Алън Кол, Крис Бънч
Отмъщението на прокълнатите (34)

33.

Стен се качи с кисела физиономия по подвижната стълба на „Нормандия“, отдаде чест на офицера на палубата, изръмжа в отговор на опита на Ким да се сбогуват и закрачи тежко след пъргавия адютант.

Забеляза мимоходом любопитния факт, че при стъпването му на борда го посрещнаха осем гурки. Бяха необичайно безмълвни и носеха бели ръкавици.

Щом адютантът го въведе в една облицована с ламперия съвещателна зала, „Юкава“ двигателите на „Нормандия“ изсъскаха и корабът се вдигна.

Стен изобщо не се изненада, че в залата завари старши подофицер Алекс Килгър.

— Шибаният Император! — мърмореше Алекс. — Гепиха ме, тъкмо кат’ надзиравах ст’варването на мрамора за трапезарията ми. Шибаните земевладелци от нищичко не отбират. Прекъснаха ми отпуската, без да изръсят и една шибана думичка, а другата седмица се открива ловният сезон!

Щом забеляза Стен, прекъсна гневната си филипика и изсумтя:

— Шефе. Съжалявам, че шибаните мравки те налазиха и тебе. Шибаният Император. А бе тук трябва малко здрав разум и малко анархия.

Това вече беше прекалено, макар и съвсем мъничко. Стен размаха пръсти на жестикулационния „богомолски“ език:

„Млъкни, по дяволите. Стаята се подслушва!“

Килгър се ухили.

— Майната му. Майната им и на Императора, и на слушалките му! Ще си дрънкам, к’вот си ща. К’во ще ни направи? Ще ни прати пак на Хийт ли?

— Всъщност тъкмо това имам предвид.

Сухият глас естествено беше на Вечния император.

 

 

Флотски маршал Йън Махони остави разгневените политици да се укротят. Приближи се до прозореца на заседателната зала и погледна многозначително нагоре.

Дванайсет имперски свръхбойни кораба надвисваха над столицата Горж, скрити зад параваните си.

Махони изчака, после пак се обърна към събраните управници на Горж.

— Ще опиша ситуацията повторно. Горж предпочете да запази неутралитет в настоящата война. Императорът уважава това решение. Така или иначе, съгласно първоначално подписания договор между Императора и Горж, вашият свят ще се обърне за подкрепа и помощ към нас, ако във всеки бъдещ момент Горж бъде заплашен от нападение. Съгласно договора вие сте готови да окажете всяка необходима логистична помощ за тази подкрепа. Империята смята, че Горж е под непосредствена заплаха от нахлуване от страна на Таан. Това не бива да се случва. В замяна на това, че ще гарантираме вашата независимост, единственото, за което настояваме, е достъп до три от главните ви космодруми и нужните сгради за базиране на имперските екипажи за поддръжка.

— А ако не се съгласим да ви ги предоставим?

— Съгласно действащото имперско законодателство — продължи Махони, — можем да приложим клаузите за форсмажорни обстоятелства или правото на отчуждаване за обществена полза. Империята естествено ще приложи съответната реституция.

— Таанците с нищо не са намекнали, че възнамеряват да ни нападнат!

— Твърде коварни са — възрази Махони.

Усети, че става прекалено дипломатичен, а му се искаше да открие заседанието с: „Вижте какво, приятели. Седите си тук като тъпаци на самия ръб на Таанската империя. Получихте всички възможни облаги от неутралитета си. Но просто нямате късмет, че разполагате с единствения населен и напреднал свят, който ни е подръка“.

— Ще отправим протест! — каза друг политик.

— Имате пълно право. Дори ще ви напомня, че Имперският адмиралтейски съд има седемдесетгодишна съдебна практика.

— Подобен акт е морално осъдителен! Незабавно ще мобилизираме военните си сили.

Махони кимна учтиво, погледна отново кръжащата флота и вдигна шапката си със златни ширити от масата.

— Разполагате с шест часа, за да вземете решение. Беше ми приятно, господа.

Войната се беше проточила прекалено дълго, за да остави неразядени каквито и да било изискани морални принципи.

 

 

Всички стенни екрани в огромната зала показваха нещо, което напомняше доста охранен морж, който цамбуркаше в енергизиран плувен басейн.

„Моржът“ беше Рюкор, безспорно най-способният психолог на Императора.

Залата беше пълна с най-високопоставените й съветници и елита на имперската пропагандна машина.

Рюкор пръсна пяна от мустаците си — говорителите из залата изпращяха — и започна обобщението си:

— Едва ли съм подготвена да кажа съвсем точно на някое от вас, любезни същества, как да се справите с работата. Всевъзможните предложения и съвети, които видяхте на екраните, ще ви бъдат предоставени. Ако решите да се възползвате от някои от тях, за нас ще е чест и удоволствие. Естествено, нито една от възможните секретни операции не може да се обсъжда на това събиране. Но общо казано, вашето нападение би трябвало да е в две посоки. Първо. Победата на световете Дюрер е началото на края. Онези, които достойно услужат на Империята за ускоряване на победата, ще бъдат достойно възнаградени. Второ. Следва да се изследва проблемът какво означава да живееш под таанска диктатура, най-вече от гледна точка на един нетаанец. Отвоюваните от Таан светове ще бъдат отворени незабавно за посещения от акредитирани екипи на риалита и журналисти. Уведомена съм, че акредитационната политика ще е изключително либерална. Благодаря. На нашите семинари ще се опитаме да разработим някои по-цялостни стратегии.

Една жена се изправи и попита:

— А таанците? В каква насока ще тръгне имперската пропаганда?

— Повтарям, че не обсъждам секретните планове. Съвсем просто е. В периферията на Таанската империя ще бъдат изградени мощни предавателни възли, които ще се придвижват напред в хода на отвоюването на системите. Информационните излъчвания към Таан ще се изчерпват изцяло със случващото се.

— Дори ако загубим още някое сражение?

— Дори тогава. Опитваме се да убедим таанското население, че техните лидери никога не им казват истината.

— А подривните опити?

— Предполагам, че имате предвид брошури за зверства, риалитата, които разобличават корупцията, и т.н. Имам точни заповеди от Вечния император. Бих могла да ги формулирам по-изискано, но… той каза, че не е наша работа да се откажем да трепем войските, които таанците хвърлят срещу нас. Благодаря.

 

 

— Доколкото разбирам — каза младият мъж, — нашата раса има един-единствен проблем.

Старши дипломат Екю от Манаби се носеше над безукорно чистия под на напуснатата фабрика, триметровата му опашка се виеше под него като змия.

— Хм — смънка той с възможно най-неутралния си тон.

— Надявам се да го разберете — каза младият мъж.

Екю размаха криле, което би могло да се възприеме като знак за леко насърчение.

— Ние възприемаме нашата раса като единично създание. Като се започне от дните на камъка на известната като Земя планета, когато властвахме поради расова привилегированост, и се стигне до дните, когато ни нападна, победи и почти унищожи по-могъща раса. Но в продължение на векове ние устояхме. Когато емигрирахме в нашата система, решихме никога повече да не сме създания на момента. Историята и расовата ни памет ще се погрижат за отговорите. Предпочетохме дългосрочната перспектива. Това се оказа първата ни грешка: пропуснахме да се запитаме как ще си осигуряваме насъщния. И второ, забравихме, че кацналите на оградата са уязвими мишени и за двете страни. Крайният резултат? Построихме фабрики преди войната и войната започна. Отказваме да произвеждаме военни материали. А никой не проявява интерес към нищо друго.

— Освен онези — изсъска младият мъж. — Онези, които желаят да работят по предположение. При съотношение девет към едно. Девет за тях, подпалвачите, и едно за нас, просто защото имаме желание да направим и да бием техните тъпани. А и онези другите, таанците, които толкова пъти ни уверяваха, че нямат противоречия с нас, настояват да кацат с корабите си, да ги снабдяваме и да задоволяваме нуждите на екипажите им в потвърждение на нашия неутралитет; които ни облагат с данъци, защото съзнават, че искаме да ги подкрепим; и т.н. и т.н. Това би могло да се изтърпи. Имаме достатъчно ресурси да издържаме нашите работници, които нямат какво да правят. Достатъчно толерантни сме към онези, които предоставят своите услуги и тела на Таан. Но какво ще последва?

Манабците бяха известни и използвани из цялата Империя като дипломати. Бяха носещи се във въздуха съвършено неутрални създания, поради което бяха специалисти по отношение на деликатните държавни дела. Беше абсолютно неизвестно, че още в момента на избухването на таанската война старши дипломат Екю бе обявил, че манабците са на страната на Империята — не защото смятаха, че Императорът е образец на цивилизацията, а защото възприемаха поражението на Империята като връщане към варварството. Тази подкрепа беше известна на обединеното манабско разузнаване, на Вечния император и на никой друг. За таанците, за неутралните системи и за самата Империя те си оставаха същите — съвършените държавници.

— Онова, което ще последва — започна старши дипломат Екю, — е една неизвестност. Единственото, което бих пожелал, е практиката ви в миналото и убедеността ви в расовата идентичност да ви посочат пътя. А така също ви благодаря за вашето доверие и споделям проблемите ви. Но причината, поради която съм тук, няма нищо общо с всичко това. Помолен съм от представител на Вечния император да предам следното: „Императорът е наясно с тежкото положение на Петте нации и е дълбоко опечален. Затова ще удвои уговореното количество АМ2 за вашите светове и дълбоко се надява, че по този начин проблемите ще бъдат облекчени“.

Старши дипломат Екю остана силно впечатлен от младия мъж, чието изражение по време на изявлението се промени само три пъти. Може би, помисли си той, след няколко епохи човеците ще се усъвършенстват.

— Какви са уловките?

— Моля?

— Условията. Задълженията.

— Никакви.

— Не ми се вярва — отговори младият мъж.

— Предупреден съм, че няма да повярвате — продължи старши дипломат Екю. — Инструктиран съм, че вашите космодруми би трябвало да се подготвят за пристигането на шест имперски енергийни кораба в рамките на шест зем-дни след моето пристигане във вашата система.

След като предаде посланието и за момента не получи никакъв отговор, старши дипломат Екю се извиси и масивното му, обагрено в черно-червено тяло се понесе към кораба.

Запита се колко време ще отнеме на Петте нации, за да оттеглят неутралитета си и да застанат на страната на Империята. За съжаление не беше специалист по онова, което наричат комар, а и не се досещаше за никого, с когото да осъществи тази дейност.

Старши дипломат Екю си помисли, че се превръща в малко нещо дегенерат… и се притесни, че това не го притеснява.

 

 

Огневи бригаден командир Хеебнер беше късметлия в една наглед безнадеждна ситуация.

Преди известно време бедите го сполетяваха една след друга. Призоваха го в таанските сили и го хвърлиха в боя, и вместо да се отдаде на любимото си занимание да подкастря семейните овошки, той беше дълбоко нещастен/щастлив.

След като частта му беше унищожена, попадна в свръхохранявана крепост… и се измъкна. Информира началниците си за начина за проникване… и не го задължиха да участва в последвалото кръвопролитно нападение.

Вместо това го повишиха и го назначиха на безопасно местенце.

Не, както беше очаквал, на някаква служба за набиране на новобранци, а — за да оправдае новия си шеметен чин — като подофицер на площадка за ракети SAA на таанския свят-крепост Итан. Наградената му с орден ракетна площадка се намираше на върха на една планина, почетната му длъжност предполагаше, че той пръв ще влезе в бой с имперските части, позволили си глупостта да нападнат Итан.

Тъй като вече беше прострелван, Хеебнер много бързо и уместно предефинира почетната си длъжност.

Той беше мишена.

А мишените ги уцелват.

Не беше съвсем сигурен как да се справи със ситуацията. Нито пък беше наясно как да подреди войниците си в подходящия боен строй, за да не го разжалват и да го изпратят в нападателна част на предните линии.

А най-същественото беше, че нямаше никаква представа накъде е пътят му за отстъпление, ако ракетната му площадка наистина бъде нападната.

Тъй че наистина беше късметлия.

По-голяма част от бойците му бяха доброволци от таанската организация Ревностна младеж и бяха твърдо решени да докажат на своя командир, героя от битката за Кавит и разузнавача, разкрил на изключително героичния, изключително благородния, изключително наградения и изключително мъртвия капитан-щурмовак Сантол начина да атакува онази имперска твърдина, че са достойни за гласуваното доверие.

Преустройството се заключаваше в това, че те създадоха свои собствени правила, малко по-строги от бруталните таански разпоредби; собствени условия на живот, изключително спартански; и собствен режим. Огневи бригаден командир Хеебнер трябваше само да се измъкне по някое време от квартирата си, да даде нужните указания и да си гледа работата.

Хеебнер беше късметлия също така, тъй като нямаше вкус нито към луксозни покои, нито към облагите на чина, нито към привилегиите на властта. Бойците му от Ревностна младеж се възхищаваха на спартанския му начин на живот. Това беше истинският Стил на таанеца.

Истината се заключаваше в това, че Хеебнер беше прекалено глупав, за да си даде сметка от какво би могъл да се възползва.

Тъй като частта му беше минала на самоуправление, Хеебнер уплътняваше времето си със скитане из чукарите в търсене на добро безопасно местенце, където да се завре, когато настъпи бъркотията. Един ден с изненада откри под ракетната площадка няколко хектара отдавна изоставени овошки.

Хеебнер се въодушеви. Спомена, че по всяка вероятност в бойния арсенал липсват инструменти за кастрене. Недоумяващият му адютант реши, че Героят от Кавит възнамерява да ги научи на нещо — вероятно да разсъждават в по-различни категории.

Две смени по-късно огневи бригаден командир Хеебнер беше екипиран с косерчета, клещи, ножици и кошници и изчезна с тях надолу по склона. Неговата Ревностна младеж реши, че когато му дойде времето, ще разберат с какво се занимава.

И още една щастлива случайност: командващият адмирал на Итан, някой си Молк, проявяваше интерес към овощарството. Запита се защо на една разположена на стратегическа позиция ракетна база се нуждаят от земеделски инструменти и реши да направи изненадваща визита на въпросната база.

Слисани от оказаната чест, „ревностните младежи“ изпратиха адмирал Молк из чукарите заедно с неговия бодигард, за да разбере какво подготвя техният високоуважаван командир.

Хеебнер тъкмо броеше пъпките, като помръдваше безмълвно устни и преценяваше кой клон да подкастри и на каква точно дължина, когато чу приближаващ се тропот на ботуши.

Молк също беше голям късметлия.

Защото приблизително в същия този момент шест имперски флотилии удариха Итан.

Неуязвимите крепости и неуязвимите генерали почиват на лаврите си. Щом врагът е толкова побъркан да ги нападне, естествено само побъркани биха ги нападнали. Затова си почиваха на затлъстелите задници. Но пък нападателите не почиваха.

Командващият флотилиите имперски адмирал беше крайно разочарован, че на Итан няма никакви мощни таански кораби. След катастрофата на Дюрер всички те бяха изтеглени на Хийт за реорганизиране.

Въпреки това серията унищожителни нападения причини огромни поражения. Ракетната площадка на огневи бригаден командир Хеебнер беше заличена при първия удар; за негов и на овошките му късмет не бяха изстреляни ядрени ракети.

Това едва ли имаше някакво значение за неговите „ревностни младежи“. Оцеляха само трима от тях. При това толкова ужасяващо обгорени, че живяха само броени минути след нападението.

Когато стрелбата, пушекът и земетресенията утихнаха, стана ясно, че шест таански крайцера, дванайсет разрушителя и голям брой спомагателни транспортни кораби са раздробени върху площадките за кацане и излитане.

Итан си остана неуязвим.

Но без нито един мощен боен кораб и с отрязани от имперските сили продоволствени коридори не представляваше никакъв интерес. До края на войната Итан можеше да се справя, както намери за добре.

При същата операция бяха изолирани, парализирани и осакатени още неколкостотин таански цитадели.

Не че огневи бригаден командир Хеебнер нямаше занимание. Напротив, беше твърде зает: инструктираше командващ адмирал Молк как да се грижи правилно за овошките.

Изключително съществено занимание. Всички изолирани и забравени таанци на Итан трябваше да се хранят.

След продължилите девет месеца подробни инструктажи адмирал Молк настоя Хеебнер да започне да му казва Юки.

 

 

За адмирал Мейсън дипломацията беше дума, която може да бъде открита в речника някъде между „диплодок“ и „дисидент“. Това обясняваше отговора му, когато смятаният за неутрален конвой възрази:

„Имперски части… Имперски части… не разбирам вашата заповед да изчакам превземане. Ние сме от системите Умед. Повтарям, системи Умед. Съюзници на Империята. Товарът ни се състои от необходимо енергийно продоволствие. Моля, отговорете, край“.

Ако не беше крайно невъзпитан, Мейсън би могъл да предаде по кома съответната информация.

Че системите Умед, действително съюзници на Империята — на хартия, — се снабдяват с X количества АМ2. И че според предоставяната от агенти информация системите са въвели строга купонна система. Че приблизително двайсет процента от отпусканата АМ2 не се използва по нито един от познатите начини, а вместо това я продават изгодно на таанците.

Такъв би бил отговорът — на един добре възпитан мъж.

Но Мейсън отговори:

„Кораби Умед. До всички кораби Умед. Разполагате със седем минути. Изчакайте превземане. Всякаква съпротива ще бъде посрещната с максимална сила. До всички кораби Умед. До всички екипажи. Пригответе се да напуснете корабите. Корабите и товарите се конфискуват. Имперска ударна сила, Мейсън, край“.

Дано адмирал Мейсън не надживееше войната — това би принудило Императора да се справя с прищевките му.

 

 

— Режи — нареди Хайнис.

Войникът кимна, натисна бутона на горелката и преряза главния захранващ кабел към жилищната сграда над тях.

— Напред! — изкрещя Хайнис.

Стиснала зашеметяваща палка в едната си ръка и уилигън в другата, плюс двата си офицерски чина: майор (Имперски сили — корпус „Меркурий“ — в запас — временно) и капитан (Имперска полиция — Първостепенен — отдел „Убийства“ — постоянно), Лайза Хайнис поведе внезапното нападение нагоре по стълбите. Двамата мастодонти от Сигурността разбиха вратата точно в мига, в който Хайнис да нахлуе в апартамента.

Сивокосата възрастна жена се надигна в леглото, слисана, притиснала останките от опърпаната си дантелена нощница около кльощавите си рамене.

— Имперско разузнаване — заяви проформа Хайнис. — Андреа Хейл, арестувана сте по подозрение, че сте агент на вражеска сила. Уведомявам ви, че можете да бъдете задържана максимум шест цикъла без право на съд и адвокат. Уведомявам ви също така, че можете да бъдете подложена на военновременни техники за разпит, одобрени от съответните конвенции. Освен това ви уведомявам, че всяко съдействие, което окажете, ще бъде зачетено като изключително съществено доказателство, когато бъдете изправена пред съда.

Без да чакат специална заповед, главорезите измъкнаха възрастната жена навън и я помъкнаха надолу по стълбището.

В стаята нахлу екипът за обискиране.

Както се очакваше, откриха предавателя за броени секунди, аматьорски укрит в шкаф с фалшиво чекмедже, който вероятно беше любимата антика на възрастната дама.

Още един.

Хайнис остави екипа по доказателствата да прави снимки и слезе по стълбището.

Дотук шест. Още два.

Приблизително в един и същи момент Имперското разузнаване извърши над 12000 нахлувания. Минаха години за идентифицирането на таански агенти под дълбоко прикритие в главните светове. Но накрая всички бяха арестувани почти едновременно.

Хайнис изпитваше към себе си и към работата си дори още по-силно отвращение, отколкото след официално одобрените „изчезвания“, на които беше свидетел след провала на конспирацията, сложила началото на войната.

Щяха да поставят агентите под карантина, след което да им предоставят простичък избор: или да ги дублират, или да ги екзекутират. Военновременните наказания за шпионска дейност не се променяха.

Номерът мина. Почти веднага таанското разузнаване започна да получава абсолютно фалшиви сведения. Малкото агенти, които Империята не залови и които продължиха да изпращат точна информация, бяха заточени като двойници. Впоследствие бяха заловени, осъдени и екзекутирани наред с онези, които предпочетоха да останат патриоти на каузата си.

Рекапитулацията беше, че грижливо изградената таанска шпионска мрежа се превърна в едно от най-смъртоносните оръжия на Империята.