Алън Кол, Крис Бънч
Отмъщението на прокълнатите (24)

23.

Свръхсекретът на пакетите „Затворническа помощ“ се състоеше в това, че нито бяха изцяло филантропични, нито неутрални.

На старшите агенти от корпус „Меркурий“ — Разузнаването, — който включваше „Богомолка“, висшите офицери и командирите на военни части и кораби с широк обхват на нападателни и оперативни действия тайната се съобщаваше устно преди изпълнение на мисия, поради съществуващата вероятност да попаднат в плен.

Във всеки кашон се поставяха по няколко артикула. Например:

Ключов артикул беше всеки хранителен продукт, вероятно произведен от фирма, в чието наименование се съдържа роднинско име като „Кафенето на дядо“, „Роботизиран порцион“, „Миризливото сирене на гуруто“ и т.н. Всички фирми бяха напълно легитимни, но пакетираните хранителни продукти бяха напълно негодни за консумация — толкова, колкото можеха да произведат най-непочтените имперски химици. Дори един затворнически надзирател не би трябвало да проявява интерес към тях.

Не съдържаха нищо необичайно, но във всяка кутия беше поставено нещо, което би свършило работа на един беглец. В тайни местенца бяха скрити микроскопични трънчета. Другаде имаше инструменти за дълбаене с размер на игла. Имаше също миниатюрни схеми на вериги, скрити в двойното дъно на пакетите. На един сипещ ругатни затворник би отнело два дни да открие тайника, но по този начин се избягваше разкриване и при най-щателна проверка. В други кутии имаше и други любопитни приспособления. Използваните материали бяха неоткриваеми с детектор.

Всички метали, като топлийки и игли в архаичните комплекти за шиене, бяха намагнитизирани, за да могат да се използват като компаси.

Дрехите бяха белязани с неизличим черно-бял знак „X“ отпред и отзад. Нито един затворнически служител не би могъл да има нещо против използването им, тъй като съвсем очевидно не бяха подходящи за бегълци. В действителност „X“-овете бяха привидно неизличими. Всеки пакет съдържаше малки пакетчета с изкуствен подсладител за еднократна употреба, който всъщност беше безвкусен. Предназначението на подсладителя беше да се разтвори във вода и дрехите да се потопят в разтвора. След четири часа „X“-овете изчезваха и военнопленниците разполагаха с дрехи, които при известни шивашки умения можеха да придобият приемлив за един беглец цивилен външен вид.

Никой извън сферата на имперското разузнаване не знаеше това — със сигурност не и миролюбивата Манаби. То беше грубо нарушение на всички споразумения за военнопленници и на всякакви цивилизовани правила. Естествено това беше персонален проект на флотски маршал Йън Махони от времето, когато оглавяваше имперското разузнаване.

Дори легитимните артикули в пакетите имаха свое нелегитимно предназначение.

На първо място хранителните пакети бяха много полезни за един от разузнавателните замисли на Килгър. Беше го нарекъл „Прелъстяване на невинните/Възмездие за злонамерените (Малка дивизия за спешни операции)“.

На този етап той беше подбрал агентите за операцията измежду най-благонамерените и най-общителни затворници, които познаваше. На всеки от тях беше наредено да избере по един-двама надзиратели и да се опита да се сприятели с тях.

За да се справят със задачата, на „прелъстителите“ се предоставяше достъп до всичко, с което разполагаше всеки затворник. Ако даден надзирател харесваше някакъв пръстен, по някакъв начин той му се подаряваше. Ако друг надзирател изпитваше потребност да разговаря с някого, винаги се намираше състрадателно ухо или слушател, които прелъстителят да набави. Единственото ограничение бяха сексуалните ангажименти — не че Килгър страдаше от някакви морални скрупули, а защото беше достатъчно препатил експерт, за да е наясно, че разговорът върху една възглавница в повечето случаи не е от съществено значение и че съществува неизменният риск в края на краищата прелъстителят да се окаже прелъстен.

Имаше пет първостепенни цели:

1. Може ли да бъде корумпиран конкретният надзирател?

2. Може ли да бъде шантажиран конкретният надзирател?

3. Да се узнае всичко относно сигурността в лагера — от самоличността на надзирателите до разположението на сензорите и разпределението на смените.

4. Да се узнае всичко и всяко нещо, свързано с Хийт — от това какво може да се поръча в един ресторант (бегълци, които не са наясно с липсите в цивилния живот, биваха разкривани поради поръчване на несъществуващи ястия) през транспортните ограничения и изисквания до модерния жаргон и начин на обличане.

5. Съществуват ли начини за измъкване от планетата? Ако да, какви са и какви проблеми са свързани с тях?

Имаше и други изисквания.

 

 

На вратата на килията на Алекс и Стен се почука и Килгър се ухили и изрева:

— Н’дей да блъскаш, сър. Вкъщи сме си.

Вратата се открехна и надникна господин Н’клос.

Стен и Алекс се изпънаха „мирно“ според изискванията на затворническия устав.

— Не, не — възрази свенливо младият мъж, — няма нужда.

— Просто искаме да засвидетелстваме нужното уважение, сър.

Килгър се гордееше с постигнатото дотук. Тежкогравитационникът беше забелязал, че Н’клос го наблюдава, докато работи. Килгър беше сравнително сигурен, че проявеният интерес не е на романтична основа. Още повече се убеди в това, когато повдигна сам един огромен бетонен блок, след като трима затворници преди него безуспешно се бяха опитали да го помръднат заедно. Беше забелязал също така, че надзирателят е твърде слабоват дори за мъж, който се изхранва с порциони за таански надзиратели. Окончателно се увери в преценката си, след като чу двама надзиратели да се майтапят с Н’клос и неговата рахитичност.

Алекс изчака, докато двамата се отдалечат от останалата част от групата, и отмести една чудовищна греда от пътя, който почистваха. И сякаш без никакъв повод смотолеви уж на себе си:

— Важното’й да му фанеш цаката.

Надзирателят са заинтересува и Килгър му обясни две-три неща относно използването на тялото като лост: повдигане със силата на краката, а не от кръста, прилагане на цялата сила от рамената и т.н. Н’клос изобщо не беше чувал за такива неща.

Килгър изрази щедрата си готовност да му покаже и други трикове, без изобщо да намеква, че за него Н’клос е нещо повече от един по-деликатен таанец, Постепенно на Н’клос му стана навик да се отбива в килията им, когато патрулираше из затворническите крила.

Младежът много харесваше кафе, обилно подсладено със земна захар. Килгър пък разполагаше с неограничени запаси от пакетите с помощи.

Досега Стен нямаше право да остава в килията при посещенията на Н’клос. Килгър му беше казал, че има основателна причина за това. Но сега можело да възникне нужда от отвличане на вниманието.

— Няма да откажеш едно кафе, нали? — каза Алекс, докато палеше малката печка и слагаше почернялото очукано джезве.

Н’клос приседна на едно от столчетата — беше ги измайсторил Алекс.

— Как върви войната? — попита Алекс.

— Пак орязват порционите — измърмори навъсено Н’клос. — Даже нашите.

— Не ги е срам! — възкликна Килгър.

— Трябвало да има за онези, които воювали най-сурово и заслужавали най-много.

— Казано откровено, това си е грешка. Не че имам намерение да критикувам. Обаче не знаят ли шефовете, че всеки се бие, както може?

Н’клос се размърда и разкопча горното копче на куртката си. Дяволски правилно, помисли си Стен. Той също беше плувнал в пот. В килията под тяхната трима мъже разпалваха саморъчно изградена пещ.

— Шибана жега — измърмори Килгър. — Що не си свалиш куртката?

— Не е уставно.

— Майната му — изруга Алекс. — Един печен войник трябва да знае кога и къде да спазва устава. Чувствай се удобно, шефе. Ако дойде сержантът, ще го чуем отдалече как трополи с ботушите си.

Н’клос свали колана си и след като изгледа подозрително Стен, който седеше в другия край на стаята, прибра парализиращата палка в куртката. Огледа се да намери място, където да закачи куртката, и видя една кука — единствената, — забита в стената на килията близо до вратата.

— Хайде, момче — ’звинявай, сър. Кафето е готово.

Н’клос закачи куртката и отново се настани на столчето.

— Та к’во приказваше, преди да те прекъсна?

— О, да. Понякога си мисля, че трябва да поискам прехвърляне. Във фронтова част.

— Сър, веднъж и аз си помислих същото, без да послушам моя нещастен осакатен брат. Войната не е забава, сър. Виж ме на к’во дередже съм.

— Не бих искал да съм военнопленник — сподели искрено Н’клос.

— Точно тъй. И туй не е най-лошото, което мож’ да се случи. — Килгър замълча. Даже да няма кьотек, пак не е много забавно. Не съм ли ти казвал за пъпчивите змии?

— Май не си.

Килгър се усмихна едва забележимо на Стен, а той изръмжа в отговор. Беше попаднал в капан, от който нямаше измъкване.

— Бях на Земята. На един остров — Борнео.

— Бил си на Земята? — възкликна изненадано Н’клос.

— Ами да. Военната служба ти разкрасява биографията. Тъй ил’ инак, да продължа, тъкмо бях поел една бойна част и…

— Не знаех, че имперските старши подофицери командват бойни части.

— При сп’цифични обстятелства — продължи Алекс. — Така че се свързвам със старши сержанта и питам: „Старш’ сержант, к’ъв е най-тежкият проблем?“, а той вика: „Пъпчивите змии!“. Аз викам: „К’ви пъпчиви змии?“, а той вика: „Пъпчивите змии, сър“.

В този момент вратата на килията безшумно се открехна и една ръка — ръката на Сен Клер — се мушна вътре, откачи куртката на Н’клос от куката и изчезна заедно с нея.

— Еи го и кафето, сър. Както и да е, оглеждам аз книгата за провинения на мойта нова част — и пълен ужас. Дезертьори, нарушения, социални заболявания, до шията в лайна — командата ми пълна развалина! Тъй че събирам частта и питам моите мъже к’ъв е проблемът. А те в хор: „Пъпчивите змии, сър“. „Пъпчиви змии ли?“, питам аз. „Да, сър. Пъпчивите змии“, пак в хор те. И ми разправят, че джунглата била фрашкана с пъпчиви змии. Нали ти казах, че частта ни беше насред една огромна джунгла, а?

Стен се надяваше, че отвън вече са претършували куртката на Н’клос, дали са военната книжка и останалите му документи на най-бързия спринтьор в затвора и той е препуснал надолу към една килия, в която чакаше Л’н.

Тя внимателно щеше да разгледа документите и да ги запомни благодарение на ейдетичната си памет, та по-късно да ги възпроизведе.

Куртката щеше да се премери, на всички униформени копчета щеше да се вземе восъчен отпечатък — също с цел да се възпроизведат. Размерите на парализиращата палка щяха да се вземат за всеки случай — ако някой решеше да конструира фалшиво оръжие.

За броени минути комисията на бегълците би трябвало да разполага с всички съществени атрибути, обезпечаващи малко допустимата вероятност някой беглец да поиска или да му се наложи да прилича на надзирател. Или да използва за прикритие самоличността на Н’клос.

Освен ако, разбира се, той не погледнеше зад себе си, не установеше, че куртката му е изчезнала, и не вдигнеше тревога.

Междувременно Стен е отвращение слушаше историята на Алекс.

— И значи — не спираше Килгър, — беше фрашкано с пъпчиви змии. На всяка крачка. Свирепи гадинки със смъртоносна отрова. Пълзят по бойните позиции и хапят, пълзят в палатките и хапят, пълзят в мръсотията и хапят. Отвратителни твари. Нещо тряб’а да се напрай, нали така. Тъй че се замислям и издавам заповед. После я изпълнявам и мъжете ми си гълтат въздуха, като виждат, че държа пъпчива змия. И им викам: „Слушайте, момчета. Държа пъпчива змия, нали?“ И те отговарят в хор: „Тъй вярно, сър, пъпчива змия“. „А сега ще ви покажа как да действате с пъпчиви змии. Бройте след мен. На едно фащате змията с дясната ръка. На две я фащате и с лявата ръка. На три плъзвате дясната си ръка към главата й — хац, — на четири я откъсвате с палец!“ Те само ми се пулят и козируват. И през следващите две седмици само това се чува наоколо. Хац… хац… хоп… хоп. И навсякъде се търкалят змийски глави. И моралът са качва, и вече няма дезертьори и провинения, и даже случаите на шарка намаляват. Решавам значи проблема. И един ден посещавам диспансера. И там лежи едно нещастно бойче, цялото в бинтове. От главата до петите. В бинтове. И го питам: „К’во става бе?“ А той ми грачи: „Пъпчиви змии, сър!“ „Пъпчиви змии значи“, викам. „Тъй вярно, сър, пъпчиви змии“. „Обясни, момче, викам му“.

Алекс изглеждаше леко притеснен… и в този момент вратата отново се открехна и същата ръка върна безшумно куртката на мястото й. Алекс се поколеба и поднови историята си — ако би могла да се нареже така. Стен се опитваше да си припомни най-болезнения и бавен метод на измъчване, който му беше известен, твърдо решен да го приложи върху своя старши подофицер.

— „Сър — продължава бинтованото бойче, — нали ни показахте как да се оправяме с пъпчивите змии?“ „Да“, казвам. „И значи съм на пост една нощ. И при мен се промъква нещо. И точно както наредихте, г’син Килгър, на едно го фащам с дясната ръка, на две го фащам с лявата ръка, на три плъзвам ръка нагоре и на четири хац… и, сър, мож’ли да си ме представите как седя там с палец в задника на някъв шибан тигър?“

Последва мъртвешка, абсолютна тишина.

Накрая Н’клос се обади.

— Това е най-отвратителната идиотска шега, която съм чувал.

За първи и единствен път Стен беше напълно съгласен с таанец.

 

 

Сен Клер се взираше в сумрака — наблюдаваше как странната й съквартирантка скицира — изцяло по памет — таанската карта за самоличност направо върху светлочувствителната пластина. Бе искала да възрази, когато Стен нареди да я настанят в едно помещение със свенливата керка, но преглътна протеста си. Не искаше да даде възможност да узнаят основанията за възраженията й. Те нямаха нищо общо с обстоятелството, че Л’н не е човешко същество. Сен Клер чисто и просто предпочиташе да остане сама. Винаги предпочиташе да е соло, винаги беше разчитала единствено на собствените си умения, за да не й тежи отговорността за друго същество. Сен Клер оцеляваше, като се възползваше от късмета си без излишни колебания. Докато Л’н беше от онези създания, на които подобно хладнокръвие беше чуждо.

Същевременно имаше известна логика в съвместното им съжителство. Като главен крадец, за нея беше по-добре да общува директно с дребната керска художничка. Но беше необходимо известно привикване. Л’н се чувстваше добре на тъмно, но извън килията беше почти съвсем безпомощна на светлината на яркото таанско слънце. Сен Клер постепенно започна да се улавя, че механично й помага за различни дреболии: да я заведе до тоалетната; да й намери някой инструмент, който не може да открие на блясъка на късното следобедно слънце; да я върне в действителността, когато изпадне в транс от някой причудлив светлинен ефект.

С две думи, Сен Клер установи, че изпитва симпатии към друго същество. Л’н се превръщаше за нея в най-странното от всички живи създания — приятел.

Необходимо беше и да я поошлайфа, разбира се, особено заради начина, по който се отнасяше с това копеле Хорацио, който си позволяваше да се разпорежда за всичко. Л’н го възприемаше едва ли не като някакъв светец. Впоследствие чу и историята за ефрейтор Хансен и си даде сметка, че той и Стен са се слели в една личност — взаимозаменяем герой. Единственото, което Л’н можеше да направи, беше да се придържа към своя благоразумен начин на живот сред мръсотията и навалицата на затворническия лагер. Жадуваше за спокойствието на родния си горски свят и изпадаше във все по-продължителни периоди на съзерцателни възпоминания за него. А суровата лагерна действителност ставаше все по-непоносима с всеки изминал ден. Без Стен — или поне представата за Стен — по всяка вероятност би изпаднала в тихо умопомрачение.

Сен Клер се беше зарекла да промени това положение. Последното, което щеше да направи преди бягството си, беше да убеди Л’н да стъпи на собствените си крака.

— Кажи ми, Л’н — каза тя, — нали те интересува светлината. Виждала ли си някога прочутата светлинна кула на Първичен свят?

Л’н спря на средата на скицата.

— Имаш предвид построената от онези двама милчъни ли? Мисля, че се казваха Марр и Сенн.

— Да.

— Само на снимка — не с очите си.

— О, ти никога не си била на Първичен свят. Когато всичко това свърши, можем да отидем заедно да я разгледаме.

— О, била съм на Първичен свят. И когато бях там, чух, че щяло да има голям купон в кулата. Ето това би било интересно да се види!

— Защо не отиде? — попита Сен Клер.

— Не бях поканена.

Сен Клер не можеше да проумее.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите? Като нищо можеше да влезеш без покана. Правила съм го много пъти. На купон на Марр и Сенн никой не би могъл да разбере дали си поканена, или не.

Л’н въздъхна и във въздишката й се долови едновременно безнадеждност и завист.

— Да вляза без покана… Мечтала съм си да го направя. Нали разбираш — новата Л’н. Смела. Решителна. Дръзка. Нахлуваща на купона, сякаш това е напълно нормално. Принуждаваща с поведението си всички да си помислят, че съм някаква знаменитост, но се боят да попитат, за да не се изложат, че не ме познават. — Тя тръсна глава. — Няма начин. Достатъчно е да ме погледнат в огромните ми грозни очи, за да разберат моментално, че съм никоя.

Сен Клер се втрещи.

— Какви ги дрънкаш? Грозни очи?!

Л’н сви рамене, сякаш принудена да се примири с неприятната истина.

— Чуй ме, момиче — каза накрая Сен Клер. — Двете с тебе имаме много работа. Като начало ще започнем с представите ти за грозно и ще стигнем до нахлуването на някакъв си купон.

Л’н се изкиска, сякаш Сен Клер беше изтърсила някаква шега. Но Сен Клер знаеше по-добре. Току-що беше дала дума. А беше жена, която държи на думата си.