Джоана Линдзи
Пленница (34)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

— По дяволите, докторе, защо не се събужда? Вече минаха три дни, а вие казахте, че раната е само повърхностна, че дори не се нуждае от бинтоване!

Джон крачеше нервно из спалнята на Кристина, докато старият доктор Уилис си затваряше чантата.

— Като съдя по това, което ми казва мистър Какстън, се боя, че причината за състоянието на Кристина е психическа, а не физиологическа. Когато се е съвзела от първия припадък и е чула втория изстрел, тя веднага е решила, че са убили сина й. Няма абсолютно никаква причина да не се събужда. Тя просто не иска.

— Но тя има всички основания да живее!

— Ние знаем това, но тя — не. Единственото, което мога да ви препоръчам, е да седнете тук и да й говорите. Опитайте се да я извадите от това състояние. И не се плашете толкова, Джон. В цялата си практика не съм имал пациент, който да е умрял просто от инат. Освен майка ви, разбира се. Но тя беше будна и желаеше да умре. Говорете на Кристина. Говорете й, че момчето й се нуждае от нея, говорете й каквото и да е, стига само да я измъкнете от това състояние. Веднъж събуди ли се, ще бъде добре.

След като доктор Уилис си замина, Филип влезе в стаята и застана до леглото.

— Какво каза Уилис? — попита угрижено той.

— Че няма причина да не се събужда. Тя просто не иска! — отговори разпалено Джон. — По дяволите! Тя се опитва да умре от мъка, точно като майка ни!

Късно през нощта, след като Джон бе прекарал целия ден край нея, Кристина най-сетне отвори очи.

Тя погледна брат си, който седеше на един стол до леглото й и се зачуди защо е там. После си спомни всичко.

— О, господи, не, не! — изкрещя истерично тя.

— Всичко е наред, Криси. Малкият Филип е добре! Той е жив, кълна се! — каза бързо Джон.

— Не ме… не ме лъжи, Джон — замоли го през хлипове Кристина.

— Кълна се, Криси, на сина ти му няма нищо. Спи в съседната стая.

Тя не можеше да спре да плаче.

— Чух изстрела. Чух го!

— Изстрелът, който чу, дойде от долния етаж, когато Томи пусна пистолетите на пода. Никой не беше наранен. Малкият Филип е добре.

Кристина отметна завивките и понечи да стане от леглото. Но през главата й премина заслепяваща болка и тя падна обратно върху възглавницата.

— Трябва да видя сама.

— Добре, Криси, щом не ми вярваш. Но този път се надигни по-бавно. Все пак, прекара в леглото три дни.

Джон я заведе в детската стая, като внимателно я придържаше през кръста, за да не падне. Кристина погледна спящия си син, докосна с ръка малкото му личице, почувства топлия му дъх, после го погали по бузата. Той се размърда и завъртя глава.

— Жив е — прошепна тя щастливо. Джон я вдигна на ръце и я занесе в леглото й. Кристина отново се разплака, този път от радост.

— Донесох ти малко храна, Криси. После трябва да си починеш още малко.

— Но ти сам каза, че съм спала три дни. Последното нещо, от което се нуждая, е още почивка. Искам да знам какво се случи, Джон — каза тя.

— Един от прислужниците на Хънтингтън ме намери в конюшнята. Лорд Хънтингтън го изпратил да ме предупреди, че Томи идва насам въоръжен. Чух първия изстрел преди да стигна до къщата и намерих Томи в коридора. Вторият куршум беше изстрелян случайно. Ти изпищя и аз си помислих, че Томи вече е убил Филип, но когато се качих горе, открих, че простреляната си ти. Криси, помислих си, че си мъртва. Но Филип ме увери, че просто си припаднала, когато си чула втория изстрел. Ако не беше припаднала, щеше да знаеш, че бебето е добре. Първият изстрел не го е смутил, но при втория, който отекна в къщата, се е уплашил и се скъса от рев. Не спря да плаче дори когато Джонси отиде при него.

— Значи Филип също е добре?

— Да. И двамата щяхте да сте добре, ако не беше застанала на пътя на куршума. Знам защо си го направила, Криси, но не мислех, че е моя работа да обяснявам на Филип. Слава богу, че куршумът само те е одраскал.

— Къде е Филип сега?

— Мисля, че е долу и се налива с алкохол — нещо, което прави от три дни насам.

— А Томи, той добре ли е?

— Мисля, че Томи беше най-потресен от всички ни. Той наистина си е помислил, че те е убил. Разплака се като бебе, когато му казах, че си само в безсъзнание. Но се боя, че го арестуваха. В края на краищата, той стреля по теб.

— Но аз съм добре. Беше просто инцидент. Не искам Томи да е в затвора, Джон. Той се разяри до лудост, защото развалих годежа ни. Искам да го освободиш. Още тази вечер.

— Ще видя какво мога да направя, но първо ще ти донеса нещо за хапване.

— Мис Криси, любов моя, събуди се. Тук има някой, който иска да види мама.

Кристина се обърна в леглото и видя Джонси, която люлееше малкия Филип на ръце. Макар и притиснат в прегръдките й, той не спираше да шава и това накара Кристина да се усмихне. Тя откопча нощницата си, после го сложи до гърдата си и продължи да гледа Джонси, която, очевидно превъзбудена, беше започнала да шета из стаята.

— Какво ти става? — попита Кристина.

— Нямам нищо против да ти кажа, че здравата ме уплаши. Да си лежиш там, в леглото, цели три дни! И брат ти, моля ти се, ми казва да дойда да те питам дали имаш нещо против да видиш господаря Томи. Ако ме беше попитал мен, щях да кажа „не“, но мен вече никой за нищо не ме пита.

— О, спри да мърмориш, Джонси. Ще се видя с Томи веднага, щом нахраня бебето.

— Сигурна ли си, че вече си добре? Не искам пак да се разстройваш.

— Нищо ми няма. Сега дим да те няма, и кажи на Томи, че скоро ще го приема.

Малко по-късно, след като Кристина вече бе оставила малкия Филип в стаята му, Томи почука на вратата. Тя я отвори и го покани вътре. Забеляза, че е облечен с дрехи за пътуване.

— Криси, аз…

— Всичко е наред, Томи — прекъсна го тя. — Не е нужно да говориш за това.

— Но аз искам — каза той и взе ръцете й в своите. — Толкова съжалявам, Криси. Трябва да ми повярваш. Не бих те наранил за нищо на света.

— Знам, Томи.

— Сега разбирам колко много обичаш Филип Какстън. Трябваше да го разбера по-рано, но бях прекалено обзет от собствените си чувства, за да обърна внимание на твоите. Когато Какстън дойде тук, гледах на него само като на съперник. Но сега знам, че ти никога не би могла да бъдеш моя, че винаги си била негова. Кажи му, че съжалявам за това, което се случи. Той още спи, иначе сам бих му го казал.

— Можеш да му го кажеш по-късно.

— Не, няма да бъда тук. Заминавам веднага.

— Но къде отиваш?

— Реших да постъпя в армията, като Джон — каза Томи и се изчерви.

— Но какво ще стане със земите ти? Баща ти ще има нужда от теб — опита се да го разубеди Кристина, макар да съзнаваше, че решението му е окончателно.

— Баща ми е още млад. За мен тук не остана нищо. Аз съм като теб, Криси — прекарал съм тук целия си живот. Време е да видя нещо повече от света. — Той леко я целуна по бузата. Кафявите му очи бяха топли и сърдечни. — Никога няма да намеря друга като теб, но някой ден може би все пак ще открия подходящата жена.

— Надявам се, Томи, наистина. И ти желая всичкия късмет на света.

Кристина остана изправена в средата на стаята дълго след като Томи си замина. Чувстваше се много тъжна и самотна, сякаш някой бе откъснал частица от сърцето й. Младежът, с когото току-що бе говорила, беше старият Томи — онзи Томи, когото обичаше като брат. И той много щеше да й липсва.