Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стен (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Revenge of the Damned, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2009)

Издание:

ИК „Бард“, 2005

ISBN 954-585-646-7

Поредица: „Избрана световна фантастика“ №125

Английска, първо издание

Превод Камен Костов

Редактор Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“ Петър Христов

История

  1. — Добавяне

26.

Оставаха още трийсетина сантиметра. Стен почти усещаше хладния мрак на таанската нощ зад тънкия пласт земя в дъното на тунела. Притегляше го неумолимо, както огромната луна привлича прилива на свободата. Оставаше му само да изгребе още малко пръст и щеше да е навън. Дългите години като таански затворник щяха да приключат и единственото, за което трябваше да се погрижи, беше да оцелее.

Обърна се назад, почти задавен от лютивия пушек на лоената лампа. Очите му се бяха насълзили. Избърса ги с ръкав и огледа войската си — мъжете, жените и създанията, които беше подбрал за бягството.

„Пъстра“ група беше слабо определение. Някой като Кристата и тримата му покръстени бяха облечени в грубите бледозеленикави и кафеникави дрехи на таански селяни. Ибн Бакр беше вложил всичките си шивашки умения за ушиването на своята и тази на партньорката му униформи — партньорката му бе дребна женица и май се казваше Алис. Бакр беше облечен в парадна униформа, която би подхождала на адмирал. Униформата на Алис беше съвсем малко по-скромна.

Всъщност двамата се бяха дегизирали като началник на граввлак и неговата помощничка. Разполагаха с документи, според които извършваха цялостна проверка на основните станции на Хийт. Стен се изкикоти, когато Ибн Бакр му показа работните скици на Облеклата. И моментално изпита съжаление, забелязал виновното изражение на Ибн — едва ли имаше по-печална гледка от тази на гигант с провиснала до земята челюст. След това Ибн Бакр му обясни предпочитанията на таанците към униформите и че дори най-низшите служители имат склонността да носят лъскави дрехи.

— Би трябвало да видиш как се облича шефът на боклукчиите — точно така каза.

Стен затвори очи пред крещящия блясък и реши да не обръща внимание.

Останалите бегълци бяха облечени в дрехи, които бяха нещо средно между простоватите одежди на Кристата и крещящото великолепие на униформата на Ибн — от фермери и търговци до таански служители от долно и средно ниво.

Друга забележителност беше Сен Клер, с ботуши и работен комбинезон, толкова плътно прилепнал по тялото й, че Стен изпитваше едновременно похот и неприязън. Носеше през рамо малка торба. В нея бяха натъпкани една смяна дрехи и любимите на таанските богаташи свръхлеки принадлежности за къмпинг. Сен Клер разчиташе на обстоятелството, че два пъти в годината в почвата на Хийт поникват много редки и много вкусни грудки, които бяха толкова ценни, че беше разрешено да ги берат само спортуващите благородници и богаташи. Така че два пъти годишно таанското висше общество преравяше горите и ливадите на Хийт за тези грудки. Местата, където можеха да се намерят, се пазеха не по-малко старателно от потоците с пъстърва, която Вечният император развъждаше на Земята.

Сен Клер се правеше на един от тези събирачи. Беше убедена, че с леснина може да се свие в някоя дупка и да изчака удобния момент да напусне Хийт. Стен не беше чак толкова сигурен, но не се хвана на бас с нея, въпреки че шансовете му бяха сравнително печеливши.

Стен ги оглеждаше и изчакваше мирянинът и неговите последователи да приключат молитвата си към „Всевишния“, който да прояви благосклонност към усилията им. Единствената дума, която различаваше, беше „амин“ — тримата я промълвяваха шепнешком всеки път, когато Кристата правеше кратка пауза. Най-накрая той свърши и се приближи с клатушкане към Стен, като почистваше оплескалата козината му кал. Масивното му тяло излъчваше целеустременост и напрегнатост. Единствено сетивните пипалца, навити като пръстен около носа му, потрепваха от възбуда.

— Духът на Всевишния е с нас — каза Кристата. — Той ни каза, че е почти време да тръгваме.

Стен преглътна саркастичния коментар, който му дойде наум. След хилядите тонове изкопана и извлечена пръст кой му даваше право да се присмива на вярата на Кристата? А и може би тъкмо този „Всевишен“ беше изпратил ексцентричния Кристата на Стен. Би ли открил прорязалите подземията на Колдиез зимници без него? Що се отнасяше до Стен, ако Всевишният искаше уважение, беше готов да му го даде, по дяволите.

Така че Стен се усмихна и каза:

— Чудесно… Следващия път, когато разговаряте… му предай благодарностите ми.

Кристата не се засегна. Разбра, че в думите на Стен няма нищо обидно.

Откъм дъното се чу трополене и всички се притиснаха към стените на тунела. Иззад ъгъла се появи Алекс: влачеше огромен товар продоволствие върху три закачени една за друга колички, които бяха използвали за изтегляне на изкопаната пръст. Тежкогравитационникът пристъпваше с лекота, сякаш дърпаше бебешка количка. Когато едно от дървените колелета заора в някакъв коловоз, той просто повдигна предния край на композицията и го премести на по-равно място. Товарът тежеше поне тон и половина.

— Туй е последното, Хори — заяви той и се дръпна встрани, та другите да разтоварят багажа. Огледа малобройната група и закима със задоволство. След което се приближи небрежно до Стен, наведе се и му прошепна:

— Не ми харесва тая работа, момче. Виждам ги сичките мъртъвци. Дай да им покажем няколко „богомолски“ номера… Та да имат някаква надежда поне.

Стен тръсна глава.

— Пробата мина гладко. Колкото до номерата… Те са аматьори, до един. По дяволите! Все едно да ги убием сами и да спестим удоволствието на таанците.

— Все пак ще се чувствам по-добре, ако владеят някой и друг номер.

— Повярвай ми, Алекс — каза Стен. — Така е по-добре. Това е като един стил на воюване, за който съм чел. Преди няколко хиляди години наблъсквали с войници някакви огромни тромави летящи машини. Товарели всеки с по петдесетина кила оборудване и ги изритвали от вратата на височина два-три клика.

Алекс го изгледа с изумление и недоверие.

— Бедните момчета! Офицерите им сигур’ са били кембъли. Жестоки варвари! Да блъскат момчетата, за да станат на кайма!

— Виж какво… Не са имали такива намерения. Отваряли се едни копринени чували и войниците падали плавно. Освен това ги обучавали да овладеят скоковете. Едно от най-трудните обучения по онова време.

— Сигурно — съгласи се Алекс, все още леко смаян.

— Смешното е — продължи Стен, — че когато положението се сговняло, хващали най-обикновен редник, закачали му чувала и го изхвърляли навън като отлично обучените бойци. И знаеш ли какво? Нямало никаква разлика в процента на нещастните случаи. Отнасяли го точно толкова обучени бойци, колкото и напълно неопитните новаци.

— Е, туй вече не го вярвам — каза Алекс.

Стен огледа наблъсканите в тесния тунел изнервени създания и си помисли какви ли ужасни премеждия ги очакват, щом изоставят закрилата на Колдиез.

— На мен ми се иска да го вярвам — натърти той. — Излитат само след две нощи.

 

 

Вирунга искаше да види Стен. Спешно. Стен мина небрежно през гъмжащия от народ централен двор. От време на време спираше да побъбри, да се посмее на някоя шега или да се намръщи и да поклати недоверчиво глава на някоя небивалица.

Това беше сложен и постоянно променящ се ритуал, който трябваше да изпълнява, тъй като в противен случай някой таански доносник би могъл да се впечатли колко често някакъв незначителен пожарникар посещава зоната на командния състав.

Междувременно в мозъка му се блъскаха хиляди варианти. Нямаше новини за това как се развива войната. Надяваше се, зле за таанците. Ако имаше повече късмет, Вирунга може би го викаше да докладва за най-големия успех в Колдиез до този момент. Може би, само може би, бяха успели да внедрят онова, което Алекс наричаше „Златният червей“.

Бяха изразходвали ужасно много време и усилия, за да измислят начин да подкупят една дребна чиновничка, Фастр. Беше на средна възраст и работеше като началник-служба на гаранти. Всички таанци се страхуваха от нея. Дори командващият лагера Дерзин. При най-малкото оскърбление всеки гарант би могъл да бъде загубен завинаги. И щяха да са необходими други три малки „завинаги“, за да бъде реабилитиран. А което беше още по-лошо, изпаднеше ли в особено отвратително настроение, тя тълкуваше правилата доста своеволно и някоя таанска жертва можеше да се окаже с огромна глоба за просрочени данъци — независимо дали дължеше такива, или не.

Проблемът беше, че Фастр, изглежда, бе неподкупна. Колкото и да изнудваха Н’клос и останалите подкупени надзиратели, не можеха да й открият дори една-единствена слабост. Беше пълна, но нямаше особено предпочитание към някакъв специфичен тип храна. Явно беше безполова, което поне за Алекс беше положително качество. Изглежда имаше и вкус към спартанския живот, тъй че парите не помагаха. Как да я хванат натясно? Беше от съществено значение, тъй като Фастр беше ключът към внедряването на „Златният червей“.

Отговора на загадката откри Сен Клер. Уреди си смяна като чистачка в счетоводния отдел, убедена, че жена с нейния опит със сигурност може да открие нечии слабости. Ако не друго, можеше да задигне няколко почистващи препарата, които да вършат по-полезна работа.

Сен Клер се мота половин ден из канцеларията, докато я разконспирира. Докато другите чиновници не откъсваха очи от задълженията си, уплашени дори да повдигнат глава, за да не ги хванат, че не работят, Фастр се забавляваше — цялата сутрин.

Беше някакво забавление, което не можеше да се разбере от пръв поглед. Поне за Фастр то се състоеше в блъскане по компютъра и бълване на безкрайни серии ругатни, от които Сен Клер чак се изчервяваше, прекъсвани от време на време от победоносни викове. Най-накрая Сен Клер се промъкна до компютъра, за да разбере какво става. На монитора се въртеше хаотична струя от цифри, която след миг замръзна неподвижно, Фастр се разкрещя възмутено и отново заблъска по клавиатурата. Изскочиха още цифри. И нова серия ругатни. Сен Клер постепенно проумя. Цифрите върху екрана бяха алгоритми. Беше някаква игра. След миг разбра, че е бридж.

Това не само беше слабост. Това беше огромна зееща рана.

— Типичен маниак на бридж — информира тя Стен. — В цялата вселена не я интересува нищо друго освен бриджа. Ненавижда хората. Но за да играеш бридж, ти трябват хора.

— Има си компютър — отвърна Стен. — Осигурява й всякакви игри, каквито си пожелае. С всякакво ниво на трудност.

— Явно не си картоиграч — възрази Сен Клер. — За да ти доставя удоволствие играта на карти, ти е необходим противник, който се тормози. Особено при бриджорите. Няма да видиш кръв, ако разкатаеш фамилията на някакъв компютър, нали.

— И ти недвусмислено й намекна, че знаеш това-онова за тази нейна игра… как я каза?

— Бридж. Не само й намекнах. Направо й казах, че съм я видяла. Казах, че не съм могла да се сдържа.

— И тя не се вбеси? Очаквах, че ще ти свети маслото само защото си я заговорила.

— Никога — отговори Сен Клер. — Бриджорите не могат да си траят. Тя моментално разбра. Особено като й казах, че съм флотски шампион.

— Флотски какво? На какво? Няма такова нещо!

— И какво от това? Тя не го знае. Нито й пука. Особено след като й признах, че дори да се окаже добра, мога да я натикам в кучи гъз.

Макар и неохотно, Стен й се възхити. Доколкото беше в състояние да прецени, нямаше начин фанатизиран маниак от типа, който Сен Клер описваше, да пренебрегне подобно предизвикателство.

— Добре, натикай я. Спечели няколко игри. Изгуби няколко, за да не я откажеш. А накрая се опитай да разбереш какво е необходимо, за да я привлечем на наша страна.

— Не се налага — отвърна самодоволно Сен Клер. — В момента програмираме компютъра така, че да можем да си партнираме. Имам пълен достъп по всяко време.

Стен моментално възложи на Краулшавн и Соренсен да разработят „Златният червей“. Бяха го завършили преди една седмица и под вещото ръководство на Сен Клер го бяха кодирали в убийствен чифт ръце „север-юг“.

Сега Сен Клер изчакваше удобен момент да го внедри. Лошото беше, че времето изтичаше. Тя трябваше да тръгне следващата нощ. Ако не успееше да го внедри веднага, щеше да се наложи да започнат всичко отначало. Но след бягството шибаните репресивни мерки може би щяха да обезсмислят всичко. Защото „Златният червей“ беше единствената им надежда да попречат на таанците да им отрежат главите.

Стен влезе при Вирунга. Възрастният мъж беше сам. От тържествения му израз Стен разбра, че е е случило нещо изключително неприятно. Предположи, че става дума за превал. И че този провал е свързан със „Златният червей“.

— Хванаха ли я? — измърмори безизразно Стен. Имаше предвид Сен Клер.

— Не — отговори Вирунга. — Тя… успя. Но… има друг… проблем.

Стен предпочете да не се опитва да гадае и остави Вирунга да говори.

— Както знаеш, Сен Клер има пълен… достъп. В компютъра.

Стен кимна. Фастр разрешаваше на Сен Клер да бърника в таанския компютър в свободното си време. За да стане достоен противник, на Сен Клер й трябваше време да се запознае с нови бриджорски стратегии. Но това не се беше сторило важно за Стен. Досега.

Единствените данни в компютъра бяха досадните подробности за живота в Колдиез: таанските ведомости за персонала, както и досиетата на затворниците, Стен не виждаше особен смисъл да наднича и да се рови във всичко това.

— Сен Клер е… забелязала нещо — продължи Вирунга.

И обясни: докато тършувала из компютъра, използвайки кодовото име на Фастр, Сен Клер научила кои още и колко често използват същата система. Напоследък изникнало ново кодово име. Не само не принадлежало на никого в лагера, но претърсвало данните с редовен „1+1+1+“, много по-бавен, но даващ гаранция, че няма да бъде пропусната нито една подробност.

Сен Клер полюбопитствала кой може да е това и какво точно търси.

— Успяла ли е да разбере? — попита Стен.

— Не и кой е търсачът — отговори Вирунга. — Само какво… търси.

— И какво търси?

— Теб — каза Вирунга.

Казаното сепна Стен.

— Но как…

Вирунга продължи да обяснява. Непознатият търсел данни за човек, който съответства на описанието на Стен. Проверявал методично всичко, свързано с промени във външността и самоличността. Било само въпрос на време да открие досието на Стен.

Предположението на Вирунга беше — при това твърде основателно, — че който и да търси Стен, не възнамерява да го прегърне любвеобилно и да го обсипе с подаръци и целувки.

Изводът:

— С Килгър трябва да… изчезнете!

Стен изобщо не възрази. Двамата с Алекс щяха да тръгнат с другите. Оставаше само да събере за последен път екипа по бягствата и да го информира подробно какви спънки може да се очакват при осъществяването на плановете им.

 

 

Останалите посрещнаха новината безмълвно. Прегледаха набързо ролите, които щяха да разиграват, за да проверят по какъв начин ще се отрази включването на Алекс и Стен, успокоиха се, че не възникват никакви проблеми, и се съгласиха. Колкото повече, толкова по-весело.

След което Сен Клер се изправи и обяви, че в плановете има още една промяна. Не тръгвала сама. Вземала и Л’н.

— Най-идиотската идея, която съм чувал — изтърси Стен, преди Алекс да забие лакът в ребрата му, за да го предупреди да е по-дипломатичен.

По-късно му обясни, че първо би трябвало да изчака и чак тогава да й каже, че е откачила.

— Все същото — възрази Стен.

Но преди Стен да си позволи глупостта да се опита да й забрани, тя свали картите си.

— Да не си посмял да ме спираш. Двете се измъкваме утре през нощта — независимо по какъв начин. През тунела заедно с останалите или под мрежата.

Стен нямаше друг избор, освен да се съгласи. Ако Сен Клер отново предприемеше каубойска акция, щеше да провали всички шансове на тунелджиите, а и беше убеден, че не би могло да я спре нищо освен убийство. Така или иначе, изобщо не можеше да проумее защо предприема подобна стъпка. Доколкото можеше да прецени, това бе чиста идиотщина — с Л’н неминуемо щяха да я хванат. Питаше се какво ли смята да спечели Сен Клер от подобен ход — нали единственото съображение за нея беше личната изгода.

Беше в грешка и за едното, и за другото. За първи път в живота си Сен Клер не действаше егоистично. Просто знаеше как щеше да преживее Л’н новината за бягството на Стен. Без подкрепата на своя идол беше загубена. И второ, въпреки че Сен Клер нямаше как да го знае, присъствието на Л’н щеше да спаси и двете.

 

 

Стен сви пръсти и ножът тупна в дланта му. Той разряза бавно калта, изгреба я встрани и започна да дълбае все по-настървено. Най-накрая нощният въздух проникна през пролуката и усетиха смразяващия му лъх — изсуши потта им и проветри задимения въздух.

Стен се измъкна през дупката. Изправи се, зашеметен и малко объркан. Погледна смътния контур на града долу — приглушените заради затъмнението светлинки блещукаха нарядко.

Алекс се измъкна след него. Стисна го за рамото и го побутна напред.

Бяха на свобода.