Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стен (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Revenge of the Damned, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2009)

Издание:

ИК „Бард“, 2005

ISBN 954-585-646-7

Поредица: „Избрана световна фантастика“ №125

Английска, първо издание

Превод Камен Костов

Редактор Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“ Петър Христов

История

  1. — Добавяне

32.

Останалата част от бягството на Стен и Алекс нямаше нищо общо с глупостите, с които пълнеха риалитата. Четуинд спази думата си и ги тикна в скута на разкоша, който се състоеше от едно свръхгабаритно легло с чаршафи и неограничено време за изтягане в него — сами и спящи.

Освен това за първи път от години не бяха фрашкани с паразити. Можеха да се чипкат с чиста вода, когато им скимне. И храна! Калории, колкото ти душа иска! Отначало храната беше семпла, за да не увреди съсипаните им храносмилателни системи. И накрая удоволствието да бутнеш настрана чинията, в която все още има храна.

Разните момиченца и момченца за удоволствия, които предлагаха всевъзможни услуги, може би останаха разочаровани от липсата на отзивчивост, но както се изрази Килгър от името на двамата: „Ша ми тряб’а шина, но благодарско за вниманието“.

Четуинд ги остави на мира. Отлично знаеше колко време му трябва на един затворник, за да осъзнае, че е нещо повече от заинатена машина за оцеляване.

Впоследствие ги изтеглиха от Хийт, скрити под тон и половина скрап, натоварен на някаква вехта мрежеста гравшейна в, предположи Стен, частното имение на някакъв таански тузар. Четуинд отказа да даде информация естествено.

Маломерното контрабандно корабче се носеше в пространството под съпровода на пърполещия двигател „Юкава“. Натовариха Стен и Алекс и корабчето отлетя към други светове.

Някъде в пространството пресрещнаха кораба-майка и сър Джон Уайлд ги приветства.

Бил напуснал Ромни, така им каза, тъкмо навреме. Характерното за изпечените мошеници шесто чувство, че положението става напечено, го беше пронизало до мозъка на костите и Уайлд бе разпоредил евакуация. Беше загубил седем кораба и цялата си база, но всичките му хора и, което беше още по-важно, стоката бяха спасени. Така че всеки, обясни той, като многозначително потриваше пръсти, „може да получи корабче и местенце за кацане“.

За него било огромно удоволствие, че имал възможността да ги откара в безопасност, обясни той. Бил длъжник на Стен.

Преди известно време един малък негов конвой беше прескочил в имперския сектор. Следващата крачка би била конфискация на корабите и товарите и съответните мерки спрямо екипажа и Уайлд.

— Подхвърлиха нещо за затворнически планети — продължи той. — За онези от нас, които можеха да бъдат реабилитирани, предложиха някакъв ужас, наречен наказателни батальони. Не разпитвах за подробности.

Стен се оказал козът на Уайлд. Искрено объркан, той запитал своите мъчители защо им е да се месят в операция на имперското разузнаване. Думите му били посрещнати с гръмогласен смях.

— Предложих им да проверят със своите „Г“, „С“ или която там буква използват за този сектор. Малко след това агентите изненадващо докладваха, че съм джентълмен, роден с риза. Безкрайно съм ви благодарен, че попълнихте точния документ, момко.

С неохотно поднесени извинения Уайлд и хората му били освободени и продължили своя твърде доходоносен бизнес, като доставяли таански луксозни стоки на заможни имперци и обратното.

— Според моите изчисления, ако тази война продължи още… е, да речем десет години, би трябвало да се легитимирам. — Уайлд чак потръпна от подобна перспектива. — Така че наистина, капитане, или какъвто е там вашият чин, по време на това пътуване към вас ще се отнасят като към незаконен син на самия Император.

Останалата част от пътуването премина в бавно и неотклонно отпускане на коланите, няколко случайни потни момента, когато се налагаше да се спасяват от таански или имперски патрули, и много спане.

Стен си даде сметка, че постепенно се връщат към нормалното си състояние, когато мярна Алекс да се шмугва в една каюта с една от по-пищните сътруднички на Уайлд.

До момента, когато щяха да ги свалят на някоя имперска база, която случайно се намираше в някаква система, където Уайлд трябваше да се срещне „с някои интересни хора“, двамата бивши военнопленници би трябвало да се превърнат в противни пропагандни чучела. Би трябвало да са брадясали. Измъчени. Измършавели. Покрити с белези. Живи свидетелства за чудовищната безчовечност на таанците и за издръжливостта на храбрите имперски бойци да оцелеят при всякакви обстоятелства.

Пропагандните мелници не бяха дори уведомени.

Двамата знаеха прекалено много, за да допуснат пресата до тях. Откараха ги на Първичен свят и най-изкусните следователи на Императора ги разработиха с помощта на всички умения и техники за проникване в мозъка, с които разполагаха. Стен вече беше минавал през тази мелачка — благодаря — и би предпочел да не му се налага отново.

Докато разузнаването най-после неохотно не стигна до заключението, че в изчегъртаните им и изтощени мозъчни клетки вече не е останало неузнато нищо съществено, Стен и Алекс се чувстваха така, сякаш ги разпъваха на кръст таански мъчители.

И тогава се заредиха истинските изненади.

И Стен, и Алекс очакваха всевъзможни медали. Не защото смятаха, че са направили нещо кой знае колко героично като военнопленници, освен че бяха успели да се отърват — за това си постижение биха предпочели безплатен алк до края на съзнателния си живот вместо военни ордени, — а защото, когато една война стане прекалено мръсна, оцелелите много си падат да събират разни тенекийки, стига да оцелеят.

Тях получиха.

И двамата очакваха повишение и си бяха представяли по време на дългото завръщане дали ще ги изритат една или повече степени нагоре.

Тях не получиха засега.

Заповедите им бяха доста сходни:

„СТЕН (НИ) (…) Разпоредено да (…) след (…) време за потегляне (…), потвърдено пътуване до (…). При завръщане на служба се явете при (…) за по-нататъшни заповеди. Условията за встъпване на по-нататъшна длъжност ще ви бъдат докладвани на дата (…)“.

„КИЛГЪР, АЛЕКС (…) Разпоредено да (…) след (…) време за потегляне (…), потвърдено пътуване до планета ЕДИНБУРГ и други системи според желанието (…). При завръщане на служба се явете при (…) за по-нататъшни заповеди. Условията за встъпване на по-нататъшна длъжност ще ви бъдат докладвани на дата (…)“.

Стен и Алекс се спогледаха. Някой там горе имаше планове за тяхното бъдеще. Вероятно неприятни. Но нямаше кой знае какво друго да направят, освен да дезертират. А вече прекалено дълго време се укриваха.

Втората крачка беше да си съберат парите, които бе трябвало да са станали поне малко състояние.

Едно от малкото смислени забавления на таанските военнопленници беше изчисляването колко пари им дължат и за какво ще ги изхарчат.

Империята плащаше на своите военни по малко по-различен начин от правителствата в минали времена. Войнишките възнаграждения или се връчваха в брой периодично, или се влагаха в граждански банки с разрешението да се теглят натрупваните лихви, като банката посочваше всеки индивидуално.

Това не се правеше поради някаква изрична благосклонност на Императора към отделните бойци. Имаше три много елементарни причини, които една пиянска вечер преди еони Императорът беше скицирал на Махони:

1. Това е капиталистическа Империя. Следователно циркулиращите кредити са по-здравословни от запечатаните в нечий зимник кредити.

2. Разбирам доста неща. Бих могъл да ти драсна набързо, ако проявяваш интерес, математическата корелация на деветте базисни сили на вселената. Не разбирам от икономика, както и никой друг. Затова няма да опитвам.

3. Банкерите, които получават парите на моите войничета, са много, много благоразумни хора. Което означава, че вършат всяка идиотщина, която им наредя, и когато им наредя, или в противен случай неочаквано ще попаднат в списъка „не се препоръчват за военни влогове“.

Така че когато Стен и Алекс влязоха тежкарски в Първична банка, която поради някаква забравена причина години наред беше предпочитана от агентите на корпус „Меркурий“ и екип „Богомолка“, очакваха да ги посрещнат вежливо, сякаш са акционери.

Но не очакваха да ги поканят в кабинета на президента на банката и да им съобщят, че са мажоритарни акционери. И че ако господата нямат нищо против, след като те вече са… хм, налице, биха ли били така добри да посъветват настоящите членове на борда относно бъдещи инвестиционни възможности?

Стен се задави.

Килгър обаче се справи с достойнство. Посегна към една пура — истински тютюн без съмнение — в кутията за пури с овлажнител, обряза я върху бюрото на президента, като остави белези върху плота, който напомняше истинско дърво, запали я и дръпна дълбоко. Успя да потисне последвалия спазъм да се изкашля и поиска разпечатка на сметките на двамата.

Бяха не просто заможни.

Бяха богати.

И двамата притежаваха значителни авоари в най-мощните корпорации на Империята. Плюс процент в екзотични метали. Плюс процент във военни облигации. Плюс…

Стен се опули на около трийсет и шеста страница от разпечатката. Беше истински благодарен, че банковият президент се извини, че ще ги остави за момент.

— Ей… Килгър. Притежавам цял свят.

Килгър беше не по-малко замаян.

— Не знам… но ще вземе да излезе, че имам най-богатото имение в Единбург. Мога да си позволя да възстановя семейния замък.

— Ти имаш замък?

— Че как.

В този момент в стаята влезе раболепният банкер с някаква кутия-сейф в ръце — трябвало да им предаде съдържанието й лично и дискретно. И отново се оттегли.

Отвориха кутията, намериха един фиш и го заредиха.

На екрана изникна по съвсем нетрадиционен начин прелестното лице на циганката Ида.

Беше бивш член на екип „Богомолка“ заедно със Стен и Алекс. Играч, инвеститор и един от най-добрите пилоти, с които беше летял Стен.

Беше се оттеглила от служба преди доста години, но преди да напусне, беше проникнала в банковите сметки на бившите си колеги и беше инвестирала, инвестирала, инвестирала — и им беше гарантирала сериозна финансова обезпеченост.

Звукът се включи:

„Шибаняци такива. Как позволихте да ви гепят, по дяволите? Килгър, колкото си дебел, толкова си тъп. Стен, що го слушаш тоя шибаняк?

Както и да е.

Докопах се до кредитите ви, като чух, че ви е хванала липсата. Знам, че не се е родил още таанец, на чиято мушка да кацнете, и бях сигурна, че ще оцелеете.

Надявам се, че тъкмо вие ме слушате сега, а не някакви наследници и пълномощници, и че войната е свършила.

Започнах да вкарвам всички тези кредити, докато кибичите там, за да се погрижа за вас, шибаняци.

Ако мога да преценя точно, няма да се случи нищо кой знае колко опасно, освен ако Императорът не капитулира — а, да не забравя, имате акции и в таанските светове, ако това все пак се случи — което да ви попречи да сте богатички.

Причината да правя този запис, вместо да съм там, когато разберете колко добре съм се погрижила за вас, е… е, майната му, отидох и слушах някого и, значи, искат да направя нещо там някъде.

Такива ми ти работи.

Онези дни ми липсват — сигурно щото съм тъпачка“.

Изображението на Ида замълча и Стен се ужаси, че вижда нещо като сълза да бликва от окото й. За щастие това продължи само миг, тъй като ромката рязко стана, извърна се и си вдигна полата. Видяха се две огромни бузи… в панорамен кадър.

И екранът опустя.

— Ей, още не носи кюлоти — изтърси Алекс.

Измърмориха нещо като благодарности на банкера и стиснали претъпканите си ръчни чанти, убедително доказателство, че са богатички, се запътиха към най-близкия бар.

Ден-два по-късно, след като изтрезняха, си размениха благопожелания. Съжалявам, че се разделяме, приятел, но такава е службата. Майната му, светът е малък. Може да ни проработи късметът пак да се съберем.

Стен качи Килгър на кораб, който отлетя за света Единбург, и се замисли.

Най-напред искаше да намери спокойно местенце, където да прекара отпуската си — колкото сочеше цифрата (…), докато не се е случило нещо ново.

Без да говорим за планетата, която, изглежда, притежаваше. Планета?, мина му през ума. Никой не притежава цяла планета. Това е отвратително. Но може би той притежаваше. Ако бе така, би искал да разбере на какво прилича имотът му. За предпочитане с приятелка.

Намери комкабина и се свърза с полицията.

По-точно с отдел „Убийства“ на Първичен свят и поиска да го свържат с Лайза Хайнис. Преди години бяха сериозно влюбени, преди да се забърка в кашата, вследствие на която се оказа в Таанската война и в плен, Почти се надяваше, че може би все още е неангажирана и го помни. Според полицейската централа — да! — Лайза Хайнис все още беше ченге. И можеха да приемат съобщение за нея. Но за съжаление в момента отсъствала.

— Кога очаквате да се върне?

— Не можем да ви предоставим подобна информация — започна синтезираният глас, след което екранът опустя и се обади друг глас, този път човешки. Подчертано любезен: — Тук Центърът за съобщения. Опитвате се да се свържете с капитан Лайза Хайнис. Готови сме да изпратим съобщение… един момент, моля да изчакате. Трудно приемаме сигнала ви. Не прекъсвайте връзката. След секунди наш оператор ще възстанови връзката с вас след корекция на сигнала.

Поради безусловен рефлекс и вследствие на обучението си Стен никога не заставаше в обхвата на комкамерата. Затова не го видяха, когато замига червената светлина „ПРИЕМ“. След броени минути, вече отдалечил се на няколко метра от кома, докато се преструваше, че се пазари с някакъв магазинер, двама масивни мъжаги с ниско подстригани коси притичаха към комкабинката.

Секретни главорези, реши той. Плати за каквото там се пазареше и се шмугна в тълпата.

Лайза също беше застигната от войната, Явно беше потънала в лабиринтите на разузнаването. Център за съобщения, друг път. Стен се намръщи. Май щеше да прекара самотна ваканция, освен ако не налетеше на някое местно дарование. И щом се сети за това, се запъти да открие библиотека, за да разбере дали в имота му се срещат подобни дарования.

 

 

Не се срещаха — или поне така беше според всевъзможните звездни фишове, които прегледа.

Името на света беше Смолбридж[1]. Приблизително 0,87 Зем-размер, пропорционална гравитация, Зем-нормална атмосфера, три АЕ[2] от угасваща жълта звезда. Тропически до субтропически климат. Флора/фауна…

В оскъдния доклад на Имперската изследователска мисия се твърдеше, че на Смолбридж — тогава все още наричан „изследователски свят XM-Y–1134…“ и още цяла редица цифри и букви — няма нищо особено любопитно освен огромен брой представители на семейство „Орхидеи“, гигантски екземпляри на „Polypodiosida“… бъръ-бъръ… насекоми… бъръ-бъръ… безвредни… годна за пиене вода в следните бъръ-бъръ наличности… плюс годни за храна водни обитатели, заслужаващи проучване дали са подходящи за търговски цели… фауна… нищо, което би се опитало да го изяде, като се изключи дребна, доста плашлива подобна на котка твар, която би могла да направи опит да забие нокти в него, ако мине покрай бърлогата й — може би. Друго нищо особено, което, обобщаваше изследователският екип, е доказателство, че нищо не е направило опит да ги ликвидира. НЕ СА ЗАБЕЛЯЗАНИ СЪЩЕСТВА НА ПО-ВИСШ СТАДИЙ НА РАЗВИТИЕ.

Стен, изглежда, беше станал собственик на рай от осма степен по десетобалната скала, независимо че не беше стигнал кой знае колко далеч в развитието си.

Но пък какви ли дивотии бяха направили човеците след откриването му, за да го съсипят? Все пак някой беше дал име на „изследователски свят…“ и цялата тази редичка от цифри и букви. Стен захрани фиша от собствените си файлове.

Отговорът беше — никой. Беше останало от някакъв предприемач, натрупал богатството си от нещо, за което никой не се беше досещал, след което беше решил, че е открил ниша в предприемачеството. Дал име на света, построил за себе си и, заключи Стен, за платените си компаньонки за удоволствия доста приятно замъче и в добавка космодрум по последна дума на модата, след което фалирал, докато се опитвал да натрупа второ, трето и прочие състояния.

Още веднъж — истински рай.

Стен неочаквано изруга на долнотаански, нещо от сорта, че майката на този, който го подслушва, би могла да поеме цял батальон на един път… и се извърна рязко от екрана, понеже чу хихикане.

Пред компютъра на съседната банка седеше много млада, много висока, много руса дама.

— Разбрахте ли ме? — попита той.

— Да.

Съвършено наясно, че и без това не особено изтънчените му маниери със сигурност не са се усъвършенствали от престоя му във военнопленническите лагери, Стен се изчерви и поднесе извиненията си.

Дамата се представи като Ким Лаврансдотер и поясни. Говори високо-, ниско-, средно– и военнотаански. Изследовател и историк, доктор по еди-какво си по таанска култура и по еди-какво си по таанска история, изключително доволна, че проучванията й са удостоени с покана да пристигне на Първичен свят и да работи в Имперски социални анализи.

— Вероятно не би трябвало да ви го казвам — добави тя притеснено. — Предполагам, че проучванията ни представляват интерес за разузнаването, макар никой да не споменава нищо такова.

Стен я успокои.

Имаше официално разрешително, включително „Само лично — имперски щаб“, независимо че не изреди чак такива подробности.

Беше изключително красива.

А Стен беше изключително самотен.

Предложи да й вземе кафе.

Остана си все така красива.

Заведе я на вечеря.

На следващия ден я взе със себе си, за да се види със старите си приятели Марр и Сенн в тяхната кристална светлинна кула.

Тя ги очарова.

Продължи да очарова и Стен.

Наистина беше много красива, увери се за пореден път на следващата сутрин, докато лежеше гол до нея.

Може би…

Стен искрено се зарадва, че Ким отдавна не беше взимала отпуска, и предположи, че ще е великолепно да прескочи с него до Смолбридж. Тя не познаваше собственик на планета, камо ли на състезателна яхта — защото отидоха с яхта там.

Би трябвало да се досети.

Но не го направи.

Може би възприятията му все още бяха притъпени от прекараното в затвора време. Или заради Ким. Или пък заради самата Смолбридж.

Рай… от арктическите склонове до дългите песъчливи плажове на островите с вълни, които се търкалят в къдраво безконечно съвършенство. Плодовете бяха възхитителни; замъкът разточителен, роботизиран и очевидно снабден с всякакви напитки и храна, за които би могло да ти хрумне.

Дори наподобяващият котка хищник се оказа общо взето доброжелателен и по-впечатлен от аварийните дажби, отколкото от човешка плът.

Докато лентяйстваха и изследваха, Стен се образоваше.

Лаврансдотер, убеди се той, заслужаваше до една степените, които имаше, плюс още няколко. Беше специалист по Таан. Дори Стен, който смяташе, че е научил по принуда всичко, което може да се научи за военната култура, узнаваше нови неща. И омразата му позатихна. Започна да изпитва едва ли не състрадание към всеки отделен таанец и всяка отделна таанка, жертви на своята биография и своята култура.

Почти, но не съвсем.

След като и последният таански лорд бъдеше смазан и тяхната култура и деяния се превърнеха в руини, вероятно би изпитал желание да допусне, че таанците притежават качествата да се присъединят към цивилизованите раси.

Почти, но не съвсем.

Така изтече отпуската — в бленуване ден и нощ.

Би трябвало да се досети.

Но не се.

Не и до сутринта, когато една от дистанционните аларми на космодрума не замърка и не го събуди, Ким се прозя, отпуснала глава върху рамото му, измърка и заспа пак.

Стен се пресегна и включи екрана.

Видя огромния кораб върху собствената си площадка за кацане — край него яхткорабчето приличаше на джудже, — изръмжа и скочи. Погледна навъсено Ким, когато тя все пак се събуди, протегна се и се усмихна.

— Какъв чин имащ?

Ким не престана да се усмихва.

— Достатъчно висок, Стен. Полковник.

— Корпус „Меркурий“?

— Корпус „Меркурий“.

Огромният кораб на космодрума беше „Нормандия“. Личната яхта на Вечния император.

— Как можах — запита се на висок глас Стен — изобщо да не се сетя, че не съм чак толкова чаровен и привлекателен, да ме вземат дяволите, та докато си седя в някаква читалня, най-голямата красавица на света по една чиста случайност да се влюби в мен?

— Не се подценявай — отговори Ким.

— Благодаря. Но защо тъкмо ти?

— Вечният император ми поръча да ти предам — когато или ако се досетиш, — че най-добрият справочник е онзи, с който спиш.

— Оо… по дяволите!

— Войната е отвратително занимание — промълви съчувствено Ким. — А сега… дали да не си навлечем нещо и да докладваме?

Бележки

[1] Букв. „Малък мост“. — Б.пр.

[2] Астрономическа единица за измерване на разстояния в рамките на Слънчевата система, равна на средното разстояние от Земята до слънцето или приблизително 150 милиона километра. — Б.пр.