Алън Кол, Крис Бънч
Отмъщението на прокълнатите (10)

9.

Строиха ги във вътрешния двор — с крясъци и юмруци. Стен оглеждаше изучаващо надзирателите.

Изглеждаха така, както беше очаквал, и поведението им не се различаваше особено от онова, с което се беше сблъскал в предишния лагер: мускулести биячи, позастарели строеваци и други, които бяха прекалено стари или прекалено млади, за да ги изпратят на фронтовата линия.

Ругатните и заплахите им също му бяха познати.

Но нито един от тях не носеше камшик. Бяха въоръжени с обикновени и зашеметяващи палки — за докараните до пълно оскотяване затворници те бяха като перца. Никой не размахваше огнестрелни оръжия. А и никого не пребиваха с приклади — обичайният начин да те принудят да застанеш „мирно“.

Най-старшият носеше петлици на майор. Беше истинска грамада и широкият му кожен колан беше на път да загуби битката с огромното му шкембе. Докато изреваваше заповедите си една подир друга, ръката му току докопваше напъхания в кобура пистолет, след което той я отместваше като по принуда встрани. Лицето му беше покрито с изумителни белези.

— Т’ва й главният — прошепна Алекс, без да мърда устни. — Сигур и мече шъ стресне, ако му кресне.

Най-накрая строят се пооформи и полковник Вирунга накуцвайки излезе отпред. Това беше един от малкото обнадеждаващи признаци след безкрайното пълзене из космоса в затворническия кораб: Вирунга беше старши имперски офицер, така че очевидно той щеше да е командващият затворниците в новия лагер.

Вирунга огледа строя и миг преди да даде команда „мирно“, спря.

Някакво същество беше застанало демонстративно извън строя. Той? тя? то? беше високо около метър и половина и стоеше приклекнало върху яките си долни крака така, сякаш се беше подпряло на опашката си. Горните му крайници бяха големи почти колкото долните и завършваха с кокалести китки и несъразмерно тънки пръсти.

Съществото нямаше врат, раменете му преливаха направо в заострен череп, на чийто връх имаше десетина розови пипалца — Вирунга реши, че са сетивни органи. Очевидно беше, че някога е било дебело и със загладен косъм. Сега сплъстената му козина провисваше по тялото му като гънки на разпрана завеса.

На кораба не бяха разрешили на полковник Вирунга достъп до досиетата на затворниците, а и не беше разполагал с време да се срещне с всеки поотделно. Все пак се изненада, че е пропуснал да забележи тъкмо този.

— Застани в строя, редник.

— Не съм редник и няма да застана в строя — изписука създанието. — Аз съм мирянин Кристата и съм цивилен. Не признавам нито Империята, нито Таан и съм задържан несправедливо и насилствено да участвам в тази машина на смъртта.

Вирунга се втрещи. Нима Кристата предполагаше, че някой от другите е станал военнопленник доброволно? А още по-изумително беше как този образец на неподчинението беше оцелял в затворническия лагер толкова дълго.

Майорът изрева нещо нечленоразделно и двама надзиратели се втурнаха към Кристата, готови да стоварят палките си върху него. Но преди да го съборят на земята, някакъв едър мъжага, облечен в съдрана бойна пехотинска униформа, сграбчи Кристата за дрехата и го издърпа в строя. Употребата на сила очевидно укроти Кристата и той покорно зае мястото си сред затворниците.

— Поделение… мирно.

Вирунга се завъртя кръгом, подпря се на бастуна си и погледна към един балкон на третото ниво. Забеляза две лица, които го гледаха иззад една прозрачна врата.

И зачака появяването на новите лордове и господари на затворниците.