Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стен (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Revenge of the Damned, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2009)

Издание:

ИК „Бард“, 2005

ISBN 954-585-646-7

Поредица: „Избрана световна фантастика“ №125

Английска, първо издание

Превод Камен Костов

Редактор Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“ Петър Христов

История

  1. — Добавяне

36.

Четиримата таански офицери гледаха навъсено Сен Клер. Дори в лъскавите си парадни униформи бяха застрашителни и злокобни. Без дори да поглежда към пагоните им, от кройката на куртките и препасаните на кръста блестящи патлаци тя разбра, че са от високите чинове. Изпълваха малкото преддверие и Сен Клер трябваше да превъзмогне импулса си да побегне. Лицата им бяха надянали обичайното свирепо заплашително изражение, което таанските длъжностни лица използваха, за да си проправят път.

Вместо да побегне, Сен Клер ги поздрави с най-подкупващата си усмивка.

— Уважаеми — каза тя. — Оставете оръжията и удостоверенията си на входа.

И после ги поведе към главната зала на „Котън Клъб“, най-недостъпния и преуспяващ комарджийски ад в район Шабоя на Хийт.

И всичко това е мое, само мое, триумфираше Сен Клер, докато наблюдаваше гладката мускулеста канара, която бе наела за управител, да изпълнява представлението си от поклони и реверанси, което правеше приемлива цялата процедура, през която трябваше да преминат таанските офицери, за да влязат в достъпния само за членове клуб. Само за няколко секунди щяха да проверят чиновете им и възможностите им за плащане и да маркират и приберат в сейф оръжията и пелерините им. След това те щяха да оставят отпечатъци от пръстите си върху договора за членство, който поставяше „Котън Клъб“ на първо място в списъка на кредиторите дори при най-малкия симптом за финансови затруднения. И всичко това придружено с усмивки и шеги, които със сигурност щяха да разчупят и най-дебелия слой мрачно настроение, което таанците, изглежда, предпочитаха на обществени места.

След секунди вратата, водеща към казиното на приземния етаж, се отвори безшумно и четиримата смеещи се таански офицери се гмурнаха в ликуващата тълпа знаменитости, които нямаха търпение да продадат душите си за ядене, пиене и комар при Сен Клер, тъй като на следващия ден можеше да разберат, че са ги назначили „доброволно“ за цели на някой имперски крайцер.

Чу се звън на старовремски механични звънци, обявяващи пристигането на новите клиенти. Сен Клер направи знак на управителя да ги поеме. От този час на нощта гостите щяха да са просто клиенти и нямаше нужда Сен Клер да ги наблюдава.

Последва таанците в казиното. Беше време да провери как вървят нещата. Не че проверката й отнемаше много време — заведението кипеше. В края на нощта, пресметна Сен Клер, в касата й щеше да има нов рекорд по постъпления.

„Котън Клъб“ бе едно от многото казина на няколко етажа, които образуваха комарджийската ивица на район Шабоя. Но между нейния Клуб и останалите имаше две, не, три големи разлики: 1. Процентите бяха честни. 2. Процентите бяха честни. 3. Процентите бяха честни. От големия си опит Сен Клер знаеше, че печалбата от вложения процент за заведението е повече от достатъчна за всеки глупак. Всеки път, когато някой от конкурентите й обереше клиент, го губеше завинаги за сметка на Сен Клер.

Тъкмо заради нечестността на предишния собственик „Котън Клъб“ бе станал нейна собственост. Предишният собственик, както и повечето от управителите на останалите казина в района, се бе оказал неспособен да плува срещу новото икономическо течение, наложено от войната. Със затягането на механизмите на предлагането и властта, вместо да потърсят нови начини да поддържат задоволството на клиентите, казината вдигнаха процентите на машините за хазарт, докато бе станало почти невъзможно да се печели, след което затегнаха коланите, като намаляваха работното време, докато много от тях просто не затвориха врати и не напуснаха бизнеса.

Ако Сен Клер бе оглеждала положението от чисто делова гледна точка, вместо да се опитва да намери хубав и приятен начин да се скрие на най-очевидното място, докато с Л’н се спасят, пак би стигнала до същите изводи.

Войната създава недостиг, това бе вярно. Но от друга страна, недостигът означава просто че цените се покачват. Още по-важното е, че по време на война бизнесът с пороците винаги процъфтява. Това бе икономическата крива, която Сен Клер бе запомнила още преди да навлезе в пубертета.

Сей Клер пое клуба само няколко седмици, след като двете с Л’н избягаха.

Самото бягство им отне много малко време. Сен Клер бе зарязала плана да бъде богата кучка, преследваща плячка, още в момента, в който реши, че единствената възможност на Л’н да оцелее е да бъде нейна съучастничка в бягството. Трябваше да се довери на късмета и да импровизира. Никой фалшив документ за самоличност не можеше да послужи при всевъзможните обстоятелства, в които можеха да попаднат, затова тя не носеше никакви документи.

Блъфирането щеше да е визитната й картичка.

Щом излязоха от тунела, незабавно тръгна към най-близката гара на гравитационния влак. С поведение на човек, нетърпящ никакво възражение, принуди чиновника на гишето да й продаде билет за първа класа право до центъра на града без необходимите документи.

— Разрешително за пътуване? Порционна карта? Приятелю, забрави ли, че вече ти обясних, че съм ги загубила? Сигурно очакваш да страдам заради безотговорността си, а? Добре тогава. Щом това те прави щастлив, страдам! Виждаш ли как страдам? — Тя събра дланите си в молитвен жест и леко сведе глава пред чиновника. — Ето! Надявам се, че вече си доволен. А сега ми дай тия проклети билети!

Пълната липса на раболепие в поведението й окончателно сащиса чиновника. Ако се съдеше по дрехите й, очевидно беше адски богата. Или пък любовница на някой таански офицер, чийто чин изобщо не би искал да узнае. Даде й билетите, без дори да пита защо са и необходими два. Реши, че има нещо общо с дребното странно розово космато създание, с което беше. Понякога богаташите наистина купуваха места и за домашните си любимци.

А после, докато генераторите на гравитационния влак извиваха в остър писък, Сен Клер и Л’н чуха високоговорителите на гарата да изпращяват. Последваха резки заповеди. Пронизителният звук на генераторите стихна до тихо жужене. След това до ушите им стигна тропот на тежки стъпки. Сен Клер се зарече да не вдига очи, когато чу властен глас да разпитва със строг тон пътника пред нея. Усети, че Л’н трепери от страх, и прокара разсеяно пръсти през козината й, за да я успокои, но това не помогна особено.

Властният глас крещеше. Пътникът хленчеше. Л’н се задави от тихо стенание. Сен Клер се вторачи против волята си… право в очите на облечен в черна униформа таански главорез.

Никога нямаше да забрави тези очи. Имаха цвета на дънна риба. Сякаш я поглъщаха. След това Л’н. И отново нея. Рибоокият пусна документите в скута на пътника и тръгна право към нея. Сен Клер се опита да се усмихне с подобаваща за ролята й надменна усмивка — поне се надяваше да е такава. Подготви се да бръкне в джобовете на роклята си, за да потърси несъществуващите документи.

Мъжът спря точно пред нея. И се приведе напред. След това изненадващо се усмихна широко — видяха се отвратителни черно-жълти проядени зъби.

— Мац-пис-пис — измърмори той. — Мац-пис-пис.

След което започна да гали и пощипва Л’н!

— Виж ти! Страхотно животинче! Каква порода е? Обичам котките! С жената имаме над трийсет. Ха! Може да се каже, че сме тяхна собственост, нали?

И не преставаше да гали и пощипва Л’н. Сен Клер издаде нещо средно между смях и сподавен плач; опитваше се да втълпи на Л’н: „Мъркай, по дяволите, мъркай“.

И Л’н замърка, спасявайки по този начин собствения си живот и живота на Сен Клер в този може би единствен случай на телепатия между различни видове в историята на Империята.

А след като започна да мърка, не спря по време на целия разговор. Сен Клер лъжеше. Рибоокият се съгласяваше. След известно време той й махна с ръка да не се притеснява, докато тя се преструваше, че търси несъществуващите си документи, и си тръгна ощастливен с една чудесна история таанец. Щеше да я разкаже на чудесната си таанска съпруга.

— Вече може да спреш да мъркаш — прошепна накрая Сен Клер на Л’н.

— Няма да го направя дори с риск за живота ти — прошепна й Л’н. — Смятам да продължа да мъркам поне през следващите петдесетина години. И ти би трябвало да мъркаш, ако знаеш какво е добро за теб.

Сен Клер осъзна, че Л’н не е разбрала, че са я взели за домашен любимец. И слава Богу. Щеше да изчака, преди да осведоми косматата си приятелка по въпроса. Но, Боже Господи, каква ли експлозия щеше да последва, щом разбереше!

По-късно, след като Сен Клер обясни и изтърпя гнева й, не можа да се сдържи да не попита:

— Преди това знаеше ли да мъркаш?

— Не — отвърна Л’н. — Нито пък бях чувала за котки!

— Тогава как…

Л’н помръдна пухкавото си розово рамо.

— Не зная. Просто се съсредоточих и… започнах да мъркам, по дяволите! Сега ще спреш ли да дрънкаш за това, преди да ти покажа за какво могат да служат зъбите ми?

Това се оказа повратната точка в живота на доскоро срамежливото създание Л’н. Нямаше връщане назад.

Щом стигнаха центъра, Сен Клер почувства инстинктивно влечение към Шабоя. В район, в който пороците едва ли впечатляваха някого и всички бяха затънали до кръста в корупция, полицаите обикновено пренебрегваха престъпниците и техните жертви. Енергичните мерки най-често се предприемаха срещу добре познати типове, които не са „кихнали“ достатъчно, за да останат в бизнеса. Активите преминаваха от едни ръце в други и всичко си оставаше постарому.

Сен Клер намери един вертеп, в който да се заврат, и започна да обикаля. Първите ден-два си пилееше времето с игри на дребно, за да загрее и да увеличи купчинката си от активи, След това нахлу в казината. Незабелязано ги обиколи едно по едно — губеше малко на едно място, печелеше малко на друго, но задължително без да се набива на очи. Намери онова, което търсеше, в „Котън Клъб“. Оредяващата клиентела и люпещите се стени й дадоха да разбере, че заведението е на път да затвори врати. Известно време поигра на машините за зарове, които ставаха само за губене на време — наблюдаваше посетителите.

Веднага разпозна собственика. Възрастен красив мъж, обичаше да се облича доста екстравагантно. Установи, че прекарва малко време сред гостите, само когато от време на време се появеше нов очевидно заможен комарджия, за да играе с големи залози.

Собственикът го поздравяваше лично, след което двамата изчезваха към следващия етаж, където Сен Клер просто знаеше, че е сериозната игра. Дойде моментът да действа. Инвестира значителна част от съдържанието на кесията си за най-екстравагантните и предизвикателни дрехи, които можа да намери, след което се върна в казиното.

Собственикът веднага я забеляза. Последва малък флирт и размяна на повишаващи апетита реплики. И двете страни използваха леката сексуална интрига, а да изпитат комарджията в другия. Последва предложение.

Малко по-късно беше въведена в офиса на собственика. Щом влезе, се почувства като у дома. В центъра на масата беше мизата. Но не се състоеше от смешните пари, които таанците наричаха кредити. Вместо тях имаше редки скъпоценни камъни и екзотични дрънкулки от тежки минерали. Имаше и пачки наподобяващи пергамент хартийки, които можеше да са единствено имперски облигации и нотариални актове за недвижима собственост.

След седмица денонощни игри тя изпрати с поклон собственика от собствения му офис, вече като притежателка на неговия нотариален акт за клуба. Всички предмети, от които се състоеше мизата, също бяха нейна собственост. Очакваше блъфиране с употреба на сила и се беше подготвила — беше скрила миниатюрен пистолет в широкия ръкав на блузата си. За нейна изненада мъжът, изглежда, нямаше кой знае колко против случващото се. Каза, че отдавна мислел, че е дошло време да продължи нататък и че картите, които всички боготворяха, са го потвърдили.

На масата имаше още един нотариален акт, който се оказа много по-ценен, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Беше за привидно безполезния товар на един музеен кораб, застигнат от войната насред курса си.

Още щом двете с Л’н строшиха кофара и влязоха в ръждясалия трюм, Сен Клер надуши миризмата на пари. Вътре имаше пътуващо изложение на древно земно казино: механични покермашини, маси за игра на зарове, бингомашини, рулетки, колоди карти за игра от истинска хартия. И купища, купища видеокниги за начините, по които древните хора бяха пилели парите си преди хиляди години.

Сен Клер изчисти „Котън Клъб“ от покрива до партера, след което монтира машините. Изкушението на честните проценти и старомодното комарджийство привличаха клиентите, като мърша хиени. Играчите бяха сигурни, че не могат да бъдат измамени, защото електрониката беше малко. Нещата, които издаваха звуци като „щрак-щрак“ и „фюуу“, се смятаха за по-надеждни и подвластни на законите на късмета, отколкото компютрите, които ти говорят, заблуждават те и манипулират реалността в стила на риалитата, като безспирно поглъщат паричките ти.

От самото начало Сен Клер реши, че заведението ще е за възможно най-ограничен кръг клиенти. Вместо ярки неонови надписи постави над входната врата само една малка скромна табела: „Котън Клъб. Само за членове“.

Сен Клер се промъкваше доволна от себе си между по-неугледно облечените клиенти, които обикновено изпълваха приземния етаж. Забелязваше кое върви както трябва и — което беше не по-малко важно — кое не върви както трябва, ако изобщо нещо не вървеше както трябва. Покрай стените на залата бяха подредени измъкнатите от кораба-музей едноръки бандити. В тази зала те бяха сред най-големите източници на приходи, като отстъпваха само на масите за зарове, а непосредствено след тях бяха бакарата и маратонските игри на бинго, чиято цел беше джакпотът, който нарастваше постоянно, тъй като нито един от простоватите клиенти-работници не можеше да устои на изкушението да заложи кредитите си.

За да се поддържа някакъв респект към класовата и социална йерархия, центърът на залата беше зает от издигната и оградена с въжета платформа, на която постоянно се играеше вист с големи залози. За да осигури непрекъснат поток от играчи на вист, Сен Клер взимаше минимална такса за място край масата и не прибираше процент от печалбата за заведението.

Сервитьорки в предизвикателни униформи се навъртаха постоянно около клиентите, предлагаха им коктейли, наркотици и по нещо за хапване. В мирно време всичко това би било безплатно, но в такъв момент клиентите бяха толкова доволни, че изобщо им се предлага нещо, че плащаха с удоволствие. Заведението имаше два изхода. Клиентът можеше да излезе или направо на улицата — след като премине през бордей, където момчета и момичета за удоволствие изсмукваха останалите му кредити, — или да изкачи стълбите към следващото казино, в което цените и класата на клиентелата бяха по-високи.

Предишният собственик беше използвал почти същата схема с по едно работещо казино на всеки от трите етажа и нощен клуб-ресторант на покрива. Той обаче си служеше с отделни входове и асансьори, за да раздели бедните клиенти от средната класа и средната класа от богатите. Едно от първите неща, които направи Сен Клер, когато пое заведението, беше да махне асансьорите и отделните входове. Всички трябваше да изминат един и същи път, за да стигнат до последния етаж, като без нито едно изключение оставят парите си на всеки един от етажите.

Сен Клер изкачи стълбите, за да се увери, че на всеки етаж горилите отсяват неплатежоспособната плява от зърното. Второто казино беше ориентирано към рулетки, игри на карти с по-високи залози и маси за крап. На следващия етаж се играеше само с покана на прости игри на карти, най-вече покер, вист, транг, бейзик и бридж.

Нощният клуб се намираше на последния етаж. В него нямаше куверти, нито минимална консумация. Идеята беше на Сен Клер. Цените, които искаше за храна, напитки и секс с момчетата и момичетата за удоволствия на клуба, бяха астрономически дори за тези инфлационни времена. Всичко останало по отношение на нощния клуб беше идея на Л’н. Беше го проектирала по такъв начин, че клиентът и придружителят му да се сащисат още на входа. Сен Клер също се сащиса, макар че беше наясно какво да очаква.

Остана поразена от разноцветните светлини, които се спускаха, въртяха, движеха се по спирала и изпускаха дим, обгръщаха ума на клиента в мека ръкавица и го предаваха в ръцете на момчетата и момичетата за удоволствия, които танцуваха, пееха и лудуваха на трите сцени. Още щом зърна прашната стая, изпълнена със скърцащи високотехнологични столове, Л’н разбра, че е на път да открие нова форма на изкуство, едно живо изкуство, което да ангажира всичките мощни таланти, които беше развивала години наред. Използваше всякакви източници на светлина, но изглежда, извличаше най-много от по-естествените ефекти на резисторните вакуумни крушки и най-вече от свещите и фенерите, чиито горящи центрове фокусираше в движещи се огледала, разделяше с помощта на призми и след това събираше отново, за да насочи натам, накъдето си пожелае.

Л’н контролираше всичко от един компютърен пулт в тъмния ъгъл на клуба близо до вратата, която водеше към техните лични покои и офиси. В началото беше спуснала завеса пред пулта, но щом натрупа самоувереност, я свали. Ако някой погледнеше към нея, щеше да види как свири на таблото с цялото вдъхновение и драматизъм на концертиращ пианист.

Сен Клер си пробиваше дискретно път през залата, за да не притеснява клиентелата. Когато я видя, Л’н превключи няколко лостчета, завъртя едно контролно колело и усили светлините до по-високо кресчендо. След което й кимна към вратата.

Някой я чакаше в кабинета. Сен Клер попита с мимика кой, но Л’н само се усмихна в отговор. Беше твърде загадъчно. Сен Клер закрачи по коридора към вратата на кабинета. Не си спомняше да се е отваряла. Но би трябвало да се е отворила, защото в средата на стаята стоеше Хорацио — с огромна усмивка на лицето. Сен Клер извика, разхълца се и с един скок прекоси стаята и се хвърли в обятията му. Целуваше го по врата, по косата и навсякъде другаде, където можеше. Хорацио правеше същото, докато изведнъж една топлина в слабините й не я върна към действителността. От всички мъже, които беше срещала, този беше начело с голяма преднина в списъка на онези, които мразеше. Гадният тип сигурно беше тук, за да…

Сен Клер го отблъсна грубо и заби пръст в гърдите му. Очите й блеснаха.

— Виж какво, копеле. Не съм част от тъпата ти армия! Цивилна съм. И не можете да вземете и една хилядна от това, което сме си изкарали с труд. Ясно ли е, мой човек?

Стен остана с отворена уста. Какво изобщо го интересуваме всичко това? А и беше не по-малко объркан от току-що случилото се от нея. Какво всъщност й ставаше на тази жена?

— Това ми е ясно.

— Сигурно си мислиш, че си дошъл да ме спасяваш. Само че си помисли още веднъж, приятелю! Сложила съм предаватели, които тръбят „SOS, това са нашите координати“ на половината товарни кораби от таанската търговска флота. Макар да не разбирам защо на имперските тъпаци им трябваше толкова време. Тук съм се уредила добре. И мога да предложа страшно много неща. Ами че сред нашите клиенти има генерали, адмирали и…

— Зная — каза Стен. — Получихме съобщението ти.

— Я повтори, мамка му! Какви ги бръщолевиш? Кой и какво съобщение е получил? Кога?

Изведнъж Сен Клер разбра. Стен се усмихна: любуваше се на великолепната й външност — беше великолепна дори когато долната й устна почти докосваше пода от изненада.

— Да започнем цялата работа отначало — каза той. — Първо, да се представя. Ако някой ме нарече още веднъж Хорацио, Големия X или нещо друго, започващо с „х“, ще го убия. Казвам се Стен. Дотук с „момчето среща момичето си“. Как искаш да продължим оттук нататък?

Сен Клер понечи да каже нещо изключително саркастично и остроумно. Разполагаше с поне шест добре изпитани начина да кастрира този непоносим малък… Само че той се беше оказал някой друг, нали така? Беше…

Тя преглътна язвителната си забележка. Само погледна Стен в очакване.

Добре, че бюрото в кабинета беше музейна реликва. Защото случилото се след това сигурно се беше случвало върху него безброй много пъти.