Алън Кол, Крис Бънч
Отмъщението на прокълнатите (21)

20.

Кристата беше казал, че иска да се срещне с Големия X след последната проверка, т.е. след като всички затворници бъдат заключени в килиите.

Стен навлече някакъв тъмен парцалив комбинезон и отключи килията. За това вече беше достатъчно да стовариш юмрук върху касата на вратата. Мина по коридорите и стълбищата към приземния етаж, без да се притеснява, че може да срещне охраната — малкото патрули, които кръстосваха Колдиез нощем, бяха многобройни и шумни.

Отвори вратата към двора и зачака. Спазваше инструкциите.

Пратеникът на Кристата му беше казал да изчака, докато големият прожектор — бледосиният — обходи дворното пространство. Трябваше да преброи до шест, тъй като след него имаше подсилен светлинен лъч. „След това извърви — не тичай, — извърви двайсет и шест крачки по посока 14,30 часа, като приемеш, че лъчът на прожектора сочи дванайсет“.

Той измина необходимия брой крачки и спря, прикрит зад една срутена колона. Чувстваше се като глупак и очакваше лъчът да го засече при следващото осветяване. Вместо това плочите до него се плъзнаха встрани и отдолу се показаха пипалата на Кристата.

— Ако искаш — каза той, — можеш да скочиш до мен.

Стен искаше. И скочи.

Озова се в тясна дупка до обраслото с козина същество. Плочите безшумно се плъзнаха над главите им.

След миг блесна искра, последвана от светлина. Лампата, която държеше Кристата, представляваше малък панер, в който плуваше нещо много напомнящо стандартен затворнически порцион.

Кристата обясни, че лампата е точно това, за което я бе взел Стен — бяха сварили порционни пакети, за да изтеглят мазнилата от тях и да я използват за гориво, а самите пакети — за фитили.

— Не това искам да ти покажа обаче. Ела.

И без да чака отговор, Кристата се спусна в един по-тесен трап.

Стен го последва.

Трапът беше дълбок около два метра, а на дъното му Стен видя отвор на тунел, укрепен с дъски отгоре, отдолу и отстрани.

Промъкването през него не въздействаше клаустрофобично — по-скоро беше като придвижване през тесен, но съвършено изграден коридор, който се спускаше постепенно, но неизменно надолу.

На всеки двайсет и пет метра проходът се разширяваше в добре изградени междинни станции.

Стен си помисли, че на човешки същества би отнело пет и дори повече години, за да изкопаят такъв тунел. Тунелът беше празен, ако се изключеше обраслата с козина задница на Кристата, която се поклащаше пред Стен. В един момент тя се врътна и изчезна.

Стен се вмъкна след нея и се озова на ръба на просторно помещение.

Вътре бяха Кристата и трима затворници — Стен ги познаваше бегло. Спусна се на ръце от ръба и стъпи върху един гранитен камък. Цареше мъртва тишина, като се изключеше съскането на лампата.

— Е, сър? Какво ще кажете?

Въпросът зададе жена с нашивки на артилерийски подофицер. Маркиевич, спомни си Стен. Отговорът му беше откровен.

— Прокопавал съм няколко тунела, но този е най-добрият, който съм виждал. Свършили сте шибана… пардон, отлична работа.

— В името на Всевишния — напевно се обади Кристата. — И изцяло по негова воля.

— В името на Всевишния — повториха останалите трима.

По дяволите, помисли си Стен. Значи Кристата покръстваше масите. Щом обаче вярата в онова, което правеше Кристата, можеше да прокопае тунел като този, Стен също беше готов да се покръсти.

— Впечатлен съм, както казах — добави Стен. — Знаете, че можете да разчитате на всякаква помощ, която бихме могли да ви окажем. Защо решихте да ми го покажете?

Лицевите пипалца на Кристата зашаваха.

— Защото — започна той — изглежда, имаме проблем.

И посочи с пипалата си. Стен огледа просторното помещение и видя, че три от стените са циментирани — по всяка вероятност основите на катедралата. Точно пред тях като стена се изпречваше огромен каменен отломък.

Стана му ясно защо Кристата го беше довел тук. Не от гордост, а защото се нуждаеха от помощ.

Ако не беше Големият X, би могъл да е по-отзивчив. Но трябваше да мисли за още няколко хиляди души, поради което изражението му остана невъзмутимо.

— Нуждаете се от помощ, за да пробиете тази шибана… моля за извинение… скала?

— Точно така — потвърди Маркиевич.

— Мога да докарам още изкопчии — продължи Стен. — Но въпреки това ще отнеме поне хиляда години, за да пробият това чудовище. А ми се струва, че взривяването е противопоказно.

Човеците се умърлушиха. Кристата не реагира по никакъв начин.

— Все пак си мисля, че бихме могли да помогнем — добави Стен.

Кристата отново помръдна пипала.

— Когато по-старши мирянин предложи да предостави онова, което може да се сметне за по-малко интересния — прости ми, Всевишни — дял от урока, каквито дялове бяха моя отговорност при нормални обстоятелства, обикновено става дума за, както съм чувал да ги наричат, някакви компенсации.

— Така е — потвърди Стен.

— Ние слушаме.

Ние, запита се Стен дълбоко под земята. Ние в смисъл на Кристата и покръстените от него или ние и неговият Всевишен? Помисли си за тоновете скали, пръст и камъни над главата му и реши, че това не е най-подходящото място за демонстрация на прекален агностицизъм.

Нямаше намерение да предложи празен чувал все пак.

Компютърът на Краулшавн и Соренсен вече беше започнал да дрънкоти из цифрите на проучвателите. И естествено имаше големи липсващи пространства между резултатите от измерванията и начина, по който изглеждаше Колдиез.

Най-любопитни бяха резултатите от направените от проучвателите ехосонди. Някои от свръхчувствителните антитунелни микрофони на Авренти бяха попаднали по някакъв начин в ръцете на крадците на Килгър, бяха имплантирани в каменния двор и беше въведен импулс. Обикновено импулсът се възпроизвеждаше от каменен отломък от парапета на бойната кула на катедралата. Когато въпросният отломък се стоварваше долу, естествено поради „естествени“ причини, трясъкът се записваше от различни точки и се подаваше на Дрънкалник.

Трясъците не съответстваха, което подсказваше че под Колдиез се спотайва огромна мистериозна неизвестност. Празна неизвестност.

Подземия.

Това беше примамката на Стен в чувала.

— Ако — започна той — успея да ви посоча път около или през тази скала, вашият тунел вече няма да е недостъпен.

Тримата човеци замърмориха.

— Продължавай — каза Кристата.

— Бих искал да използвам тунела за измъкването на повече бегълци.

— Колко?

— Не знам. Но вие четиримата ще сте първите. И ще разполагате с цялата подкрепа, която моята организация може да предостави.

— Разполагаме с цялата подкрепа на Всевишния — отвърна Кристата.

Покръстените закимаха в знак на съгласие.

Стен изпита известно съжаление заради онова, което върши, но до този момент липсваше по-осъществим план за бягство в етап на развитие. И отново си спомни ридаещия над порциона си стар офицер.

— Ще ви предоставим още изкопчии, които ще работят под ваше ръководство. Няма да се предприема нищо без ваше знание и одобрение.

— Имаме ли избор?

Стен не намери за необходимо да отговори.

Маркиевич погледна Кристата и отговори от името на четиримата.

— Изглежда, такава е волята на Всевишния.

Бяха единодушни.

На Стен не му се искаше да им даде отговора, тъй като беше простичък.

Копайте надолу.

Макар и недоверчиви — с изключение на Кристата, който смяташе, че Всевишният говори по някакъв начин чрез Стен — те го послушаха.

Много дни след това проникнаха в подземията на Колдиез.

А това създаде за Кристата още по-голям проблем.

Една нощ Стен отново се измъкна от килията и се спусна в подземните кухини. Пещери с високи каменни тавани, които отвеждаха към мрака. Покрити с каменни плочи и осеяни с колони подземия. В които, според думите на Стен, се спотайваха всички изкушения на Ксанаду.

Стен направи бърз оглед на светлината на една факла, подсвирна и одобри. Очевидно простоватите монотеистични комунари-земеделци, които бяха издигнали Колдиез, бяха предвидили мерки за няколко изключително дъждовни дни. При това бяха планирали да прекарат тези дъждовни дни в нещо повече от аскетична медитация. Имаше помещения с огромни бъчви. Стен ги почука и установи, че все още са пълни с някаква течност. Прокара пръст по дъгите на една бъчва и усети вкуса на алкохол.

Други помещения бяха заредени с хранителни припаси, а трети — с облекло.

— А все още не сме проучили напълно тези помещения — продължи унило Кристата. — Изглежда, този, който е натрупал цялото това богатство, е живял щастливо.

Стен огледа лакомо хранителните запаси… и престана да мисли как би му се отразила истинска храна. Вместо това се зае да прави планове.

Кристата — лично — щеше да направи пълно проучване на зимниците. За съдържанието им щяха да съобщят само на полковник Вирунга и на господин Ернандес. Последното, което би допуснал Стен, беше разконспирирането на този тунел — който, изглежда, беше единственото им спасение — тоест изкопчиите да започнат да дебелеят, да се обличат добре и — най-лошото — да се напиват. Определените за изкопчии щяха да бъдат отвеждани до работното си място със завързани очи. Само Кристата и неговите покръстени щяха да знаят какво има в мазетата. Щяха да държат всичко в тайна и да приготвят извънредни порциони, за да помогнат на бегълците да влязат във форма.

А Стен искрено се надяваше, че никой от посветените от Кристата в правата вяра няма да кривне от правия път и да се разприказва.