Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стен (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Revenge of the Damned, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2009)

Издание:

ИК „Бард“, 2005

ISBN 954-585-646-7

Поредица: „Избрана световна фантастика“ №125

Английска, първо издание

Превод Камен Костов

Редактор Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“ Петър Христов

История

  1. — Добавяне

10.

Според собственото си мнение полицейски полковник Дерзин независимо от ранга си не беше нито полицай, нито армейски офицер. Много години преди войната с Империята беше таански младши лейтенант на разузнавателен кораб. Поради някаква причина резервният кислороден контейнер на кораба беше експлодирал, при което бяха загинали останалите четирима офицери и — което беше още по-лошо — се бе повредил навкомпютърът. Дерзин, единственият оцелял офицер, бе поел командването и беше успял — чист късмет според него — да се добере до един необитаем свят.

Изглежда, че точно нея седмица таанските риалити изпитваха болезнена нужда от герой, защото направиха страшно много за лейтенанта. Дерзин получи два геройски ордена и повишение, но това не го насочи към военна кариера. След около година, когато случката беше позабравена, Дерзин тихомълком се откупи от военна служба. Благодарение на медалите си успя да получи по-нисък, административно-управленски пост в една от корпорациите на Пастур.

Направи светкавична кариера, тъй като показа рядък талант по отношение на работата с кадрите и наличните ресурси. Веднъж Пастур каза, че ако оставят Дерзин на един астероид с шестима антропоиди и два чука, в рамките на една година вече ще има прототипен кораб в небето и три вариантни модела в производство.

Дерзин беше запазил назначението си на недействителна служба в запаса заради социалните облаги, които то му гарантираше в бизнес общността. Разбира се, че не беше антимилитарист. Все пак беше таанец. Не изпитваше никакви съмнения относно нравствените основания или справедливостта на войната. Но предпочиташе да не бъде призован в армията в самото начало на всеобщия набор. А и Пастур нямаше желание да се лиши от талантите му.

Когато Пастур си даде сметка, че един изключително ценен и обучен ресурс — имперските затворници — се пропилява поради глупашки съображения от принципен характер, и откри подходящ начин за използването му, незабавно реши да възложи ръководството на проекта на Дерзин.

Беше напълно наясно, че нито един администратор, колкото и да е квалифициран, не би могъл автоматично да стане надзирател. Затова осигури на Дерзин помощник.

Това беше майорът по безопасността Авренти. Авренти също не беше надзирател — опитните затворнически администратори бяха голяма рядкост. Авренти беше един от най-опитните таански специалисти по контрасаботажна дейност срещу Империята. Всеки, който можеше да предотврати инсталирането на минускулна бомба или да идентифицира потенциален саботьор дълго преди активирането му, не би трябвало да има никакви проблеми да държи определен брой смутители на реда затворени в пределите на добре охранявана зона.

Авренти беше физически незабележим. Всеки случайно запознал се с него след броени минути забравяше изражението му. От него би станал отличен шпионин. Говореше тихо и не обичаше да спори — предпочиташе да постига победи, като се осланя на разума и последователността си. Единственият му каприз беше носенето на архаични очила. Когато го питаха защо не предпочете коригираща хирургична намеса, импланти или изкуствени заместители, той не криеше неприязънта си към медиците. Всъщност зрението му беше почти нормално. Използваше очилата като средство за печелене на време, за да обмисли точния отговор или начин на действие, както други използваха пръстови приспособления, пишещи инструменти или старателно приготвяне и приемане на стимуланти.

Двамата огледаха внимателно подопечните си.

— Предполагам — каза накрая Дерзин, — че се очаква да държа нещо като реч.

— Това всъщност е едно от задълженията на началниците — съгласи се Авренти.

Дерзин се усмихна едва забележимо.

— Нали разбирате, майоре, това изисква умение да говориш пред публика.

— Една от многото причини, поради която предпочетох да остана онова, което съм — отговори Авренти.

— Да. Говорил съм пред лордове и пияни докери, но нямам спомен да съм заставал пред военнопленници.

Авренти не каза нищо.

— Всъщност — продължи замислено Дерзин — би трябвало да е съвсем елементарно. Всичко, което би трябвало да направя, е да намекна, че са тук, за да работят за прославата на Таан. Ако са изпълнителни, ще бъдат възнаградени с възможността да видят следващия изгрев на слънцето. Ако окажат съпротива или направят опит да избягат… дори един имперец би трябвало да съзре логиката в това.

Авренти отново остана безмълвен.

— Съгласен ли сте, майоре? Това ли е правилният подход? Вие сте по-добре запознат от мен с военното мислене.

— Не бих могъл да помогна кой знае колко — отвърна майорът. — Не схващам логиката на попаднал в ръцете на врага войник, който да не търси начин да се отърве при първата попаднала му възможност.

Изражението и тонът на Дерзин останаха съвсем неутрални.

— Така е, разбира се.

И той отвори балконската врата и пристъпи напред.

 

 

Полицейски майор Генрик се прибра с трясък в квартирата си. Страшно му се искаше да строши нещо.

Дръпна масивната дървена врата, готов да я затръшне… но се овладя. Притвори я внимателно. След това свали колана си „Сам Браун“ с намерението да го захвърли. Но отново се овладя.

Току-що беше станал свидетел на истински кошмар.

Но трябваше ли да се поддава? Каква беше вероятността квартирата му да не се подслушва? Никаква. Генрик би подслушвал сам себе си.

Закачи внимателно кобура на един стол, отвори един шкаф, извади бутилка, провери я дали е на отбелязаното ниво, отпи голяма глътка и се тръшна на леглото.

Щеше да е истинска катастрофа.

След това се ободри. Не беше ли предупреден? Не му ли беше подсказано, най-напред от агента на лорд Вихман, а след това и лично от него, когато съответно, макар и поверително, беше удостоен да лицезре самия лорд?

И все пак.

Генрик стисна със зъби гърлото на бутилката — чу се изключително неприятен звук. Половината си живот беше прекарал като специалист по затворнически наказания. Знаеше как да се справя с извършили престъпления низши твари. За него престъпление беше всичко, което е в противоречие с Пътя на Таан, което пък беше всичко, разпоредено от настоящия му началник.

Майката на Генрик беше разпътна жена, а баща му — въпросителен знак. Докато растеше, си фантазираше, че баща му е напредващ в кариерата офицер, чийто принудителен брак е станал причина да търси щастието си другаде. Това не означаваше, че за него майка му беше приказна принцеса, но пък и мечтите на Генрик не бяха особено последователни.

Генрик израсна със самочувствието на отхвърлен и със страха, че някой ден ще бъде разкрит и подложен на унизителни подигравки. Сънародниците му наистина му се подиграваха — за това, че пръв тича да се подмаже на всеки нов шеф, да докладва за всяко най-незначително нарушение, да предложи доброволно услугите си за изпълнението на всяка подхвърлена от началството идея.

Беше идеалният затворнически служител.

Въпреки вманиачената си загриженост за нравствеността на другите, Генрик не страдаше от никакви скрупули да се сдобие с всичко, което би могъл, в рамките на затворническата система. По свой дебилен начин беше съвършено аморален тип.

Излишно е да се обяснява, че направи светкавична кариера в таанската затворническа система, толкова светкавична, че беше избран за по-велики неща. Преди войната Таанският съвет беше забелязал възникването на съюзи сред експлоатираните работници и моментално бе осъзнал необходимостта да ликвидира всеки, който не защитава собствените му интереси.

Генрик беше естественият избор да оглави фирмените съюзи или да изпълнява ролята на стачкоизменник или информатор.

Но дори ембрионалните съюзи в рамките на таанските системи впоследствие разпространиха информацията: всеки, който отговаря на описанието на Генрик, докарва сериозни неприятности — толкова големи, че ако се наложи, трябва да бъде захвърлен в най-близкото оризище с възможно повече рани от нож.

Лорд Вихман, върховният наставник на Генрик, предпочете да не се откаже от своя главорез. Дори го направи шеф на личната си охрана, докато се опитваше да му намери ново място. Вихман знаеше, че Генрик му е абсолютно предан. Беше най-подходящият за включване в проекта на Пастур, какъвто и да беше той в действителност.

Вече поуспокоен, Генрик пак отпи от бутилката и се замисли как би постъпил, ако беше назначен за командващ затвора. Добре беше да помисли за това. Усмихна се. Защото съвсем, съвсем скоро щеше да стане командващ.

Да.

Изправен си пред сбирщина не просто престъпници, а страхливци и предатели, каза си той. Беше убеден, че всеки, който не раболепничи пред Таан, е предател.

Добре. Искаш техници, размишляваше той. Но най-напред трябва да ги поставиш под контрол. Да. Да ги строиш „мирно“ във вътрешния двор. След това да избереш напосоки сто от имперците — те са хиляда — и да ги пребиеш до смърт.

Не, поправи се той. Да избереш сто и да принудиш другите да ги убият. Да ги убият или да бъдат убити. Да. Това ще ги направи послушни.

Подслон? Храна? Глупости. Остави ги да живеят из полето и да ядат корени. Не беше ли шибаната Империя бъкана с поданици, нито един от които не се сражаваше истински? Трябваше да ги експлоатират като добитък — да ги използват, докато грохнат, защото имаше много, много възможни заместители.

О, да. Много скоро полковник Дерзин щеше да разбере грешката си и да изчезне.

Майор Генрик притвори очи и се зае да планира как точно би организирал своя затвор.