Джоана Линдзи
Пленница (31)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА

Филип стоеше до отворената врата, която свързваше стаята на малкия Филип с тази на майка му, и наблюдаваше спящата Кристина, както бе правил толкова пъти в миналото. Само че тогава тя беше негова. Господи, колко я желаеше! Беше тъй красива с тази разпиляна по възглавницата златна коса и с това невинно изражение на лицето. Ако можеше да има любовта й, щеше да бъде най-щастливият мъж на света.

Защо ли не бе слязла за вечеря предишната вечер? Филип беше решил да й покаже, че може да бъде не по-малко безразличен от нея и планираше да посвети цялото си внимание на Естел. Отсъствието на Кристина го бе разочаровало до смърт. Естел беше хубаво момиче, но не можеше да се сравнява с Кристина. Никой не можеше да се сравни с Кристина. Защо трябваше под тази прекрасна външност да се крие толкова коварно сърце?

Малкият Филип се разплака и Филип се скри зад вратата, за да може да наблюдава скришом Кристина. След минута тя влезе в детската стая и той с изненада видя, че носи черната роба, която си бе ушила в Египет. Защо не я беше изгорила? Очевидно за нея робата не криеше спомените, които извикваше у него.

Кристина отиде право при люлката. Бебето спря да плаче веднага, щом я видя.

— Добро утро, любов моя. Нарочно остави мама да спи до късно тази сутрин, нали? Ти си радостта на моя живот, Филип. Какво щях да правя без теб?

Филип се почувства сгрян от любовта й към детето. Но не преставаше да се пита защо ли бе кръстила сина си на него.

Внезапно Кристина се обърна, усетила присъствието му в стаята, но не каза нищо, когато го видя да стои до вратата. Обърна се отново към малкия Филип, вдигна го от люлката и седна в тапицирания в синьо люлеещ се стол в ъгъла на стаята. Сетне бавно разкопча нощницата си.

Филип се подразни от мълчанието й. Предпочиташе да му крещи, отколкото да се прави, че не го забелязва.

— Не ти отне много време да изгубиш отново чувството си за благоприличие — отбеляза жестоко той.

— Ти сам го каза вчера, Филип: не мога да ти покажа нищо повече от това, което вече си виждал — каза спокойно Кристина и го дари го с лека усмивка, която така и не стигна до забележителните й сини очи.

Филип се засмя. Явно тази сутрин нямаше да успее да я ядоса. Той се взря в сина си, който жадно сучеше от гръдта на Кристина и гледката дълбоко го развълнува. Това бяха неговото дете и жената, която обичаше. Не, не можеше да се признае за победен. Щеше да намери начин да ги има и двамата.

— Има голям апетит. Не се ли нуждаеш от дойка? — попита Филип.

— Имам достатъчно мляко, за да утоля глада му. Уверявам те, че се грижа добре за малкия Филип — каза рязко тя.

Филип въздъхна дълбоко. Изглежда нямаше нужда да търси хапливи забележки, за да я ядоса — един прост въпрос вършеше работа.

— Не исках да намеквам, че не си добра майка. Всъщност майчинството ти подхожда, Кристина. Справяш се изключително добре със сина ми — каза меко той, като улови един кичур от косата й и нежно го уви около пръста си.

— Благодаря — прошепна Кристина.

— Къде го кръсти? — попита Филип, за да поддържа разговора.

Не искаше да си тръгва, но знаеше, че ще я изнерви, ако просто стои зад нея безмълвен.

— Още не е кръстен.

— Боже господи, Кристина! Трябвало е да го кръстиш до един месец след раждането му. Какво чакаш още? — извика той, като заобиколи стола, за да застане с лице към нея.

— Дяволите да те вземат, престани да ми крещиш! Просто не съм помислила за това. Не съм свикнала да имам деца — отговори тя също толкова сърдито. Очите й бяха станали тъмно, сапфирено сини.

Филип тръгна да излиза, но когато стигна до вратата на стаята, се обърна отново. Лицето му се бе изкривило от гняв.

— Ще го кръстим още днес. Приготви се, приготви и сина ни. Тръгваме след час.

— Това е моят дом, Филип, а не твоят стан в планината. Тук не можеш да ми заповядваш какво да правя.

— Приготви се или аз сам ще го взема.

Той се обърна и излезе от стаята. Кристина знаеше, че говори сериозно. Тя се помъчи да се успокои и довърши храненето на бебето, после го сложи в люлката и извика една от прислужниците да й помогне да се приготви. Не можеше да остави Филип сам да изведе сина й от къщата. Нямаше му доверие.

Едва когато започна да се съблича, Кристина забеляза, че е с черната си арабска роба. Беше я взела несъзнателно, когато чу плача на малкия Филип. Дали Филип бе забелязал? Едва ли. Той вероятно дори не си спомняше за тази роба. Иначе все щеше да направи някоя хаплива забележка.

Тя вдигна косата си в каскада от къдрици, после избра от гардероба една проста памучна лилава рокля с дълги ръкави и висока яка, която й се стори подходяща за случая. Оставаше й много време, затова Кристина спокойно облече бебето и слезе по стълбите. Филип вече я чакаше. Беше сам.

— Къде е Джон? — попита нервно тя.

— Замина рано тази сутрин за Холстед по работа. Каза, че ще се опита да се върне до обяд — отвърна той, взе сина си от ръцете й и тръгна към вратата.

— Но… ние няма да ходим сами, нали?

— О, хайде, Кристина — засмя се Филип. — Няма да те отвлека отново, ако това те притеснява. Въпреки че за момент ми хрумна подобна мисъл.

О! Как може да лъже с такава лекота, помисли си ядосано Кристина.

— Следващият път, когато замислиш похищение, жертвата ти вероятно ще бъде Естел! — жлъчно каза тя.

— Защо ми се струва, че ревнуваш? — присмехулно попита той.

— Не ревнувам! — тросна му се Кристина. — Благодарна съм, че вниманието ти е насочено в друга посока.

Не им отне много време, за да стигнат до малката църква. Филип остави Кристина да чака в откритата карета, а сам влезе в църквата, за да провери дали свещеникът е свободен. Скоро се върна и й помогна да слезе от каретата.

— Всичко наред ли е? — попита тя, когато той отново взе малкия Филип.

— Да. Ще отнеме само минутка — отвърна Филип и влезе след нея в малката, мрачна църква. В края на пътеката ги чакаше дребен, червендалест свещеник, който пое бебето от ръцете на Филип. Бебето не се разплака, когато студената вода докосна челото му, но Кристина трепна, когато в сумрачната църква отекнаха ясните думи на свещеника:

— Кръщавам те Филип Какстън младши.

Филип взе сина си, улови Кристина за ръката и я повлече към изхода на църквата. Тя мълчаливо изчака да се качат в каретата и да тръгнат обратно към Уейкфийлд, и едва тогава даде воля на яростта си.

— Нямаше никакво право да правиш това, Филип!

— Имам право, аз съм му баща — усмихна се Филип.

— Не си му законен баща. Аз и ти не сме женени. Проклятие! Името му е Филип младши Уейкфийлд, както го пише в свидетелството за раждане.

— Свидетелството много лесно може да бъде променено, Кристина.

— Първо трябва да намериш оригиналния документ. Той е мой син и ще носи моето, а не твоето име!

— А когато се омъжиш, смяташ ли да му дадеш името на съпруга си?

— Всъщност, не съм мислила за това, но ако Томи иска да го осинови, тогава да, ще носи неговото име.

— Няма да позволя този млад никаквец да отгледа детето ми — намръщи се той.

— Нямаш думата по този въпрос, Филип. Освен това Томи ще бъде добър баща — каза тя, без сама да си вярва.

— Ще видим — измърмори Филип.

После и двамата потънаха в мълчание.

Скоро каретата спря пред имението. На вратата ги посрещна Джон. Изглеждаше ядосан.

— Къде бяхте, за бога? Разтревожих се до смърт!

— Ходихме да кръстим малкия Филип, Джон. Няма за какво да се разстройваш — отговори Кристина и се извърна въпросително към Филип, който бе започнал да се смее.

— Защо не сте казали на някого къде отивате? Когато се върнах у дома и видях, че сте изчезнали и двамата, заедно с бебето, си помислих, че…

— Знаем какво си си помислил, Джон — засмя се тя. — Но си сбъркал, както сам виждаш. Съжалявам, че си се разтревожил. Няма да се повтори.

Кристина се качи горе да сложи бебето да спи. След като го преоблече, тя затвори вратата на детската, за да не го безпокоят, после отиде в собствената си спалня, за да си свали шапката. През отворената врата Кристина чу, че Филип се прибира в стаята си. След миг оттам долетя ясният му глас и я накара да застине неподвижно.

— Какво правиш тук? Сестра ти ще припадне, ако те намери в стаята на един джентълмен.

— Недей да се преструваш на толкова шокиран, Филип. Трябва да си свикнал да забавляваш дами в спалнята си — каза закачливо Естел. — Чаках те тук, за да мога да поговоря с теб насаме. Защо не затвориш вратата и не дойдеш при мен на леглото, където е много по-удобно?

— Няма да се наложи, защото си тръгваш веднага. Не възнамерявам да бъда изгонен от тази къща заради твоите прищевки, Естел.

Кристина не искаше да слуша повече, но не можеше да се въздържи.

— Това не е прищявка, Филип Какстън! Дойдох тук, за да получа отговор. Още ли си влюбен в Кристина? Искам да знам!

— Любов! Какво общо има любовта с това? Някога я желаех, точно както сега желая теб — каза Филип, като вложи твърде малко чувство в плътния си глас.

— Значи тя вече не означава нищо за теб? — попита Естел.

— Кристина е майка на сина ми — това е всичко. Сега трябва да те помоля да си тръгнеш, Естел, преди някой да те е открил тук. Следващия път, когато пожелаеш да си поговориш с мен насаме, намери по-подходящо място.

— Както кажеш, Филип — изкикоти се Естел, очевидно доволна от себе си. — Ще те видя ли на обяд?

— След малко слизам долу.

Кристина седна на ръба на леглото. Сякаш нож бе пронизал сърнето й. Беше прегладняла, но сега всичките й мисли за храна изчезнаха. Трябваше да се махне оттук!

Тя хвърли роклята, облече дрехите си за езда, изтича надолу по стълбите и побягна към конюшнята.

Докато един от конярите оседлаваше Дакс, Кристина нервно потрепваше с крак, нетърпелива да избяга колкото може по-далеч от тази къща. Едва когато препусна надолу по пътеката, водеща към полята, тя даде воля на сълзите си.

Вятърът отвяваше солените капки към ъглите на очите й. Погледът й се замъгли, но Кристина продължаваше да пришпорва Дакс с все сила. Фибите изпадаха от косата й и къдриците й се разпиляха, грабнати от вятъра. Искаше й се да умре, за да сложи край на всичко, но се сети за малкия Филип. Не можеше да остави бебето си. Трябваше да приеме факта, че все още обича Филип, но никога няма да го има отново. Просто трябваше да се примири и да се посвети изцяло на сина си. Томи я обичаше. Може би щеше да й даде спокойствието, от което толкова се нуждаеше.

 

 

Два часа след смрачаване Кристина най-сетне стигна до входната врата и изтощена се облегна на нея. Филип излезе от гостната със загрижено изражение на лицето, но се отпусна и се усмихна, когато я видя. Зад него пристъпиха Джон и Карин. Карин изглеждаше разтревожена, а Джон — разярен.

— Къде, по дяволите, беше, Кристина? — извика той. — Вече за втори път в един и същи ден излизаш, без да кажеш и дума. Какво ти става?

— Добре ли е малкият Филип? — промълви тя.

— Добре е. Наложи се Джонси да търси дойка, за да го нахрани. Беше малко уплашен, но вече спи. Криси, наранена ли си? — попита Джон вече по-спокойно. — Да не би да си паднала от Дакс?

Кристина се погледна. Беше цялата в кални пръски. Разпиляната й коса бе разрошена и сплъстена. Тъмнозеленият й кадифен костюм за езда беше раздран на много места от стремглавата езда през гората.

Тя се отблъсна от вратата и вирна глава.

— Добре съм, Джон, просто съм уморена и гладна.

Понечи да влезе вътре, но Джон я дръпна обратно.

— Минутка, млада госпожице. Не отговори на въпросите ми. Къде беше през цялото това време? Всички от къщата излязоха да те търсят.

Кристина видя развеселеното изражение на Филип и се ядоса.

— Мътните да го вземат! Вече не съм дете, Джон. Мога да се грижа за себе си! Това, че съм излязла сама за няколко часа, не е причина да организираш издирване!

— Няколко часа! Нямаше те цял ден!

— Яздих, това е всичко! И точно ти си човекът, който най-добре от всички би трябвало да знае защо!

Джон знаеше защо. Изглежда присъствието на Филип в тази къща тормозеше Кристина повече, отколкото бе предполагал.

— Криси, искам да говоря с теб. Насаме — каза той.

— Не тази вечер, Джон. Казах ти, че съм уморена.

Джон я дръпна към стълбището, където останалите можеха да ги чуват.

— Криси, ако Филип те разстройва толкова много, ще го помоля да си отиде!

— Не! — извика тя. После добави по-меко: — Не искам да си отива, Джон. Не мога да му откажа правото да бъде със сина си. Постигнах съгласие със себе си. От сега нататък ще мога да се справям с присъствието му. — Надяваше се, че говори истината.

След като Кристина се качи по стълбите, Джон се върна при Карин.

— Ще накарам някой да занесе поднос с храна в стаята й и гореща вода за баня — каза Карин и загрижено погледна съпруга си. — Откри ли какво я е накарало да излезе този следобед?

— Аз знам какво — отговори той и изгледа неодобрително Филип. — Не знам обаче какво мога да направя.