Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стен (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Revenge of the Damned, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2009)

Издание:

ИК „Бард“, 2005

ISBN 954-585-646-7

Поредица: „Избрана световна фантастика“ №125

Английска, първо издание

Превод Камен Костов

Редактор Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“ Петър Христов

История

  1. — Добавяне

27.

Дюрер беше значителна победа.

Фишът по обща история, който всички подчинени на Имперската образователна система светове използваха в гимназиалната степен на обучение, представяше битката с няколко стрелки.

В този момент е осъществено нападение… тук. Придвижваща се червена стрелка. Подкрепено от съпътстващо нападение… тук. Отблъснато… тук. Синя стрелка.

Крайният изход… такъв.

По-любопитните можеха да изтеглят подробен фиш и при възможност за достъп до бойна зала да прожектират повече подробности от битката.

В този момент започваше объркването.

Като се започне с това, че битката на Дюрер беше наричана по различни начини, а именно Сраженията Дюрер — Ал-Суфи, Първо имперско контранападение, Втора таанска офанзива, Флотски сблъсъци през междинните фази на Таанската война и т.н., и се стигне до неточни и объркани описания на участващите кораби.

Още по-объркващи за жадния за знания ученик бяха описанията на всеки и всички замесени във въпросната битка.

Сражението/ята се превърнаха в предпочитано изследване за любители и професионалисти, като и едните, и другите се опитваха да открият ракурс, който би им позволил да проумеят какво точно се е случило през всичките тези седмици и — което беше по-съществено за историците — да съзрат някакво величие в нещо, което напомняше по-скоро кръвопролитна безразсъдна касапница, в която бяха загинали няколко милиона.

Усилията им за подобна интерпретация и подобен ракурс бяха напразни.

Такова нещо чисто и просто не съществуваше.

 

 

Капитан Бет от екип „Богомолка“ наблюдаваше нещо, което й приличаше на цяла таанска флотилия, да се носи към нея и се надяваше Вулкан да й даде едно или няколко божества, към които да отправи молитвите си.

Императорът беше направил залозите си. Да, той беше убеден, че истинското нападение ще е насочено срещу Дюрер. Ал-Суфи беше само заблуждаваща маневра и той беше разпределил по съответен начин силите си под командването на флотски маршал Йън Махони.

И все пак…

На светлинни години оттатък Дюрер се носеше нещо, което напомняше съсипаните корпуси на няколко таански разрушителя. Цяла флотилия.

Каквато всъщност бяха.

Онова, което таанците не знаеха, беше, че много, много месеци преди това имперски боен флот бе нападнал флотилията от засада в една съвсем друга галактика. Призивите им за помощ бяха заглушени, поради което не успя да ги прихване нито един таански свят. За Таан флотилията просто беше изчезнала, вероятно след някаква страховита героична операция.

Корабите бяха ремонтирани и почистени. След това бяха снабдени с бронирани енергийни източници, свръхчувствителни сензори и защитени комуникационни системи и дислоцирани оттатък Дюрер.

На екип „Богомолка“ беше наредено да чака.

Бет и нейният екип, както и останалите екипи, правеха тъкмо това, като се мъчеха да превъзмогнат скуката и усещането, че са пратени за зелен хайвер в някаква безсмислена мисия.

Всички екипи възприемаха задачата като операция за печелене на слава и ругаеха шефа на „Богомолка“ за натягането му за медали и некролози. Защо не бяха използвали много по-фини сензори без необходимостта от екипаж?

Шефът на екип „Богомолка“ нямаше вина. Идеята беше изцяло на Вечния император и флотски маршал Йън Махони. Разбира се, фините сензори можеше да се разположат отпред, откъдето се очакваше реалното нападение на таанските сили. Но ако някой от тези сензори бъдеше открит? Нямаше ли да се досетят таанците, че имперските сили дебнат в засада?

Беше много по-нелогично Империята да поддържа секретните групи в корпусите. Плюс това, както изтъкна цинично Махони, би било твърде неправдоподобно някой „богомолец“ да се предаде и да го депрограмират, за разлика от една обикновена машина.

Екипажите чакаха, ругаеха, потяха се и се вмирисваха.

Най-накрая сензорите светнаха.

Към таратайките на Бет се носеха повече таански кораби, отколкото се предполагаше в указанията от най-високо ниво.

Бет изпрати светкавично съобщение и изключи всичко. Преценката й за сражението — ако възникнеше такова — беше пределно ясна. Единственото, на което би могла да се надява, беше нито един от приближаващите таански бойни кораби — в почти видим обсег — да не прояви интерес да провери бричките й за оцелели.

 

 

Вечният император се намираше на личния си кораб „Нормандия“. Корабът се беше изтеглил толкова напред — плюс още три светлинни години, — колкото беше необходимо, за да се избегне опасността да вземе участие в планирането от самия Император сражение. Бойната зала беше настроена да осигурява пълни и изчерпателни доклади за всички очаквани сведения.

Императорът прецени, че Махони много скоро ще се втурне във вихъра на битката. Надяваше се, че ще успее да помогне, ако Махони обърка параметрите на грандиозната стратегия.

Убедено се самозаблуждаваше, че няма никакво намерение да се намеси. Беше направил всичко по възможностите си.

Според предварителните сведения таанците старателно се приближаваха към капана му, независимо от изненадата му, че по някакъв начин и някъде очакваните дванайсет нападателни флотилии се бяха разраснали до над двайсетина. Изчакваше ги хладнокръвно да му паднат в ръцете. Това, мислеше си Императорът, е началото на края. Или поне, нашепваше непоследователното му „аз“, краят на началото.

Ха, помисли си инженер Х. Е. Рашид. Ами ако е краят на края?

Така че беше готов да спаси топките на Махони, а така също и своите.

За съжаление роботизираните таански кораби, предназначени само да блокират комуникациите между системите Ал-Суфи и Дюрер, прекосиха периметъра на имперците и Вечният император се озова в най-модерната зала за военни анализи, инсталирана някога на космически кораб, заслушан в комуникационните смущения и вторачен в дезинформационните пиксели, прекъсвани от разпокъсани пукотевици, които показваха както победоносни и настъпващи, така и претърпели поражение, отстъпващи таански или имперски части по всички фронтове.

 

 

Поради само шепата имперски тактически кораби и разрушители, изпратени да удържат и защитят системата, сражението на Дюрер беше доста краткотрайно.

Би трябвало да оцелеят седем от осемдесет и деветте кораба, които се придвижваха срещу атакуващите таански флотилии. Заповедта беше да спрат таанската атака, да не допуснат кацане на Дюрер и да причинят максимални загуби на противника.

Бяха, без да го знаят, самоубийци.

Определените за Дюрер кораби бяха ключови нападателни части — нито старомодни, нито последна дума на технологията. Императорът възнамеряваше да поддържа възможно по-дълго заблудата, че Дюрер не е достатъчно защитен и не очаква нападение.

Затова беше направил точните назначения с пълното съзнание, че изпраща хората на явна смърт.

Би могло да се нарече „Цената на Империята“, ако Вечният император не беше на векове разстояние от вярата в подобни грандиозни изявления. Те вършеха работа за простолюдието, не и за властниците. А и това не беше нито първият, нито най-кръвопролитният, нито последният случай…

Тактиката на частите на Дюрер беше планирана добре. Една флотилия разрушители се движеше в една плоскост с пристигащите таанци. Други две флотилии изчакваха над еклиптиката на системата, докато не бъдат ангажирани авангардните Таански части, след което се „гмуркаха“ надолу към сърцевината на противника. Малко по-късно шест крила тактически кораби, всеки под самостоятелно командване, се вдигаха „отдолу“ със заповед да нанасят удари по открили се мишени.

Всички космоплаватели бяха изчислили наум бройката на противника, бяха осъзнали, че са обречени, и — поне по-голямата част бяха категорично решени смъртта им да бъде заплатена скъпо и прескъпо.

Колко благородно.

За съжаление подобна благородна непоколебимост върши работа много рядко, и то най-вече в риалитата.

Когато противникът разполага с решително числено превъзходство, всички тактики на света не помагат, за да се приближиш до него достатъчно близо, та да го ликвидираш.

Двете флотилии се гмурнаха от високото в тарапаната — но само за броени секунди. Другите трийсет и два разрушителя почти не разполагаха с време, за да открият мишени и да изстрелят унищожителни снаряди срещу тях, преди да изчезнат на свой ред. Резултатите: разрушени — четири таански разрушителя, пет таански логистични поддържащи съда. Повредени — два таански крайцера, три таански логистични кораба.

Според компютърните изображения и анализи на развоя на битката в контролната зала пространството отвъд се задръсти с отломки, през които смъртоносно опасните дребни тактически кораби биха могли да се проврат незабелязано, сеейки смърт.

Компютрите в контролната зала смляха светлинните години в сантиметри. В действителност унищожаването на корабите на Дюрер задръсти с кръжащи отломки пространството на разстояние двайсетина светлинни години. Мониторът на някой разрушител, особено ако беше програмиран да пропуска улучени мишени, показваше по-различна картина.

Един нападател, един разбойник, един пират — каквито бяха тактическите кораби — е немислим на бойното поле.

Може капитаните на тактическите кораби да бяха прекалено енергични. Може таанците да бяха очаквали нападение „отдолу“. Може да беше просто малшанс.

Никой никога нямаше да узнае.

От тези кораби не беше оцелял нито един.

Имперската пропаганда вдигна огромна шумотевица по повод обреченото нападение и бяха раздадени няколко посмъртни награди от най-висока степен. Пропагандата изтъкна също така колко ефикасно са действали: два таански бойни кораба били разрушени, а един повреден. Един таански крайцер унищожен, два повредени. Четири таански разрушители повредени.

Следвоенният анализ: един раздробен разрушител. Един леко повреден крайцер.

Но тогава вече никой не желаеше да си спомня войната, камо ли факта, че някои от мъртвите герои бяха загинали, опитвайки се да умрат героично, вместо да победят.

 

 

Първоначалната стратегия на лейди Атаго беше само една флота да бомбардира Дюрер, втора да нахлуе, а трета да остане в резерв.

Командването на Дюрер очакваше нещо подобно.

Готови за последния парад, те се изненадаха, когато таанските флоти прекосиха системата доста извън обхвата за бойни операции.

Може би дори бяха леко разочаровани, поне в първия момент. В края на краищата, когато някой се е настървил до крайност и това се окаже напразно, е нужно известно време, за да се уталожат глупостта и адреналинът.

Но разочарованието не продължи дълго, след като Имперските сили на Дюрер си дадоха сметка, че са оцелели поне за още известно време, че сражението се води без тяхно участие и че позицията им е в периферията.

Може би тъкмо затова толкова много от личните мемоари за битката/ите на Дюрер — Ал-Суфи бяха на имперски бойци от Дюрер.

Те просто оцеляха, за да ги продиктуват.

 

 

Лорд Феерле се любуваше на съвършенството си върху мостика на своя команден кораб, щом първите четири флоти се измъкнаха от системата Дюрер почти без да срещнат съпротива. Далеч пред тях се простираха богати индустриални светове, а отвъд тях бе сърцевината на Империята. И до този момент таанските загуби бяха незначителни.

Той отново изтъкна пред себе си необходимостта да е опекун. Колкото и да бяха въодушевени, мъжът или жената, поели изпълнението на дадено задание, се нуждаеха от някого над себе си, който да може да погледне неангажирано отстрани и да прецени дали заданието е предопределено да успее, да претърпи поражение или, помисли си Феерле, да надскочи по-скромните си цели.

Лейди Атаго е блестяща, каза си той. Но благодарение на нашата система винаги ще има някой извън тези блестящи пълководци на бойното поле, който може да обмисли и да заяви: тук. Тук е величието, което недогледахте.

Докато Феерле се грееше под лъчите на това величие, ракетата „Кали“ разцепи командния му кораб на две половини.

 

 

Флотски маршал Йън Махони не се изненада ни най-малко, когато роботизираните таански кораби затриха комуникационните му системи. Донякъде очакваше да се случи нещо подобно.

Въпреки мръщенето и настояванията на високо обучените си и образовани специалисти Махони настоя да се поддържа серия връзки — затворени и недостъпни — само с определени кораби във всеки от флотовете под негово командване. Всяко предаване се приемаше от отделен приемник с индивидуален техник, който беше обучен да докладва, а не да интерпретира.

Може би, помисли си Махони, бе малоумен и се опитваше да подхранва илюзията, че все още е офицер на действителна служба. Може би цялата тази бъркотии тотално щеше да го обърка, да го обсеби с банални подробности и той щеше да изгуби представа за каквато и да било шибана стратегия за спечелване на сражението.

На пръв поглед тъкмо това се случваше.

След, което бойната зала се превърна в калейдоскоп, всичките му компютри започнаха да рециклират предишна информация, а преводачите му нямаше какво да превеждат.

Махони им каза да продължат да превеждат, затвори комуникационните линии и се зае да изслуша докладите от полесражението.

Твърде глупав начин да се опитваш да победиш.

 

 

Таанците бяха започнали сражението, убедени, че са майстори на заблудата, без да си позволяват особен простор за грешки. Това беше единствената им най-голяма грешка.

Но допуснаха и много други грешки.

Една от най-крупните — на която историците не повярваха, защото нямаше нито един явен герой — беше провалът с таанските автоматични минни полета.

Таанците, за разлика от Империята, бяха изразходвали голямо количество човековекове за разработване на онези недостойни предмети, които се спотайват в очакване, докато нещо ги предизвика да експлодират. Но щом разработиха мини, които не само можеха да бъдат разпръсквани светкавично, но притежаваха и изтънчеността да разграничават приятелски от противникови мишени и да маневрират вкупом по команда, се отпуснаха. Няколко години преди това един млад капитан на тактически кораб, Стен, беше открил много гаден начин за унищожаването на тези мини. Таанците, които бяха затрупани от други грижи, така и не разбраха за това. Стен беше изпратил обичайния доклад за своето откритие.

Разкритието, направено от човек, който бавно пълзи надолу по периодично осветявания от прожектор склон на един таански затворнически лагер, беше решаващо.

Таанците бяха осеяли щедро пространството между Ал-Суфи и Дюрер със своите мини и очакваха те не само да попречат на неминуемите контранападения, но и да послужат като ранна предупредителна система.

Имперски разрушители, част от флотилиите, които се спотайваха в празното пространство между и отвъд системите Ал-Суфи и Дюрер, отдавна бяха забелязали смъртоносните минни пластове, бяха регистрирали минните полета и ги бяха обезвредили едно по едно. Операцията беше мащабна и успешна. Всеки специалист, допуснал при обезвреждането и най-незначителна грешка, нямаше да бъде разпознат до приключване на сражението.

 

 

За таанците имперските флоти се врязаха от никъдето. Все пак техните бойни компютри светкавично анализираха атаката. Конвенционална. Тактически кораби преграждаха атаката, а предният щит се състоеше от крайцери — антикорабни убийци. Зад тях се носеха разрушители и накрая традиционната подредба — разрушители, крайцери, бойни кораби и тактически транспортни кораби.

Компютрите изплюха точния отговор и таанските адмирали се подчиниха.

Така или иначе, имперските сили не бяха онова, което бяха очаквали.

Махони отлично съзнаваше, че едва ли е достатъчно подготвен за разгръщането на грандиозна стратегия. Вероятно би могъл да сътвори що-годе суперплан. Преди да напусне Първичен, беше направил лично проучване що за неща са вършили великите стратези, за да си изкарват прехраната.

Летописите бяха донякъде отблъскващи.

Генералите, които съблюдаваха принципа на „първото мятане на зара“, имаха еднакъв брой претърпени поражения и постигнати успехи — като се почне от Дарий, след това Филип, Шлифен[1], Гиап[2], М’кий и се стигне до П’ра Т’онг. Преценил, че не отговаря на класата им, Махони предпочете да води войната така, както си знаеше, което ще рече, да разчита на простота и изненада.

Онова, което виждаше на екраните, бяха тактически кораби. Махони прецени, че благодарение на планираната зад тях бъркотия те биха имали не само шанс да оцелеят, но и да нанесат известни поражения.

Крайцерите всъщност представляваха тромави деморализирани транспортни кораби с фалшива електронна сигналировка. Ракетите им се основаваха на принципа „стреляй и забрави“ и бяха дотолкова примитивни, че би било най-добре да не бъдат използвани, освен ако някой пълен некадърник сам не се натресеше на траекторията им.

Разрушителите също бяха фалшиви. Представляваха преправени ракети „Кали“, модифицирани за далечен обхват.

Най-отзад идваха истинските бойци.

Сражението започна.

Тактическите се втурнаха на ята.

„Крайцерите“ бяха набързо превърнати в газови облаци и таанците се въодушевиха от превъзходството си. Насочиха прицелващите си устройства към „разрушителите“, точно когато те ги подгониха, като се прицелиха в основните кораби. Бойците обикновено правят следното предположение: атакуващият се държи по определен начин. Когато опасен фехтовач се разгневи или бомбардировач се превърне в камикадзе, е необходимо известно време, за да се приспособиш.

Пренастройването коства на таанците повечето от преграждащите им разрушители и хвърли в бъркотия трите предвождащи флотилии.

Това не беше катастрофа. Адмирал П’райзър, който автоматично пое цялостното командване на сражението, след като корабът на лорд Феерле остана без комуникации, издаде заповед трите изчакващи флотилии да се включат и резервните зад тях да нападнат.

Стрелата продължи да се носи напред.

 

 

Лорд Феерле се беше навъсил зад шлема на скафандъра си и гледаше как механиците сноват из контролната зала на осакатения команден кораб.

Иди там и направи това, мина му през ума. Осъзна, че може да заповяда на всеки наоколо да диша или да не диша, както намери за добре. Или да програмира команди за командваните от него флотове.

Нито едното, нито другото щеше да промени положението му — военната операция беше извън контрола му, той не получаваше абсолютно никаква информация за случващото се, а корабът му се носеше в пустото пространство далеч зад фронтовата линия.

Фактът, че има много голяма вероятност корабът му да експлодира след броени часове или да се превърне в изгубен отломък, почти не го занимаваше.

 

 

Корабите на лейди Атаго пикираха към световете на Ал-Суфи, без да срещнат почти никаква съпротива.

Шест натоварени с АМ2 отдалечени конвоя бяха обградени и заловени, а ескортиращите ги корабчета бяха ликвидирани набързо.

Лейди Атаго беше твърдо решена маневрата срещу Ал-Суфи да е възможно по-прецизна и непоколебима.

Нападателните й кораби сипеха разруха над продоволствени светове, оставяха след себе си опустошение и гибел. Световете щяха да бъдат възстановявани цели поколения.

И точно в разгара на триумфалните сражения лейди Атаго изведнъж осъзна какво точно се е случило.

Сееше разруха не благодарение на блестящите си умения, а понеже Ал-Суфи беше почти беззащитна. Успехът й се изчерпваше с това, че имперците не бяха предвидили никакво таанско нападение срещу системите.

Което би могло да означава единствено, че грандиозният й план срещу Дюрер е разкрит. Таанските сили се бяха насочили към капана.

Лейди Атаго изобщо не се поколеба. Безразсъдно смела дори за таанец, тя дори за миг не се подвоуми да изложи на опасност лорд Феерле и всички проклети цивилни, както те не биха се поколебали да си припишат заслугите.

Така че отклони и насочи най-бързите си бойни кораби към системите Дюрер, като разпрати алармени сигнали по всички честоти.

Но вече беше прекалено късно.

 

 

Мъжът се казваше Мейсън. Ако се съдеше по отсъствието на какъвто и да било отличителен знак върху пилотския му комбинезон и по дълбокия белег на лицето му, по всяка вероятност беше убиец.

Беше тъкмо такъв — носител на висши награди капитан на тактически кораб, прехвърлен след сериозно осакатяване в школа за пилоти, а от известно време — възмездието на Стен. Нараняванията не му позволяваха да поеме отново командването на тактически кораб. Но войната го беше повишила. Беше адмирал с една звезда, командващ бързоподвижна лека ескадрила.

Командваше я, както командваше тактическата си флотилия. Екипажите го ненавиждаха. Държеше на строгото подчинение, всеотдайността и изобретателността. За всяка грешка или пропуск, или недоглеждане моментално изправяше допусналия ги пред военен съд.

Работата се състоеше в това, че един от разрушителите му беше пленил таански кораб, който се оказа претъпкан с имперски затворници. Един от боцманите му забелязал нахлуващите от херметическата камера спасени и ликуващи бивши затворници и изкрещял:

— Назад, лайнари! Не виждате ли, че сами се набутвате между шамарите?

На Мейсън беше разрешено да командва поради една-единствена причина. Неговата флотилия имаше най-големия коефициент убийства сред останалите равностойни части във всеки имперски флот.

Сега предвождаше разрушителите си в разгърнат като ветрило строй към тила на таанските флотове.

Единайсет имперски флота се спотайваха далеч зад Дюрер със заповед да нападнат едва след като таанците започнат бой.

Изненада.

Още по-голяма изненада беше направата им. Корабостроителниците на Суламора на Каирините, привидно разтърсвани от профсъюзни проблеми, се бяха справили отлично. Императорът беше очаквал да бъдат готови още дванайсет бойни кораба.

Вместо това трийсет тежки бомбардировача нападнаха Таан — не набързо скърпени пробити боклуци, а свръхизискани разрушителни машини, абсолютно неизвестни на таанците.

Касапницата започна.

 

 

Дори да съществуваше някакъв приемник за всички радиочестоти, който да приема съобщенията от сраженията, едва ли би могло да се схване нещо:

„Самсун, Самсун… Имам цел… докладвам за повреда… давай, шибано копеле… Самсун, приемаш ли… части, изчакайте, докато… Осми, промени орбита, спипаха те… имам пробив от… Самсун, тук Уитуей. Приемаш ли от тази станция… до всички станции… Части Ностранд, прегрупирай се в сектор първи по тринайсет… (хр-р-р-а-ас)… Аллах да ни е на помощ… Самсун, Самсун… Киърист, видя ли го тоя да се вдига?… До всички части, слушай… Самсун, Самсун… приемаш ли…“

 

 

Четири съобщения с кристална чистота.

До флотски маршал Йън Махони:

„Ком едно, Ком едно, тук Свобода седем. Вече няма какво да обстрелвам…“

До лейди Атаго:

„Неидентифицирани приближаващи части… тук таански боен кораб «Х’рама». Идентифицирани сте като съюзници. Не продължавайте в същата орбита, край. Умолявам ви да останете за оказване на помощ за възстановяване“.

До лорд Феерле — неполучено:

„Командващ… командващ… тук П’райзър. План «Удар в сърцето» отменен. План «У’мон» активиран“.

До всички таански кораби:

„До всички части. До всички части. Предприемете оттегляне. По възможност оказвайте помощ на приятелски части под нападение“.

Под код „на четири очи“ флотски маршал Йън Махони до Вечния император:

„Таан съсипан. Повтарям, цял Таан съсипан. Въпрос: как да сервирам? Втори въпрос: какво вино?“

 

 

Макар и объркани, като се започне от наименованието и се стигне до последователността на операциите, някои от заключенията за битката/ите на Дюрер — Ал-Суфи бяха съвсем очевидни:

Таан беше смазан.

Главната офанзива на таанците беше спряна и отблъсната.

Почти тоталното унищожаване на най-добрите таански части означаваше, че ще изминат години, преди да са в състояние да предприемат нова подобна офанзива.

Императорът се надяваше — и се вълнуваше твърде много, — че заключенията са не по-малко очевидни за самите таанци.

Може би действително беше началото на края, но за да се стигне до него, предстоеше дълъг, кръвопролитен и със сигурност далеч не предрешен процес.

А Вечният император не можеше да си позволи повече никакви грешки.

Бележки

[1] Шлифен, Алфред, граф фон (1833–1913), германски фелдмаршал и стратег. — Б.пр.

[2] Гиап, Во Нгуен (р. 1911), главнокомандващ на виетнамската армия. — Б.пр.