Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стен (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Revenge of the Damned, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2009)

Издание:

ИК „Бард“, 2005

ISBN 954-585-646-7

Поредица: „Избрана световна фантастика“ №125

Английска, първо издание

Превод Камен Костов

Редактор Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“ Петър Христов

История

  1. — Добавяне

24.

— Проверката приключена — обяви Вирунга в отговор на рапорта на Изби. След което се обърна кръгом, отдаде чест на Генрик и изкрещя: — Всички затворници са налице. — И след мигновена пауза добави: — Сър.

Дори Генрик не можа да намери основание за проточване на проверката. Само кимна и закрачи към административната зона. Вирунга отдаде чест на оттеглянето му, завъртя се отново кръгом и кресна:

— Поделение — свободно!

Множеството зажужа от безразборни разговори, затворниците тръгнаха към помещенията, тоалетните и вечерята.

Стен, на когото предстояха по-съществени задължения, тръгна към стълбището и покоите на Вирунга, без да се оглежда встрани, и едва не се блъсна в Четуинд, който го очакваше усмихнат.

— Затворник Хорацио.

— Сър!

— Това не ти е истинското име.

— Извинете, сър. Майка ми би се изненадала.

— Не е зле. Току-що си спомних къде съм те виждал. На Дрю.

— Виж ти!

— Не се втелявай. Нямам много време. На Дрю. Затворническия свят. Командвах банда щастливи разбойници, които събираха молюски. А вие двамата с онази бъчва Килгър се появихте в надзирателски униформи. Да хванете някаква невестулка, който се казваше… по дяволите, как беше? Дънстан… не, Динсман.

Четуинд имаше отлична памет. Достатъчно добра, за да го убие.

— Сър, не искам да ви засегна, сър, но как бих могъл…

— Как може да си бил таански надзирател, а сега да си военнопленник ли? Например така. Ти си от имперската агентура. Когато започна войната, си влязъл в мрежата. Може прикритието ти да е било пожарникар. Може да си измъкнал късметче от шапката, когато започна патакламата. Проклет да съм, ако знам.

Стен прецени. Възможно ли бе да убие Четуинд веднага? Тук? Невъзможно. Можеше да изчезне, преди да открият тялото, но щяха да последват репресивни мерки. Втори въпрос; можеше ли да попречи на Четуинд да докладва любопитната информация на Авренти, докато той самият не успее да организира някакъв фатален инцидент по възможност извън стените на Колдиез? Възможно.

— Казвай, затворник.

— Не мога, сър. Каквото и да кажа, ще ме пратите в карцера.

— Добре — каза одобрително Четуинд. — Ако започнеш да бръщолевиш, че съм откачил, ще се наложи да те пребия и да те хвърля в килиите. А може и да почна да се питам дали вече наистина не откачам. Но… — Четуинд се ухили. — Всичко, което трябва да направя сега, е да изчисля как да изиграя картата. И дали изобщо да я изигравам.

— Не разбирам, сър.

— Разбираш, проклетнико. В момента съм надзирател. Но присъдата ми е все още висяща. Шибаните таанци могат да ме лишат от привилегиите ми и да ме върнат на Дрю или да ме хвърлят на някой от смъртоносните светове, за каквото им скимне или за нищо. Затова трябва да помисля още малко. А за да не се опиташ да организираш някакъв инцидент, който да обезобрази великолепното ми тяло, ще ти кажа още нещо. Предпочитам да съм на страната на победителите.

Четуинд беше много по-проницателен, отколкото изглеждаше, осъзна Стен.

— Войната зле ли се развива?

— Чудесно се развива. Засега — отвърна Четуинд. — Ние… По дяволите, дори започвам да говоря като надзирател! Таанците блъскат по вас, имперците, като по барабани. Питам се обаче докога. Излизам през портала и виждам следи от плъзгачи, защото горивото е под режим. Виждам, че тършуваме из боклуците за вторични суровини. Трябва да разбера дали кашата навсякъде е като тук на Хийт, как е положението по другите светове. Харесват ли ти разсъжденията ми? Може би е трябвало да стана анализатор, а? Продължавам с разсъжденията. Ако таанците не спечелят някаква решителна битка в най-скоро време, ситуацията ще се усложни. А вие сте много повече от нас. Така че войната може и да не продължи, както им се иска на лордовете и лейдитата. А може би — хм — Хийт да е с по-различна система на управление. Като това, че може би плащаме данъците си на Първичен свят. Мисля си, че в такъв един случай господин Четуинд може и да не получи малка златна звезда, ако съдейства за сканирането, а след това и изтриването на мозъка на някой герой от разузнаването. По-скоро може да свърши като военнопрестъпник. Което никак няма да му хареса. Както вече казах, на страната на победителите съм. Така че… поне докато нещата не се променят и не успея да се ориентирам по-добре каква игра разиграваме и с чие тесте… Възнамерявам да правя същото, което правех и досега по отношение на теб. Тоест нищо.

 

 

Стен беше на път да вземе решение, което не му допадаше.

Дори при едно бягство трябва да има тактика и стратегия. Тактиката — да се открие възможен път за бягство, да се изгради възможен път за бягство, да се екипират бегълците — беше твърде елементарна.

Голямата мъка беше стратегията.

Проблемите на един военнопленник не приключваха със залавянето в плен. Военнопленниците продължаваха да са воюваща страна. Войната продължаваше — дори вътре във военнопленническия лагер. Всеки в Колдиез не само беше подложен на хипнообработка по време на обучението, но и оказваше постоянна съпротива.

Част от тази съпротива бяха бягствата.

Едно бягство беше много повече от начин окаяният затворник да се завърне в базата си и да се включи отново в бойните действия. То само по себе си беше бойна акция. Всеки затворник беше бреме за тези, които го бяха пленили, и ангажираше един или повече потенциални бойци далеч от фронтовата линия, като ги превръщаше в свои надзиратели. Колкото повече неприятности създаваха военнопленниците, толкова понижаваха наличната бойна сила. Деликатният момент се състоеше в умението да прецениш кога противникът би решил, че за него икономически по-изгодно е да използва куршум.

До този момент затворниците в Колдиез отлично се справяха както с удължаването на войната, така и на собствения си живот.

Тунелът на Кристата можеше да промени ситуацията.

Решението трябваше да вземе Стен, а полковник Вирунга можеше да даде мнение и да го коригира.

Излезеше ли тунелът отвъд стените на лагера, възникваха две възможности за бягство — масово и планирано.

Масовият опит би означавал всеки, който се промуши през дупката, да се измъкне в Хийт.

Последиците?

Естествено всички главни и спомагателни бойни части на Хийт щяха да бъдат отклонени от обичайните си задължения, за да изловят бегълците. И други, тръгнали към фронтовата линия бойни части, можеха да бъдат пренасочени на Хийт. В последна сметка повечето — ако не всички — бегълци щяха да бъдат заловени.

А след това избити.

Твърде възможно беше като репресивна мярка да бъде изтрепан и целият военнопленнически личен състав на Колдиез.

Такова беше предложението на Вирунга. Да се играе ва банк. Войници сме и знаем да поемаме рискове.

Стен предпочете втория вариант, макар че така обричаше хората, които безкрайно дълго бяха прокопавали тунела, да останат в плен, лишавайки ги и от най-минималната възможност да излязат на свобода.

Вторият вариант се състоеше във филтрирането на шепа напълно подготвени бегълци, снабдени с всичко, което беше в състояние да предостави организацията X — от фалшиви документи до пари.

Стен не взе решението поради хуманни съображения. Или поне така си внушаваше.

Почти нямаше осъществени успешни бягства от таанските затвори — или поне той беше чувал за съвсем малко. Ако затворниците хукнеха да бягат масово от Колдиез — и бегълците бъдеха заловени и екзекутирани, — това би притъпило всяка съпротива, да не говорим за по-нататъшни опити за бягства от другите лагери, пръснати из таанските светове.

По-добре един единствен беглец да осъществи успешно бягство от сърцевината на Таанската империя до родния дом и този успех да се разчуе.

Вирунга измърмори с неудоволствие:

— Потвърждавам… решението ти. И така, кой тръгва?

Болезнената стратегия водеше до още по-болезнена тактика. Стен трябваше да поеме ролята на божество.

По-лесно беше да започне с изключванията. Вирунга естествено. Не би могъл — и дори не би помислил — да изостави пленниците, за които отговаряше.

Стен и Алекс — Големият X беше под възбрана.

Други създания, които не биха могли да се смесят с основното човешко население на Хийт. Осакатените също.

Кой би могъл да направи опит — и по всяка вероятност да намери смъртта си? Стен можеше да избира само измежду първоначалните хиляда затворници и различните попълнения.

Кристата и тримата покръстени от него. Планът беше техен. Стен се надяваше да накара четиримата да приемат известна подкрепа и план, който да е по-благоразумен от това да се оставят единствено на милостта на тукашните жители.

Ибн Бакр и неговият партньор.

Стен се намръщи. Сен Клер. Харесваше я почти толкова, колкото и тя него. Но ако трябваше да се направи солов опит, нейните шансове за успех бяха най-добри.

Ернандес. Ако изобщо някой заслужаваше да се измъкне, това беше той. Освен това несекващите му саботажни операции всеки момент щяха да бъдат разконспирирани и той щеше да загази.

Абсолютно несигурен дали е взел правилното решение и дали е направил точния избор, Стен излезе от стаята на Вирунга, за да укрепи духа на хората си и да ги подготви за решителния миг.

Разбира се, нищо не стана така, както го мислеше.

 

 

— Приятелю мой — започна бавно Ернандес, — благодаря ти. Но… нямам намерение да се измъквам през тунела. Не обичам затворени пространства.

Стен го разбираше, тъй като самият той страдаше от клаустрофобия. Но Ернандес продължи:

— Вероятно всичко, което каза, е точно така. Вероятно съм стигнал доста далеч. Но аз не го знам. Разбираш ли?

Не. Стен не го разбираше.

— Ще опитам по друг начин. Да допуснем, че успея да се измъкна през този тунел, без никой да ме усети. Да допуснем, че след това успея да се слея с тълпите на Хийт и като използвам твоя план — сигурен съм, че е изключително премислен, — се завърна в Империята. Всичко това е чудесно и много добре. Но какво ще се случи с мен след това? Предполагам, че с гордост ще бъда показван из цялата Империя като някой, успял да си възвърне Свободата — с главна буква. Ще съм прекалено голяма ценност, за да ме изпратят пак на бойното поле. Не съм ли приблизително прав?

— Представяш си дяволски добре докъде би стигнало всичко — отвърна Стен. — Но имаш право.

— Дъщеря ми загина, както вече ти казах. И съвсем не съм сигурен, че съм получил възмездие. Сега разбираш ли?

Стен разбираше. Не веднъж и дваж имперските заповеди и задължения се пренебрегваха заради личното отмъщение.

Така че той поднесе извиненията си на старши подофицер Ернандес и взе под внимание, че когато той бъде заловен от таанците, нито една от тайните на Колдиез няма да бъде разкрита.

 

 

Срещата му с мирянин Кристата също завърши нула на нула.

Беше измислил — струваше му се — изключително умен план за тримата човеци и нехуманоида. Вместо да потънат в гарантирано враждебната провинция, трябваше — предложи Стен — да останат в столицата на Хийт. Кристата щеше да се представи като абсолютно покръстен в каузата на Таан. Трябваше да стане уличен проповедник, който да разпространява на висок глас словото за Империята като истинското зло, което е разбрал, след като е видял как е бил „освободен“ неговият собствен свят.

Стен знаеше, че ще мине много време, преди хората да се усъмнят в един правоверен, ако този правоверен им казва, че всичко, което вършат, е правилно.

— Но това ще е лъжа — изтъкна Кристата и последователите му занимаха утвърдително.

Вместо да отговори, Стен стисна и отпусна зъби няколко пъти.

— Всевишният ще ни лиши от подкрепата си, ако проповядваме подобна лъжа — продължи Кристата. — Освен това не виждам какво ще постигнем, ако останем в този град, в това място на военна дисциплина и униформи.

— Бихте могли да спасите живота си — отвърна Стен.

— Само Всевишният дарява и отнема живот. Няма особено значение кое от двете ти дарява.

Стен отново стисна и разпусна неколкократно челюсти.

— Освен това ти не успя да разбереш учението на Всевишния. Само онези, които живеят близо до земята, които не служат на Мамона и осъзнават, че дълг на всеки е да подкрепя и подпомага другите, могат да го разберат и да ни дадат подслон.

Стен си спомни едно отдавнашно учение, когато в продължение на няколко дни някакви по общо мнение неутрални селяни преследваха екипа му от „Богомолка“ из пресечена местност, и не отговори.

— Хранех надежда, Хорацио — заключи унило Кристата, — че разбираш посланията ми и ще станеш един от нас. Ти не го направи. Но можем да продължим да се молим за онези, които решат да се възползват от онова, което ни е дарил Всевишният, да открият истината в сърцата си и щом отново възвърнат свободата си, да проповядват светлината.

Най-доброто, на което можеше да се надява Стен, беше Кристата и неговите приятели да са достатъчно впечатляващи, за да отклонят вниманието от истинските бегълци и да намерят лека и почтена смърт.

 

 

Сен Клер изчака вратата зад Стен да се затвори и едва тогава погледна към Л’н. Дори в сумрака виждаше потрепващите й „ръце“.

— Но ти трябва да тръгнеш — започна без увъртания Л’н.

Да, помисли си Сен Клер. Трябва да тръгна, Тук започвам да полудявам. Това опит за бягство номер двайсет и две ли ще е? Или двайсет и четири? Беше спряла да ги брои на двайсет и едно и не искаше да си спомня дали беше инкасирала още неуспехи.

Този опит трябваше да е успешен.

В противен случай се виждаше как се мята със спокойно хладнокръвие на оградата и я убиват.

До този момент бе избягвала да участва в нагласена игра. Но шансовете да запази хладнокръвие и да изчака печелившите числа ставаха все по-незначителни.

А Л’н?

Така или иначе, можеше да разчита на Стен. Тя ще оцелее, каза си Сен Клер.

А и не беше безпомощна глупачка. Беше вечно измъкващата се. Самотният оцеляващ комарджия. Не се нуждаеше от никого и от нищо.

Нали така?