Алън Кол, Крис Бънч
Отмъщението на прокълнатите (57)

56.

Документът за капитулация бе малко мръсно листче. На него бяха надраскани съвсем малко думи, тъй като нямаше никакви условия. Капитулацията беше безусловна.

От момента на подписването и приподписването му таанците ставаха зависими от милосърдието и благосклонността на Вечния император.

Документът се мъдреше върху малка, покрита с ленена покривка масичка. Зад нея се беше настанил Йън Махони, представител на Императора и новоназначен генерал-губернатор на доскорошната Таанска империя. Масичката и столът бяха единствената мебелировка в пустата централна банкетна зала на „Нормандия“.

Тъкмо в тази зала бе станал инцидентът, поставил началото на войната. През онзи ден тя беше претъпкана с маси, отрупани с деликатеси, на които да се наслади каймакът на таанската дипломация. Тъкмо тук и тогава предстоеше да бъде подписан съвсем друг документ: Декларацията за мир. Тогава присъстваше и самият Император. Но събитието приключи с убийство и оттеглянето на двата лагера.

Сега Императорът не се виждаше никъде. Преднамереното му отсъствие беше пресметнат акт за подчертаване на таанското унижение. Вместо него тук беше Махони с двамата си главни адютанти, изпънали се от двете му страни, а покрай стените на залата стояха прави върховните офицери на флотите и армиите на Императора.

В другия край на залата, отчасти прикрит зад набързо провесена завеса, един риалити-екип заснемаше събитието и го излъчваше из цялата Империя.

Централният портал се отвори със съскане и през него пристъпи полковник Пастур. Беше единственият оцелял член на Таанския върховен съвет. След броени минути щеше да стане просто гражданина Пастур. Императорът беше издал указ, че след подписването на капитулацията всички чинове и звания в Таан се анулират.

Пастур тръгна в дълъг бавен марш към масата, следван от още двама таанци. Единият беше облечен в опърпаната униформа на митнически служител. Другият носеше униформата на пощенски чиновник. Това бяха най-висшите таански служители, които успяха да открият. Самият Пастур, според настояването на Императора, беше облечен в цивилни дрехи.

Пастур спря точно пред масата. Единственото движение в залата беше повдигналата се глава на Махони. Двете му очи пробиха Пастур като свредели изпод рунтавите свъсени вежди. Пастур се поколеба, несигурен какво да направи. Помисли за своя народ, който го наблюдаваше по екраните, издигнати от имперците по площадите на всички големи градове. Много добре разбираше, че е натоварен с отговорността да понесе унижението от тяхно име. Но какъв бе размерът на това унижение?

Махони плъзна документа към него.

— Подпиши! — беше единствената му дума.

Пастур извади писалка и драсна името си. Махони притегли документа с един пръст, подписа се и го подаде на един от адютантите. След това погледна Пастур с нескрито презрение. Пастур изпита неочаквано облекчение. Това поне можеше да разбере.

— Това е всичко — процеди Махони.

И гражданинът Пастур се обърна и се отдалечи с неуверени крачки сред надвисналата тишина.

Адмирал Стен крачеше нервно в коридора. Гласът на коментатора грачеше от говорителите, закачени в двата края — събитията трябваше да се анализират за аудиторията. Стен непрекъснато поглеждаше към вратата на каютата на Императора. Всеки момент очакваше да го повикат. Беше сред малцината, които знаеха, че Вечният император е на борда на „Нормандия“.

— Каза, че това било неговото проклето шоу — беше обяснил Махони — и че възнамерявал да седне до самия подиум, независимо че не може да си позволи да присъства лично.

Стен разбираше и се възхищаваше на волята на Императора да остане встрани от самата церемония. Ако беше на неговото място, майната му на протокола, би предпочел да проследи от непосредствена близост как се гърчи врагът му. Но не това занимаваше мислите му, докато крачеше нервно напред-назад.

Главата му гъмжеше от въпроси, които се свеждаха най-вече до това какво точно ще поиска шефът от него сега. Беше му дошло до гуша от всичко, дори съвсем смътно напомнящо официално насилие. Беше му дошло до гуша да убива. Да манипулира. Да издава заповеди и да гледа как приятелите му умират, докато ги изпълняват. Беше облякъл новата си адмиралска униформа за първи път и вече му беше дошло до гуша и от нея. Смътно си представяше някакъв живот, който няма нищо общо с военщината. Не беше сигурен какво точно ще прави с него, но му беше приятно да си го представя.

В момента Сен Клер и Л’н продаваха „Котън Клъб“. Вероятно би могъл да се присъедини към тях в някоя нова авантюра. В края на краищата с пачката, която му беше струпала Ида, можеше да финансира цели вериги от нощни клубове. Стен в шоубизнеса? Не. Не ставаше. Би могъл да поприказва с Килгър. Да се поразтъпчат и да се поогледат какво се случва в Пограничните системи. Например докъде са я докарали туземците.

Разсеяно обмисляше перспективата да се преквалифицира в изследовател и дали Сен Клер или Хайнис ще са подходящи партньорки. Най-накрая вратата изсъска и един гурка му кимна да влезе.

Вечният император тресна с длан бутона и изключи видеоекрана. Стен стоеше мирно на прага.

— Я стига, адмирале — каза припряно Императорът. — Писна ми от церемонии. И се надявам, че няма да засегна воинската ти чувствителност, като те информирам, че от военщина вече започвам да чувствам болки в царствения си задник.

Стен се разсмя, без да се засегне ни най-малко, и се отпусна в едно кресло. Императорът стана, грабна една бутилка стрегг и две чашки и ги напълни до ръба.

— Имаме време за по едно, а после и за още по едно, преди да те изхвърля оттук — каза Императорът. — В мига, в който тези шибани таанци напуснат „Нормандия“, отлитам.

— У дома ли, сър? — попита Стен.

— Де тоз късмет — отвърна Императорът. — Предстои ми да изглаждам сума ти дипломатически отношения. Знаеш упражнението, да стискам ръце, да целувам бебета, да се фотографирам с хора, на които съм разрешил да се смятат за важни, да благодаря на съюзници за това, че не са ми забили нож в гърба, с една дума — да си вдигам рейтинга. По дяволите, няма да зърна Първичен свят поне още половин година. А вече ми дойде до гуша от цялата тази тъпотия. Виждаш ли колко съм разглезен.

И вдигна чашата си за наздравица.

— Да пием за глезотиите.

Стен чукна чашата си в тази на своя шеф и двамата гаврътнаха чистия стрегг. Императорът напълни отново чашите. Още само една чашка и времето на Стен щеше да изтече. И щеше да е… свободен?

— Виж какво. Истинската работа ще започне, когато се върна — продължи Императорът, — а тогава ще ми трябва помощ.

Стен усети как свободата му се стопява.

— Налагало ми се е да преустройвам целия тоя вертеп неведнъж, но си мисля, че нещата никога не са били чак толкова зле. Не ме разбирай погрешно. Знам какво да направя. Но след тази война изпитвам недостиг на талант да заобиколя усложненията. Суламора и неговите типове не могат да направят нищо повече, освен да ми се пречкат. Единственото, което ги интересува, е чистата печалба. Много ме забавляват тези момчета. Не са лишени от някои първобитни умения да печелят пари, ако пиратството изобщо е бизнес умение. Онова, което ме притеснява, е, че то, изглежда, не им доставя удоволствие. Пасмина навъсени типове. И въобще не ми оправят настроението. Добре. Забрави за тях. Искам да пробутам някои млади, въодушевени момчета като теб. Ще се понапънем не повече от петдесет-шейсет годинки и най-накрая може да се получи нещо симпатично. Нещо, с което да се гордеем.

Промъкването на първо множествено в разговора разтревожи и без това притеснения Стен.

— Моля за извинение, сър — обади се той, — но не съм съвсем сигурен с какво бих могъл да бъда полезен във всичко това.

Императорът махна пренебрежително с ръка.

— Това не е твоя грижа. Набелязал съм някои идейки. Доста приятни.

— Не става дума за това — продължи Стен. — И освен това в никакъв случай не искам да демонстрирам неблагодарност. Но… — Той се поколеба, но реши все пак да рискува. — Разбирате ли, имам съвсем сериозни съмнения относно това къде точно бих искал да съм през тези следващи петдесет-шейсет годинки. А и в момента военщината нещо не ме привлича. Както сам се изразихте, изпитвам болки в задника — независимо, че моят не е царствен.

Императорът се изкикоти.

— И какво си намислил?

— Не съм съвсем сигурен — отговори Стен. — Понатрупали са ми се доста отпуски. По всяка вероятност поне две-три годинки, ако ги събера накуп. Минава ми през ума дали да не се поразшетам и да видя какво става по широкия свят.

Императорът го изгледа продължително. След това се усмихна и поклати глава. Вдигна чашата си в безмълвна наздравица. Аудиенцията беше приключила. Стен докапчи стрегга, изправи се, остави чашата си и отдаде чест на Императора с надеждата, че му е за последен път. Императорът отвърна на поздрава с цялата възможна официалност. А после каза:

— След половин година ще ти писне. Дотогава ще се прибера. Потърси ме.

Убеден, че сметките на Императора са погрешни, Стен се обърна кръгом и излезе.