Джоана Линдзи
Пленница (16)

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

Изминаха пет дни от смъртта на Язир и нервите на Кристина вече бяха опънати до краен предел. Филип беше излязъл на лов и тя нямаше представа кога ще се върне. През последните дни не бе напускала шатрата, но вече просто не можеше да издържа.

Тя намери Ахмад и му каза да приготви Гарван за езда. После бързо облече робата и бричовете си. Когато стигна до каруците, Ахмад вече беше готов за тръгване.

— Добре е, че се връщаш към обичайните си занимания — каза той с широка усмивка и й помогна да се качи на коня.

— Да, така е — отвърна Кристина. Но не към всичките, добави наум тя, като се сети за спокойните нощи, които прекарваше напоследък.

Спуснаха се бавно по склона, но когато стигнаха до пясъците, Кристина пришпори Гарван в галоп. Ахмад, който беше свикнал с начина й на езда, успя бързо да я догони и двамата запрепускаха един до друг.

Яздеха вече поне от половин час и бяха навлезли далеч навътре в пустинята, когато иззад едно възвишение изникнаха четирима ездачи и препуснаха право срещу тях.

Кристина спря Гарван и се обърна към Ахмад, който тъкмо вдигаше пушката си. Но преди пръстът му да успее да натисне спусъка, прозвуча изстрел и той бавно се свлече от коня си, а от гърдите му бликна кръв.

— О, боже, не! — извика Кристина, но Ахмад лежеше върху горещия пясък напълно неподвижен.

Тя веднага обърна Гарван и препусна в галоп. Искате й се да види как е Ахмад, но сега бе по-важно да помисли за собствения си живот. Ала преследвачите й я настигаха. Изведнъж нечия ръка я сграбчи през кръста, вдигна я от гърба на Гарван, сякаш беше перце и я метна върху друг кон. Кристина започна да се мята ожесточено и усилията й се увенчаха с успех — тя съумя да се освободи от ръката, която я притискаше, и падна по гръб върху твърдия пясък.

Мъжът, който я беше сграбчил, скочи от коня си и бавно се приближи до нея. Брадатото му лице беше намръщено и свирепо.

С разтуптяно до пръсване сърце, Кристина се изправи на крака и се втурна да бяга, но преди да направи и десетина крачки, мъжът я хвана, извъртя я, удари я брутално през лицето и я събори на земята. После я вдигна, като я улови за предницата на робата й, удари я още два пъти и я пусна, сякаш беше мръсен парцал. Кристина се разплака истерично, като зарови лице в пясъка, за да се предпази от нови удари.

Дочуваше гласове, които се караха, но те звучаха някак далечни и смътни. Беше зашеметена и първоначално дори не знаеше къде се намира и защо плаче. Но когато внимателно надигна глава и видя безжизненото тяло на Ахмад, проснато на известно разстояние от нея, тя в миг си припомни всичко.

О, боже, защо трябваше да го убиват, простена наум Кристина. Само на няколко крачки от нея бяха другите трима мъже. Единият от тях говореше сърдито на онзи, който я бе ударил.

 

 

Амаир Абдала слезе от коня и се приближи до жената, която лежеше на пясъка. Когато я обърна и видя лицето й — пребледняло и подуто — сърцето му се сви от съжаление. Бяха му казали, че тази жена е голяма красавица, но сега тя далеч не приличаше на такава. Очите й бяха зачервени от плач, а сълзите дълбаеха бели бразди по пясъка, полепнал по бузите й.

Това копеле Касим! Всичко бе станало толкова бързо, че Амаир не успя да го спре. Ако не трябваше да тръгват веднага, щеше да накаже още сега този звяр. Касим беше жесток човек. Горката му жена на два пъти едва не бе умряла от свирепите му побои.

Шейх Али Хейаз щеше страшно да се ядоса, когато видеше, че жената е бита. Кристина Уейкфийлд бе много необходима на шейх Али и той бе дал строги заповеди да не й причиняват нищо лошо. Е, в стана Касим щеше да си получи заслуженото. Но сега трябваше да побързат. Планът им не предвиждаше битка на територията на шейх Абу, а и Амаир не искаше да се изправя срещу такъв грамаден и силен мъж, защото това щеше да е равносилно на сигурна смърт.

Кристина се взря в младия мъж, който я бе обърнал по гръб, и прочете съжалението в кафявите му очи. Какво щеше да стане сега? Може би нямаше да я нараняват повече, поне не сега. Тя инстинктивно се дръпна, когато мъжът се наведе към нея, но той я изправи внимателно, отведе я при конете, вдигна я на дребния си арабски жребец и се качи зад нея. Другите трима мъже вече бяха яхнали конете си и ги чакаха. После всички потеглиха в галоп.

Когато минаха покрай тялото на Ахмад, Кристина затвори очи. Бедният Ахмад! Беше почти на нейната възраст, а животът му бе свършил.

За нейна изненада четиримата й похитители оставиха Гарван и коня на Ахмад. Ако бяха крадци, защо не вземаха и конете?

Кои бяха тези мъже? Не биха могли да разберат, че е жена, не и от начина, по който беше облечена. Тогава защо не бяха простреляли и нея? Не можеше да са дошли да я спасят от пленничеството й, защото никой не знаеше къде се намира. Освен това, ако смятаха да я върнат на брат й, нямаше да я бият. Не, обяснението вероятно бе друго.

Сигурно мъжете бяха от съседното племе, за което Филип я беше предупредил. Значи сега всички те щяха да се възползват от тялото й и после да я продадат в робство? И Филип никога нямаше да може да я открие!

Филип, къде си? Трябва да ме намериш!

Но какво ми става? Нима не исках точно това — да се отърва от Филип?

Ако не друго, новият ми господар поне няма да има такава власт над мен. Докосването му няма да ме прави слаба, да прекършва волята ми. Никой друг мъж няма да може да разпали желанието ми като Филип.

Внезапно тя осъзна какво бе казала наум току-що.

Аз го обичам! Обичала съм го през цялото това време и дори не съм го знаела! Кристина, ти си глупачка, кръгла глупачка! През всичките тези месеци упорито воюваше с Филип и го молеше да те изпрати у дома, а всъщност си го обичала. Той още смята, че го мразиш, а ти може би няма да го видиш никога повече.

Ами ако Филип не дойде? Ако той се радва, че съм си отишла и не тръгне да ме търси? Мога ли да го виня — след начина, по който се отнасях с него? О, не, той трябва да дойде, трябва да ме спаси, за да мога да му кажа колко много го обичам. И трябва да ме намери бързо, преди да е станало твърде късно! Толкова много исках да го утеша, когато умря Язир. Още тогава трябваше да разбера, че го обичам. Отне ми цяла вечност, изпълнена с кошмари, за да прозра истината, а сега може би е прекалено късно. О, господи, дай ми още една възможност!

Вече се стъмваше, а те още яздеха усилено, сякаш ги преследваше самият дявол. Това отново й се стори необяснимо. Ако тези четирима мъже бяха от съседното племе, за което й бе говорил Филип, трябваше да се върнат в планината и вече да са стигнали до стана им.

Сигурно грешеше. Бяха яздили покрай планината, но сега, когато луната се показа и освети пътя, те се обърнаха и се отправиха към пустинята. Къде я водеха? И какво щеше да й се случи, когато пристигнеха?

Кристина си спомни отдавна отминалото време, когато я бяха измъчвали същите въпроси. Само че тогава Филип бе нейният похитител. През първите седмици тя наистина го мразеше. Той я бе откъснал от всичко, което обичаше. Беше си послужил с измама, за да я доведе в тази страна. Но нима една млада жена не се разделя с всичко познато, когато се омъжва? Нима не й трябва време, за да свикне с новия живот?

Е, тя беше свикнала; всъщност, прекалено много беше свикнала. И усещаше страх и празнота в сърцето си при мисълта, че няма да види Филип повече. Това бе по-лошо от болката, която пронизваше подутото й лице и натъртеното й тяло при всяка стъпка на коня. Изтощена до смърт от тези тревожни и печални мисли, Кристина затвори очи и накрая заспа.

Събудиха я силни гласове. В първия момент тя не осъзна какво става, но после видя непознатите лица наоколо, почувства болката в нараненото си лице и си припомни всичко. Бяха я свалили от коня. Беше пладне и жегата бе непоносима. Пясъкът блестеше ослепително под палещото слънце и Кристина трябваше да заслони очи, за да може да вижда.

Докато я водеха към една малка шатра, тя успя да се огледа наоколо. Беше попаднала в малък стан сред в пустинен оазис. Под две големи палми бяха опънати около шест шатри, зад които пасяха овце, кози и камили.

Трябваше й около минута, за да привикне с мрака, който цареше в шатрата, и да различи в ъгъла й фигурата на някакъв старец, който седеше върху една възглавница зад ниска масичка, покрита със съдове с храна.

Старецът ядеше бавно, без да си направи труда дори да погледне към Кристина. Тя се възползва от възможността да разучи обстановката в шатрата, но нямаше кой знае какво за гледане. Подът бе съвсем гол. Вместо мебели имаше няколко пръснати по земята възглавници и един голям сандък.

Когато Кристина погледна отново към стареца, той вече се бе нахранил и миеше пръстите си в малка купичка с вода — навик, който самата тя бе усвоила, откакто живееше с Филип. Едва сега старецът вдигна поглед към нея. При вида на нараненото й лице в кафявите му очи блесна гневен огън, а юмрукът му се стовари върху масата с такава сила, че всички съдове подскочиха.

Беше облечен в пъстра роба и куфия, а нозете му бяха боси. Когато се изправи, старецът се оказа не по-висок от Кристина. Но осанката му бе властна, а гласът — заповеднически, затова тя предположи, че това е шейхът на племето.

Той заговори строго на младия мъж, който я беше довел. Двамата си размениха разгорещени реплики, които Кристина не разбра, след което мъжът я поведе към завесата в дъното на шатрата.

Пространството зад завесата беше съвсем малко и едва стигаше дори за дребна жена като нея. На пясъка имаше овча кожа. Мъжът кимна на Кристина да седне върху нея и си тръгна.

След няколко минути се появи възрастна жена, която носеше поднос с голяма купа храна и чаша вино. Жената остави подноса долу на пясъка, връчи на Кристина мокра кърпа, като посочи лицето й и отново я остави сама.

Кристина избърса лицето си с кърпата, но не успя да изчисти цялата мръсотия заради болката, която изпитваше при допира с наранените места. Трудно й бе и да дъвче, ала храната, макар и мазна, беше мека и тя успя да похапне. Виното имаше великолепен вкус, но след като го изпи, по тялото й се разля странна умора. Въпреки усилията й да стои будна, клепачите й натежаха и тя скоро заспа дълбоко.

 

 

След като остави Кристина в шатрата на шейх Али Хейаз, Амаир Абдала се отби при Касим, за да му каже, че Шейх Али иска да го види, и пое към шатрата на баща си. Не изпитваше съжаление към Касим, защото си бе заслужил наказанието, все едно какво щеше да бъде то. Шейх Али се беше ядосал дори повече, отколкото Амаир бе очаквал. Нищо чудно Касим да умре заради постъпката си, каза си той.

— Добре ли мина всичко? — попита баща му, Когия Абдала, когато Амаир влезе в шатрата.

— Да, татко, всичко се разви според плана ни — отговори унило Амаир. Седна върху овчата кожа, която му служеше за легло и придърпа меха с вино към себе си. — Но ще ти кажа нещо: не одобрявам това, което ми бе заповядано да направя. Тази жена не е сторила нищо лошо и не е редно да бъде използвана като залог за едно безсмислено отмъщение. На всичко отгоре тя вече пострада, защото Касим я удари, преди да успея да го спра.

— Какво? Това не е хубаво…

— Не разбираш ли, татко? — прекъсна го Амаир. — Всичко това изобщо не биваше да се случва. Касим простреля човека, с когото яздеше Кристина Уейкфийлд. Моля се да го открият, преди да умре, защото това беше Ахмад — братът на мъжа на Амин. Ако Ахмад умре, Саид ще ни намрази и ние никога повече няма да видим сестра ми.

— Трябваше да се досетя, че този план няма да ни донесе нищо хубаво. — Когия печално поклати глава. — Не трябваше да ти позволявам да участваш в него. Но моето единствено желание беше да се сложи край на тази вражда, за да мога отново да видя дъщеря си. Амин трябва вече да има деца, а аз никога не съм ги виждал. Може никога са не видя внуците си!

— Въпреки всичко не биваше да се съгласяваш с този план, татко. Шейх Абу няма нищо общо с онова, което се е случило преди толкова много години. Тогава той е бил от другата страна на морето. Не мисля, че след като шейх Язир е мъртъв, шейх Али трябва да превръща него в мишена за отмъщението си.

— Знам, сине, но какво можем да направим сега? Може би шейх Абу няма да дойде — каза Когия. Входът на шатрата беше отворен и през него се виждаха три хлапета, които весело играеха с едно малко агне. Погледът на Когия се навлажни. Как копнееше да види дъщеря си и нейните деца!

— Ще дойде — отговори Амаир. — А ако доведе хората от племето си, ще се пролее много невинна кръв — и то заради нещо, случило се преди двадесет и пет години, с което нито един от нас няма нищо общо.

 

 

И Филип дойде — след по-малко от час. Дойде сам и се прокле за това, когато разбра срещу каква опасност се изправя.

Когато му казаха, че Кристина е излязла да язди с Ахмад, той се зарадва на решението й да възобнови всекидневната си езда и осъзна, че е време да излезе от собствената си депресия. Язир беше мъртъв, но му оставаше Кристина.

Обзет от такива мисли, Филип крачеше напред-назад из шатрата в очакване на нейното завръщане. Но когато слънцето залезе, а от нея все още нямаше и следа, той бе завладян от сковаващ страх. Изскочи от шатрата като обезумял, яхна Виктъри и нареди на Саид да го следва.

Докато галопираха надолу по склона, Филип почувства как цялото му тяло се облива в студена пот. Препуснаха в посоката, в която обикновено поемаше Кристина и не след дълго откриха двата коня, застанали плътно един до друг. После видяха и тялото, което лежеше на пясъка.

С пребледняло от ужас лице, Филип скочи от коня си и се спусна към Ахмад. Раната бе в долната част на гърдите на момъка; бе загубил много кръв, но беше жив. Когато наляха малко вода в гърлото му, той отвори очи и бавно премести поглед от Филип към Саид. После опита да се надигне, но беше прекалено отпаднал от загубата на кръв.

— Можеш ли да говориш, Ахмад? — попита го Филип. — Можеш ли да ми кажеш какво се случи?

Ахмад го погледна с премрежени очи.

— Четирима мъже от пустинята… Идваха право към нас. Аз вдигнах пушката си, за да стрелям, но те ме изпревариха. Това е всичко, което си спомням. — Той с усилие вдигна глава и се огледа. Но когато видя коня на Кристина, се отпусна на пясъка обезсърчено. — Значи са я отвлекли?

— Така изглежда — отговори Филип. Тялото му се беше изопнало, готово за битка. — Саид, ти ще върнеш Ахмад обратно в стана. Майди ще се заеме него. Не знам колко ще се забавя, но не идвай след мен. Ще открия Кристина, а мъжът, който е прострелял брат ти, ще умре.

— Аллах да е с теб — отговори Саид.

Нямаше вятър и следите от конете на похитителите по пясъка още личаха. Филип препусна напред с главоломна скорост. Непрекъснато си представяше уплашеното лице на Кристина и се молеше да я открие навреме, преди мъжете да я изнасилят и да я продадат в робство.

Не биваше да й позволява да язди в пустинята. Ако я беше ограничил само до стана, сега тя щеше да бъде там. И той нямаше да се бои за живота й. Моля те, господи, нека да я открия навреме!

Сърцето му се сви, когато се опита да си представи живота си без Кристина. Представи си празното легло, което бе споделял с нея, празната шатра, в която бе прекарал толкова прекрасни мигове с нея, красивото й, крехко тяло, което го възбуждаше тъй лесно. Нима друга жена би могла да заеме мястото на Кристина? Не, нямаше да понесе да не я види никога повече.

Но… това означаваше, че я обича! Какъв глупак е бил! Да вярва, че никога не би могъл да се влюби! Ами ако не успееше да я намери? Или по-лошо — ако тя не искаше да бъде намерена? По дяволите, щеше да я открие, трябваше да я открие и да я принуди да се върне при него. Предпочиташе да живее с омразата на Кристина, отколкото без Кристина. Може би някой ден тя щеше да се научи да го обича.

Слава богу, имаше пълна луна, която осветяваше пътя му достатъчно, за да не изпуска следата. Часовете се нижеха мъчително бавно, но той не спираше. Едва след като слънцето изгря и се издигна високо над хоризонта, в далечината изникнаха шатрите на пустинно племе. Още малко, Кристина. Ще те намеря и ще те отведа у дома.

Филип спря Виктъри в средата на стана и веднага бе заобиколен от няколко мъже.

— Търся четирима мъже и една жена — каза той на арабски. — Минали са оттук, нали?

— Дошъл си където трябва, Абу Алхамар. Слез от коня и ела с мен.

Преди Филип да успее да се обърне, за да види кому принадлежи гласът, долетял иззад него, някой опря в гърба му пушка и го принуди да не мърда.

— Откъде знаеш кои съм?

— Очаквахме те. Ела с мен.

Той слезе от Виктъри и мъжът го побутна с пушката към входа на една от шатрите. Следваха ги други въоръжени до зъби мъже. Откъде, по дяволите, знаят кой съм, чудеше се Филип.

В дъното на шатрата седеше възрастен мъж, който се надигна от възглавницата си и го огледа изпитателно.

— Не ти отне много време, за да стигнеш до тук, шейх Абу. Отдавна чакам този момент.

— Защо е всичко това, мътните да го вземат? — попита Филип. — Откъде знаеш кой съм? Аз никога не съм те виждал.

— Виждал си ме, но няма как да си спомняш. Може би си чувал за мен. Аз съм Али Хейаз — шейх на това племе и чичо на природения ти брат Рашид. Сега вече разбираш ли защо си тук?

— Чувал съм името ти, но това е всичко. Защо ме очакваш?

— А, виждам, че баща ти е скрил истината от теб. Значи ще трябва аз да ти разкажа цялата история, за да разбереш защо ще те убия.

— Трябва да си луд — засмя се Филип. — Нищо не съм ти направил. Защо искаш да умра?

— Не съм луд, Абу Алхамар. — Али Хейаз говореше бавно, наслаждавайки се на всеки миг от своя триумф. — Скоро ще научиш защо трябва да умреш. Знаех си, че ще паднеш в моя капан. Идеята да отвлечем жена ти беше великолепна.

— Къде е тя? — избухна Филип. — Ако си я наранил…

— Всичко с времето си, Абу — прекъсна го Али Хейаз. — По-късно ще можеш да я видиш за последен път. Не се бой за нея, защото в моя стан никой няма да й навреди. Признателен съм на Кристина Уейкфийлд, защото благодарение на нея ти си тук и аз ще мога да си отмъстя. После възнамерявам да я върна на брат й, за да получа наградата.

— Откъде знаеш за нея? — попита Филип.

— Задаваш твърде много въпроси! Брат ти Рашид ме посещава от време на време. Той спомена, че си се върнал от Англия и че си довел чужденка, която държиш като своя наложница въпреки волята й. Така че аз просто спасих Кристина Уейкфийлд от нейния похитител. — Али замълча. Когато заговори отново, гласът му беше изпълнен с гняв. — Освен това, наскоро научих за смъртта на Язир. Почувствах се измамен, защото исках сам да го убия. Но сега ти, обичният му син, ще заемеш мястото му!

— В какво обвиняваш баща ми? — попита Филип.

Али Хейаз наля две чаши с вино и му предложи едната. Той отказа, но старецът само се усмихна.

— Ще ти бъде за последно, затова ти предлагам да го изпиеш. Не е отровно, уверявам те. Приготвил съм ти по-бавна и жестока смърт.

— Продължавай с обясненията си, Хейаз. Искам да видя Кристина — отговори Филип, взе виното и присмехулно вдигна чашата си като за наздравица.

— Виждам, че все още не ме възприемаш сериозно. Но нещата ще се променят, когато животът ти започне бавно да угасва. Както и да е, заслужаваш да знаеш защо ще умреш. — Али спря и отпи от чашата, която държеше. — Преди много години аз и баща ти бяхме близки приятели. За него бях готов на всичко. Познавах и твоята майка, и бях с Язир, когато се роди ти. В онези дни се радвах за баща ти. Той имаше двама хубави сина и жена, която обичаше повече от всичко на света. Помня как те държах на коленете си и ти разказвах приказки, когато беше само на три години. Спомняш ли си?

— Не.

— Не съм се и надявал да си спомниш. Бяха щастливи години — докато майка ти не си тръгна. Беше добра жена, но унищожи Язир. Той така и не се съвзе след заминаването й. Съпругата му си беше отишла, синовете му си бяха отишли, той нямаше за какво да живее. Страдах три години с него, защото го обичах като брат. Надявах се, че ще забрави майка ти и отново ще открие щастието. Имах сестра на име Маргиана — красиво момиче, което обожаваше Язир. Така че му предложих да се ожени за нея.

— Но майка ми и баща ми все още са били женени. Как е можел да се ожени за сестра ти? — прекъсна го Филип.

— Майка ти си беше отишла и нямаше да се върне. Все едно, че беше умряла. Язир бе свободен да се ожени отново. Можеше да си изгради нов живот и да създаде синове, които да израснат при него. В крайна сметка той се съгласи да се ожени за сестра ми. Тогава ми се наложи да замина надалеч и аз помолих Маргиана да не се омъжва, докато не се върна. Но тя отказа да чака. Случи се така, че докато бях далеч от нея, ме раниха и бях прикован на легло с месеци. После ми трябваха почти две години, за да открия Маргиана и племето на Язир. Тогава Рашид, синът на сестра ми, беше на една година. Времето минаваше и аз си мислех, че всичко със сестра ми е наред. Язир още беше нещастен. Не обичаше Рашид толкова, колкото теб. Но когато ги посещавах, Маргиана изглеждаше щастлива. Едва преди няколко години тя дойде при мен и ми разкри истината за така наречения свой брак. Оказа се, че точно в деня на сватбата Язир отказал да се ожени за нея. Но същата нощ се напил и я изнасилил. Когато месеци по-късно сестра ми открила, че ще има дете, тя помолила Язир да се ожени за нея, но той отново отказал. Не можел да забрави майка ти. Маргиана се срамувала, че не е омъжена, така че ме излъгала и ме накарала да повярвам, че е щастлива. Язир никога повече не я пожелал, но позволил на нея и на Рашид да живеят с племето му. Тя го обичала, а той се държал с нея като с боклук. След като ми каза истината, Маргиана се самоуби. Все едно, че Язир бе забил ножа в сърцето й. Да, той уби сестра ми и в този ден аз се заклех да отмъстя. Чаках, но Язир знаеше за заклетата ми омраза и никога не посмя да излезе сам от стана си. Никога не забрави, че аз го чакам. Но чаках твърде дълго и той ми се изплъзна. Умря в покой, без да страда, както е страдала сестра ми.

— Но всичко това няма нищо общо с мен. Защо искаш да умра? — попита Филип. Не се съмняваше, че старецът говори истината. Язир бе живял със спомена за първата си и единствена жена чак до деня на своята смърт. Може би изобщо не бе разбрал, че Маргиана го е обичала и че е страдала от пренебрежението му.

— Ти ще заемеш мястото на Язир — каза Али Хейаз. — Ти, любимият му син, който за него беше всичко, както сестра ми бе всичко за мен. Ти, който достави радост на Язир в последните му години, когато той не биваше да се радва. Ти, синът на жената, която е виновна за смъртта на сестра ми. Ти, който досущ като баща си вземаш жените без да се жениш за тях и ги караш да страдат. Ще умреш и аз най-накрая ще си отмъстя. — Али се засмя с кратък, сатанински смях. — О, отмъщението е сладко. Да можеше Язир да е тук и да гледа как умираш, аз щях да съм най-щастливият човек на земята. Дори ще ти позволя последно желание, стига да е разумно.

— Много си мил — подметна саркастично Филип. — Сега искам да видя Кристина Уейкфийлд.

— Ах, да, жената. Казах, че можеш да я видиш и ще я видиш. Но първо трябва да те предупредя, че преди да дойде тук, й се е случил малък инцидент.

— Инцидент? Къде е тя? — скочи Филип.

Али Хейаз даде знак на един от мъжете и той разтвори завесата в задната част на шатрата. Кристина лежеше на пясъка, свита на кълбо.

— О, господи! — изстена Филип.

Наведе се, за да я докосне, но тя не помръдна.

— Реших, че ще е най-добре да я упоя за няколко дни, докато подутината спадне — обади се Али иззад гърба.

Филип се изправи и много бавно се обърна с лице към стареца. Мускулите на лицето му трептяха от дива ярост.

— Кой го направи? — попита той тихо, с напълно овладян глас. — Кой й причини това?

— Мъжът, който я е наранил, винаги е бил груб с жените. Когато се е отскубнала от него, той побеснял и я ударил преди хората ми да успеят да го спрат. Той, разбира се, ще умре. Дадох строга нареждания да не се наранява жената, а той не се е подчинил. Още не съм решил как ще умре, но и това ще стане.

— Дай го на мен — каза мрачно Филип.

— Какво?

— Дай ми този мъж. Ти ми позволи едно последно желание. Дай ми мъжа, който я е ударил.

Али го изгледа подозрително, после старческите му очи блеснаха.

— Разбира се! Справедливо е да получи наказанието си от теб. Не се съмнявам, че ти ще победиш, но това ще бъде една честна битка. Ще се биете с ножове. Веднага, в центъра на стана. След като убиеш Касим, ти също ще умреш.

С тези думи старецът излезе от шатрата. Филип го последва. Мислеше само за това как ще убие човека, посмял да нарани Кристина.

— Доведете Касим и му кажете какво го очаква — нареди Али. Сетне измъкна от пояса си своя собствен нож и го връчи на Филип. — Когато боят свърши, ще хвърлиш ножа на земята и няма да оказваш никаква съпротива. В противен случай Кристина Уейкфийлд няма да бъде върната при брат си, а продадена в робство. Разбра ли?

Филип кимна, свали робата и ризата си и стисна ножа в дясната си ръка. В този момент изведоха Касим от близката шатра. Лицето му бе посивяло от страх. Избутаха го напред срещу Филип.

— Няма да се бия с този човек — закрещя Касим. — Ако трябва да умра, застреляйте ме.

— Ставай и се бори като мъж. Или ще изтръгна сърцето ти с голи ръце! — извика Али.

Филип не изпитваше съжаление към треперещия мъж пред себе си. Единственото, което си представяше, бе подутото лице на Кристина.

— Приготви се да умреш, негоднико!

Пуснаха Касим и той политна назад, после се хвърли отчаяно напред. Но Филип го очакваше. Отскочи встрани, за да избегне удара, и ножът му улучи Касим в дясната ръка, под рамото. Двамата започнаха предпазливо да се дебнат. Внезапно Касим замахна към гърдите на противника си. Но Филип се стрелна напред, бърз като мълния, и проряза протегнатата ръка на Касим чак до кокала. Касим пусна ножа на земята и се вторачи в раната. Филип го удари с опакото на ръката си и го събори.

Той позволи на Касим да си вземе ножа, после отново го нападна. Беше усвоил от баща си всички тънкости на боя, но сега не се нуждаеше от тях. Касим беше лесен противник — неумел и скован от страх.

Филип го прободе в гърдите, после още веднъж, и още веднъж, заслепен от ожесточение. Накрая му преряза гърлото. Касим падна по очи на пясъка в локва алена кръв.

Изведнъж Филип се почувства отвратен от себе си. Никога не бе предполагал, че е способен на подобно насилие. Да убие човек, и то толкова безжалостно! Касим без друго щеше да умре, а и заслужаваше да страда, задето бе наранил Кристина. Но трябваше ли точно той да го екзекутира?

Хвърли ножа до тялото и отиде при Али Хейаз.

— Не изглеждаш доволен, Абу. Може би ще се почувстваш по-добре, като ти кажа, че мъжът от твоето племе също бе застрелян от Касим.

— Няма начин да се чувстваш добре, след като си убил човек — отговори Филип.

— Когато си чакал толкова години, за да убиеш някого, колкото чаках аз, тогава отмъщението може да ти достави удоволствие — каза Али. — Сега върви с моите хора. Помни, че държиш бъдещето на Кристина Уейкфийлд в ръцете си. Освен това съм наредил на хората си да стрелят, ако се опиташ да избягаш. Една рана в крака или ръката само ще направи смъртта ти още по-мъчителна.

Мъжете хванаха Филип и го отведоха зад шатрата на Али Хейаз. В пясъка бяха забити четири колчета и към всяко от тях бе прикрепено въже. Тогава той разбра как ще умре.

Не оказа съпротива. Мъжете го проснаха по гръб и вързаха ръцете и краката му за колчетата. Преди да си тръгне, единият от мъжете прошепна „прости ми“, другият седна под сянката на шатрата, за да го наблюдава.

Защо ли изобщо си правеха труда да го пазят? Филип не можеше да избяга. Беше късен следобед, но слънцето щеше да пече още поне два часа. Днес не можеше да му се случи нищо кой знае колко лошо, но утре страданията му щяха да започнат. Щеше ли да издържи? Как можеше да се застави да умре по-бързо?

Единственият начин бе тази нощ да остане буден. След две безсънни денонощия, на сутринта щеше да заспи дълбоко и нямаше да усети палещото слънце, което щеше да изгори тялото му.

Но как да издържи буден цяла нощ, след като клепачите му вече натежаваха за сън?

Нечия сянка падна над лицето му и той отвори, очи.

Беше Али Хейаз.

— Каква ирония, нали? Да умреш по такъв начин! Ти искаше да живееш под нашето слънце и да направиш Язир щастлив — затова е редно да умреш под това слънце. Смъртта ти никак няма да е приятна. Езикът ти ще се подуе, но аз не искам да се задушиш и да умреш прекалено бързо. Ще ти дават достатъчно вода, за да избегнем това. Слънцето ще те опече жив. И ако смяташ да стоиш буден тази нощ, а да спиш по време на страданието си утре, ще те разочаровам. Сложих във виното ти малко приспивателно, така че тази нощ ще спиш. — Али се засмя. Беше отнел и последната надежда на Филип. — Изглеждаш изненадан, Абу. Но, както виждаш, помислил съм за всичко. Ще се събудиш утре, след като слънцето изгрее. Лека нощ, Абу. Тя ще ти е последната.

Филип дръпна въжетата с все сила, но напразно. Нямаше никаква възможност за бягство. Тогава той се предаде и потъна в сън.