Джоана Линдзи
Пленница (23)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА

— Джон, мога ли да поговоря с теб, преди да излезеш? — попита Кристина, която седеше на масата в трапезарията и пиеше вече трета чаша чай.

— Не можем ли да отложим разговора за по-късно, Криси? Трябва да занеса на полковника тези писма рано, преди да е започнало събранието в щаба.

— Не, Джон, въпросът не търпи отлагане. Исках да говоря с теб още снощи, но ти се прибра много късно.

— Добре — въздъхна Джон, седна срещу нея и си наля чаша горещ чай. — Какъв е този толкова важен въпрос?

— Вчера следобед ходих на пазара. Там научих, че има някакъв кораб, който тръгва за Англия след четири дни. Възнамерявам да отплавам с него.

— Но защо, Криси? Разбирам, че искаш да си заминеш от тази страна колкото може по-скоро. Но защо не издържиш още пет месеца, за да се върнем заедно?

— Не мога да чакам.

— Естествено, че можеш. Няма причина да тръгваш сега. От месец насам изглеждаш истински щастлива — никакви сълзи, никакви тъжни физиономии. Откакто започна да излизаш, ти напълно се промени. Обичаш да ходиш на пазар, срещаш се с нови хора, забавляваш се. Защо да не можеш да останеш с мен още само пет месеца?

— Причината, поради която трябва да тръгна сега, е достатъчно сериозна. Ако остана тук още пет месеца, после ще трябва да остана поне още толкова. Не мога да карам моето… — Тя замлъкна. — … моето бебе да пътува по море веднага след раждането му, нали?

Джон трепна, сякаш го бе зашлевила. Кристина извърна поглед от слисаното му изражение. Беше леко смутена, но същевременно изпитваше облекчение, задето най-после бе споделила тайната си с него.

— Бебе — промълви той и поклати глава. — Ще имаш бебе.

— Да, Джон, след пет месеца — каза гордо тя.

— Защо не ми каза досега?

— Самата аз не знаех до миналия месец, а дори тогава имах още съмнения.

— Как би могла да не разбереш такова нещо? — възкликна Джон.

— Спомни си колко бях разстроена, Джон. Бях прекалено отдадена на страданията на духа си, за да знам какво се случва с тялото ми.

— Заради бебето ли си толкова щастлива през последния месец?

— О, да! То ми дава основания отново да живея!

— Значи възнамеряваш да го задържиш и да го отгледаш сама?

— Разбира са! Как изобщо можеш да ми задаваш подобен въпрос? Това бебе е мое. То е заченато в любов. Никога няма да се откажа от него!

В зениците на Джон трепна гневен пламък.

— Всичко пак се свежда до онзи мъж! Искаш това дете, защото то е негово дете. Нима ще си тръгнеш, без да му кажеш за бебето? Може би сега той ще се ожени за теб.

— Ако смятах, че ще се ожени за мен, веднага бих отишла при него. Но няма никакъв шанс. Абу вече трябва да се е оженил за Нура. Той не иска това дете, но аз го искам. И искам да родя у дома, в Англия. Затова трябва да отплавам час по-скоро.

— А мислила ли си какво ще кажат хората? Ти не си омъжена, Криси. За тях детето ти ще бъде копеле.

— Знам. Много мислих затова, но нищо не може да се направи. Поне ще бъде богато копеле — каза тя. — Но ако клюките те тревожат, няма да остана у дома. Винаги мога да живея някъде другаде с бебето си.

— Криси, нямах това предвид. Знаеш, че ще бъда до теб, каквото и да решиш. Единственото, което ме вълнува, са твоите чувства. Не помниш ли колко се разстрои от отвратителните подмятания на офицерските съпруги?

— Но тогава се чувствах нежелана и нещастна. Затова се почувствах още по-зле, когато ми заявиха, че оттук насетне никой мъж няма да ме поиска. Но сега съм щастлива. Вече не мога да бъда наранена от приказките на хората. Все ми е едно дали някога ще се оженя. Искам само своето бебе и спомените си.

— А аз искам само ти да си щастлива — каза Джон. Опитваше се да приеме факта, че Кристина ще става майка, без да е омъжена. Сестра му бе силна жена. Много му се искаше да вярва, че ще устои на несгодите, които я очакваха. — Детето ти няма да има баща, но ще си има вуйчо. Ще ти помогна да го отгледаш, Криси.

— Благодаря ти, Джон! — извика Кристина, изтича при него и го прегърна. — Толкова си добър с мен и аз толкова те обичам!

— Хм, все пак не ми харесва идеята да отплаваш съвсем сама.

— Ти винаги се тревожиш прекалено много. Убедена съм, че на никого няма да му хрумне да ме притеснява в моето състояние. Както виждаш, бременността вече ми личи — каза тя, като се обърна в профил. — А докато стигна до Лондон, сигурно ще съм огромна като бик. Ще взема със себе си много платове и прежди и ще прекарам цялото пътуване в каютата, правейки дрехи за бебето. А щом сляза в Лондон, ще си наема карета, която ще ме отведе право в Уейкфийлд. Ето, виждаш ли, че няма за какво да се безпокоиш?

— Добре, поне ми позволи да пиша на Хауърд Йейтс. Той може да те посрещне и да те придружи до къщи.

— Няма време за това, Джон. Единственият кораб, по който можеш да изпратиш писмото, е този, с които ще пътувам аз, така че Хауърд няма как да разбере, че пристигам, за да ме посрещне. Освен това той и Катрин сигурно ще настояват да остана при тях, а аз не искам. Искам да си отида у дома колкото може по-бързо. Искам да имам достатъчно време, за да превърна малката гостна до моята спалня в детска стая. Ще трябва да сменя тапетите, да сложа врата, която да свързва стаята ми с детската, да…

— Почакай малко, Криси — прекъсна я той. — Ами старата ни детска стая? Какво имаш против нея? Според мен си беше много хубава.

— Джон, знаеш ли колко е далеч тази детска стая от моята? Възнамерявам да се грижа за бебето си сама. Аз ще съм му и майка, и бавачка, и дойка. Нямам съпруг, на когото да отделям половината от времето си. Ще имам само моето бебе и цялото си време те посветя на него.

— Виждам, че си обмислила всичко — каза Джон, смаян от нейната целеустременост и решителност. — Добре, щом искаш бебето ти да е в съседната стая, нека бъде там. Но Джонси едва ли ще се зарадва на идеята да се грижиш за него съвсем сама.

— Джонси ще ме разбере, щом научи цялата история. А и аз все пак ще се нуждая от помощта й — отвърна тя.

— Смяташ ли да разкажеш всичко и на Томи?

Кристина не беше и помисляла за Томи.

— Не, не всичко. Само това, което е нужно.

— Знаеш, че това ще го нарани. Томи искаше да се ожени за теб.

— Да, знам. Но аз никога не съм го обичала по този начин. Томи ще се оправи. Дори може вече да се е влюбил в друга.

Джон я погледна скептично. Беше се видял с Томи преди двамата с Криси да отпътуват за Лондон. Младежът му бе разкрил любовта си към Кристина. Беше казал, че никога не би могъл да бъде щастлив с друга жена.

— Надявам се сама съзнаваш, че говориш глупости, Криси. Томи те обича и мисля, че няма да сгреша, ако кажа, че той пак ще поиска да се ожени за теб, въпреки бебето.

— Но аз никога не съм изпитвала подобни чувства към Томи. Съмнявам се, че бих се омъжила за него, дори ако не бях срещнала Абу. Той е единственият мъж, когото съм обичала някога. Вярно е, че го загубих завинаги, но имам неговото дете и това е всичко, което е от значение за мен. Не искам да наранявам Томи, но не мога да се омъжа за него.

— Е, може би по-късно ще промениш решението си. Но аз вече ужасно закъснях, сестричке. Полковникът направо ще ме разкъса. Дано да приеме извинението ми и да ме освободи от дежурство след четири дни, за да те заведа до Александрия — каза Джон, като се изправи.

— Сигурна съм, че ще те освободи, Джон. А ако случайно откаже, просто ще поговоря с мисис Бигли.

— О, полковникът определено няма да остане възхити, ако вие двете се съюзите срещу него — засмя се той и нежно я целуна по бузата. — Довечера ще се опитам да прибера рано, за да можем да поговорим повече.

Веднага щом Джон тръгна, Кристина отиде в спалнята, за да прегледа гардероба си и да прецени какво ще й бъде необходимо за пътуването. Дрехите й щяха да се съберат в два сандъка, но трябваше да купи още един за дрешките, които възнамеряваше да направи за бебето.

Внезапно се сети, че само след няколко седмици всичките й пристегнати в кръста рокли ще бъдат напълно безполезни. Как бе могла да забрави нещо толкова важно! Значи се налагаше да купи много повече платове, за да ушие дрехи не само за бебето, а и за себе си. Щяха да и трябват и още два сандъка.

— Със сигурност ще имаш какво да правиш по време на това пътуване, Кристина — каза си на глас тя.