можеше да убие човек заради нея!

— Освен това същият мъж простреля Ахмад, а аз обещах на Саид, че той ще си плати. Сега не се чувствам особено доволен от постъпката си, но онзи човек така или иначе щеше да умре, защото бе нарушил заповедите на своя шейх. Когато пристигнах в стана, го чакаше екзекуция. Поне се бихме честно, Тина. И двамата бяхме въоръжени.

— Но защо ти е трябвало да направиш това?

— По дяволите, Тина. Полудях от ярост, когато видях какво ти е сторил. И когато открих, че това е същият човек, който е прострелял Ахмад… Трябваше да го направя. Той без друго щеше да умре, при това без да му се даде шанс да се бори за живота си. Освен това вече ми бяха казали, че ще умра от бавна смърт, така че ако Касим бе победил, щеше да ми я спести.

— Какво искаш да кажеш с това, че си щял да умреш? Затова ли си изгорял? Трябвало е да се опечеш жив?

— Да.

— Но защо?

— Както ти обясних снощи, Тина, това е дълга история. Може ли първо да получа малко храна, ако обичаш?

Тя кимна и без да каже нищо повече излезе от стаята. Но не й се наложи да напуска шатрата, защото на масата я чакаше голям поднос с храна. Тази Амин! Винаги успяваше да я изпревари.

Кристина внесе храната в спалнята и настоя сама да нахрани Филип. Знаеше, че всяко движение му причинява болка.

Главата й бе пълна с хиляди въпроси, които чакаха отговор. Защо някой ще иска да убива Филип? И как е възможно да не си спомня нищо? Какво е правила през цялото това време?

Когато се нахраниха, тя изнесе подноса, после се върна и се преоблече с пола и блуза. Филип я гледаше безмълвно. Когато приключи, Кристина седна на леглото до него.

— Готов ли си вече? — попита тя.

Той кимна и й разказа цялата история. Така Кристина с ужас разбра, че е била използвана като примамка, за да отведе Филип към смъртта. Първоначално това я ядоса. Но после тя изпита съжаление към Али Хейаз, който бе живял през всичките тези години, изпълнен с омраза. Слава богу, че я бяха упоили, че не бе разбрала какво става извън шатрата на дребния старец. Знаеше какво е изстрадал Филип под жестокото пустинно слънце, въпреки че той не спомена и дума за това. И знаеше, че не би понесла да го гледа как умира.

Когато й разказа как е избягал, Кристина благодари на бога, че Амаир е имал куража да му помогне. Бедата бе там, че сега, когато знаеше за намеренията на похитителите и да я върнат при Джон, тя не можеше да благодари на Филип, че я е спасил от ръцете им. Това бе все едно да признае, че иска да остане при него. А гордостта не й позволяваше да признае, че го обича, след като той не я обичаше.

Кристина го погледна, изпълнена с нежност. Беше изстрадал толкова много, за да я спаси. Внезапно я осени надежда — може би той също я обичаше!

— Филип, защо тръгна да ме търсиш? — попита тя.

— Ти си моя, Тина. Никой не може да ми отнеме това, което е мое.

Дълбоко наранена, Кристина стана и бавно напусна стаята. Значи това бе всичко, което представляваше за Филип — просто една вещ, над която той бдеше с ревнивостта на собственик и която щеше да използва, докато не му омръзне. Беше се държала като глупачка. Какво бе очаквала да й каже — че е тръгнал след нея, защото я обича? Че не би понесъл да я загуби?

После тя се спря. Нямаше никакво право да се ядосва на отговора му. Ако не друго, Филип поне държеше да я има при себе си. А Кристина искаше да бъде негова. Трябваше й само време — време да спечели любовта му, време да го дари с дете, което да ги свърже завинаги.

Трябваше да прави нещо, което да откъсне мислите й от Филип. Тя извади от скрина една от книгите, които той й бе донесъл, и седна на дивана да почете.

След няколко минути в шатрата влезе Рашид. Когато видя Кристина, той се закова на място с ококорени от изненада очи. Кристина бе изненадана не по-малко от него, защото след строгото предупреждение на Филип, Рашид се бе научил първо да пита дали може да влезе, вместо да нахлува неканен в шатрата.

— Какво… какво правиш тук? — попита той след необичайно дълга пауза.

— Живея тук, къде другаде да бъда? — засмя се тя.

— Но ти беше… Как стигна до тук?

— Какво ти става, Рашид? Никой ли не ти е казал какво се случи? Бях отвлечена, а Филип за малко не бе убит от чичо ти. Но той успя да избяга и да ме върне обратно тук.

— Той тук ли е?

— Разбира се, че е тук. Държиш се много странно, Рашид. Да не би да ти е зле?

— Рашид! — извика Филип от спалнята.

— Ето, виждаш ли? — каза Кристина, защото имаше абсурдното усещане, че Рашид не й вярва. — По-добре ти влез вътре, защото той не може да излезе.

— Какво му има?

— Изгорял е зле, затова трябва да прекара известно време на легло — обясни тя.

Рашид се поколеба за момент, после влезе в спалнята. Кристина го последва и седна на ръба на леглото.

— Къде беше, Рашид? — попита спокойно Филип.

— Ами… претърсвах пустинята за Кристина. Върнах се в нощта след отвличането й и Саид ми каза какво е станало.

— Стори ми се, че Кристина бе тази, която току-що ти разказа какво е станало.

— Тя спомена чичо ми.

— Кажи ми нещо, Рашид. Знаеше ли за омразата на своя чичо към баща ни?

— Да, но чичо ми е стар човек. Не съм предполагал, че ще се опита да направи нещо — отговори Рашид малко нервно.

— Казал си на Али Хейаз, че баща ни е умрял. И тогава той е решил да насочи омразата си към мен!

— Не знаех — прошепна Рашид.

— И понеже не можеш да си държиш езика зад зъбите, Кристина беше използвана като примамка, за да отида в стана на чичо ти. Един от хората му я преби, а Али Хейаз почти успя да ме убие. — Филип млъкна и съсредоточено погледна брат си. — Ще съм ти благодарен, ако за в бъдеще се въздържаш да споменаваш името ми и да говориш за мен пред чичо си. Както и пред когото и да било друг, между впрочем. Ако по твоя вина отново се случи нещо, което да застраши живота ми, ще си имаш неприятности. Ясно ли е?

— Да.

— Тогава можеш да си вървиш. Имам нужда от почивка.

Рашид излезе. Кристина го проследи с поглед, после обърна към Филип.

— Не мислиш ли, че беше малко груб с него? Той няма вина за това, което се случи.

— Трябва ли винаги да защитаваш Рашид? Много хора могат да бъдат обвинени — Амаир, който те отвлече, бащата на Амаир, който се е съгласил с отвличането, Хейаз — заради омразата му, а Рашид — заради това, че „невинно“ разпространява информация за мен. Не ме интересува кой е виновен, стига вече да не се случва нищо подобно. Не си ли съгласна, Тина?

— Да — усмихна се Кристина.

— Добре, нека не говорим повече за това. Сега би ли била така любезна да ми донесеш два пълни меха с вино? След като изпадна в пиянски унес, направи ми услугата да махнеш този мехлем.

— Но ти имаш нужда от него, за да смекчава болката ти.

— Сещам се за доста неща, от които имам нужда, и този мехлем не е сред тях. Болката вече не е толкова силна, но мехлемът ме побърква.

— О, добре, ще го махна веднага, щом искаш — каза тя.

— Не. Първо ще изпия виното. Болката намаля, но не е изчезнала.

— Да, господарю, както обичате — смирено кимна Кристина.

Е, добре, поне състоянието му се подобрява, каза си тя и излезе да изпълни заръката му.