Джоана Линдзи
Пленница (3)

ГЛАВА ТРЕТА

Пол Какстън седеше, загледан навъсено през прозореца на кабинета си и мислеше за по-големия си брат Филип. Така и не бе успял да го разбере. Още от дете Филип беше тих и затворен и животът при баща му през последните години не го бе променил.

Откакто се бе върнал в Лондон преди година за сватбата на брат си, Филип беше потиснат. Пол го придумваше да остане в Англия с надеждата, че брат му ще си намери съпруга, ще се установи и ще създаде семейство. Но след толкова години, прекарани с баща им в пустинята, Филип сякаш се бе превърнал във варварин. Пол и жена му Мери го бяха запознали с много млади дами, но той се отнасяше към всички с презрение.

Пол не можеше да разбере държанието му. Знаеше, че когато поиска, Филип може да бъде чаровен и внимателен, защото се отнасяше към Мери с най-голямо уважение. Но Филип просто не се интересуваше какво мислят хората за него. Отказваше да се прави на джентълмен, независимо че това караше Пол да се чувства неудобно.

Ето и снощи, след завръщането си от имението им в провинцията, където бе прекарал цял месец, Филип бе побеснял при новината за предстоящия тази вечер бал.

— Ако възнамеряваш пак да ми натрапваш онези нахални госпожички, кълна се, че ще си отида завинаги от този град — изкрещя той. — Колко пъти трябва да ти казвам, Пол, че не искам съпруга! Не желая някоя натруфена, досадна жена да ми губи времето и да предявява претенции към мен. Семейните разправии не са за мен. Имам много по-важни неща за вършене. — Филип крачеше енергично напред-назад. — Ако искам жена, просто ще си я намеря, но само за да ми достави удоволствие за една нощ, без да се обвързвам. Не искам вериги. Дяволите да го вземат, кога ще го осъзнаеш?

— Но какво ще стане, ако някой ден се влюбиш, както стана с мен? Тогава ще се ожениш ли? — осмели се да го попита Пол, защото знаеше, че брат му само се ежи.

— Ако този ден изобщо дойде, разбира се, че ще се оженя. Но не се обнадеждавай, братле, защото вече видях какво може да ми предложи този град. Такъв ден просто няма да има.

Хм, може би на бала тази вечер те очаква изненада, помисли си Пол и се усмихна на себе си. Той скочи от стола си и се втурна нагоре по стълбите. Почука силно на вратата на брат си и надзърна в стаята. Филип тъкмо се надигаше от леглото и разтъркваше очи.

— Време е да се обличаш, старче — каза Пол дяволито. — Сложи си най-хубавите дрехи. Нали искаш да очароваш всички дами. — Той побърза да затвори вратата, когато възглавницата полетя към него, и се отправи по коридора към стаята си, като се смееше неудържимо.

— Кое е толкова забавно, Пол? — попита го Мери, когато той влезе в стаята, все още засмян.

— Мисля, че тази вечер Филип ще се провали, а той изобщо не предполага — отговори Пол.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо, сладка моя, абсолютно нищо — възкликна той, грабна я и я завъртя из стаята.

Филип Какстън беше ядосан. Беше едва вчера, когато спориха с брат си за жените и за брака, а днес Пол отново започваше.

— Погледни всички тези красавици в залата, от които можеш да избираш — говореше брат му и зелените му очи искряха. — Време е да се задомиш и да дариш рода Какстън с наследник.

Пол прекаляваше. Каква ли игра играе, запита се Филип.

— Нима очакваш да си намеря съпруга сред тези празноглави млади дами? — саркастично подметна той. — Тук няма нито една, която бих поканил в спалнята си.

— Защо не танцуваш, Филип? — попита Мери, като се присъедини към тях. — Срамота, Пол, да държиш брат си настрана от всички тези красиви млади създания. — Тя улови Пол за ръка.

На Филип винаги му ставаше забавно, когато Мери наричаше момичетата на своята възраст „млади създания“. Самата Мери бе на осемнайсет години и беше много красива с котешките си очи и светло-кестенява коса. Пол се беше оженил за нея само преди година.

— Когато открия девойка, красива колкото теб, скъпа, ще бъда повече от щастлив да танцувам цяла нощ — отговори закачливо Филип.

Точно тогава Филип видя Кристина, която стоеше само на три крачки от него. Тя беше видение! Никога не бе и подозирал, че една жена може да бъде толкова красива!

Тя го погледна само за миг, преди да се извърне, но в този момент образът й се запечата в съзнанието му завинаги. Очите й — тъмни кръгове от морско синьо, обградили светли синьо-зелени зеници — го омагьосаха. Косата й беше блестяща каскада от златни къдри. Няколко немирни букли нежно се спускаха по врата и слепоочията й. Носът й беше прав и тесен, устните й — меки и примамващи, направени за целувки.

Беше облечена в сапфирено-синя бална рокля. Бледите й, заоблени гърди, изпъкваха над деколтето. Светлосини панделки подчертаваха тънката й талия. Тази жена беше самото съвършенство!

Съзерцанието на Филип беше прекъснато от ръката на Пол, размахана пред очите му. Той се сепна и погледна ухиления си брат.

— Да не би да се побърка? — засмя се Пол. — Или си съзрял мис Уейкфийлд? Защо мислиш, че настоявах да дойдеш тази вечер? Тя живее с брат си в Холстед и е тук за сезона. Искаш ли да се запознаеш с нея?

— Иска ли питане? — усмихна се Филип.

Кристина забеляза някакъв мъж, който я бе зяпнал нетактично. Преди това го беше чула да обижда всички дами в залата. Може би това бе същият човек, за чието лошо държание се говореше в Лондон.

Когато видя, че той идва към нея, Кристина се извърна. Не можеше да не признае, че това е най-красивият мъж, когото бе виждала някога, но си напомни, че водеше уединен живот и беше виждала твърде малко мъже.

— Извини ме, Джон — каза тя на брат си, — но тук е изключително топло. Хайде да се разходим в градината.

Но преди Джон да успее да отговори, зад гърба й долетя глас:

— Мис Уейкфийлд.

Кристина нямаше какво да направи, освен да се обърне. Озова се срещу чифт гористозелени очи, изпъстрени със стотици жълти точици, които сякаш я зашеметиха. Измина цяла вечност преди да чуе гласовете и да осъзнае, че говорят на нея.

— Мис Уейкфийлд, срещнахме се в парка вчера и вие споменахте, че ще дойдете на този бал. Спомняте си, нали?

Най-сетне Кристина се обърна към високия рус мъж и съпругата му.

— Да, спомням си. Вие сте Пол и Мери Какстън, нали?

— Точно така — каза Пол. — Бих искал да ви запозная с брат си, който също е на посещение в града. Мис Кристина и мистър Джон Уейкфийлд. Брат ми, Филип Какстън.

Филип се ръкува с Джон, сетне леко допря устни до пръстите на Кристина и тя усети как по цялата й ръка преминаха тръпки.

— Госпожице Уейкфийлд, за мен ще бъде голяма чест, ако се съгласите да танцувате с мен следващия танц — каза Филип Какстън без да пуска ръката й.

— Съжалявам, господин Какстън, но тъкмо излизах на разходка с брат си. Тук е толкова задушно. — Защо даваше обяснения на този мъж?

— Тогава трябва да ми позволите да ви придружа, със съгласието на брат ви, естествено. — Той погледна Джон.

— Разбира се, господин Какстън. Тъкмо видях един познат, с когото бих желал да поговоря, така че ми правите услуга.

О, Джон, как можа, помисли си тя сърдито. Но Филип Какстън вече я водеше през множеството към вратата. Веднага щом излязоха навън, Кристина издърпа ръката си от неговата. Извървяха няколко крачки, преди отново да чуе дълбокия му глас.

— Кристина, това е пленително име. Извинението ти с горещината не беше ли женска хитрост, за да излезем двамата насаме?

Кристина се обърна много бавно с лице към него. Сложи ръце на хълбоците си. От очите и заизскачаха искри.

— Вие сте непоносим негодник! Що за отблъскваща самонадеяност! Сигурен ли сте, че си струва да поканите тази празноглава млада дама в спалнята си?

Тя не видя изумения поглед на Филип, защото се обърна и се върна в балната зала. Не видя и усмивката, която постепенно смени изумлението.

Проклет да съм, помисли си той и поклати глава. Тя не е празноглава млада дама. Това е огън-жена. По дяволите, наистина ме постави на място! Той затвори очи, за да си я представи отново, и осъзна, че трябва да я има на всяка цена. Началото със сигурност не беше добро, защото Кристина го бе намразила от пръв поглед. Но Филип нямаше намерение да се предава. Каквото ще ла става, щеше да я има.

Той се върна в балната зала и откри Кристина при брат й. През цялата вечер Филип не спря да я съзерцава, но тя успяваше да избегне погледа му. Той реши да спазва дистанция, защото нямаше смисъл да влошава нещата. Тази вечер щеше да й даде възможност да се успокои, а утре ще започне отначало.