Джоана Линдзи
Пленница (27)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА

Беше обед в края на септември и бавно въртящите се вентилатори по тавана не успяваха да се преборят със задуха в малкия хотелски ресторант. Филип беше пристигнал в Кайро едва вчера. Тази сутрин бе успял да намери подходящ костюм и да си поръча всичко останало, което щеше да му е необходимо за пътуването до Англия. Сега седеше пред чаша коняк и чакаше обяда си. Не мислеше за нищо. Не искаше да си спомня за ада на последните осем месеца.

— Филип Какстън, нали? Това се казва изненада! Какво ви води в Кайро?

Филип вдигна поглед от питието си. Пред него стоеше Джон Уейкфийлд.

— Имах малко работа — отговори той, питайки се дали Джон знае, че работата му е била свързана със собствената му сестра. — Но вече я свърших и в края на месеца се прибирам в Англия. Няма ли да ми направите компания за обяд? — попита Филип от учтивост.

— Имам среща, но ще пийна с вас, докато чакам.

— Сестра си ли чакате? — попита Филип с надеждата да получи отрицателен отговор. Нямаше желание да я вижда повече. Никога.

— Кристина се върна в Англия преди около пет месеца. Престоят в Египет не й се отрази добре. Впрочем, аз също не съм очарован от тази страна. Единственото хубаво нещо, което ми се случи тук, е че се запознах със съпругата си. Оженихме се миналия месец и скоро ще отплаваме за вкъщи, може би със същия кораб, с които ще пътувате и вие.

— Поздравявам ви. Поне вашето пътуване до тук не е било пълен провал, за разлика от моето — каза горчиво Филип. Копнееше да се махне от тази страна, която му навяваше толкова спомени.

В този момент Джон Уейкфийлд се изправи и махна към две хубави жени на входа. Когато жените дойдоха до масата, Джон целуна по-голямата по бузата и представи Филип на съпругата си и на сестра й.

— Мистър Какстън е мой познат от Лондон. Изглежда, че ще пътуваме заедно към Англия.

— Не мога да ви опиша колко се радвам да се запозная с вас, мистър Какстън! — зачурулика Естел Хендрикс. — Абсолютно съм сигурна, че с вас пътуването ни ще бъде много по-приятно. Не сте женен, нали, мистър Какстън?

— Естел! — възкликна Карин. — Това не е твоя работа! — После се обърна към Филип с лека усмивка на розовите си устни. — Трябва да ви се извиня заради сестра си, мистър Какстън. Понякога е прекалено пряма.

Филип беше смаян от дързостта на младото момиче.

— Всичко е наред, мисис Уейкфийлд. Ободряващо е да чуеш някой, който говори това, което мисли.

Филип лежеше в тъмнината на малката хотелска стая и проклинаше лошия си късмет. Срещата с Джон Уейкфийлд отново бе извикала в съзнанието му образа на Кристина. Беше се надявал да я забрави, но това бе невъзможно. Всяка нощ го измъчваха видения: красивото й, крехко тяло, сгушено до него, златните й коси, окъпани от слънчева светлина, нежните й синьо-зелени очи, пленителната й усмивка. Самата мисъл за нея го възбуждаше. Все още я желаеше, макар че никога нямаше да я има.

Отначало Филип реши да остане в Египет. Не можеше да се върне в Англия и да рискува да попадне случайно на Кристина. Но навсякъде, накъдето и да погледнеше, той виждаше само нея. В шатрата, при езерото, в пустинята — навсякъде. Накрая осъзна, че ако продължава да стои в Египет, никога няма да успее да я прогони от съзнанието си.

Беше готов да потегли за Англия още преди четири месеца. Но тогава на гости в стана дойде Амаир, братът на Амин, и му разказа истината за похищението на Кристина. Рашид беше замислил целия пъклен план за отвличането й и за убийството на Филип, воден от стремежа си да стане господар на племето. След заминаването си от стана заедно с Кристина, Рашид така и не се върна — може би защото знаеше, че брат му ще го убие. В продължение на месеци Филип го търси под дърво и камък, но той беше изчезнал.

В деня преди отплаването на кораба Филип нямаше работа, затова отиде на разходка из пазара, сред множеството открити сергии и малки магазинчета. Уличките бяха претъпкани с търговци — араби и египтяни, които оживено ръкомахаха и призоваваха купувачите. Накъдето и да погледнеше, Филип виждаше камили, тежко натоварени със стока.

Аромат на парфюми изпълваше въздуха и му напомняше за онзи далечен ден преди четиринадесет години, когато за пръв път бе попаднал на този пазар. Беше едва двадесетгодишен, а Египет му се струваше странна и ужасяваща страна. Бе дошъл да открие баща си, но нямаше представа откъде да започне. Знаеше само името на Язир и това, че е шейх на пустинно племе.

Седмици наред бе обикалял прашните улици, разпитвайки хората дали са чували за Язир Алхамар. Накрая разбра, че така няма да стигне доникъде. Баща му беше пустинен човек, затова Филип нае водач, който познаваше пустинята и потегли с него и с две камили, натоварени с провизии, през горещите пясъци.

В изтощителните месеци, които последваха, Филип се бе сблъскал с хилядите несгоди на пустинния живот. Палещото слънце го изгаряше през деня; нощем мразовитият студ го принуждаваше да се свие на кълбо до камилата си, за да потърси топлина.

Яздеха с дни, без да срещнат жива душа. Когато накрая попадаха на бедуини, те или не познаваха Язир, или нямаха представа къде може да бъде открит.

И точно когато вече се канеше да се откаже от търсенето, Филип най-неочаквано попадна на стана на баща си. Никога нямаше да забрави този ден и израза на лицето на Язир, когато му каза кой е.

Беше прекарал много щастливи години в Египет, но вече не можеше да го понася. Докато стоеше тук, нямаше да забрави Кристина. След като разбра, че няма надежда да открие Рашид, той най-после реши да си отиде.

Щеше да се върне в Англия, да уведоми Пол за смъртта на баща им и да продаде имението си. Може би после щеше да отплава за Америка. Искаше да бъде далеч от Кристина Уейкфийлд.