Джоана Линдзи
Пленница (24)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

Кристина стоеше изправена до парапета на палубата. Топлият, свеж бриз галеше лицето й и издуваше широката й рокля. Тя сведе поглед към наедрелия си корем и се усмихна, когато усети лекичко ритане. През последния месец бебето бе започнало все по-настойчиво да я известява за своето съществуване и това я правеше неизказано щастлива.

Стоеше на палубата вече повече от час. Краката я боляха ужасно, но Кристина нямаше намерение да се връща в задушната каюта, не и когато пред нея беше английският бряг.

Улисана в работа, тя изобщо не бе усетила дългото и изнурително пътуване. Струваше й се, че се е разделила с Джон едва вчера. Съвсем ясно си спомняше как го бе прегърнала просълзена на кея в Александрия и как Карин, която също беше дошла да я изпрати, й бе дала наставления да се грижи добре за себе си и за бебето.

А ето че в това ясно, красиво утро, Кристина вече беше в Англия. Всички пътници се скупчиха около парапета, щастливи, че пътуването им най-сетне е приключило.

Тя погали корема си и каза тихо, така че да не я чуе никой друг:

— Скоро ще си бъдем у дома, Филип, съвсем скоро.

Веднага щом пристигна в Лондон, Кристина нае карета, която да я закара до Уейкфийлд. Заради състоянието й кочияшът караше бавно, но това изобщо не й правеше впечатление. Откакто бяха напуснали Лондон, за да се отправят към Холстед, тя бе съсредоточила цялото си внимание върху красивия английски пейзаж.

От толкова време не беше виждала тучни зелени ливади. Погледът й жадно попиваше всичко — величествените гори и поляга, изпълнени с пъстри цветя; фермите, обградени от плодородни ниви и малките, сгушени между хълмовете селца. Това бе провинциална Англия. Колко я обичаше!

Късно на следващата вечер каретата най-сетне спря пред красивото имение Уейкфийлд. Запалените фенери гостоприемно осветяваха алеята, водеща към голямата двукрила порта. Кристина нетърпеливо отвори вратата на каретата. Не искаше да чака и секунда повече.

— Стойте там, мадам — извика кочияшът и скочи от високата седалка. Дойде до вратата и помогна на Кристина да слезе. — Трябва да мислите за малкото.

— Съжалявам. Толкова време мина, откакто не съм била у дома! Освен това, напълно съм свикнала да слизам сама.

— Може би, но…

Голямата порта се разтвори и на прага пристъпи Дики Джонсън.

— Кой идва толкова късно през нощта? — попита той бдително. Кристина вдигна глава към светлината и Дики замига невярващо. — Вие ли сте, мис Кристина? Наистина ли сте вие?

Тя се засмя и прегърна дребния човек.

— Аз съм, Дики. Най-сетне у дома!

— О, хубаво е, че се върнахте, мис Криси. А господарят Джон, и той ли е с вас?

— Не, той ще си дойде след няколко месеца. Но аз исках да се прибера по-рано, за да родя тук бебето си.

— Бебе! А, да, май сте понаедряла, вижда се даже и под пелерината.

— Кой е, Дики? — долетя от коридора гласът на Джонси.

— Мис Кристина. Върна се по-рано, отколкото я очаквахме. И съвсем сама, трябва да добавя — каза той неодобрително.

— Детето ми! — извика Джонси, спусна се тичешком по стълбите и прегърна Кристина. После отстъпи назад и на лицето й се изписа изненада. — Детето ми ще си има собствено дете. Божичко, дочаках този ден! Но защо не писа на старата си бавачка, за да я уведомиш?

— А ти щеше ли да можеш да прочетеш писмото ми? — подкачи я Кристина.

— Не, но щях да намеря някой, който може. Сега влизай, любов моя. Имаш да ми разказваш сума неща. Можеш да го направиш на хубава чаша чай — каза Джонси, после погледна Дики през рамо. — Внеси багажа на мис Кристина и дай на кочияша нещо за ядене, преди да си тръгне.

Вътре, в ярко осветения вестибюл, Кристина беше обсипана с радостните поздравления на останалата прислуга от домакинството. Джонси скоро ги разпрати с множество нареждания — да донесат чай, да приготвят храна и гореща вода за баня, да разопаковат багажа.

Кристина стоеше зад нея и се смееше.

— Не си се променила много, Джонси. Може би още един-два посивели косъма, но всичко останало си е същото.

— Да, заради тебе ми посивяха тези коси. Все ви мислех къде ли скитосвате с брат ти в онази проклета страна. Направо полудях, когато господарят Джон прати съобщение нещата ви да отпътуват за там. И после нито един от двама ви не писа. Мина почти година.

— Съжалявам, че не ти писах, Джонси. Но след като ти обясня всичко, ще разбереш причината.

— Хм, надявам се да имаш основателна причина, задето изтормози старата си бавачка. Но гледай как те карам да стоиш тук в коридора, и то в твоето състояние. Влизай и сядай — каза намръщено старата жена и я побутна към гостната.

Вътре Джонси свали пелерината и шапката на Кристина и впери големите си кафяви очи в корема и.

— Как е посмял господарят Джони да те пусне да пътуваш сама? И къде е съпругът ти? Не ми казвай, че той също е трябвало да остане в онази проклета страна — изсумтя тя, като седна до Кристина на канапето, тапицирано със златист брокат.

Кристина се облегна назад и тежко въздъхна.

— Джон се съгласи, че е по-добре да се върна у дома, за да родя тук. В противен случай трябваше да останем в Египет, докато бебето порасне достатъчно, за да може да пътува. Колкото до съпруга ми, нямам такъв. Аз никога…

— О, горкичкото ми дете! Бебето ти още не се е родило, а ти си вече вдовица.

— Не, Джонси, ти не ми даде да довърша. Нямам съпруг, защото никога не съм се омъжвала.

— Не си се омъжвала! О, господи! — Джонси се разплака. — О, детето ми! Носиш извънбрачно дете! О, колко ли страдаш! Как господарят Джон е позволил да ти се случи това? — ридаеше тя. — О, този мерзавец, който е сторил това, хиляди дяволи да го…

— Не! — извика Кристина. — Никога не казвай нищо против него, никога! Аз обичам бащата на детето си и винаги ще го обичам. Не ме интересува, че ще бъде извънбрачно!

— Но, мис Криси, не разбирам. Защо не си се омъжила? Мъртъв ли е този човек?

Кристина разбра, че тази нощ едва ли ще си легне рано. Затова се намести по-удобно на канапето и разказа на Джонси цялата история — от момента на запознанството си с Филип на бала в Лондон, до мига, в който бе разбрала за бебето. Разказа й всичко, включително и онова, което беше премълчала пред Джон.

Джонси се разплака и я прегърна.

— Ох, детето ми, колко си препатила. Може да ми се сърдиш, ама аз пак ти казвам, че тоя Филип Какстън е мерзавец. Да те прогони по такъв начин!

— Не, Джонси, Филип си имаше своите причини. Вярно, че бяха егоистични, но аз вече не го обвинявам. Просто се надявам да е щастлив с Нура, защото аз съм щастлива с бебето си — отвърна Кристина.

— Да, но си и тъжна, задето си обичала мъж, а си го загубила толкоз бързо. Мъчно ми е, любов моя, много ми е мъчно. Но сега трябва да те слагам в леглото, че скоро ще заспиш седнала. Не биваше да те държа толкова до късно. Но утре можеш да спиш докогато искаш, любов моя. Ще държа прислугата далече от стаята ти.

Горе, в стаята на Кристина, Джонси й помогна да съблече роклята, с която бе пътувала, и да облече една широка нощница. Водата в голямата, вана, сложена пред камината от син мрамор, отдавна беше изстинала, но Кристина без друго бе прекалено изтощена, за да мисли за къпане.

Докато Джонси оправяше леглото, тя се огледа наоколо. Обичаше тази стая и я бе избрала, защото харесваше тъмносиния цвят, който доминираше в обзавеждането й.

О, хубаво бе отново да си е у дома, при хората я нещата, с които беше израснала и които обичаше!

Кристина легна в леглото и се зави. Вече беше заспала, когато Джонси я целуна по челото и тихо излезе от стаята.