Алън Кол, Крис Бънч
Отмъщението на прокълнатите (29)

28.

Таан се сви, замаян от страховития удар на Дюрер, като човек, халосан в корема с оловна палка, Превит на две, зинал, бездиханен, с блъскаща в слепоочията кръв, която всеки момент ще шурне от ушите му.

Сякаш парализирани в някакъв безкраен миг на историческо безвремие, за който дори най-слабият ученик би отсъдил след еони: „Това е повратната точка, която е наложила преоценка на приоритетите, промяна на стратегията, преосмисляне на сценария“.

Защото, както е казал един древен философ: „Докато не настъпи краят, краят не е настъпил“. Или както би се изразил Вечният император, цитирайки един от предпочитаните си политически мислители: „Победата не е всичко. Но и поражението не е нищо“.

Дюрер — Ал-Суфи бяха загубени. Това стана изтъркана истина още в първия миг. Но не и войната. Друга изтъркана истина, която таанците усещаха и с червата си. Номерът беше мозъкът също да я проумее, без да се налага да се изкормват вътрешностите, за да се разпилеят навън. Цялата история е изпепелен пейзаж от велики кралства, ликвидирали оракула, че е предал посланието. Подобна грешка не можеха и нямаше да направят.

Обърнаха поглед навътре в себе си, настроиха всичките си инстинкти, за да открият грешката, да установят вината. Обърнаха поглед навътре, за да се окопитят, но им пречеха вкочанените полюси на тяхната култура: северният, на който беше немислимо поражението дори да се обсъжда, и южният, на който всеки аспект на таанския живот се контролираше и моделираше от официалната воля, подчинявайки се на ненавист към всичко нетаанско. А си нямаха нито своя Шакълтън, нито своя Пери^[1], които да им посочат правилния път. Имаха си само лорд Феерле, мъжа, предвождал второто по грандиозност поражение в тяхната история.

Феерле не беше страхливец. След поражението не пристъпи към ритуалното самоубийство. Вместо това се върна на Хийт — очакваше да му бъдат отнети всички заслуги, да го екзекутират и името му да бъде изчегъртано от историята на Таан. Ако неговият народ изпитваше потребност да излее гнева си над потрепващия му труп, така да е.

Вместо това в една новинарска емисия по повод назначаването на генерал-губернатора на една новоотвоювана от Таан територия Феерле беше на обичайното си място на знаменитост с наредените около него по старому членове на Върховния таански съвет. Събитието беше отбелязано с подобаващ интерес от всички вещи по проблемите на Таан наблюдатели, които бяха информирани за Дюрер. Вечният император — най-вещият измежду тях — измърмори недоволно, докато преглеждаше фиша. Не беше очаквал Феерле да оцелее.

Когато научи, че таанският лорд лично е предвождал експедицията, си помисли, че неговата политическа кончина ще е допълнителен бонус към разкривения метал и разпокъсаните трупове. Но това би могло да се окаже предимство и Великият император побърза да го използва.

Когато Императорът замахна и нанесе удар с дългата сопа, едничката мисъл на неговия противник, докато се превиваше от болка, беше да не даде възможност на никого да разбере за Дюрер. Дори онзи дърт циник Пастур си даде сметка, че моментът не е подходящ за контраобвинения и вътрешни политически битки. Щом научи новината, той повърна, избърса устни и се втурна към спешно свиканото заседание на Върховния съвет, решен да попречи на колегите си да отстранят Феерле, след което неминуемо щеше да последва административно междуособно самоубийство в стълкновенията кой да поеме лидерството на Съвета.

Дори в нормално време имаше прекалено много фракции, подчинени на преследването на още повече лични интереси и облаги, за да е възможно обявяването на явен победител. При наличие на малко време винаги би могъл да се скалъпи консенсус, както всеки бъчвар огъва обръчите около огромна каца, чието съдържание в противен случай не би могло да се задържи според нормалните физически закони. Дори в онзи момент на Пастур му дойде наум, че единственият възможен избор е лейди Атаго, колкото и да не я понасяше. Дойдеше ли денят за заместването на Феерле, тя щеше да е единственият рицар в неопетнена ризница. Тъй като независимо че Дюрер завинаги беше очернил Феерле, това би имало противоположен ефект по отношение на Атаго. За да оцелеят като сплотен народ, таанците се нуждаеха от своите герои, както древните персийци са се нуждаели от мита за Джамшид^[2]. Пастур пристигна на заседанието, въоръжен с цялото си дипломатическо и политическо умение.

5а негова изненада не възникнаха особени спорове. Останалите бяха не по-малко смаяни и зашеметени от него. Всички до един пределно ясно си даваха сметка, че ако новините за Дюрер стигнат до ушите на простолюдието, войната с Империята е загубена. Първата издадена заповед беше за всеобщ ограничителен контрол над всичко и всички по отношение на Дюрер.

Дори за общество, където информацията не само се цензурира, но се и разпределя на порциони, мярката беше осъществена в безпрецедентни мащаби. За изпълнението й бяха заделени огромни количества кредити, енергия и персонал. Беше истинско запушване на устата на журналистиката. Търсещите исторически сравнения учени биха се позовали на сражения с най-многолюдно човешко участие като Термопилите, руската лятна офанзива през 1943 г., Ялу^[3] или поражението на Империята в Сарагоса по време на Мьолеровите войни.

Унищожените кораби и ликвидираните хора бяха изтрити от файловете и статистиките. Всички оцелели бяха арестувани и хвърлени в затворите, както и приятелите и роднините на мъртвите и ранените. Задкулисни доставчици бяха преназначени мистериозно в пустинни райони. И най-дребните чиновници бяха посещавани нощем и подлагани на най-строг разпит за всяко късче информация, която би могла да се окаже зловредна. След което самите разпитващи бяха подлагани на не по-малко сурови разпити. Всичко това продължи безкрайно дълго, докато не бяха прочистени и изправени и най-незначителните песъчинки и гънки в канализационната система на таанската бюрокрация.

Таанците предприеха и блокираща програма в стил „Манхатън“, за да разработят и изградят най-колосалната заглушителна система, замисляна някога. Но дори и тя се пропука, щом Вечният император повиши децибелите на пропагандата.

Ако таанските усилия за налагане на цензура нямаха познат исторически прецедент, същото беше валидно и за усилията на Императора за разгласа. С дясната си ръка той насочваше своите армии незабавно да запълнят оставения от Таанците вакуум, а с лявата дирижираше мащабен пропаганден оркестър. Използваше енергията на малки слънца, трансформирайки ги в радиомаяци, за да разпрати новината за колосалното таанско поражение до многобройните галактики.

Императорът провеждаше информационна агресия, която имаше ефекта на нападение с хиляди кораби и милиони войници. И колкото вдигаше децибелите, толкова по-отчаяни бяха таанските опити да ги заглушат. Притисна ги до такава степен, че дори за свикналите с всевъзможни лишения таанци отменянето на толкова много граждански права направи живота им почти нетърпим.

Мрачна безнадеждност се стовари върху всички — от членовете на Върховния съвет до най-низшия подофицер и дребен чиновник. Никой не знаеше какво се е случило, но всеки изпитваше страх за живота си. Ако имаше вероятност да разгневят някой висшестоящ, не се изпълняваха дори най-дребните решения. Това беше единствено възможното благоразумно поведение. Тъй като дори най-нищожната промяна би разгневила някой висшестоящ, който изпитваше не по-малки притеснения дали ще успее да спаси кожата си. Към всичко се прибавяше все по-големият недоимък. След Дюрер празните складове се изпразниха още повече. Колкото до АМ2, имаше я в наличност само за военни цели, като дори за тях отпускането й се преценяваше внимателно и се попълваха съответните формуляри със съответните подписи, за да има кой да поеме отговорността в случай на нарушение.

Да, след Дюрер таанците действително обърнаха поглед навътре в себе си и сведоха глави. А с официалната си политика Императорът се зае да ги накара така да изпружат глави, че „да усетят настръхналите косми по вратовете си“.