Алън Кол, Крис Бънч
Отмъщението на прокълнатите (7)

6.

Генерал Йън Махони накуцваше по дългия облицован с ламперия коридор, стиснал зъби от болка — мъчеше се да върви в крачка с двамата гурки, които го ескортираха до покоите на Вечния император. Струваше му се, че металните скоби направо стържат по костите му.

Една врата се отвори със свистене и някой изскочи от нея, връхлетя върху Махони и той се изруга за непохватността си, след като почти се стовари на земята. Йън, каза си, клатушкаш се като трикрака кобила на стипълчейз. Успя да се овладее и продължи. Намираше се дълбоко в недрата на замъка Аръндел — или поне онова, което беше останало от него. Надземната част, някога уголемено копие на елегантен земен замък, беше превърната в почернели руини — последица от изненадващо ядрено нападение на Таан. И досега все още имаше огнища на интензивна радиация.

Таанците се бяха надявали да погубят Императора с една-единствена дръзка атака срещу Първичен свят. Нямаше как да знаят, че замъкът е сложно изградена фасада на бомбоубежищен команден център на много километри под повърхността. Императорът натякваше за провала им по няколко пъти на ден. Всяка излъчена от Аръндел новинарска емисия започваше и свършваше с изображение на развалините. Над тях дръзко се развяваха два флага. Единият беше бляскавото знаме на Империята, а под него — личният златист императорски щандарт с надписа „АМ2“ над структурата на атома. Махони почти чуваше кикота на Императора по повод тази твърде неделикатна пропаганда.

Изпитваше смесени чувства по повод срещата със стария си шеф и — смееше да се надява — приятел. Внимавай, Махони, напомни си. Да си приятел на Вечния император беше нож с две остриета. Беше повече приятелство, отколкото дълг, и точно това беше причината за настоящото му окаяно състояние.

По време на последното таанско нападение срещу Кавит беше натрошен на парчета и за малко не загина. Нямаше никаква представа как беше оцелял, макар да подозираше, че това има някаква връзка с неговото протеже, младия Стен. Дойде в някакво замаяно съзнание след много месеци и моментално го споходиха мисли за прехвалената ценност на живота. През следващите години мина под лазерния хирургически скалпел много повече пъти, отколкото би трябвало да си спомня едно живо създание. Предполагаше, че са направили с него нещо, което всеки страничен наблюдател би нарекъл истинско медицинско чудо, тоест съшивали са го до някаква полуцялост.

Чувстваше се много по-стар, отколкото беше нормално за средната му възраст. Онова, с което му беше най-трудно да свикне, не бяха неспирните болки. Беше лицето му. Едната половина излагаше на показ бръчките и белезите, които някога беше смятал за доказателства на дълъг и интересен живот. Другата беше гладка като бебешко дупе. Лекарите го уверяваха, че пластикплътта е програмирана постепенно да съвпадне с възрастната половина. Махони не им вярваше, но все пак трябваше да признае, че допреди четири месеца челюстта му изобщо не се движеше. Сега, след болезненото префасониране, вече се движеше.

Изобщо нямаше представа защо го вика Императорът. Подозираше, че все още са достатъчно добри приятели, за да поиска лично да му съобщи новината, че го пенсионира преждевременно. Какво толкова, половин пенсия за генерал с две звезди не беше лошо. А и винаги можеше да си намери друга работа, нали?

По-полека, Йън. Убиването на хора не е сред най-търсените умения в частния бизнес.

Върна се в реалността, понеже гурките спряха пред някаква необозначена врата. Направиха му знак да постави палеца си срещу лъча за безопасност. Чу се потвърдителен сигнал и вратата се отвори.

Махони пристъпи в покоите на Императора. Нямаше никакъв посрещач — само сиви стени и спартанска мебелировка. Реши, че е познал. Явно беше отписан.

Отвори се друга врата и го заляха кухненски миризми и жега. Сякаш беше попаднал в огромен ирландски пай с месо. А на входа стоеше мускулестият Вечен император. Огледа Махони от глава до пети, сякаш преценяваше дали става за плънка. По стар воински рефлекс стържещите кокали на Махони се опитаха да го изправят в стойка „мирно“. Императорът се усмихна и каза:

Махони, приличаш ми на човек, който би се справил с един силен скоч.

 

 

— Пак ти казвам, Махони, тази история с Таан ми даде съвсем нов поглед върху живота. Когато най-накрая се отърва от досажданията им, нещата ще са съвсем различни. Не знам дали подозираш, или не, но задълженията на Вечния император не са чак толкова привлекателни, колкото изглеждат.

Махони се усмихна криво и измърмори:

— „… спят лошо самодържците“^[1] и така нататък.

Императорът вдигна очи от плота за кълцане.

— Не долавям ли цинична нотка? Внимавай, Махони. Разполагам с мощта на скоча.

— Моля за извинение, шефе. Позволих си непростима грешка.

Бяха в кухнята на Вечния император — приличаше на непочистена каюткомпания. Императорът не беше твърде доволен от нея, тъй като предпочиташе старата си кухня с многобройни готварски съоръжения и модерно оборудване. Но и тази, както сподели с Махони, отговаряла на настоящите му нужди. А и напоследък не разполагаше с много време за готварското си хоби.

Махони седеше до една маса от неръждаема стомана с чаша в ръка. Императорът беше от другата страна и приготвяше вечеря, която, както бе заявил, напълно подхождала на военните времена.

Нарече я „ядрена кокошка“. Между тях беше поставена кварта домашно дестилиран алкохол, който според Императора доста напомнял на скоч. Той пак напълни чашите догоре и отпи глътка, преди отново да се заеме със заниманията си. Едновременно работеше и приказваше, сменяше безразборно темите с уникалната единствено за него логика.

— Не помни точното наименование на тази гозба — продължи той. — Беше част от някаква луизианска готварска прищявка отпреди моите времена.

Махони предположи, че Луизиана е била някаква провинция на древната Земя.

— Явно някои хора са смятали, че храната не е храна, ако не изгориш съсирената кръв от нея. Не можах да схвана смисъла, но с годините се научих да не бързам с преценките си за хорските суеверия. Затова опитвах най-различни неща.

— И винаги бяха вкусни, така ли? — попита Махони.

— Не. Вяха ужасни. Първо помислих, че причината е в мен. Изгарях всичко. Дядо ми щеше да ме убие, ако разбереше колко много храна прахосвам. Най-накрая си изработих няколко основни правила. Не може просто ей така да прегаряш всичко.

— Картофите например — вметна Махони. — Никой не яде прегорени картофи.

Вечният император го изгледа недоумяващо.

— Какво общо имат картофите?

Махони само поклати глава и изпи чашата си до дъно. Започваше да се чувства много по-добре. Наля си пак и каза:

— Май изтърсих някаква глупост.

Няколко минути Императорът не отвърна нищо — действаше като автомат. Като използваше пръстите и шепите си като мерки, изсипа в купата следните съставки: щипка лют червен пипер, две щипки сол, пипер, една шепа сушен пелин и фино накълцан хрян. Сложи купата на огромната черна печка. До нея беше поставена бутилка водка, прясно изцеден лимонов сок, половин чашка пъпки от някакъв средиземноморски храст и дървено съдче с масло.

Императорът извади от хладилната кутия една тлъста кокошка и я сложи на металната маса. Взе един нож за обезкостяване, провери острието, кимна доволно и направи първия разрез по дължината на гръбнака. Спря за секунда и каза:

— Позволи ми да споделя нещо с теб, Махони. И ми кажи какво мислиш.

Махони се приведе заинтригувано напред. Може би най-после щеше да разбере защо е тук.

— Запознат ли си със системата Ал-Суфи?

Махони кимна.

— Огромно хранилище на АМ2, освен всичко останало. Около една трета от всичките ни запаси на АМ2 май се намират там, нали?

— Точно за това става дума — потвърди Императорът. — Напоследък получавам съобщения за значително съсредоточаване на таанците в тази зона. Не цялостно и масирано, а постепенно пренасочване на флотилии от един към друг сектор. Улавяме и повишена радиокомуникационна активност от продоволствени кораби.

Махони кимна с израз на професионално разбиране.

— Тези лекета си приличат като две капки вода. Независимо дали са таански, или имперски. Не съблюдават дори най-елементарните правила за безопасност. — Отпи от питието си, замислен над чутото. — И какъв е проблемът? Ако знаем, че възнамеряват да ни ударят, значи наполовина сме спечелили битката още преди изстрелването на първия снаряд.

— Така е — съгласи се Императорът и отново взе ножа, като остави темата недовършена. — Гледай сега какво правя, Йън. Обезкостяването на кокошка е лесна работа, когато знаеш как да го направиш, но ако не знаеш, може да ти се стори голям зор.

Императорът направи внимателен разрез от двете страни на гръбнака, мушна пръсти и изтегли костта. След това нагласи длан върху кокошката и натисна с все сила.

— Виждаш ли какво имам предвид? — попита, докато измъкваше гръдната кост.

— Впечатлен съм — каза Махони. — Но да оставим това. Имам чувството, че вие не сте особено впечатлен от получаваната разузнавателна информация за таанците.

Императорът отиде до готварската печка, запали една от горелките а изсумтя:

— Позна. Но не упреквам разузнавателните служби. Мисля, че таанците замислят нещо съвсем различно.

— Като?

— Ал-Суфи е близо до Дюрер.

— Всички го знаят.

— Ако си представиш, че Ал-Суфи е кучешки крак — продължи Императорът, — Дюрер е палецът.

— Но това е само…

— Ако стъпиш на Дюрер — добави Императорът, — можеш да изпратиш една солидна храчка почти чак дотук.

Храчката би трябвало да е доста солидна, но в общи линии беше точно така.

— Ако приемем, че имате право — каза Махони — и че таанците се опитват да ни пратят за зелен хайвер и успеят да завладеят Дюрер, това би означавало, че безвъзвратно сме загубили всичките си сили на Ал-Суфи. Като оставим настрана факта, че ставаме лесна плячка за таанците.

— Много любопитно, нали?

— Какви са плановете ви по този въпрос?

— Първо смятам да поизпържа тази кокошка — отговори императорът и се обърна към печката. — Целият номер е тиганът да е достатъчно нагорещен.

Махони се наведе, за да вижда по-добре — реши, че подробностите по приготвянето на ястието са тясно свързани с онова, което е замислил Императорът по отношение на таанците.

Императорът увеличи пламъка до максимум и сложи отгоре един тежък чугунен тиган. След няколко секунди тиганът започна да пуши и вентилаторите на отдушника над печката забръмчаха. След още няколко секунди тиганът спря да пуши.

— Виж въздуха точно над вентилатора — каза Императорът. — Започва да трепти, нали?

— Така е.

— Колкото повече се нагорещява тиганът, толкова повече ще се издига въздухът, докато не стане на плътна мъгла.

Всичко ставаше точно по разписание.

— И вече готово ли е? — попита Махони.

— Почти. Но не съвсем. Точно в този момент повечето хора оплескват всичко. След минута-две мъглата ще се избистри и дъното на тигана би трябвало да прилича на бяла пепел.

Щом дъното заприлича на бяла пепел, Императорът махна на Махони да се дръпне, загреба голяма буца масло, метна я в тигана и също се дръпна. Махони разбра защо, тъй като над тигана блъвнаха пламъци. Щом замряха, Императорът чевръсто изсипа подправките от купата в тигана, разбърка няколко пъти сместа в едната посока, а след това в другата. Накрая пусна и кокошката. Гъста колона пушек се издигна със свистене нагоре.

— По около пет минути от всяка страна — продължи обясненията си Императорът. — След това я поръсвам цялата с пъпки от един средиземноморски храст, забравих му името в момента, и я мятам във фурната да се изпече за двайсетина минути.

— Като че ли схващам идеята — каза Махони. — В момента нагорещявате тигана за таанците.

На Императора това му се стори доста смешно и се изкикоти, докато слагаше попочернялата кокошка в една тава. Поръси я с пъпките и я мушна във фурната — на 350 градуса. Намали пламъците на печката, пак сложи тигана с мазнината върху тях и изсипа два имперски глага водка и четвърт глаг лимонов сок. Щеше да използва соса за глазиране, след като извадеше кокошката от фурната.

— Имаш право — каза накрая. — Точно тази игричка им играя. На хартия придвижвам отвсякъде сили към зоната на Ал-Суфи.

— Но всъщност ще очаквате таанците на Дюрер — довърши Махони.

— Това е планът — потвърди Императорът.

Известно време Махони не каза нищо.

— Въпрос, шефе. А ако таанците действително осъществяват пренасочване към Ал-Суфи? Ако ние грешим?

Императорът тъкмо беше ангажиран с няколко аспержи. Възнамеряваше да ги задуши с мащерка и бяло сухо вино.

— Сгреших преди — отговори той.

— А можете ли да си позволите да сгрешите сега?

— Не — отсече Вечният император. — Не мога. Затова си тук.

И бръкна в джоба си, и му подаде една черна кутийка. Махони я отвори. В нея имаше две петлици — на флотски маршал.

— Когато започне нападението — поясни Императорът, — искам да предвождаш флотилиите ми.

Махони гледаше втренчено кротуващите върху кадифето звезди. Не можеше да не си спомни последния път, когато беше получил заповедите си директно от устата на Императора. Тъкмо те го бяха отвели на Кавит.

— Ще го направиш ли заради мен? — запита с нетърпящ възражение тон Императорът.

Флотски маршал Йън Махони сякаш си беше глътнал езика.

Прие командването на флотилиите със съвсем леко кимване.