Алън Кол, Крис Бънч
Отмъщението на прокълнатите (38)

37.

Казваше се Шапел.

Съвсем доскоро беше ръководител движение на едно от най-натоварените летища в Империята. Като повечето останали ръководители движение беше много млад и много старателен. Съпътстващото кариерата му напрежение му гарантираше, че ще изгори докъм четирийсетата си година. За разлика от повечето от останалите ръководители движение обаче, за него космодрумите представляваха всичко в живота. Прекарваше цялото си свободно време в обиколки на летището. Беше пребродил околните хълмове безброй пъти. Беше влизал във всички сгради край летището. Хвалеше се — единствено пред самия себе си, понеже беше невротично срамежлив, — че дори всички радари, лазерни измервателни устройства и други системи за наземен контрол да блокират, ще успее да приземи кораб само със собствения си мозък и глас. Можеше да си представи визуално „своето“ летище от всеки ъгъл и при всякакви атмосферни условия.

От притежанията си Шапел най-много се гордееше с две холограми. Едната беше на императорската яхта „Нормандия“, кацаща на „неговата“ писта, а другата — портрет с автограф на Вечния император. Неговият вожд, когото той беше приземил безопасно. Разбира се, автографът върху портрета беше машинен, от онези, които пресплъховете на Императора редовно раздаваха като част от поредната показна обиколка.

Шапел беше разбрал, че неговите умения са оценени, когато неочаквано беше повишен и прехвърлен на главния космодрум на Първичен свят. Той незабавно започна същата програма за самообучение, която вече бе използвал. Може би прекият му ръководител не разбираше това, което правеше. Или пък манията на Шапел се задълбочаваше. Все едно. Ръководителят кротко беше предложил Шапел да си вземе кратка отпуска, без това да се отрази по никакъв начин върху служебното му положение. Понеже… изглеждал толкова напрегнат. Може би не би било зле да се консултира със специалист. Шапел едва се сдържа да не го удари. Вероятно мъжът беше прав — за това, че Шапел е прекалено погълнат от работата си. Но естествено не беше прав, че Шапел има нужда от психолог или дори психиатър. Да, ще си вземе отпуска, съгласи се той.

Та така агентите на Танз Суламора попаднаха на очарователния профил на Шапел.

Отпочинал и готов да се върне на работа, Шапел получи факс в апартамента си в многоетажния жилищен комплекс, че е пуснат в безсрочен неплатен отпуск. Набра смелост да се обади по видеотелефона в отдела и да попита защо.

— Мотивите са поверителни.

Поверителни, зачуди се Шапел. Защо? Кой би могъл да си позволи подобно нещо? Кой му дава право? Никой… освен… и очите му се спряха върху усмихнатия портрет на стената. Защо?

Той беше най-преданият поданик на Императора. В края на краищата не беше ли предотвратил евентуалното разбиване на „Нормандия“?

Остана часове наред в малкия апартамент, взираше се в портрета. Едва докосваше оскъдните порциони от социалните служби, които се плъзгаха през отвора за храна. Трябваше да е някаква грешка.

Реши да посети библиотеката. Може би трябваше да научи повече за своя Император.

Докато отсъстваше, апартаментът му беше посетен.

Бяха минали няколко часа, след като се прибра, преди да го забележи. Същият портрет, който винаги бе смятал, че му се усмихва благосклонно, го гледаше с известна злонамереност. Блясъкът в окото на Императора не беше блясък на благосклонен лидер, а на човек, комуто е забавно да си прави неуместни шеги с най-верния си поданик. Да. Може би беше в грешка по отношение на Императора. Историите, които прочете, подсказваха, че Императорът е нещо повече от глава на вселенското семейство.

Трябваше да разбере повече.

Апартаментът му отново беше посетен. И портретът на Императора отново се промени.

Това беше, осъзна Шапел, лицето на цялото зло. Беше се оказал глупак. Щеше да служи по-добре на Империята, ако беше оставил „Нормандия“ да се разбие.

Същата нощ започнаха гласовете.