Джоана Линдзи
Пленница (30)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТА

Кристина прекара цялата сутрин в опити да избегне Естел, защото не можеше да понесе щастието, запалено в очите на момичето от любовта му към Филип. Сега беше късен следобед и Карин и Естел бяха отишли на пазар в Холстед, а Джон преглеждаше някакви книги в кабинета си.

В къщата беше тихо. Кристина се изтегна в гостната и се опита да чете, за да спре да мисли за Естел и Филип. Но те бяха непрекъснато пред очите й, слети в страстна прегръдка. По дяволите!

— Кристина, трябва да говоря с теб. — Беше Томи Хънтингтън.

Тя се изправи и отиде бавно до камината. При всяка стъпка червената й кадифена рокля се полюшваше с меко шумолене.

— Очаквах да те видя чак довечера, Томи. Какво те води тук толкова рано? — попита Кристина, като се обърна с гръб към него и се зае да пренарежда фигурите върху плота на камината.

— Тази сутрин говорих с Джон. Той е съгласен, че трябва да се оженим. Не можеш да ми отказваш повече, Кристина. Обичам те. Моля те, омъжи се за мен.

Кристина въздъхна дълбоко. Отговорът й щеше да направи щастливи всички, освен нея. Дори Джонси бе започнала да й втълпява, че браковете се сключват за удобство, а не от любов, и че е достатъчно господарят Томи да я обича.

— Добре, Томи, ще се омъжа за теб. Но не мога да ти гарантирам, че някога…

Щеше да каже „ще те обикна“, но я спря плътен глас, който я накара да пребледнее като платно.

— Информираха ме, че имам син, мадам. Вярно ли е това?

Томи стисна силно ръцете на Кристина, но тя беше твърде шокирана, за да усети нещо. После Томи я пусна и се извърна, за да види натрапника, а тя се улови за камината, за да се задържи права. Краката й бяха омекнали като памук.

— Кой сте вие, сър? — попита Томи. — И какво искате да кажете, като питате годеницата ми дали имате син?

— Аз съм Филип Какстън. Може и да сте бъдещият съпруг на мис Уейкфийлд, но този въпрос не ви засяга. Зададох го на Кристина. И чакам отговор.

— Как смеете! — извика Томи. — Кристина, познаваш ли този човек?

Кристина беше загубила ума и дума. Тя бавно се обърна към Филип и едва не припадна от вълнение, когато го видя. Той бе същият, какъвто го помнеше. Той бе мъжът, когото обичаше. Искаше й се да изтича към него. Искаше да го прегърне и никога повече да не го пусне. Но грозната омраза в очите му и суровата студенина в гласа му я възпряха.

— Имам ли син, мадам?

Заплашителният му тон я накара да се вцепени. Но после страхът й се замени с ярост. Как можеше да говори за детето й с такова равнодушие?

— Не, мистър Какстън — каза тя. — Аз имам син. Вие — не.

— Тогава нека перифразирам въпроса си, мис Уейкфийлд. От мен ли е заченат синът ви?

Кристина знаеше, че няма как да се измъкне. Пол сигурно му бе казал кога е родила и за Филип не е било трудно да пресметне, че е заченала, докато е била с него. Освен това трябваше само да погледне малкия Филип, за да разбере, че е негов син.

Тя се отпусна в най-близкото кресло и извърна поглед от двамата мъже, които очакваха отговора й.

— Кристина, вярно ли е? Този мъж ли е бащата на детето ти? — попита задавено Томи.

— Вярно е, Томи — прошепна Кристина.

— Как смеете да дойдете тук, мистър Какстън?

— Тук съм заради сина си и ви предлагам да не се месите.

— Заради твоя син! — извика тя и скочи от креслото. — Но ти никога не си го искал. Защо го искаш сега?

— Боя се, че погрешно си разбрала това, което ти казах преди много време, Кристина. Казах, че не съм те довел в стана си, за да ми раждаш деца. Никога обаче не съм казвал, че няма да искам детето, ако се случи да заченеш — отговори спокойно Филип.

— Но аз…

Думите й бяха прекъснати от Джон, който се появи на прага.

— За какво са всички тези крясъци? — попита той строго. После видя Филип, който седеше точно до вратата и топло му се усмихна. — Филип, не очаквах да те видя толкова скоро. Но се радвам, че си решил да приемеш поканата ми да ни посетиш. Естел също ще ти се зарадва.

— Мили боже! Всички ли са полудели? — извика Томи. — Нима не знаеш кой е този мъж? Това е бащата на детето на Кристина!

Усмивката на Джон се стопи.

— Вярно ли е това, Кристина? — попита той.

— Да — прошепна Кристина напрегнато.

Джон удари с юмрук по стената.

— По дяволите, Кристина! Аз се сприятелих с този човек! Ти ми каза, че бащата на детето ти е арабин!

— Но Филип е наполовина арабин, а и аз ти казах, че има и друго име! — изкрещя му в отговор тя.

— Ами ти? — изрева Джон, като отново се обърна към Филип. — Ела с мен веднага!

— Джон! — извика Кристина. — Ти ми даде дума!

— Добре си спомням обещанието, което измъкна от мен, Криси. Просто ще поговоря с Филип насаме — каза поуспокоено Джон и поведе Филип към кабинета си.

Вътре той наля две чаши бренди и подаде едната на Филип. После се отпусна в черния кожен стол до бюрото си.

— Защо си дошъл тук? Боже господи, Филип! Имам пълното право да те извикам на дуел, задето си съсипал сестра ми!

— Надявам се да не се стигне дотам — отговори Филип. — Научих за сина си от Пол и веднага дойдох тук, за да се оженя за Кристина и да заведа нея и момчето в дома си в Бенфлийт. Но току-що я чух да приема предложението на онова войнствено хлапе, така че за брак вече и дума не може да става. Но аз все още си искам сина.

— Кристина никога няма да се откаже от детето си.

— Тогава трябва да те помоля да ми разрешиш да остана тук и да се опитам да я убедя в обратното. Надявам се съзнаваш как се чувствам. Момчето е мой наследник, а аз съм богат човек. Ще получи повече, ако го отгледам аз.

— Просто не те разбирам. Ти си джентълмен и въпреки това си отвлякъл една дама и си я държал като своя наложница. Как си могъл да направиш такова нещо?

На Филип му стана забавно, че Джон задаваше същия въпрос, който бе задал и собственият му брат.

— Желаех сестра ти повече от всяка друга жена, която съм желал през живота си. Тя е толкова красива, че трудно би могъл да ме обвиниш. Свикнал съм да получавам това, което искам. Ето защо, когато бяхте в Лондон, я помолих да се омъжи за мен. Но тя отказа и аз уредих да те изпратят в Египет, родината на баща ми.

— Значи ти си бил!

— Да. Останалото вероятно знаеш.

Джон кимна. Божичко, докъде бе стигнал този мъж, за да получи Кристина! Може би щеше да стигне също толкова далеч, за да вземе сина си. Значи Криси грешеше — Филип искаше и нея, и детето, и бе дошъл тук, за да се ожени за нея. Джон се почувства виновен, задето я бе убедил да се омъжи за Томи. Вероятно така беше разрушил единствения шанс на Криси за щастие. Но ако позволеше на Филип да остане тук, двамата с Криси може би щяха все някак да изгладят нещата помежду си. Този път обаче той вече нямаше да се меси.

— Можеш да останеш у дома докогато поискаш, Филип, въпреки че това вероятно ще причини голяма суматоха. Както знаеш, Естел също е тук, а тя си въобразява, че е влюбена в теб. Не знам какви са чувствата ти към нея, но моля те, бъди внимателен. Заради Кристина. — Джон стана и тръгна към вратата. — Сигурен съм, че сега искаш да видиш сина си. Ще се опитам да обясня нещата на Томи Хънтингтън, докато Кристина те заведе в детската.

— Благодарен съм ти, че прояви разбиране — отговори Филип и двамата излязоха в коридора.

Джон повика Кристина, която се отзова веднага. Трепереше от напрежение.

— Реших да позволя на Филип да остане за известно време — каза Джон.

— Но, Джон…

— Вече е решено, Криси. Сега заведи Филип в детската. Време е да се запознае със сина си.

— О! — Тя се обърна и тръгна по стълбите, без да изчака Филип.

— Не се надяваш да бъде лесно, нали? — попита Джон.

— Нищо не е лесно, когато е намесена Кристина — отговори Филип и я последва нагоре по стълбите.

Тя го чакаше пред вратата на детската стая. Напрежението и гневът й растяха с всяка секунда и когато Филип стигна до нея, Кристина най-накрая не издържа и избухна.

— Какво очакваш да постигнеш, като оставаш тук? — извика тя. — Не причини ли вече достатъчно нещастия?

— Вече ти казах, Кристина. Дойдох тук за сина си.

— Сигурно се шегуваш! Нима наистина очакваш да ти дам сина си, след всичко, което ми стори? Мога да те уверя, че няма да го получиш!

— Той вътре ли е?

— Да, но…

Филип отвори вратата, мина покрай Кристина и влезе в детската стая. Отиде право при люлката и впери поглед в сина си. Кристина го последва припряно, но не каза нищо, когато видя гордата усмивка, с която той се взираше във Филип младши.

— Той е красиво момче, Тина. Благодаря ти — каза топло Филип и мекотата в гласа му отново накара сърцето й да трепне. Той нежно взе сина си на ръце. За нейна изненада бебето не се разплака, а се загледа любопитно в леко наболите мустаци на баща си.

— Как си го кръстила?

Кристина се поколеба и избегна погледа му. Какво би могла да му каже?

— Младши — прошепна тя.

— Младши! Що за име с това? — избухна той и малкият Филип се разплака.

Тя бързо взе бебето от ръцете на Филип, който стоеше объркан и безпомощен.

— Тихо, милото ми, всичко е наред. Мама е тук — заутешава го тя. Бебето веднага спря да плаче и Кристина отново погледна към Филип. — Наложи се аз да избера името, след като тебе те нямаше. О, защо въобще трябваше да идваш?

— Дойдох тук с добри намерения, но после те чух да се съгласяваш да се омъжиш за любовника си — отговори той. Очите му бяха потъмнели и заплашителни.

— Моят любовник!

— О, хайде, Кристина, спести си лъжливите обяснения. Едва ли има човек, който знае по-добре от мен колко страстна жена си. Изобщо не се изненадвам, че те намерих в обятията на друг мъж. След толкова месеци това можеше да се очаква.

— Мразя те! — извика Кристина. Очите й потъмняха, сякаш над тях бе паднала сянка.

— Много добре знам какво изпитваш към мен. Щом толкова ме мразиш, защо искаш да задържиш сина ми? Всеки път, когато го погледнеш, ще виждаш мен.

— Той е и мой син! Носила съм го девет месеца. Изстрадах болката да го родя на този свят. Няма да се откажа от него! Той е част от мен и аз го обичам!

— Има още нещо, което ме смущава. Ако толкова ме мразиш, защо си отишла да родиш сина ми във Виктъри?

— Не знаех, че това е твоят дом, докато не пристигнах там. Исках да се махна оттук, затова Джонси, старата ми бавачка, предложи да отида при сестра й, която се оказа твоя готвачка. Така попаднах във Виктъри. Откъде да знам, че това е твоето имение?

— Сигурно си била много изненадана — подметна Филип. — А защо не си тръгна, когато откри истината?

— Ема настоя да остана. Виж, не желая да разискваме повече този въпрос — отговори тя. — Трябва да излезеш, Филип. Време е да нахраня бебето.

— Тогава го нахрани. Престореното благоприличие е малко неуместно, Кристина. Добре познавам тялото, скрито под тази рокля.

— Ти си невъзможен! Изобщо не си се променил!

— Не, но ти си. Беше по-откровена.

— Не зная за какво говориш. — Кристина тръгна към вратата, водеща към нейната спалня. — Предлагам да накараш някого да ти покаже стаята ти. Можеш да видиш сина си по-късно, ако желаеш.

Тя седна на един стол в далечния ъгъл на стаята си и сложи малкия Филип в скута си, за да разкопчее роклята си. Продължаваше, обаче, да усеща присъствието на Филип и накрая вдигна поглед, за да го види облегнат на вратата. Наблюдаваше я съсредоточено.

— Моля те, Филип! Можеш да идваш когато искаш в детската, но това е моята стая. Искам за малко да остана насаме… ако нямаш нищо против.

— Смущавам ли те, Кристина? Никога ли не си разголвала гърдите си пред мъж? — насмешливо каза той. — Предлагам ти да спреш да се правиш на възмутена и да нахраниш сина ми. Струва ми се, че е гладен.

— О! — Тя реши да не му обръща внимание с надеждата, че той ще си отиде. Разтвори корсажа и подаде едната си гърда на малкия Филип. Той сложи мъничкия си юмрук върху нея и засука лакомо.

— Кристина, какво правиш? — изпищя Джонси, която влезе през другата врата на стаята и видя Филип.

— Всичко е наред, Джонси. Успокой се — каза раздразнено Кристина. — Това е Филип Какстън.

— Значи вие сте бащата на Филип младши — отсече Джонси, като се обърна към Филип. — Хм, здрави нерви трябва да имате, за да дойдете тук след всичко, което сте сторили на детето ми.

— О, млъкни, Джонси! Вече каза предостатъчно — сряза я Кристина.

Филип избухна в смях и тя побесня. Чудесно знаеше кое му се струва толкова смешно.

— Това е често срещано име, по дяволите! Не съм длъжна да ти давам обяснения!

Малкият Филип започна отново да плаче.

— Излезте веднага оттук, мистър Какстън. Разстройвате и Криси, и сина си — разлюти се Джонси. Филип побърза да се подчини, но Кристина още чуваше смеха му в коридора. Джонси припряно затвори и двете врати, после я погледна и поклати глава. — Значи той дойде. Знаех си, че ще дойде. А господарят Джон разбра ли вече?

— Да. Джон е решил да позволи на Филип да остане тук. Томи също знае. Филип влезе точно когато му давах съгласието си да се омъжа за него. О, Джонси, какво ще правя? — Кристина се разплака. — Филип е дошъл за сина си, не за мен! Държи се с мен толкова студено. Как ще понеса да го виждам заедно с Естел?

— Всичко ще се нареди, мис Криси. Ще видиш, че ще се нареди. Сега спри да плачеш, иначе това малко човече никога няма да се успокои.

Кристина затвори много тихо вратата на детската, обърна се и се озова лице в лице с Филип, който тъкмо влизаше от съседната стая. Трябваше да мине покрай него, за да стигне до стълбите, но той й препречи пътя.

Попита насмешливо:

— Филип младши заспа ли?

— Да — отговори тя, като отбягваше погледа му. — Хареса ли стаята си?

— Ще ми свърши работа — каза Филип и повдигна лицето й към своето. — Но бих предпочел да споделя твоята.

Той я придърпа към себе си, притисна тялото й към своето и устните му се впиха в нейните, търсейки отговор. Кристина го даде с желание. Самотата и болката на отминалите безкрайни месеци се стопиха в миг.

— Е, Тина, защо не ми каза, че носиш моето дете? — промълви дрезгаво той.

— Разбрах, че съм бременна, чак когато бях вече в третия месец. Тогава беше твърде късно — ти вече си се бил оженил за Нура.

— Нура! — засмя се Филип, загледан в нежните й сини очи. — Аз…

После се вцепени. Значи го беше изоставила, защото е искала да го напусне. А той, глупакът, си мислеше, че вече е знаела за бременността си и е избягала от страх да не го разгневи. Кога най-сетне щеше да осъзнае, че тази жена го мрази?

— Филип, какво ти стана? — попита Кристина, като видя внезапната студенина в очите му.

— По-добре идете при любовника си, мадам. Сигурен съм, че предпочитате неговите целувки пред моите! — каза сурово Филип и я отблъсна от себе си.

Докато го гледаше как се отдалечава по коридора, Кристина усети как коленете й се огъват. Зави й се свят. Какво бе сторила, та да го накара да я нарани така жестоко? Само до преди миг беше на върха на щастието, а сега имаше чувството, че умира.

— Филип! О, знаех си, че ще дойдеш!

Беше щастливият глас на Естел, долитащ от коридора на долния етаж.

— Надявах се да не си си тръгнала, сладка моя. Ще направиш престоя ми тук много по-приятен — отговори ведро дълбокият глас на Филип.

Очите на Кристина се напълниха със сълзи. Тя бавно се върна в стаята и затвори вратата след себе си. После се хвърли на леглото и зарови лице във възглавницата.

Не можеше да слезе долу и да гледа как Филип флиртува с Естел. Защо бе престанал да я желае? Защо я мразеше толкова? Как щеше да понесе да ги гледа заедно, когато собственото й сърце беше разбито?