Алън Кол, Крис Бънч
Отмъщението на прокълнатите (54)

53.

Новият „Форез“ се понесе през пространството без излишни церемонии.

Макар и най-върховната сред таанците, лейди Атаго изпитваше повече от неприязън към таанското преклонение пред ритуалността и церемониите.

Съществуваше воински ритуал за встъпване в бой и търсене на окончателната победа дори с цената на смъртта: докосване на слепоочието с пръст от родната земя. Последна глътка чиста вода. Клетва над личното оръжие, за предпочитане семейна реликва от поколения. Точни инструкции как да бъде тачена паметта на поелия/поелата към сигурна смърт герой/героиня.

Лейди Атаго направи собствения си избор как да умре.

Риалити екипите можеха да скърпят някакъв епизод от суровия материал. Всъщност предполагаше, че вероятно вече усилено се занимават тъкмо с това.

Беше й все едно.

След като излетяха, вторият офицер на „Форез“ я погледна с блеснали очи и измърмори нещо от сорта, че всичко е като насън. Старото и новото, слели се в кулминационен исторически миг.

Атаго го погледна недоумяващо. Старо и ново? О, да. Спомни си. Офицерът изпълняваше някаква служба на стария „Форез“, който по всяка вероятност беше нарязан на парчета и претопен в едно или друго. Атаго не знаеше и не се интересуваше. Всеки кораб като всяко оръжие беше само инструмент и нищо повече.

Все пак му се усмихна едва-едва и кимна в знак на съгласие. Щом тези бяха мислите, които предпочиташе да отнесе в пустошта, така да е.

Атаго беше заета с окончателните си планове — такива, каквито бяха.

Всяка култура, която превъзнася избиването на други създания, героизира и боеца, който тръгва да воюва в името на безнадеждна кауза. Но за да заслужи правото да бъде митологизиран, той е длъжен да постигне нещо чрез смъртта си, дори да не е нищо повече от това да задържи лошите за още час-два.

Това беше общовалидно правило дори на древната Земя. Така например, преди Роланд да се превърне във всепризнат герой, неговото вироглавство по отношение на Ронцесвал е трябвало да се превърне от незначителна засада, устроена от досадни баски, в грандиозна отчаяна съпротива срещу няколко милиона сарацини. Къстър и хората му би трябвало да свършат нещо смислено, вместо онова, което действително са свършили, за да стигнат до Литъл Виг Хорн — пияни, необучени, пренебрегнали разузнавателните сведения и почти без никакъв план какво ще правят там, за където са тръгнали.

Имаше едно изключение; камикадзетата през Втората световна война, полетели към смъртта единствено с лишената от всяка логика надежда, че смъртта им ще промени хода на историята поради някакво чудо. За представителите на други култури те бяха психично болни, пияни или дрогирани. Единствено собствената им култура ги беше превърнала в герои.

За таанците камикадзетата биха били твърде понятни.

„Бойният план“ на лейди Атаго беше да полети директно към Кавит. „Форез“ щеше да се промъкне някак през кордона от имперски флотилии и да нападне самия Кавит. Разбира се, щяха да измрат до крак.

Но това щеше да промени хода на войната.

Екипажът беше твърдо убеден. Може би дори лейди Атаго беше убедена отчасти.

Но по-съществени за Атаго бяха честта и възмездието за понесеното поражение. Беше допуснала някаква — без да има абсолютно никаква представа каква точно — грешка. Войната вече би трябвало да е приключила. С победа на Таан. Дори мисълта за всеки други вариант беше невъзможна.

„Невъзможен“ беше подходяща дума и за плана й.

„Панипат“, който нямаше да полети никога повече, беше лишен от ракети, въоръжение, продоволствие и малобройния си добре обучен екипаж. „Форез“ пък летеше само с осемдесет процента от пълния си състав. Така или иначе разполагаха с почти сто седемдесет и пет процента над утвърдения основен товар оръжейни системи, с които беше проведена само една-единствена пробна стрелба по време на пробния полет от корабостроителницата до Хийт.

Обикновено един боен кораб се ескортираше от сравнително многобройна флота — крайцери, разрушители, роботизирани разузнавателни кораби, тактически съдове и доста на брой съпровождащи кораби.

„Форез“ нападна Империята с един крайцер и седемнайсет разрушителя.

 

 

Младши лейтенант Гилмър смяташе себе си за умен мъж.

Предците му бяха служили в имперската армия поколения наред. Военната служба беше задължителна за всеки представител на фамилията Гилмър. Младши лейтенант Гилмър беше израснал със съзнанието, че рано или късно ще трябва да постъпи в армията и да има вземане-даване с хора, които по всяка вероятност бяха злонамерени. Но единствената алтернатива беше лишаване от наследство, много по-непривлекателна съдба.

Надяваше се поне, уви, напразно, войната с гадните таанци да приключи, преди крехкото му розово телце да достигне пълнолетие. Без късмет.

Гилмър постъпи във войската.

Но той имаше план, с който не само щеше да накара своите донякъде подозрителни по-възрастни роднини да разберат, че Гилмър спазва традицията, но да запази и въпросното си розово телце невредимо.

И постъпи в авангардните части.

Неговите колеги в академията изпитваха страхопочитание — никога не бяха очаквали от Гилмър да стане луда глава. Обаче в авангарда? На най-предни позиции? В очакване врагът да ги връхлети на пълна скорост? На пръв поглед авангардните кораби бяха по-опасни дори от тактическите.

Да летиш в тях си беше живо самоубийство.

Възхищението им го дразнеше — както го дразнеше и предишното им вежливо презрение — и той тайно злорадстваше.

Един ден през първата година в академията го изпратиха да напише материал и той се възползва да направи някои проучвания: в търсене на правилния избор. Откри, че пикиращите кораби наистина са най-отпред. Но за разлика от тактическите, предназначени за стрелба и пикиране, те само пикират. Направи статистически анализ на понесените загуби, като стигна назад в историята чак до Мьолеровите войни. Изключително любопитно: по-малко от два процента. По-малко дори отколкото при транспортьорите. Дотук с кадетската мъдрост. И повечето от загубите, откри той, след като прегледа огромен брой фишове за причините на инцидентите, бяха поради некадърен пилотаж.

Гилмър стана превъзходен космически пилот. По това нямаше две мнения.

И после потегли на война.

Пикиращият му кораб не беше приятно местенце. Дванайсетимата членове на екипажа мразеха Гилмър и в червата — не че имаше някаква конкретна причина за ненавистта им. Той командваше кораба безупречно. Повишенията и наказанията бяха заслужени и в съответствие с правилниците. Но нещо не беше наред.

Гилмър не остана доволен, когато прикрепиха пикиращия му кораб към една флотилия, определена да участва в нападението на Пионерските сектори. До този момент успяваше да остане встрани от опасностите. На няколко пъти беше изпращал съобщения за таански кораби, опитващи се да извършат самостоятелни набези срещу Империята, което би трябвало да му спечели един или два почетни медала, за да осъществи в цивилния живот заплануваната от него кариера на риалити продуцент.

При това разбираше, че Империята печели войната.

Още няколко седмици и всичко щеше да свърши. Той планираше корабът му да се оттегли на редовен тримесечен основен ремонт и по този начин да се спаси от окончателното сражение за Хийт.

Тъкмо затова умникът Гилмър не остана доволен, когато единият от екраните проблесна и на него се видя приближаващ се с пълна скорост единичен сигнал.

Гилмър увеличи мащаба, като превключи на сензор на разстояние няколко светлинни години, и онемя от ужас при гледката на връхлитащото го чудовищно туловище на „Форез“. Не беше илюзия, увери го втори екран. Орбитата на „Форез“ наистина беше на по-малко от една светлинна минута разстояние!

Комуникационният екип вече предаваше съобщението. Гилмър включи на пълна скорост, програмира произволна траектория за измъкване и се огледа какво друго да направи. Светкавично нареди да отворят една от амбразурите и изстреля напосоки две ракети.

Четирите ракети, с които беше въоръжен пикетьорът, бяха почти безполезни. Бяха по-къси от метър единични сигнални ракети. На теория бяха предназначени да се изстрелват срещу вражески пикиращ или дори тактически кораб, за да му попречат да засмуче беззащитния съд. На практика вършеха работа единствено като занимание на екипажа в миговете преди гибелта му, която беше допуснал поради некадърност.

Гилмър захапа кокалчетата си в очакване да осъществи по възможно най-глупашкия начин поредната семейна традиция: да загине в сражение.

Но не се случи нищо такова.

Нито един от таанските кораби не изстреля ракета срещу него, нито пък се приближи до него.

Гилмър осъзна, че е не само превъзходен пилот, но и изключителен тактик. За миг дори се замисли дали след войната да не остане в армията. Не, спря се навреме той. Не ставай нахален. Грабвай големия медал, който ще ти дадат, и бъди доволен.

Наистина получи медал. При това огромен.

 

 

Пикиращият кораб оцеля поради една-единствена причина: лейди Атаго държеше Империята да разбере, че я напада и да се изправи насреща й. Може би пикиращото корабче вдигна тревога малко по-рано, отколкото би й се искало, но нито едно сражение не протича абсолютно по план.

Тя дори не забеляза, когато една от ракетите на корабчето улучи „Форез“.

Един младши офицер по контрола на авариите забеляза на един от екраните съобщение за попадение близо до кърмата на кораба. Беше увредена външната обвивка и в кухината между двете облицовки беше попаднал непознат предмет и беше експлодирал. Офицерът по контрола на авариите защрака по клавишите, изпълни преградната зона с противопожарен ретардант, нареди евакуация от склада в съседство на поразената зона и също го запълни с ретардант.

Учуди се какво ги е ударило, след което насочи вниманието си към другите екрани.

 

 

Махони крачеше из стоманения център.

Беше ядосан.

Отново погледна екрана. Страхотно, помисли си. Значи някакъв си шибан таанец в някакъв нов тип линеен фургон се опитва да отбележи точка, преди да сме го прогонили. Колко благородно, мина му през ума. Никой не му беше казал, че така се води модерна война. Само те чакат да се появиш и откриват картечен огън срещу теб.

Жалко, че обикновено изтрепват хора, които не искат да стават герои. Пълна гадория, помисли си той, и нареди придвижването на цели флотилии срещу обречения кораб. Може би част от гнева му, мина му насмешлива мисъл, се дължеше на това, че дълбоко в себе си бе убеден, че отбелязването на точки е по-добър начин на воюване от касапниците.

Един техник изкрещя и Махони се извърна рязко.

— Кой те е учил да докладваш, по дяволите?

И зина, загледан в екрана, пред който седеше техникът.

От монитора го гледаше лейди Атаго.

— Какво е това, по дяволите?

— Излъчва се по всички канали от този приближаващ се таански кораб. Това е снимка. Никакъв звук. Никакво видео.

— Свети Кий-рист — изруга Махони. — Комуникационна връзка. Незабавно. Секретен канал до Първичен. Код „Рентгенов лъч“.

Кодът щеше да изпрати съобщението директно на Вечния император.

В старателно обмисления от него капан на Периферните светове се бяха хванали не само вълчетата — самата страховита вълчица беше на път да попадне вътре.

 

 

Две флотилии тактически кораби предприеха първата атака. Първата се понесе право напред с надеждата, че ъгълът на атаката ще е встрани от обсега на линейния кораб. Заповедта беше проста: ликвидирай линейния.

Това беше грешка. Системите за откриване на цели на „Форез“ можеха да засичат нападателите под всеки ъгъл, а оръжейните му системи — да изстрелват ракети във всички посоки.

Тактическите би трябвало да бъдат унищожени дори на светлинни години зад прикриващите ги разрушители.

Корабите бяха нападнати — при това тежко. Пет от двайсет и петте оцеляха след сражението. Но не бяха унищожени и мина известно време, докато бъдат поразени двайсетте.

Първата катастрофа би трябвало да е твърде неприятна изненада. Таанците за първи път бяха конструирали линеен кораб с вътрешни хангари, в които бяха натъпкани шестнайсет тактически.

Люковете зейнаха и тактическите удариха.

Но войната беше тежко бреме за таанските пилоти. Младите създания, закопчани в ремъците на полууправляемите ракети, наречени тактически кораби, бяха обречени на почти сигурна смърт. Шестнайсетимата пилоти имаха общо по-малко от 8000 реални зем-часа полет. Преди войната това беше нормативът на един завършил стажант и нищо повече.

Пилотите на таанските тактически кораби се отнасяха с презрение към капризи като тактически хватки за измъкване, отклоняване и заблуда на противника — не че изобщо ги владееха, особено при стълкновение с опитните имперски офицери, натрупали хиляди и хиляди акции с напрегнато втренчени погледи и стиснати зъби.

Тактическите съществуваха само броени секунди. Нанесоха един-единствен удар — при това срещу един от собствените си разрушители. Но бъркотията от изстреляни ракети раздроби на парчета и без това объркания таански боен ред.

Застанала на мостика, Атаго бе съвсем безизразна. Не беше очаквала кой знае какво от тактическите — но това вече беше пълен абсурд. И все пак беше самата реалност. Издаде следващите си заповеди.

Главният оръжеен офицер вече беше избрал системата. И нареди масиран обстрел с „Нах’кал“ — самонасочващи се ракети „кораб-кораб“ със среден обхват на действие.

Втората катастрофа бяха некадърните, необ– или недоучени таански оръжейници. Компютърните симулации не съответстваха на реалната бойна обстановка.

Техниците за откриване на целите подаваха погрешни данни за местонахождението им, а мерачите „губеха“ целите или — което беше още по-лошо — самите изстреляни ракети. Артилеристите объркваха картечни серии, които би трябвало да са унаследили генетично след толкова поколения. Пълначите объркваха бутоните и насочваха ракетите обратно към оръжейните хранилища и ги смилаха на кайма.

Третата катастрофа бяха самите нови неизпробвани оръжейни системи. Обстрелът с „Нах’кал“ би трябвало да е стопроцентов. В действителност бяха задействани под седемдесет и пет процента от изстрелващите устройства.

Останалите отрекоха да са зареждани, да са имали достижими цели или просто не се включиха. Цял комплект катапулти действаше на автоматичен режим, но двигателните ракетни системи не се включиха след изстрелването. Десетки ракети „Нах’кал“ бяха запокитени в пространството, а на всичко отгоре един волнонаемен предизвика късо съединение в системата и се самоекзекутира.

Но тактическите не преставаха да нанасят удари със своите корабоубийци.

Един удари „Форез“ и експлодира във вече опразненото от тактическите кораби хранилище. Екипите по контрола на авариите си проправиха път през бушуващите пожари и успяха да укротят пламъците за минути.

След това първата флотилия се опита да се измъкне.

Пет кораба успяха.

Но вниманието на таанците беше привлечено от втората флотилия. Беше им заповядано да унищожат ескортиращите.

Повечето успяха.

Таанските разрушители се мятаха като обезумели под индивидуално управление. След катастрофата с ракетите „Нах’кал“ оръжейникът на „Форез“ нямаше особено желание да им оказва съдействие. Девет разрушителя се нажежиха до бяло, преди офицерът да даде заповед за изстрелване.

„Форез“ изплю двайсет насочвани от оператор корабоубийци с далечен обхват и те се понесоха в търсене на мишени.

Управляваната безупречно флотилия избълва контраракети „Фокс“ и „Гоблин“ срещу обемистите таански корабоубийци. Обърканите оператори изгубиха и целите, и управлението. Поради прекъсване на управлението ракетите послушно се самовзривиха.

Имперските тактически отново нападнаха. Четири от тях се насочиха към крайцера.

Три удариха стария кораб и той се разтресе и се разцепи на две половини, които се понесоха безцелно със същата скорост и бяха засечени от разузнавателен кораб след три зем-години. Прекалено късно за шепата оцелели таанци.

Тактическите удариха още веднъж и се насочиха към базата си.

Бяха направили необходимото.

Във фланговете дебнеха тежките бомбардировачи.

 

 

Атаго заповяда първия обстрел срещу нахлуващите имперски кораби да започне на изключително далечен обхват.

Дванайсет самонасочващи се чудовища се измъкнаха през люковете и двигателите им АМ2 се включиха. Всяко от тях имаше съставна управляема бойна глава с достатъчно КТ, за да унищожи град с размерите на столицата на Хийт. Ракетите, които бяха толкова нови, че имперското разузнаване дори не им беше дало кодово название, действаха безупречно.

Подминаха съгласно дадените в последния момент инструкции разрушителите, които прикриваха по-големите имперски кораби, насочиха се към тях и се взривиха. Бойните глави бяха инструктирани да не се разцепват при достигане на обекта. Не се подчиниха.

Но резултатът беше твърде мрачен:

Два разрушени имперски линейни кораба.

Единият изваден от употреба и превърнат по-късно в скрап.

Един разрушен разрушител.

Един тежко повреден крайцер.

Четири извадени от сражението крайцера.

Махони се оказа прав в преценката си за разрушителния потенциал на кораба-безумец.

Броени секунди след това имперските кораби контраатакуваха.

Над трийсет направлявани от оператори „Кали“ бяха насочени срещу „Форез“.

Настъпи бъркотия — операторите загубиха контрол, ракетите почнаха да се сблъскват една с друга, някои експлодираха, задействани от вибрациите на избухващите близки ракети.

Но обширната зона, в чийто епицентър се намираха „Форез“ и съпътстващите го ескорти, се превърна в истински ад от взривове.

Останалите таански разрушители бяха унищожени или изхвърлени от сражението.

Самият „Форез“ беше улучен двукратно.

Но продължаваше да напредва на пълна скорост… и продължаваше да обстрелва.

 

 

Оръжейният офицер не бе удовлетворен.

Осъзнал некомпетентността на оръжейните екипи, той прибягна до нов план. Ракетите „Нах’кал“ бяха насочени срещу имперските кораби, но без особени очаквания за успех.

По-ефикасни бяха оръжията за близък обстрел: балистично насочваните ракети „Дон“ и изстрелваните в залп „Мирка“. Дори картечните гнезда започваха да пърпорят срещу влезлите в стрелкови обхват ракети „Кали“. Експлозиите бяха разпердушинили електрониката и сензорите, но корабът все още беше невредим.

Трите попадения бяха поносими. Първото извади от строя бойния информационен център близо до кърмата, но имаше и втори център. Второто разби главния компютър „Нах’кал“. Не беше голяма загуба. Третото разпердушини спалните помещения на екипажа. Все пак в момента там не би трябвало да има жива душа. Пожарите скоро ще бъдат овладени, предположи той. А и това беше работа на контрола по авариите.

Тъкмо в този момент четвърта „Кали“ при втория имперски набег удари „Форез“. Цяла четвърт от кораба-чудовище престана да съществува броени секунди след ядрената детонация.

Осветлението на мостика помръкна. Атаго чу приглушен писък в мрака. Включи се резервното осветление. Тя огледа всички лица, Кой беше слабакът?

Не можа да отгатне.

— Адмирале — викна тя на командващия „Форез“. — Щети?

Последва продължителна пауза. Половината екрани зееха пусти, а останалите бълваха безсмислени цифри. Все пак получи доклад:

Двигателно помещение: петдесет процента от мощността; „Юкава“ извън строя.

Въоръжение: проценти… проценти… Атаго продължи да оглежда. Зле. Далекобойната ракетна система беше поразена. Но все още разполагаше с повечето корабоубийци и дори някои от системите „Нах’кал“. Системите за близък обхват бяха запазили около двайсет процента от капацитета си.

Загуби… Атаго се извърна. Това беше без значение. Все още можеше да продължи битката.

На друг екран видя, че „Форез“ ще се озове в сърцевината на имперската флота след броени минути.

Накърненото й достойнство щеше да бъде възмездено.

 

 

Едно от най-безсмислените или обичайни занимания на военните историци е опитът да открият конкретната личност, която има заслугата/носи отговорността за убийството на велик воин/тиранин. Споровете дали фон Рихтофен е убит от колега пилот на име Браун в границите на атмосферата, или изхвърлен от атмосферата от анонимен австралийски редник са безкрайни и отегчителни. Друг пример от историята на земята: кой атмопилот действително е убил някой си адмирал Ямамото — Ланфиер или Барбар?

И съвсем наскоро: действително ли военнокомандващият от Мьолеровите войни Мордечи е убит в ръкопашен бой от смъртно ранения полковник Майнерцаген, или се е спънал в детонатора на мина?

Същото важеше и за случилото се с лейди Атаго и „Форез“.

Имаше двама основни свидетели.

Едната беше някоя си оръжеен офицер на разрушител Бриениус. Тя беше изстреляла една ракета „Кали“, насочвайки я към безпогрешно изчислената от нея орбитална траектория на нахлуващия „Форез“. В точната секунда активира ракетата и я прати директно срещу таанския линеен кораб.

Другият беше изключително способният капитан на тактически кораб Алексис. Той насочи своята „Кали“ право към „Форез“ в момента на най-ожесточения обстрел на линейния кораб, след като се увери, че таанците са ангажирани с много по-тежки проблеми, като току-що понесените попадения. Прикри торпедото си корабоубиец срещу ракетен обстрел от близко разстояние и картечен огън, като изстреля защитен параван от осемте си ракети „Гоблин XII“.

Нито един от двамата не беше героят, въпреки че и двете „Кали“ нанесоха точни попадения.

Историците не за първи път грешаха.

Лейди Атаго и „Форез“ бяха унищожени от младши лейтенант Гилмър.

Или пък „Форез“ се беше самовзривил.

 

 

Незначителната повреда на „Форез“ няколко часа преди началото на сражението беше причинена от миниатюрната ракета, изстреляна от пикиращия кораб на Гилмър.

Според контролиращия авариите компютър тя беше причинила минимална пробойна върху външната обвивка на кораба. Но не само проникна в преградната кухина, а освен това разкъса и вътрешната обвивка.

Тъй като зоната беше евакуирана, никой не забеляза това.

Не беше установено също така, че:

Противопожарната блокираща система между двете облицовки не се включи.

Противопожарната система на хранилището никога не беше зареждана.

Противопожарната алармена система беше изключена, както и алармената система на целия подсектор.

А пожарът се разрастваше.

Отначало бе съвсем незначителен, блещукаше на отделни искри. Ако дупката в централната облицовка беше по-голяма, огънят щеше да бъде потушен от възникналия вакуум. Но корабната атмосферна система продължаваше да впомпва въздух в отделението.

Това беше достатъчно за разпалване на искрите.

Пламъците лумнаха. И плъзнаха във всички посоки.

Стените на отделението следваше да са обработени с ретардант. Не бяха. Освен това бяха направени от сравнително нискотемпературен синтетичен материал. На всичко отгоре отделението беше претъпкано с пълни с парцали кашони.

Стените на отделението се разтопиха, но не откъм страната на коридора, където щяха да ги забележат. Огънят се разпространи от противоположната страна, към кърмата.

Компютърът по контрол на авариите продължаваше да съобщава, че всичко е наред.

Най-накрая огънят се разбушува и запоглъща секторите един след друг. Изпепеляваше членовете на екипажа, преди да успеят да изкрещят. Може би едва в този момент един от компютрите подаде сигнал. Дори да беше така, в суматохата никой не го забеляза.

След известно време пламъците достигнаха противопожарната преграда. Две огромни камери опасваха кораба, едната над, другата под хранилището за горивото АМ2. Камерите не само бяха запълнени с абсолютно инертен и незапалим материал, но и бяха оборудвани с многобройни антиексплозивни, антирадиационни, антивсякакви падащи защитни прегради.

Те не паднаха, когато външната стена рухна.

А и незапалимото вещество не беше безупречно.

„Форез“ се взриви части от секундата преди двете „Кали“ да улучат онова, което допреди миг беше материя, а сега вече само енергия.

 

 

Лейди Атаго вероятно не беше твърде разочарована от смъртта си. Не беше успяла да се вклини в сърцевината на врага, но беше запазила непоколебим контрол над кораба си и тъкмо щеше хладнокръвно да даде поредната заповед.

Но умря за по-малко от миг.

Заедно с петхилядния си екипаж.

Има и по-неприятни начини да загинеш по време на война.

Лейди Атаго носеше отговорност за милиони — и ги изостави на произвола на съдбата.