Джоана Линдзи
Пленница (29)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА

Филип почука силно на вратата. Отвори я намусен прислужник.

— Мистър Какстън, сър, радвам се да ви видя отново. Мистър Пол също ще се зарадва.

— Къде е брат ми? — попита той и му подаде палтото си.

— В кабинета си е, мистър Какстън. Да му съобщя ли за пристигането ви?

— Няма да е необходимо — отговори Филип и тръгна по късия коридор право към кабинета на Пол. — Ако си много зает, мога да дойда по-късно, братле — каза закачливо той, като надникна през отворената врата.

Пол вдигна поглед от писмата си и се изправи с ослепителна усмивка на красивото си лице.

— По дяволите, радвам се да те видя пак, Филип! Кога се върна? — Той се приближи и топло прегърна брат си.

— Току-що — отвърна Филип и се настани в голямото кожено кресло до прозореца.

— Неотдавна ти написах писмо, но ти очевидно си отплавал преди да стигне до теб. Все едно, по-важното е, че си вече тук. Това трябва да се полее — каза Пол и се насочи към малката масичка, върху която имаше гарафа с бренди и няколко чаши. — Освен това държа да те поздравя.

— Не мисля, че завръщането ми у дома е повод за поздравления — отбеляза сухо Филип.

— Съгласен съм. Завръщането ти у дома изисква само по глътка бренди, но ти заслужаваш поздравления, защото видях сина ти и той е едно хубаво, здраво бебе. Изглежда точно като теб — каза усмихнато Пол и подаде питието на Филип.

— За какво, по дяволите, говориш, Пол? Аз нямам син.

— Но аз… аз мислех, че знаеш! Защо тогава се връщаш в Англия? Не е ли заради детето? — попита объркано Пол.

— Говориш врели-некипели, Пол. Вече ти казах, че нямам син! — отговори Филип.

Започваше да се дразни.

— Значи няма да го признаеш? Просто ще се правиш, че той не съществува, че не се е раждал?

— Не, не ми е казала, и коя, по дяволите, е тя?

— Кристина Уейкфийлд! С коя друга си живял през последната година?

Филип се отпусна назад в креслото си. Беше шокиран.

— Тя роди син преди три месеца във Виктъри. Сметнах, че щом като е отишла да роди в дома ти, това става с твое съгласие. Случи се да отида там и попаднах на нея точно когато си тръгваше. Изглеждаше ядосана, че научавам за бебето. Каза ми какво си сторил с нея, как си я отвлякъл и си я държал с месеци в плен. Как, по дяволите, си могъл да направиш такова нещо, Филип?

— Беше единственият начин, по който можех да я имам. Но защо не се е върнала и не ми е казала? — промълви Филип по-скоро на себе си.

— Обясни ми, че ти не искаш детето, че не искаш да се ожениш за нея.

— Но аз никога не съм й казвал… — Той млъкна, защото си спомни, че в действителност й бе казал точно това. Беше й казал, че не я е довел в стана, за да му ражда деца, и че няма намерение да се жени за нея.

— Това, че детето изглеждало също като мен, не доказва, че е мое. Кристина може да е забременяла и след като се върна при брат си.

— Размърдай си мозъка, Филип, и пресметни времето. Ти си я похитил още в деня на пристигането й в Кайро, тоест, през септември, нали?

— Да.

— Добре, държал си я в плен четири месеца. Тя си е тръгнала в края на януари и е родила осем месеца по-късно — в края на септември. Значи трябва да е заченала от теб. Освен това. Кристина сама ми каза, че детето е от теб. Точните й думи бяха: „Родих син, когото Филип не иска“, и трябва да добавя, че тя възнамерява да го задържи и да го отгледа сама.

— Син! — възкликна Филип, като удари с юмрук по облегалката на креслото. Радостният му смях отекна из къщата. Имам син, Пол, син! Казваш, че прилича на мен?

— Има твоите очи и коса. Красиво момче е. Не би могъл да искаш по-хубаво.

— Син! А тя е възнамерявала изобщо да не ми каже. Ще ми трябва кон, Пол. Заминавам още утре сутринта.

— Отиваш в Холстед?

— Разбира се! Искам си сина. Сега Кристина ще трябва да се омъжи за мен.

— Щом като не си знаел за детето, защо тогава си дойде в Англия? — попита Пол, докато допълваше чашите им. — За да си върнеш Кристина?

— Още я желая, но не си дойдох заради нея. Дойдох си, защото в Египет не ми остана нищо. Язир е мъртъв.

— Съжалявам, Филип. Никога не съм познавал истински Язир и не съм мислил за него като за мой баща. Но знам, че ти го обичаше. Сигурно си бил много опечален.

— Така беше, но Кристина ми помогна да превъзмогна мъката си.

— Бих искал да знам какво ли се е случило между теб и Кристина — каза Пол.

— Може би някой ден ще ти разкажа, братле, но не сега. Аз самият не знам със сигурност какво се случи.

Филип тръгна призори на следващия ден и докато препускаше към Холстед, в главата му се блъскаха хиляди въпроси. Защо Кристина не се бе върнала да му каже, че носи неговото дете? От прекалена гордост? Ами Джон? Сигурно брат й не знаеше кой е бащата на бебето, иначе щеше му потърси сметка още в Кайро.

Все едно, Джон скоро щеше да научи истината. По време на пътуването до Англия двамата с Филип бяха станали добри приятели. Как ли щеше да реагира Джон? Как ли щеше реагира самата Кристина на неочакваната му поява? Очевидно тя не искаше той да узнае, че има син. А може би искаше? Дали не бе отишла във Виктъри нарочно, за да му даде възможност да узнае?

Значи Кристина щеше да задържи бебето и да го отгледа сама. Ако наистина го мразеше, защо й бе да задържа детето, което непрекъснато щеше да й напомня за него? Може би всъщност и тя не бе безразлична към него!

Само ако й беше казал, че я обича! Само ако не бе чакал да чуе тези думи първо от нейната уста! Е, сега вече нямаше да чака. Щеше да й признае любовта си веднага, щом я видеше.