Алън Кол, Крис Бънч
Отмъщението на прокълнатите (51)

50.

Стен се насили да напъха тялото си в малката вдлъбнатина, единственото прикритие на стотина метра около него. Прожекторът на затвора претърсваше пустия пейзаж и методично взривяваше тъмните сенки с ослепителна светлина. Стори му се, че лъчът за миг се поколеба, преди да оближе свитото му тяло. Сякаш го управляваше мислещо създание, а не компютър. Беше напрегнат, а през ума му прелитаха налудничави мисли. Да не би някой да знаеше, че е тук? Някой, който сега злорадстваше, докато си играеше с него? Издали ли го бяха? Нямаше ли светлината ненадейно да спре върху него и от тъмнината да изскочат десетина ухилени таански надзиратели и да го затворят в Колдиез за няколко години в единична килия, за да го подлагат на периодични изтезания и накрая да го екзекутират? Припомни си някаква стара мантра, която използваха в „Богомолка“, и усети как пулсът му се нормализира и дишането се успокоява.

Лъчът го подмина без произшествия.

Той вдигна глава и се вторачи в тъмното. Огледа няколкото последователни възвишения, зад които се извисяваше стръмен хълм, който отвеждаше до задната част на Колдиез и неговия личен заден вход. Не долови нищо.

Въпреки това настръхна при мисълта да отстрани камуфлажа, който прикриваше входа, и да влезе отново в тунела. След това да пропълзи в катакомбите под Колдиез. И пак да влезе в затвора!

Алекс се противопостави, когато Стен обяви плана си лично да установи връзка с Вирунга. Нямало място за притеснения, увери Стен приятеля си. Щял да влезе и да се измъкне преди изгрев слънце.

— Луд си за връзване, момче — отсече Алекс. — Хабер нямах, че имаш тез симптоми. Когат’ още се влачех за полите на мама, тя ми даде три акъла: нивга не играй на карти с харна мома. — Той метна чаровна усмивка на Сен Клер. — Нит’ пък ходи да ядеш в кръчмата на кембъл, нит’ влизай в стаи с яки пръти на вратата!

Да му се не види, помисли си Стен. Майката на Килгър беше права! Какво си въобразяваше? Кръвта му се смрази само като си представи още един дълъг период затвор. В същия момент, докато се колебаеше дали да продължи, или да се откаже, долови стъпки. И дори тананикане. Таански часови. Замръзна като вцепенен.

Извърна съвсем леко глава настрани, за да може да вижда — незабележимото надникване на ловците, което беше усвоил в основния курс на „Богомолка“. Никога не изпробвай инстинктите на плячката, като я гледаш открито.

Единствено странични погледи, млади Стен, напомни си той, и то само за миг. Установи, че пътят на часовоя минава покрай скривалището, само на половин метър от главата му. Стъпките на часовоя бяха бавни, спокойни.

Часовоят очевидно беше зле обучен, мързелив или просто невероятно тъп. С приближаването му тананикането се усилваше. Стен разпозна популярна таанска любовна балада с военен привкус, предпочитана от посетителите от долните класи в клуба на Сен Клер, и се спря на комбинация от три възможности.

След това усети токът на тежката обувка да премазва пръстите му и потисна изкушението да дръпне изпънатата си ръка. Часовоят спря и ръката на Стен изтръпна от непоносима болка, докато таанецът се обръщаше леко настрана, с което премазваше допълнително пръстите му.

Последва шумолене на тежък шинел и заслепяваща болка, щом часовоят премести тежестта си и буквално заби ръката на Стен в земята. И накрая ненадеен прилив на облекчение, щом таанецът се поизмести, след което още по-изпепеляваща болка, докато кръвта си пробиваше път през смазаните капиляри и вени.

Стен усети, Че часовоят му е обърнал гръб. Повдигна леко глава и видя насреща му да лъщи нещо голямо и бледо. Голият задник на часовоя. Женски.

От съскащия по земята звук беше съвсем ясно какво прави. Когато се надигна, Стен сви пръсти и ножът се плъзна от хирургическия разрез под кожата му. Усещането на тънкото хладно докосване го успокои.

Долови помръдване от изненада. Беше разкрит! Изстреля се като огромно морско чудовище с паст, пълна с бляскащи зъби.

Безчувствените пръсти на едната му ръка посегнаха към гърлото й, а ръката с ножа замахна светкавично към корема й. За един миг Стен видя лицето й. Беше млада, не повече от шестнайсет. И слаба — не, мършава. Толкова мършава, че приличаше на нещастна кокалеста птичка с пърхащи крила от шинел. Очите й, които се разшириха в мига преди смъртта, излъчваха невинност и ужас. Дете, което така или иначе щеше да умре.

Единствено благоразумието, а не съжалението спаси живота й. Тъй като нямаше време да крие труп, Стен спря миг преди да забие цялото острие. Вместо това реши да действа с изтръпналите си пръсти, преди да е успяла да изпищи.

Стисна артерията й, което спря притока на кръвта към мозъка й, и пое с ръце безжизнено отпуснатото тяло. Положи я внимателно на земята, прерови в джоба си за ослепяваща граната, издърпа халката, намери прикритие и изтри паметта й.

Когато сержантът я намереше при следващата си обиколка, щеше да има да пати. Щеше да се е свила на земята и да спи като невинно детенце. Боят, който щеше да отнесе, че спи на пост, щеше да е ужасен. Но пък можеха ли да се сравнят няколко пукнати ребра с купчина бледи черва, блеснали под сиянието на звездите?

Стен се погрижи да нагласи удобно младата жена, след което запълзя нагоре по хълма. В главата му леко ромолеше споменът за нейната песен.

 

 

Столът изскърца от възмущение, когато над тристакилограмовото тяло на Вирунга се намести върху него със задоволство. Стен му съобщаваше най-пресните новини за военните действия, Макар да се опитваше да не представя картината в прекалено розови краски, не можеше да не поукраси тук-там нещата за жадния за капка надежда н’раняец.

Наложи се да цензурира голяма част от информацията за настоящата си дейност на Хийт и да спомене само най-необходимото. Така че, когато имаше възможност да поразкраси това-онова, разкрасяваше. Знаеше, че Вирунга също ще наложи цензура, когато осведомява останалите за посещението му. В момента Стен описваше на бившия си командващ офицер приключенията на Сен Клер и Л’н с незначителни преувеличения.

— … и така, когато му се обадили, там били генерал Лунга, двамата му адютанти и поне десетина момичета и момчета за удоволствия, а между тях и една двойка. Приоритет Първа степен. Само за неговите уши. И от сорта. Така че генералът изгонил цялата сган. Включва суперсекретна линия на портакома си и след половин оригване време вече се свързва директно с някакъв тузар, личен сътрудник на Атаго. Сътрудникът проверява два пъти. Всичко ли е абсолютно сигурно? Някакви бръмбарчета, скрити в някой шкаф? Генералът се оглежда, след което казва на момчето, че всичко е чисто. И получава заповедите си. Трябвало да завлече големия си офицерски таански задник в Граничните светове не вчера, а завчера. Ще стават големи работи. Генералът се опитва да възрази. Вече има тежки задължения и прочее. Ще рече, че продължава да се опасява, че макар и офицерски, вече споменатият му задник може да стане на решето там. Следва голяма и дълга разправия. За и против маневри на кораби и войски. Леко мачле на високи децибели. Генералът губи и се изстрелва вбесен, заедно с двамата си ваксаджии на ботушите. Разбира се, без изобщо да подозира, че сме свалили цялата история. Чули сме всяка дума!

— Стаята… бръмбарчета — заключи компетентно с безизразен тон Вирунга.

— Друг път — отвърна Стен. — Тази стая постоянно се отпуска за развлечения на генерала. Неговите хора я претърсват, преди да влезе и след като си тръгне.

— Тогава как…

— Л’н. Чула цялата история. През цялото време, докато генералът говорел, тя била свита в ъгъла. Без изобщо да се крие. Разбирате ли, генералът смята, че тя е някакво домашно животно. Големичко розово животинче, нещо от рода на котките.

Вирунга отново се разсмя. Но след малко смехът му секна.

— Сигурен… ли си… че всичко това… е добро… за нея? Л’н е толкова…

Думите му се влачеха може би поради бедния му речников запас за онова, което Л’н виждаше ежедневно.

— Невинна? Чувствителна? Нуждаеща се от закрила? — допълни вместо него Стен.

Вирунга кимна.

— Вече не — каза Стен. — Няма да повярвате на промяната. Тя направи скок от Колдиез към свободата и се приземи на четирите си хубавки крачета. Дори Мишел, имам предвид Сен Клер, се чуди как разцъфтя. Вече говори като докер. Или професионален обирджия. То са едни „хиени“ и „мамка му“ и доста подходяща употреба на „тъп“ и „смотан“, когато се наложи.

Вирунга се изуми. Попиваше всичко, казано от Стен, сякаш сам изживяваше всяка дума. След толкова години като военнопленник Стен го разбираше, както разбираше, че след няколко дни еуфорията ще отмине и ще се превърне в дълбока депресия. И че големите стени на Колдиез ще го смачкат още повече. Тогава Вирунга — както и останалите, на които избереше да разкаже за Стен — щеше да започне да се съмнява дали изобщо ще доживее да излезе на свобода. Беше по-вероятно, помисли се Стен, опасенията им да се потвърдят. Знаеше, че войната ще свърши скоро, но не можеше да даде никакви гаранции за съдбата на затворниците в Колдиез при мелето, което със сигурност щеше да предшества последния войнствен напън на таанците.

Обаче Стен имаше план не само как да облекчи депресията. План не само как да спаси възможно повече затворници, но същевременно да осигури незначително предимство на имперските сили, които щяха да дебаркират на Хийт. Нямаше да е пето асо. Не, не беше чак толкова добър. Но можеше да бъде някаква друга пета карта. А имаше и надежда да попадне в една ръка с останалите четири.

Престани да мислиш като Мишел, каза си. Искам да кажа Сен Клер. Сочните й форми изскочиха в съзнанието му като пакостливи дяволчета. Нежни пръсти. Още по-нежни устни. Гъделичкащ шепот в ухото. Престани, капитане! Т.е. адмирале. Съсредоточи се върху работата. Не забравяй, че вече си висш офицер.

Все пак адмирал Стен трябваше да потисне усмивката си и да кръстоса крак върху крак. За щастие Вирунга прекъсна мислите му.

— Пак кажете… как… се казваше… казиното… на Мишел… тоест… Сен Клер?

Стен огледа Вирунга по-подробно. Нима се беше сетил? Голямото му безизразно лице с рунтави вежди не издаваше нищо.

— „Котън Клъб“. Защо?

— Ами… просто… не знаех… че младата дама… разбира… от музика.

— Аз също не знаех, че вие разбирате — каза леко изненадан Стен.

— Да… О… да, разбирам. Макар че… не мога… вече да й се наслаждавам. — Той потупа ушите си. — Вече не различавам… тоновете. Вечното… оплакване… на артилеристите. Оръдията… отслабиха… ушите. Но когато… бях млад… много… обичах… музиката. Дори… свирех. — Той изобрази с ръце въображаем инструмент. — Малко… Саксофон. Не… синтезаторен сакс… Звучеше… толкова… Ах. Не мога… да го опиша.

Възцари се тишина, докато батареен командир (полковник) Вирунга си припомняше времето, преди да се откаже от виенето на саксофона заради грохота на оръдията.

Още проклета музика, помисли си Стен. Има нещо прилепчиво в Колдиез. Нещо във въздуха.

В известна степен беше прав. Във въздуха на Колдиез имаше нещо. Много неща се бяха случили след разговора му с Пастур. Като начало затворът беше започнал бързо да се претъпква с всякакви затворници — като се започне от висши офицери, дипломати, та дори няколко пленени губернатори на провинции. Таанците трупаха всички златни яйца в една голяма кошница за доказателства.

Освен това Пастур беше взел под внимание думите на Стен за отношението към тях. Освен затворниците беше въдворил малък контингент от свои верни служители. Всичките на ключови позиции. Беше издадено строго разпореждане всички вътрешни имперски закони за военнопленници да се спазват до последната запетайка. Режимът беше толкова затегнат, че дори Авренти и Генрик, особено Генрик, се страхуваха да се отклонят от него.

Пастур беше учредил собствена служба в Колдиез. Беше превърнал в навик неочакваните си посещения, при които нарушилите правилника заставаха разтреперани пред вратата на кабинета му и ги извикваха един по един, за да разгледат нарушенията им лично.

На всичко отгоре ужасните загуби, претърпени от таанците, правеха все по-трудно за Дерзин контролирането на взаимоотношенията между пленници и надзиратели в разумни граници. Беше стигнал до това да вербува само най-младите или най-възрастните. Продоволственият недостиг допълнително подкопаваше духа на надзирателите. Вкъщи и дори на работното място дажбите ги бяха довели до границата на гладуването. А съкровищата от хранителни и друга материали, които Кристата и Стен бяха намерили в катакомбите, не само спасяваха затворниците от подобни страдания, но им оставаше и за щедри подкупи.

Това до такава степен объркваше много от необучените таанци, че те сякаш не можеха да разберат всъщност на чия страна са. Ако по отношение на някакво нарушение имаше две версии, новият набор пазачи инстинктивно заставаше на страната на затворниците. Нали затворниците ги хранеха! Дори им даваха по малко и за семействата, не беше ли така?

Освен това дори полицията за промиване на мозъците на лейди Атаго не можеше да пресече слуховете, че войната скоро ще свърши, и то не с победа на таанците. Също като Четуинд, много от новите пазачи бяха решили да се подсигурят и да потърсят собствен изход.

Наистина нещо се носеше из въздуха, но Стен се надяваше, че не всичко ще стане на кайма, когато таанците попаднат в месомелачката. Точно затова се беше промъкнал обратно в Колдиез. Искаше да осигури на Вирунга нещо, на което да се опре.

Каза му, че Соренсен е „богомолец“ и боен компютър и в допълнение активиращата кодова дума на Соренсен. Така „Дрънкалник“ ставаше резервен компютър. Колкото до това, за което можеше да се използва Соренсен, Стен попита:

— Качваш ли се понякога на стените, за да слухтиш наоколо?

— Много… рядко. Трудно е… с моите… травми.

Вирунга стисна по-здраво бастуна си.

— Когато погледнеш към града, какво виждаш?

Вирунга се засмя.

— Напоследък… няколко големи… ями… в земята. Нашите бомбардировачи… се справиха… добре!

— Точно така — съгласи се Стен. — Но друго имам предвид. Като стар артилерист. Какво виждаш, като погледнеш града?

Огромните вежди на Вирунга се свъсиха и очите му почти се загубиха в тях. След това той отново се засмя, но този път смехът му приличаше на лай.

— Колдиез… е най-високата… точка. Ако… имах… моите… оръдия…

За кратко се унесе в мечти за падащи върху Хийт снаряди. Негови снаряди. След това внезапно се съсредоточи. Стен долови, че пред очите му проблясват координати. Имаше толкова много възможни цели. Вирунга се размърда на стола — припомняше си складираните оръжия, скрити в катакомбите.

— Мога… да взема… оръдията. Те са… много… остарели. Но… мога… да ги… поправя.

Престана да планира и се втренчи в Стен. В последвалия въпрос нямаше „ако“, „как“ или „но“.

— Кога? Само… кажи… кога?

Стен се надигна и пристъпи към н’раняеца. Стисна огромната мощна буца от покрити с козина мускули и кокали, която Вирунга наричаше рамо, и каза:

— Ще ти дам сигнал. Но се подгответе.

Вирунга кимна едва-едва. Но Стен беше сигурен, че отново се вижда като капитан на батарея и вече изтегля оръдията на стрелкова позиция.