Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стен (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Revenge of the Damned, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2009)

Издание:

ИК „Бард“, 2005

ISBN 954-585-646-7

Поредица: „Избрана световна фантастика“ №125

Английска, първо издание

Превод Камен Костов

Редактор Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“ Петър Христов

История

  1. — Добавяне

ВТОРА КНИГА
СУКИ

13.

Първият опит за бягство беше подготвен с огромно старание.

Две седмици капитан Мишел Сен Клер беше наблюдавала съсредоточено формирането на първите работни групи и как им възлагат задачи. Накрая реши, че е забелязала удобна възможност.

Процедурата беше строго установена: след сутрешната проверка майор Генрик определяше X броя затворници за Y броя задачи извън лагера. Разпределяха ги на групи във вътрешния двор и таанските надзиратели поемаха охраната. На всеки десетима затворници се падаше средно по един сержант, а на петима военнопленници по трима надзиратели. Таанците бяха изключително предпазливи.

Затворниците продължаваха да обсъждат морала на работните групи и Сен Клер участваше в дебатите. Обсъжданията се свеждаха до следното: участието, дори неохотно, беше в услуга на врага. Неучастието, от друга страна, можеше да стане повод за смъртта на самия затворник. За Сен Клер и двете бяха нелепост — тя знаеше, че неизбежната затворническа скука ще принуди всеки доброволно да пожелае участие. Лично тя предпочиташе работните групи навън. Защото извън стените на катедралата вероятността за успешно бягство щеше да е… не се опитваше да изчисли точно процента, но и не се налагаше.

Мишел Сен Клер притежаваше инстинктивен усет за шанс и напълно я удовлетворяваше удобното, макар и донякъде хазартно съществуване, което й гарантираха убежденията й на комарджия.

Още съвсем млада Сен Клер беше преценила наличните на родния й свят кариери — светът й бе един от главните търговски центрове за прехвърляне на стоки на Империята. Проституирането или обслужването на космически кораб бяха занимания за жертви, а поддържането на бар възпрепятстваше постоянното движение. Сен Клер беше професионална комарджийка от времето, когато беше пораснала достатъчно, за да бутне залога към някое крупие.

Научи се да играе почтено срещу балами и да стриже мошеници. Знаеше кога да свали парите си, кога да се откаже, кога да намали загубите си, кога да затвори и да прибере всичко и — може би най-важното — кога да остане извън играта. Много пъти беше фалирала и много повече пъти беше забогатявала. Но самите суми за нея не бяха от значение, както за други професионалисти. Те бяха единствено показатели колко добре се справя.

Имаше стотина имена на хиляда светове, както и прякори. Всички прякори бяха свързани с едно и също зверче — симпатичен на външен вид дребен хищник с мека козина.

Но от няколко години шансът й изневеряваше.

Тъй като предпочиташе да играе комар с богаташи, поддържаше множество самоличности, до една на заможни, макар и малко мистериозни индивиди. Особено й допадаше една от тях — на търговски агент от Имперската флота. Понеже донякъде съблюдаваше законодателството на Империята, в действителност беше имперски офицер. От запаса, разбира се.

За съжаление Сен Клер изобщо не се занимаваше с политика. В момента, в който избухна войната, систематично ошушкваше един първокласен туристически свят в ролята си на военен. В този туристически свят имаше средно голям гарнизон. Сен Клер с неохота прие, че ще е добре, ако си създаде всевъзможни самоличности, които врагът не би могъл да разкрие, тъй като никой не би повярвал, че всъщност не е старши лейтенант от Имперската флота. Прикритието й беше изградено дотолкова съвършено, че три месеца по-късно получи повишение в чин капитан и ново назначение като командир на транспортьор.

Конвоят, в който беше нейният кораб, беше нападнат от таанска унищожителна сила за нанасяне на удари в дълбочина и Мишел Сен Клер се оказа военнопленничка.

За щастие, като всеки комарджия, Сен Клер беше отчаян оптимист. Още в първия затворнически лагер започна да пробва шансовете си. Какви бяха те за един военнопленник да оцелее? След като анализира катафалките, които отнасяха труповете, тя потръпна и прецени залога девет към едно срещу оцеляването.

Какви бяха шансовете й да подобри участта си чрез сътрудничество? Необходими бяха две други изчисления: могат ли да спечелят войната таанците? 62:38 — против. Империята: 60:40 — за. Така че, сътрудничество: 73:37 — против.

Избор: бягство.

Сен Клер не се зае да изчислява шансовете си да успее да се измъкне. Това би означавало отчитане на провалилите се опити на другите, а тя отлично знаеше, че е несравнимо по-добра от тези некадърници. Доказателството: за разлика от нея, те бяха войници или космонавти.

Мишел Сен Клер си намери ново поприще. И нов прякор — Щастливата змиорка. Беше осъществила над двайсет опита за бягство, почти всички солово. И макар да не беше успяла да остане на свобода повече от четири дни, досега не беше и екзекутирана. Или командващият беше в добро настроение, или пък тя намираше някакво убедително доказателство за това, че не е била там, където би трябвало да бъде, или пък успяваше да се измъкне по някакъв начин от хаоса, преди да започне изборът на обречените.

Капитан Сен Клер беше готова за двайсет и първия си опит.

След наблюдение на работните групи беше установила неизменната повторяемост на действията им. Спотаила се в центъра на групата от трийсет работници, тя си мърмореше доволно, докато следеше неизменно повтарящите се процедури.

Пристъпвай… пристъпвай… изчакай, докато работните групи се изнижат една по една през трите портала на централния олтар, докато надзирателите преброят работниците на всеки портал. След това всяка от групите прекосяваше вътрешния охранителен двор до външния портал и изчакваше да го отворят.

Дойде ред на нейната група. Докато ги прекарваха през вътрешния двор, Сен Клер се придвижи до края на групата.

Външният портал се отвори и групата мина през него. Настъпи моментът.

Сен Клер беше установила, че при излизането на всяка група от катедралата таанските надзиратели се извръщат и отдават чест в стойка „мирно“ с лице към окачените от двете страна на входа на Колдиез знамена.

Пет секунди, без затворниците да бъдат наблюдавани.

Повече от достатъчно.

Щом надзирателите отдадоха чест, Сен Клер избута с лакът един от затворниците и се втурна към пътеката, която извиваше надолу към града, Шест срещу три, беше изчислила тя, че няма да я забележат. Пет срещу две, че ще има склон, по който да се спусне. Осем срещу едно, че ще зърне издатина или нещо подобно, на което да скочи и да се измъкне от огневата линия.

На един метър от ръба си даде сметка, че е направила поредното си губещо залагане, и се закова на място.

Склонът се спускаше стотина метра отвесно надолу. Скалните издатини, които успя да зърне, бяха явно неподходящи. Сен Клер не проявяваше никакъв интерес към демонстративни самоубийства.

Чу крясъци зад гърба си, после пукот на оръжие. Вдигна ръце нагоре, обърна се и видя втурналите се насреща й надзиратели.

— И шестнайсет срещу три, че никога няма да се науча да летя — успя да измърмори в заключение, преди един приклад да се забие в корема й и да я повали на земята.

 

 

Челото на Алекс бе мокро от пот. Той бърникаше в ключалката, опитваше може би вече за стотен път да я превърти със странния извит шперц, който му бяха измайсторили хората му. Вече бе успял да направи три оборота и на теория му оставаше още само един.

Шперцът изпусна и Алекс преглътна една колосална ругатня, избърса щипещата пот от очите си, разкърши схванатия си гръб и почна отново.

Беше сигурен, че двамата зад него комуникират и вероятно критикуват безплодните му напъни. Но не можеше да е съвсем сигурен, тъй като те комуникираха в пълно безмълвие.

— Търпение, момчета — прошепна Алекс, въпреки че не бе доловил никакво недоволство. — Ей сегичка.

— Не се притеснявай — отвърна единият, висок рус мъж. — С Краулшавн не сме от припрените.

Краулшавн вдигна поглед към длъгнестия си приятел в очакване на превода.

Соренсен размърда светкавично пръсти и Краулшавн кимна енергично в знак на съгласие. Алекс насочи за момент вниманието си от бравата към Краулшавн, който също замърда пръсти.

— К’во казва?

— Че дори да си прав само приблизително по отношение на това какво има в помещението, чакането си заслужава.

Алекс изсумтя и продължи да бърника в бравата с кривия шперц.

Краулшавн и Соренсен бяха безспорно най-странната двойка, която Алекс и Стен бяха привлекли до този момент в своята разрастваща се организация.

Соренсен беше въплъщение на отгледан с царевица фермерски ратай с пилешки мускули, бледа кожа, която поруменяваше и при най-незначително усилие, и доста сложен начин на изразяване. Не притежаваше кой знае каква вродена интелигентност. Но от времето в „Богомолка“ Алекс отлично знаеше колко странна порода са такива като Соренсен. Те бяха изключителна ценност в няколкото екипа „Богомолка“, в които бяха действали Алекс и Стен. Бяха истински живи бойни компютри. Наивната им външност и привидната им мудност по отношение на непосредствените неща в живота прикриваха колосални изчислителни способности. Всъщност Алекс подозираше, че Соренсен наистина е оцелял член на унищожен екип „Богомолка“, а може би дори и действащ под дълбоко прикритие. Нямаше никакъв смисъл да задава въпроси, тъй като Соренсен никога не би отговорил. Още по-дразнещ беше фактът, че ако Соренсен наистина беше „богомолец“ и Алекс знаеше личния му код, щяха да разполагат с най-жестокия ходещ говорещ боен компютър. Което донякъде би увеличило шансовете им. Той отново хвърли преценяващ поглед към Соренсен.

Също като братята и сестрите си, Соренсен не знаеше нищо за сънародниците си. Защото всичките бяха съвършени панаирджийски мошеници. Всъщност генерал-губернаторът на родния им свят беше принуден да прокара строги закони, които забраняваха карнавали, циркове и всичко останало, дори съвсем косвено свързано с улични артисти. От друга страна, ако покажеха на Соренсен някаква далечна мишена, той незабавно изчисляваше разстоянието траекторията, скоростта на вятъра и относителното гравитационно притегляне, които снарядът би трябвало да преодолее, за да я достигне.

Тези негови таланти го правеха безценна находка. А приятелството му с Краулшавн удвояваше ценността му.

Алекс усети, че шперцът зацепи. Завъртя съвсем леко и усети как ключалката поддава гладко — и най-накрая щракна. Той натисна лекичко, после по-силно, и отвори.

Краулшавн зажестикулира, което Алекс възприе като „браво“. Но едно по-особено потрепване на чевръстите пръсти на финала подозрително му заприлича на „глупак“. Алекс моментално погледна към Соренсен. Дългучът имаше невинно любезно изражение.

— Твойто приятелче май са майтапи — каза Алекс.

— Не си е позволил никаква шега с вас, господин Килгър — възрази Соренсен.

След което се обърна към Краулшавн и му предаде думите на Алекс. Краулшавн разтвори устни в овално развеселено „О“ и вдигна покритата си с перушина ръка пред устата си, за да прикрие безмълвния си кикот. Алекс си наложи да се ухили.

— Добре де. Значи не е майтапчия. Покажи му с пръстчета, че вътре може да има свърталище на призраци.

— На призраци?!

Дори Соренсен прояви недоверие. Краулшавн изжестикулира къде Алекс може да си завре „призраците“. Алекс повдигна рамене.

— Е, може и да се съмнявате, ама таанците разправят едни работи, дет’ ще ви е изправят косите.

И влезе. Въпреки че очевидно не му вярваха, Соренсен и Краулшавн се поколебаха, преди да го последват.

Краулшавн си имаше причина да се колебае.

 

 

Като всеки благоразумен и лишен от наивност струт, Краулшавн се отнасяше към историите за света на привиденията с високомерна и презрителна ирония. Историите за призраци обаче бяха важна древна жестикулационна традиция в неговото общество. На малките, които едва можеха да сглобят няколко символа, им разказваха простички приказки със зловещо въздействие. В дълбокото минало страхът пред неизвестното бил ценно средство за една кокошка да опази своите още пухести новоизлюпени пиленца.

Струтите бяха възникнали върху един безплоден и враждебен свят, който за един наблюдател със слаби нерви вероятно би изглеждал обитаван изцяло от зъбати създания с остри нокти и още по-остри клюнове. Това било добра защита, но били необходими и някои сравнително находчиви умения, за да избегнеш вероятността да се превърнеш в нечие меню.

В струтската праистория веднъж възникнал вид, заплашен от изчезване. По принцип летящи същества, те били прекалено едри, за да могат да се крият, и прекалено дребни, за да се защитават. Струтите страдали и от лош слух — ограничен до ултрачестотните звуци, които водачите и охранителите на техните свърталища използвали за насочване на братята и сестрите си. Предимство било невъзможността да бъдат чути от потенциални врагове. За нещастие обаче и самите струти не можели да долавят приближаването на враговете си.

Броят на струтите намалял до няколко големи люпила и накрая те отлетели до един малък континент. Там имало много животинчета с вкусно месо, имало безброй ароматни плодове и нямало естествени неприятели — истински струтски рай. С всяко следващо поколение задоволените струти ставали все по-едри и тежки, докато накрая загубили способността си да летят. Малките им крилни нокти се превърнали в покрити с перушина „ръце“, удобни за взаимно пощене, бране на плодове, боравене с голяма сопа или камък, за да повалят жертвите си, и най-важното — да разговарят.

Раят все пак не можел да продължи вечно. Живеенето в големи сборища-люпила в новата им родина много скоро станало невъзможно, тъй като самите размери на струтите наложили разпадането на по-малки групи, което значително облекчило осигуряването на прехрана. Това довело до възникването на изтънчена комуникационна система.

Появило се жестикулирането. Отначало се свеждало до няколко основни неща: „Вкусно създание под камък. Ти вдигни, аз хвана. Делим“. Скоро обаче се развил бърз и сложен език. Един по-надарен жестикулатор вече имал по-значим статус от струт с красиво оперение на опашката. Стигнало се дотам, че струт философ можел да изрази и най-сложната идея с няколко изключително опростени символа. Благородните струти били на път да развият жестикулационния си език в писменост, когато се сгромолясала гибелната катастрофа.

Между техния рай и огромната суша се образувал провлак. Отначало по него минали само няколко по-слаби животинки. Скоро ги последвало ручейче, а накрая стихиен порой от тревопасни. След тях се появили и месоядните. Струтите се оказали лесна плячка. След хилядолетия на относителна сигурност те отново се превърнали в най-предпочитан деликатес. И отново били заплашени от изчезване.

Но този път разполагали с по-големи ресурси, към които да прибягнат. Двете ключови умения, които развили след миграцията, били сътрудничеството и езикът. Струтите се разпаднали на още по-малки групи. Научили се да си строят гнезда на най-недостъпни места. Оформили двучленни екипи за събиране на храна. Това се оказала идеалната бройка, за да се справят с всеки враг. Единият струт наблюдавал, докато другият си вършел работата. Ако бягството се окажело невъзможно, двамата заедно били в състояние да убият нападателя.

Но пък една по-малобройна група била принудена да оставя за дълги периоди новоизлюпените без защита. Възникнал проблем как да ги опазят невредими в гнездата. Отговорът се оказал елементарен; да ги сплашват до смърт. Така били измислени приказките за призраци. В струтските истории за света на привиденията главен герой винаги бил младок, който пренебрегвал предупрежденията на родителите си или на по-послушните си братчета и сестричета и се престрашавал да напусне гнездото. И неизменно бивал изяждан. Най-често срещан злодей бил Ноктестия, който връхлитал от небесата и отнасял в ноктите си дребосъка струт в гнездото си, където малките му чакали да го изядат жив. Големият зъбльо пък ги залавял, докато си играят, и моментално ги излапвал, като прегризвал крачетата на останалите, за да не могат да избягат. След това Големият зъбльо отивал да доведе глутницата си на пир.

Историите за призраци вършели работа. Младоците кротували в гнездата, докато не пораснат достатъчно, за да се свържат с друг струт. Накрая на струтите им омръзнало да се крият из скалистите хълмове от създания, които не били толкова интелигентни като тях, слезли от хълмовете и започнали да избиват месоядните. Избили ги до крак. След това прекосили провлака и продължили да избиват наред. След два века се превърнали в господари на малката си планета. За разлика от много други раси на безброй други светове, когато струтите останали без общи врагове, те не започнали да се изтребват помежду си. Вместо това отново станали миролюбиви и най-голямата им радост били елегантните символи — едновременно писмени и жестикулационни, — които използвали за общуване.

Когато Империята ги открила, струтският език бил достигнал шеметните висоти на най-чистата от чистите математики. Техният компютърен хардуер например бил примитивен в сравнение с имперските стандарти. Но програмите, които пишели, били дотолкова семпли, че всяка струтска машинка, дори с най-малката памет, можела да се справи с всеки проблем.

Като софтуерни майстори станали истинска сензация, получавали големи заплати и се замогнали. Имало обаче едно изискване, което се вписвало във всеки струтски договор. Задължително трябвало да бъдат назначавани по двойки. В противен случай нямало с кого да си жестикулират и умирали от самота.

Краулшавн все още не бил в предсмъртно състояние, когато Соренсен го открил в предишния им затворнически лагер. Но вехнел с всеки ден. Когато нахлули таанците, Краулшавн работел като цивилен на военен имперски договор. Партньорът му бил убит още при първото сражение, а той успял някак си да оцелее.

На Соренсен му се сторило, че дребният струт е най-печалното създание, което бил срещал. Изключителният изчислителен мозък на Соренсен и елегантният мисловен процес на Краулшавн ги правели естествени приятели. За Соренсен не било никакъв проблем да научи жестикулационния език и скоро той вече можел да си жестикулира с Краулшавн като роден струт. Краулшавн отново започнал да приема храна и да проявява интерес към живота.

Скоро направили постоянен екип и осъществили почти успешен опит за бягство. Оставало съвсем малко да завършат подготовката на следващия, когато ги докарали в Колдиез.

Щом ги намери, Килгър разбра, че са решението на един привидно нерешим проблем. Онова, от което организацията се нуждаеше повече от всичко, беше компютър, способен да сведе безкрайните години на механични изчисления до броени часове. С подобен компютър шансовете за бягство щяха да нараснат геометрически.

Соренсен и Краулшавн го бяха уверили, че решението е съвсем просто. Нужно беше да свършат само две неща. Стъпка първа; да измислят отново чипа. С него биха могли да създадат миниатюрен компютър. Стъпка втора: да измислят език, с който въпросният компютър да може да се справя, без да изгаря веригите си.

И сега, когато влезе в огромното помещение, Алекс беше почти сигурен, че вътре се намира отговорът за стъпка първа.

 

 

Когато създадетелите на Колдиез обсъждаха първите планове за катедралата, обърнаха особено внимание на витражите. И много бързо установиха, че това изкуство е изчезнало преди хиляди години. Вярно, че можеха да създадат съответните стъклописи с помощта на модерни технологии, но колкото и да експериментираха, създадените от тях продукти бледнееха в сравнение с великите творби на миналото.

Така че монасите на Колдиез се потопиха в древността, за да открият търсените отговори, и ги откриха в писанията на златаря Ругерус. Грижливо и подробно преписаха методологията му и се отказаха от модерните стъклорежещи лазери заради един инструмент от нагорещено желязо. За да изгладят ръбовете на стъклата, използваха инструмент с жлебове, наречен закалено острие. За оцветяване добавиха в палитрата си от златни и сребърни соли и стрити на прах скъпоценни камъни.

Помещението, в което Алекс въведе Соренсен и Краулшавн, беше една от работилниците, която монасите на Колдиез бяха използвали поколения наред. Беше цялата в прах и задръстена със стотици странни предмети и материали.

Краулшавн зажестикулира възбудено, щом издърпа един брезент и се показаха грижливо подредени плочки дебело стъкло. Той вдигна една и я тикна пред лицето на Килгър. Той обаче го побутна леко настрана и каза:

— Туй е стъкло. Виждал съм какви ли не стъкларии. Какво се е сащисал толкова пернатият, млади Соренсен?

— Казва, че в някои от ранните си компютри струтите са използвали тъкмо стъкло.

Алекс се замисли за момент.

— Да. Става за прототип. Добре е кат’ начало.

Докато двамата продължаваха да ровичкат, той се запита как биха могли да издълбаят стъклото, за да закрепят веригата. Щеше да се наложи да моли крадците да му намерят стъклоразяждащ химикал.

Краулшавн отново зажестикулира възбудено и Килгър видя, че се опитва да измъкне малък цилиндър изпод купчина други цилиндри. Алекс му помогна с тежкогравитационната си сила и успяха да го извадят. Надигнаха капака и Алекс зина. Вътре блещукаха люспици чисто злато.

— Знам си аз! Разтръскай някой калугер и от него ще се посипе злато.

Килгър си беше неосъзнат антиклерикал. Антиклерикализмът му се беше задълбочил още повече, след като двамата със Стен бяха имали вземане-даване с трима архиереи в купа Лупус.

Краулшавн посочи първо люспиците, а след това и стъклото и Алекс се разкикоти. Бяха открили веригата.

След като приключеха, можеше да разполагат с адски тъп компютър, но със сигурност щеше да е адски ценен тъпак.

На преди да успеят да преровят напластените с прахоляк купчини, за да разберат още какви съкровища може да открият сред тях, сякаш всички алармени системи на Хийт се включиха наведнъж.

 

 

Докато се присъедини към Стен до назъбения парапет над затворническия двор, Алекс беше успял да се окопити и дори да се поуспокои. Стен му посочи за какво е цялата пукотевица и всички крясъци.

Двамата проследиха как надзирателите влачат окървавеното тяло на Сен Клер през трите портала към определеното от таанците „наказателно помещение“.

— Коя е? — попита Стен.

— Не знам. Ще разбера. Май още е жива.

Не се наложи да чакат дълго.

Говорителите изпращяха.

— Всички затворници! Внимание. Говори полковник Дерзин. Един от вас е направил опит за бягство. Напълно безуспешен. Както ви заявих, този опит няма да остане ненаказан.

Стен затаи дъх.

— Затворникът ще бъде затворен в карцер за трийсет дни. На минимална храна. Но това не е достатъчно.

— Това е провал — каза Алекс.

— Всички затворници ще бъдат заключени в килиите си за двайсет и четири часа. Тъй като няма да се извършва никаква работа, не се полагат и никакви порциони. Имате десет минути, за да се приберете по килиите. След изтичане на този срок всеки затворник извън килията си ще бъде застрелян.

Говорителите млъкнаха.

Стен и Алекс се спогледаха.

— Мамка му — изруга Алекс. — Шибан филантроп.

— Да — съгласи се Стен, докато двамата бързаха към стаята си. — Все тая. Искам всички да разберат. Следващият герой, който се опита да побегне по този начин, ще остане без крака.

— Ще се погрижа да не стават повече недоразумения, капитане.