Джоана Линдзи
Пленница (11)

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

През следващите бавно минаващи дни Кристина и Филип правеха все едно и също. Той се хранеше с нея сутрин, обед и вечер, но през останалото време я оставяше сама. Всяка вечер преди ядене я водеше до езерцето, за да се изкъпе, а след ядене стоеше с нея и чистеше оръжието си, четеше или просто размишляваше.

Правеха любов всяка нощ. И всяка нощ Кристина се съпротивляваше, докато страстта надмогнеше съпротивата й и я погълнеше. Не можеше да отрече, че й доставя удоволствие Филип да я люби, но това само я караше да го мрази повече от всякога.

Филип я караше да изпитва странни, смесени чувства. Близостта му неизменно я изпълваше с безпокойство. Никога не можеше да предположи какво ще бъде следващото му действие. Той я караше да губи контрол над себе си, довеждаше я до пристъпи на гняв, а после превръщаше гнева й в боязън. А тя се страхуваше от него, защото наистина вярваше, че ще я набие, ако го предизвика прекалено много.

Измина седмица, откакто Филип доведе Кристина в стана. Тъй като нямаше какво друго да прави, тя довърши зелената копринена блуза, уши си и още две поли, но накрая шиенето й омръзна. Омръзна й да стои в шатрата по цял ден, всеки ден.

Тази сутрин Филип беше тръгнал веднага след закуска, без да каже и дума. Знаеше, че й е сърдит задето снощи не му бе казала причината за сълзите си. Как би могла да му обясни, че плаче, защото тялото й я предава. Беше си обещала да не се поддава на ласките му и просто да лежи неподвижно под него. Но той търпеливо я бе съживил и бе надвил волята й, както всяка нощ. И не се бе задоволил да я пречупи само веднъж.

Бе наложил силата си над нея отново, без капка милост, и тя се бе наслаждавала на всяка минута. Но когато накрая Филип се отпусна в своя край на леглото, Кристина беше започнала да плаче.

При опита му да я утеши, тя само заплака още по силно и му каза да я остави на мира. Беше по-скоро отвратена от себе си, отколкото сърдита на Филип. Разбира се, не можеше да му обясни това, и той се бе ядосал. Сега, когато сутринта се нижеше тягостно, Кристина се почувства смазана от бездействието. Тя остави ръкоделието си и отиде до входа на шатрата. Слънцето се процеждаше толкова приканващо през хвойновите дървета, че страхът й от Филип и от неговите закани се изпари.

Кристина излезе от шатрата и сви към заграждението от каруци, щастлива, че най-после може да почувства топлината на слънчевата светлина. Но внезапно сърцето й подскочи. Насред заграждението стоеше Филип. С него бе и Ахмад, възседнал красив арабски кон. Останалите коне кротко пасяха по склона заедно с овцете. Кристина си пое дъх и смело продължи напред. Когато приближи до мъжете, конят трепна подплашен.

Филип се обърна да види какво е смутило животното и когато я забеляза, присви заплашително очи. Успокои коня и с бързи стъпки отиде до нея.

— Какво правиш тук? — попита сърдито той. — Не съм ти позволил да излизаш от шатрата.

Кристина се опита да укроти надигащия се у нея гняв.

— Не можех да стоя и минута повече в тази шатра, Филип. Не съм свикнала да бъда затворена. Имам нужда да почувствам слънцето и да подишам сутрешен въздух. Не мога ли да остана тук и да те погледам? Бих искала да науча какво правиш всеки ден — излъга тя.

— Обучавам тези коне и правя още куп неща — каза Филип.

— За какво? — попита Кристина, за да спечели още време.

— Наистина ли искаш да знаеш, Кристина? Или играеш някаква игра?

— Както знаеш, не бих могла да спечеля нито една игра, ако играя срещу теб — нацупи се тя. — Наистина ми е любопитно какво правиш с тези коне.

— Много добре. Какво би искала да знаеш?

— Какво ги обучаваш да правят?

— Да изпълняват команди само чрез натиска на коленете ми, без да използвам ръце. Понякога ръцете ни не са свободни, за да управляваме юздите — например по време на битка или след нападение. Освен това нашите коне не могат да бъдат откраднати, ако не ги водиш по правилния начин. Те хвърлят от гърба си всеки ездач, който използва юздите, за да ги направлява.

— Много находчиво — каза Кристина. Интересът й нарасна. — Но как учиш конете на това?

— Водим коня в една посока, да кажем наляво, като ездачът използва определен натиск. Продължаваме известно време с тази посока, докато конят я научи.

— А как спирате коня?

— Тъй като не яздим със седла, използваме ходилата си — забиваме ги в хълбоците му. Сега доволна ли си?

— Да. Мога ли да постоя и да погледам малко? — попита тя смирено.

— Ако пазиш тишина и не притесняваш коня. — Той й хвърли продължителен озадачен поглед, сетне я остави.

Значи беше спечелила. Поне за малко се бе освободила от тази проклета шатра. Докато топлите й синьозелени очи следяха Филип, Кристина даде простор на въображението си.

Как й се щеше да е яхнала това красиво животно. Сигурно можеше да убеди Филип да й позволи да поязди един от конете, или още по-добре — да й даде някой от необучените. Би било различно от волното препускане с Дакс през тучните зелени поля у дома, но все щеше да е по-добре, отколкото въобще да не язди.

Внезапно осъзна, че мисли за бъдещето си в този стан. О, по дяволите, защо Джон не я спаси? Но Джон може би вече я смяташе за мъртва. Трябваше да намери начин да избяга, но не можеше да тръгне сама. Трябваше да има водач, който да я преведе през пустинята и да я защитава от разбойническите племена. Трябваше да има храна, вода, коне.

Способна ли бе да чака Филип да се умори от нея? Колко дълго щеше да продължи това? А и той можеше да не я върне при брат й, когато му омръзне. Можеше да я продаде като робиня в нечий харем.

Вероятно щеше да го убеди да я пусне, ако го накараше да се влюби в нея. Но как би могла да спечели любовта му, когато той знаеше, че тя го мрази? Освен това й бе казал, че желае само тялото й.

— Кристина!

Кристина вдигна поглед и видя засмените зелени очи на Филип.

— Повиках те два пъти. Странен начин да покажеш, че се интересуваш от това, което правя.

— Съжалявам — усмихна му се в отговор тя. — Тъкмо си мислех за коня си Дакс и колко обичам да съм на открито и да яздя.

— Често ли яздеше у дома си?

— О, да! Всеки ден, понякога с цели часове — каза Кристина ентусиазирано.

Върнаха се в шатрата, където на масата ги очакваха съдове, пълни с димящ ориз, овесена каша и захаросани плодове. Имаше чайник чай за Кристина и мях с вино за Филип.

— Ще отсъствам за малко от стана този следобед — спомена й Филип, когато седнаха да се хранят. — Ще оставя Ахмад да пази шатрата, докато ме няма. Ще я пази, за да си защитена, не заради нещо друго.

— Но къде отиваш?

— На ghazw — каза той раздразнено.

Очевидно бе нещо, за което Филип не искаше да говори. Но женското й любопитство не й позволи да спре.

— Ghazw! Какво е това?

— Кристина, трябва ли винаги да ми задаваш толкова много въпроси? — Гласът на Филип беше натежал от гняв и я накара да потръпне, въпреки топлината. — Става дума за нападение, щом искаш да знаеш. Тази сутрин Саид е забелязал един керван наблизо. Тъй като хранителните ни запаси намаляват, ще вземем продуктите, от които имаме нужда. Това достатъчно ли е като отговор на въпроса ти или има още нещо, което би желала да знаеш?

— Не може да бъде! — ужаси се Кристина, като спря да се храни и се вгледа в студените му зелени очи. — Защо не си купите това, от което се нуждаете? У Рашид са всички онези скъпоценности, които ти отхвърли. Ти сигурно също имаш свое богатство. Защо трябва да крадете от други хора?

Филип стана и се обърна с лице към нея. Гледаше я гневно, жълтите точици в зелените му очи бяха изчезнали.

— За последен път ти позволявам да си пъхаш носа в моите работи, Кристина. Ще ти го кажа само веднъж. Нападенията над кервани са начин на живот за моите хора. Ограбваме, за да оцелеем, както винаги сме го правили. Вземаме само това, което ни трябва. Тук нямам никакво богатство, защото нямам нужда от такова. Рашид си има повод за недоволство спрямо мен. Аз го разбирам и затова не възпирам алчността му за богатства и го оставям да задържи всичко, което е откраднал. Не ме питай за това повече.

Той се завъртя на пети и изхвърча от шатрата. Кристина беше потресена. Чувстваше се така, сякаш пропадаше стремително в бездънна яма.

Филип беше разбойник! При нападенията несъмнено загиваха и хора. Сигурно му харесваше да убива! А тя, Кристина Уейкфийлд, беше оставена на произвола на този жесток човек.

Тя се разтрепери неудържимо, като си припомни разяреното му изражение преди да напусне шатрата. Дали би я убил, ако го предизвикаше твърде много? Той беше разбойник, а тя знаеше къде е станът му. Тогава… тогава щеше ли Филип изобщо някога да и позволи да си отиде жива от тук?

До слуха й достигна тропот на коне, които в галоп се отдалечаваха от стана. Заминава да граби, да плячкосва и да прави кой знае какво още, помисли си Кристина. Не можеше да живее с този нов страх. Трябваше да разбере какво възнамерява да стори той с нея. Ако я очакваше смърт, искаше да го знае.

Тя бързо тръгна към входа на шатрата. Отвън на земята седеше Ахмад и педантично почистваше дълъг сребърен меч с извита дръжка.

— Ахмад — поде Кристина предпазливо, — мога ли да ти задам един въпрос?

Той я погледна изненадано.

— Не е редно. Жените не задават въпроси. Не им влиза в работата.

Това вече й дойде много. Тези хора бяха диваци!

— Но, Ахмад, аз не съм възпитана като вашите жени. Аз съм отгледана като равна с мъжете, не можеш ли да разбереш това? Само исках да знам дали Абу някога преди е водил друга жена тук — каза тя, надявайки се той да помисли, че ревнува.

Ахмад се ухили.

— Не, ти си първата жена, която шейх Абу някога е довеждал тук.

— Благодаря, Ахмад — усмихна му се в отговор Кристина. После се върна в шатрата и закрачи по пода. Този отговор въобще не я задоволяваше. Ако бе имало друга жена, щеше да разбере какво й се е случило, след като Филип се е отегчил от нея. Сега трябваше да се изправи пред самия Филип с въпроса, който я измъчваше. Господи, дано поне той да се върне в по-добро настроение!