Алън Кол, Крис Бънч
Отмъщението на прокълнатите (32)

31.

Танз Суламора построи рибарското си кътче в момент, когато не само все още вярваше в герои, но и си представяше Вечния император като предводител на някаква кикотеща се банда красиви дяволи. Беше създадено с цел да подражава на Императора във всяко отношение.

Императорът обичаше да готви, така че Суламора раболепно преписваше рецептите му и сервираше ястията на приятелите си на пищни гощавки. Само че на вкус всички ястия бяха отвратителни, което лишеният от какъвто и да било вкус Суламора не би могъл да предположи, пък и беше толкова богат и могъщ бизнесмен, че нито един от приятелите му не изпитваше желание да му го съобщи.

Също и риболовът. Императорът беше толкова запален рибар, че в продължение на над триста години беше инвестирал усилия и огромно състояние, за да възстанови един рибен резерват по бреговете на река Умпкуа в древния район Орегон на планетата Земя. Суламора изгради собствен резерват — в много по-малки размери — на доста километри по-нагоре по течението от императорския и се отдаде на въдичарство с огромен ентусиазъм и при пълна липса на рибарски нюх.

Години наред отпразнуваше приключването на поредните изнурителни делови контакти, като се отправяше с огромна патърдия към пущинаците на Орегон, за да си отдъхне край бреговете на своето уединено убежище. След подходящо по продължителност отсъствие се завръщаше и се хвалеше — толкова гръмогласно, че чуваха всички наоколо — колко отпочинал се чувства и че никой не би могъл да опознае собствената си същност достатъчно добре, докато не се пробва да улови някоя хитра сьомга, която се опитва да се измъкне от кукичката му. Онова, което не споделяше с никого, а още по-малко със себе си, беше омразата си към всичко, свързано с рибарството. Още след първия излет започна да наема помагачи, които ловяха сьомгата вместо него, а след втория дори престана да вкусва улова и раздаваше рибата на прислугата и помощниците си.

На всичко отгоре се оказа, че тишината на орегонските гори му действа потискащо. Започна да ненавижда всеки миг, който прекарваше в затънтеното провинциално свърталище, което по подобие на императорското първоначално се състоеше от грубо сковани дървени бараки, за да хармонират с околната среда. На километри не се виждаше нищо освен зеленина и не се чуваше нищо освен бълбукането на реката. Изпитваше отвращение и към уханията на въздуха с неизменната воня на речна тиня, гниеща растителност и оплождащ тичинков прашец. Липсваха му припряната деловитост и острите адреналинови усещания на страха от евентуален неуспех.

Но рибарското убежище не беше нещо, което да захвърли ей така. Не можеше просто да го продаде и да го изостави. Беше убеден, че ще последват безкрайни приказки, дискретни хихикания и рухване на авторитета му. Суламора компенсираше мъките си, като канеше все повече и повече приятели и делови партньори в своето кътче край бреговете на Умпкуа.

Грубите дървени бараки постепенно бяха заменяни с все по-големи и все по-внушителни лъскави метални постройки, натъпкани с жужаща апаратура. Малката площадка за кацане се превърна в просторен частен космодрум, побиращ стотина транспортни средства. А уединеното спокойствие в паузите между напрегнатите делови ангажименти беше изместено от натруфена празничност и изтънчени забавления.

Последните предприети от Суламора промени затвориха кръга. След като преклонението му пред Императора спадна и на негово място се настани разочарованието, резерватът отново стана тихо местенце, където се скрепяваха странни съюзи и се сключваха подмолни сделки. Местенце, където изкуството да се лови риба придоби съвсем различен смисъл.

Суламора се извини, че му се е разхлабила връзката на обувката, за да изостане назад и да пропусне петимата си компаньони да продължат разходката през гората. Оглеждаше ги съсредоточено, подслушваше и преценяваше. Разговорът беше гладък и спокоен. Но Суламора усещаше подмолното напрежение, сякаш всеки изчакваше някой друг да изплюе камъчето, да заговори пръв за проблемите, които засягаха всички, и за тяхното разрешаване. И колкото минаваше времето, толкова по-предпазлив ставаше всеки.

Суламора се опита да преглътне задръстилата гърлото му буца от страх. Ставаше все по-ясно, че тъкмо той трябва да поеме инициативата. Но ако го направеше и се окажеше, че е сбъркал в преценките за компаньоните си, моментално щеше да бъде опозорен, разобличен и накрая…

Личният съвет на Императора приличаше на човек, който страда от затлъстяване: ояден от неспирно хрантутене, но изпитващ ужас да не би следващият банкет да бъде отменен.

За повечето поданици на Империята войната с Таан беше довела до изпитания с исторически измерения. Но за шестимата членове на Съвета това беше време на колосални в исторически аспект придобивки и благоприятни възможности. А след смазващата имперска победа на Дюрер бяха изправени не само пред спиране на кранчето на придобивките, на и пред огромни загуби, тъй като Императорът се нуждаеше от средства да плати сметката за загиналите.

А в настоящия момент първите, към които щеше да насочи вниманието си, бяха шестимата му индустриални магнати: Волмер — масмедии; Малперин — земеделие, химия и фармацевтика (ЗХФ); Ловет — банките; близначките Краа — мини, мелници и леярство; Кайес — изкуствен разум; и накрая Суламора — корабите и търговията.

Суламора се зае със задълженията си на член на Личния императорски съвет с огромно нежелание и скептицизъм. До момента, в който Императорът му предложи назначение в Съвета по време на един смразяващ и многозначителен за Суламора разговор, дори не подозираше за съществуването му. А и самото назначение стана без особен ентусиазъм, след като Суламора се усъмни в стратегията на Императора за справяне с Таан, ако или когато бъде победен.

Императорът възнамеряваше да отстрани правителството и да заличи всяка следа от таанската култура, след което да се заеме с мащабна възстановителна програма. За Суламора това беше абсолютна грешка и малоумие. Всички таанци щяха да страдат. Освен това всички поддръжници на Императора неминуемо трябваше да се откажат от огромните потенциални придобивки. В това нямаше никакъв смисъл и Суламора му го каза, макар и само под формата на предпазлив намек, а не като критика.

Когато се запозна с колегите си от Личния съвет, Суламора не сподели нищо с тях. Ориентираше се пипнешком, изчакваше, измерваше стотици пъти пулса на всеки поотделно и проучваше още по-подробно профилите им с помощта на най-изтъкнатите специалисти в психлабораториите си.

Погледнат отстрани — на което Танз не беше способен, — Личният съвет представляваше странен, но точен портрет на самата Империя: любопитна смесица от енергична инициативност и династичен капитализъм. Погледнат по-отблизо, бе озадачаваща бъркотия от всевъзможни интереси и цели. Постепенно обаче Суламора долови общия пулс.

Волмер беше най-гласовитият в компанията. Обикновено щом останалите започнеха да се въртят около една точка, именно той демонстрираше открита и рязка критичност към най-новата имперска политика, която не одобряваха. Това съвсем не означаваше, че някой — най-малко пък Суламора — му вярва.

Като глава на една от най-старите фамилни династии в Империята, а и като шеф на най-големите новинарски, политпропагандни и рекламни компании в многобройните системи, които съставяха Империята, Волмер беше най-неуязвим от шестимата. Освен това във всевъзможните компании под негово владение се ползваше с репутацията на малко нещо празен бърборко, който окуражава подчинените си да изразяват категорични позиции, когато това му отърва, след което ги хвърля в немилост, щом вятърът смени посоката си. Така или иначе, с проточването на войната и след като дори и на един кръгъл идиот би станало ясно, че Личният съвет всъщност не е нищо повече от куха черупка, Суламора се убеди, че Волмер постепенно се измъква от блатото на собствените си колебания, за да стъпи на по-твърдата почва под краката на колегите си.

Ожесточената, нескрита алчност на близначките Краа беше причина Суламора да ги постави в редичката на съюзниците. Ползваха се със заслужена репутация на корумпирани, порочни, себични създания в бруталния делови свят на големите залози. Двете дами бяха второ поколение мегабогаташи. Баща им беше миньор грубиянин, превърнал едно незначително състояние от Империум X в истинска империя от екзотични и обикновени минерали и цели системи, чиято единствена дейност беше тяхното стриване и претапяне. Навремето беше находчив мъж, чиято дума беше равна на Божия заповед.

Веднага след смъртта му близначките прогониха сътрудниците и консултантите му, чиито икономически врагове пък ги ликвидираха един по един. Близначките Краа обичаха далаверите и рискованите проекти и подлагаха състоянието си на всевъзможни изпитания: от мълниеносно утроено разрастване до почти пълен банкрут. Макар да бяха еднолични, петдесетте години разгулен живот ги бяха превърнали в две съвсем различни на външен вид същества. Едната беше дебела и се тресеше от тлъстини. Другата имаше вид на болна от анорексия, с изпъкнали под нездравата й сивкава кожа кокали. Но външността им беше единствената разлика между тях. Във всяко друго отношение мислеха и действаха по абсолютно един и същи начин, като се правеха, че ту едната, ту другата има тежката дума. Суламора прояви бегъл интерес към собствените им имена и моментално ги забрави. Да бъдат възприемани по различен начин, освен като едно неделимо цяло, беше фатална грешка, която други твърде често допускаха.

Беше изцяло заслуга на Суламора, че ги прецени като най-податливите за манипулиране членове на Съвета. Достатъчно беше да им се обещае подкуп и бяха готови на всичко. Ако се опънеха, бяха прекалено уязвими и лесни за притискане. А и не бяха нужни кой знае какви деликатности.

За разлика от тях, Малперин беше уязвима в едно-единствено отношение. Имаше външни и вътрешни достойнства от изключителна класа. Беше върховният оперативен офицер, имаше академични степени и управленчески опит, натрупан в продължение на три малки вечности. Нямаше никакво значение каква компания е поканена да ръководи — за производство за детски играчки или на свръхсложна електроника. Всичките й таланти бяха напълно равностойни. Тъй като я занимаваха единствено глобалните проблеми, нямаше никакъв усет или интуиция към подробностите. Занимаваха я не нещата, а процесите.

Тъкмо затова Императорът й възложи да оглави ЗХФ, едно от най-ексцентричните, но съдбоносно важни мегакорпорационни образувания. Дори специалист по история на промишлеността доста би се измъчил да открие всички глави на тази многоглава хидра. Достатъчно е да се каже, че ЗХФ възникна вследствие на объркана поредица от сливания — „малки риби“, погълнали по някакъв начин „големи риби“, погълнали цели пасажи, докато най-накрая не се постави колебливото начало на съществуването му. Един скърпен някак си конгломерат, който управляваше милиони и милиони ферми, контролираше огромни цистерни с врящи химикали и газове от всякакво естество и произвеждаше по-голямата част от най-важните хапчета и лекарства в Империята. Компанията беше възникнала сред колосални бизнес сражения, които така и не стихваха. Всеки неин сегмент беше отгледан и възпитан да мрази и да изпитва недоверие към останалите. С избухването на войната ситуацията заплашваше да излезе извън контрол. Във всеки друг момент Вечният император би оставил нещата на самотек. ЗХФ беше обречен на изчезване динозавър. Но докато траеше войната, Императорът не можеше да остави нещата да се развиват в подобна необратима посока. Единственото решение беше настоятелно да препоръча — разбирай „или се оправете, или мрете“ — всевъзможните бордове на директори да се оттеглят от ЗХФ и да назначи върховен оперативен офицер.

След огромни препирни и заплахи беше избрана Малперин. За да укрепи позицията й, Императорът я назначи и в Личния си кабинет. Това щеше да й осигури временен авторитет. Но с постепенното затихване на войната Малперин все по-категорично осъзнаваше, че продължилият прекомерно дълго меден месец със ЗХФ вече изтича. Би било проява на глупост да не си дава сметка, че всеки момент Императорът може, и ще оттегли подкрепата си и ще остави икономическите закономерности да довършат останалото. Малперин не беше глупава. И не й се привиждаше розово бъдеще.

Предпоследният член на Личния съвет беше човекът с парите — Ловет. И той като Волмер произхождаше от голяма семейна династия. Някои Ловет бяха действали като финансови посредници в някои ранни сделки на Вечния император. Най-младата издънка на фамилията Ловет беше енергичен и авантюристичен красавец.

Поради трагично стечение на обстоятелствата беше последният представител на рода, оглавил банковата империя след смъртта на майка си. Беше абсолютно неуправляем, не желаеше да се вслушва в съветите на сътрудниците си и имаше навика да поема големи и излишни рискове. Някои твърдяха, че Императорът го толерира поради неугасваща благодарност към фамилия Ловет. Според други банки „Ловет“ бяха твърде пряко свързани с плановете на Императора, за да им позволи да се сгромолясат, поради което намесата му била продиктувана единствено от користни съображения. И едните, и другите бяха прави. Така историята щеше да отбележи в аналите си, че на еди-коя си дата Ловет е станал най-младия шеф на Имперския монетарен фонд, нестопанска организация, в чийто устав беше записано да бъде банкер на най-бедните системи в Империята. С други думи, зад бляскавата фасада на този пост нямаше никакво съдържание. Суламора се усмихна на себе си, тъй като знаеше, че Ловет току-що беше проумял този факт. За Танз Суламора банкерът беше най-лесен за обработка от цялата компания.

Ако Ловет беше памук, Кайес беше камък. Кайес беше грб’чев, едно от най-печалните творения на боговете на лудостта. Беше високо тънко смътно хуманоидно създание с колосално самомнение и току-що започнало сто двайсет и първата си година. Окраската му беше сребриста с уклон към бяло, освен пурпурната резка напреко на изпъкналото му чело. Когато разговаряше, жестикулираше енергично с крайници, а очите му блясваха от одухотворена интелигентност. Но в покой чертите му се отпускаха, очите опустяваха, а огромната пурпурна резка започваше да пулсира като възпалена рана. Кайес съчетаваше две отделни създания, по-силното с воля да властва и по-слабото с генетично предразположение към самоубийство. Грб’чев бяха резултат от странна форма на симбиоза. Преди това, когато грб’чев били само високи, тънки и много белезникави без никакво червено „родилно петно“ на черепите, расата им не се отличавала с нищо особено, като се изключат огромната глупост и безграничното генетично унаследено доволство. Мозъкът им бил не по-голям от пъпка на върха на гръбначния стълб. Предпочитали един специален плод, който ядели в периода на зрелостта на полените му. Прашецът им бил смъртоносно опасен за всичко, включително за грб’чев. Развили ексцентрична система от носови филтри, покрита със синуси, които постепенно издули главите им, докато най-накрая придобият прекомерни размери.

Развили също така имунна система, непристъпна за каквито и да било вируси или бактерии на техния роден свят, Оставени сами на себе си, грб’чев завинаги биха останали изумително глупави, тънещи в доволство създания, които почти през цялото време се щурат насам-натам, пулят се идиотски, непрекъснато се почесват и непрекъснато дъвчат плодове. Но независимо че природата изобщо не обръщала внимание на глупостта им, доволството им, изглежда, й създавало известни проблеми. Откъм десните кулиси на сцената се появил низш вирус, който си търси дом. Вирус, който можел да се похвали с едно-единствено качество: така да променя протеиновата си обвивка, че да проникне във всяка генетична структура, колкото и да е неуязвима. Обикновено това означавало мигновено заразяване и почти мигновено изчезване на всяка жива форма, в която попадне. Сделка с предизвестен край, тъй че, макар вирусът да се кикотел в своя вирусов рай, не бил нищо друго освен онова, което е — вълк, който си сменя кожата.

Срещата му с грб’чев протекла по-различно. Щом сменял старата обвивка с нова, имунната система на грб’чев издигала нова защита. Накрая вирусът открил свое уютно местенце в синусите, неотдавнашна придобивка в развитието на грб’чев. Мутиращият вирус се сливал с клетките тъкмо в периода на собствената им трансформация. При сливането се образувал нов организъм, състоящ се изцяло от мозъчни клетки, нерви и нервни рецептори, функциониращ заедно с — но отделно от — телесните органи и функции. Освен това мозъчните клетки били по-силни и по-дълготрайни от всички други клетки в тялото. Най-сходни били с раковите клетки. С други думи, били безсмъртни.

След това възникнало съзнанието. А след това и отчаянието. Тъй като грб’чев се оказали съвършени: ефективна енергийна и храносмилателна система. Безпрепятствено придвижване. Способност за лесно копиране на структурата на грб’чев толкова пъти, колкото е необходимо. И перфектен синхронизатор на начало, среда, продължителна старост и кончина. Когато Кайес започна сто двайсет и първата си година, той съзнаваше, че разполага най-много с още пет години съзнателен живот, преди мъчително дългото дегенериране да го превърне във вегетиращо създание, което зяпа глупаво, бърбори нелепици и накрая умира.

Кайес беше убеден, че за своите над стотина години активен живот като зрял индивид е успял да елиминира един по един от своята система всичките седем смъртни гряха. Преди деветдесет години беше завършил бляскаво едно престижно учебно заведение със степен по изкуствен разум и с цяла пачка предложения за работа и двойно по-обемиста пачка с идеи. Пренебрегна предложенията за работа и предпочете самостоятелността. Двайсет и пет години след това беше по-богат, отколкото дори в най-безразсъдните мечти на надареното с най-богатото въображение създание. Беше се прочул и със стотици крупни патенти, които притежаваше лично той, и учредената от него ефективна компания^[1], за да може да патентова и разработва всеки свой каприз в най-причудливи сфери години преди конкурентите си. Наистина го биваше. Но беше високомерен — обаче имаше всички основания да е.

Накрая неприятелите му се съюзиха, хвърлиха пясък в очите му и го лишиха от компанията, състоянието и високомерието му. Кайес изчезна за петнайсетина години и когато се появи отново, беше съвсем друго създание. През цялото това време подробно беше проучвал старите си противници. Докато се запознаваше със слабостите им, се освобождаваше от своите. Качи се отново тихомълком на сцената. Беше съхранил съзидателността и изобретателността си, но ги прикриваше зад партньорства с голям брой участници и посредничещи компании. Малко преди стотния си рожден ден стана собственик на най-огромния съществувал някога конгломерат за компютри, роботи и изкуствен разум. Отново стана знаменитостта, която търсеха заради идеите и прозренията му. Дори се запозна с Вечния император и имаше основания да вярва, че всичко е организирано като среща между двама почти равностойни партньори. Не беше ли тъкмо Кайес едно от първите създания, към което Императорът се обърна за съвет по техническите проблеми, свързани с конфликта с таанците? Не беше ли тъкмо Кайес сред първите назначени в неговия Личен съвет?

След което малко по малко започна да се убеждава, че го използват. След което пък започна да забелязва, че компанията му става все по-зависима от договорите на Императора. През последните няколко години успя да постигне колосално разширяване на дейността си, но си даваше сметка колко крехка е стабилността му. Достатъчно беше Императорът малко да се намръщи, за да се наложи да започне отново всичко отначало. С тази разлика, че при оставащите му пет години това би било невъзможно.

Тази осъзнатата наскоро уязвимост прерасна във фикс идея. Не виждаше никакъв начин да се противопостави. Крахът му се струваше неизбежен, както неспирният ход на биологическия му часовник. След това се отдаде на размишления за Императора. Вечният император. И му стана ясно, че и двете думи в титлата му не са безсъдържателни.

Кайес позна горчивия вкус на завистта. И приблизително в този момент Танз Суламора започна да нашепва това-онова в ухото му.

След Дюрер шепотът беше заместен с все по-открито мърморене и неодобрение. Отначало Суламора се оплакваше единствено от факта, че претоварената програма на Императора не му позволява да се консултира с Личния съвет по повод идеите на членовете му как да се справят с депресията, която със сигурност щеше да настъпи след войната. Останалите не само бяха съгласни, но и събраха кураж да изразят недоволството си, че след незначително малобройните случаи, когато беше изслушал съветите им, Императорът неизменно ги пренебрегваше.

— Вземете мен, да речем — натърти Волмер. — При последния ни разговор с Императора настоятелно намекнах, че незабавно трябва да се заемем да планираме бъдещето си. Една добра пропагандна кампания не се изгражда за ден-два. Необходимо е да предложим послание. Да набележим подходящата аудитория. Да изготвим съответните варианти за различните групи в тази аудитория. И чак тогава да излъчим самото послание по старателно оркестриран начин.

Посланието според Волмер би трябвало да гласи: „Надежда чрез саможертва. Всеки от нас е призован да даде своя дял в общата саможертва в името на добруването на Империята. И на нашите деца. И на децата на нашите деца“.

— Харесва ми — възкликна Ловет: обмисляше някои свои идеи относно лихвени проценти, които да гарантират високи нива на инфлацията, за да се гарантират мерки срещу неочаквана дефлация. — Той какво каза?

Волмер се навъси.

— Попита ме какво възнамерявам да жертвам аз. Каза, че за да свърши работа подобно послание, хората ще искат да видят, че и техните лидери понасят известни страдания… Страдания, ама че противна дума! Саможертва се котира много по високо… Както и да е, казах му направо, че идеята е налудничава. Какво, като ни видят да страдаме? — Той направи широк жест, обхващайки всички свои колеги. — На какво биха могли да се надяват тогава? Цялата идея се сгромолясва.

Никой не възрази.

Всеки от останалите се беше сблъскал с подобна ужасяваща случка. Малперин настояваше за контрол на заплатите без никакъв таван на цените, Краа претендираха за „по-просветени“ закони за замърсяванията и безопасността. Суламора искаше привилегировани митнически наредби за защита на търговската си империя. Колкото до Кайес, той не обелваше нито дума. Известно време останалите недоумяваха, притеснени, че грб’чевът няма желание да се присъедини към комплота. Онова, което не знаеха, беше, че Кайес, с едно огромно изключение, вече се беше сдобил с всичко, което желаеше. И смяташе, че каквото и да му хрумне, е напълно способен да го получи сам, без да се възползва от имперската интервенция. Но все пак съществуваше изключението…^[2]

Проведоха се няколко заседания, преди той да придвижи първата си пионка. Първият ход беше в зоната на царския офицер. А когато заговори, всички затаиха почтително дъх в очакване най-после да изплюе камъчето. Не останаха разочаровани.

— Може би правим лоша услуга на Императора — започна бавно Кайес, сякаш разсъждаваше на глас. — От негова гледна точка може би го обстрелваме с идеи от всички посоки. Толкова много проблеми и идеи са на главата му в момента. Как да предпочете тази или онази, след като не съзира една единна?

Колегите му кимаха съсредоточено, само за да минава времето, докато Кайес свали всички карти.

— Нека да облекчим нещата за него — продължи той. — Трябва да заговорим като един. Да представим последователен възглед. След което да получим властта да осъществим необходимите реформи. С одобрението на Императора, разбира се.

— С одобрението на Императора… разбира се — измърмориха всички.

Онова, което предлагаше Кайес, беше измамно просто. Личният съвет да изиска от Парламента, а след това и от Императора, да бъде учредена една квазиобществена агенция — състояща се от членове на настоящия съвет като първо условие, — която да действа независимо от прищевките, капризите и натиска на групировки със специфични интереси.

Въпросната агенция да разработи дългосрочна икономическа програма, старателно съобразена с условието АМ2 да контролира мощта на имперския кредит, да следи отблизо жизненоважното промишлено и селскостопанско производство, да полага грижи правителството да е единодушно и да бъде изключително нужният контрольор и балансьор между конфронтиращите се възгледи на бизнеса и обществения интерес.

Не възникна никакво възражение. Суламора, който имаше най-директно влияние в Парламента, щеше да свърши необходимото. Първата стъпка щеше да бъде направена изключително предпазливо. Гръбнакът на прокарваната агенция щеше да бъде завоалиран под резолюция за „принципите на парламентаризма“, която, след като бъдеше гласувана, трудно би могла да бъде отменена от Императора, без това да причини голяма дандания. Номерът беше да не дадат възможност на никого — особено на блюдолизците на Императора от задните банки — дори да се досети, че става нещо. Личният съвет реши по-скоро да възвеличи, отколкото да разобличи Цезар. Възвеличаването щеше да бъде поднесено под формата на многословен документ, в който Императорът да се възхвалява за победата му над Таан при Дюрер и да се отправя призив за всеобщоимперска подкрепа на Императора за постигането на окончателна капитулация и т.н. Дори на пръв поглед документът не беше безсъдържателен. Беше формулиран по начин, който да принуди дори колебаещите се, които от известно време създаваха проблеми на Императора, да подкрепят неговия акт. Щом прокараха резолюцията — след което хората на Суламора щяха да направят всичко по силите си, за да гарантират всяка ръка и пипало да се вдигнат при гласуването й — тя щеше да превие гръбнака на неутралните.

Суламора знаеше, че ще успее да осигури подкрепата на Императора. Организира експертите си в една инициативна комисия, която да възложи на Парламента да „оказва всестранна помощ“ на „доблестните усилия“ на Императора. Под прикритието на комисията като алигатор се спотайваше независимата агенция.

Анализаторите на Суламора проучиха документа задълбочено и стигнаха до единодушното заключение, че никой не би могъл да забележи алигатора сред обърканите словоизлияния, които и без това никой нямаше да си даде труда да прочете. Както беше казал един от родоначалниците на Парламента: „Ако всеки иска да разбере за какво точно гласува, никога няма да излезем оттук“. Щом настъпеше решителният момент, Суламора възнамеряваше лично да прочете резолюцията в реч, издържана във високопарна риторика и съчинена от предоставен от Волмер екип. Имаше сто процента гаранции, че ще бъде изпратена с гръмотевични овации.

 

 

Суламора крачеше напред-назад в тясната чакалня и чакаше да го повикат на трибуната. Междувременно репетираше речта наум, като размахваше дясната си ръка във въздуха, за да отмерва ритъма. Една врата изсъска зад гърба му и Суламора се извърна, леко изненадан. Оставаха още пет минути до обявяването. Но вместо масивното веселяшко туловище на парламентарния церемониалмайстор, той се втренчи надолу в дребния тъмнокож мъж със закачен на униформения колан огромен извит нож. Беше гурка, един от личните императорски бодигардове. Гурката поздрави с недотам учтив поклон и му подаде бележка. Беше призовка. Вечният император беше мярнал алигатора.

 

 

Императорът беше образец на непринуденост, вдигнал крака върху античното си бюро, поставил чаша питие пред себе си, друга пред Танз Суламора и бутилката между двете. Дори докато говореше, начесто вземаше чашата, за да отпие и отново да я остави на бюрото. Суламора не пропусна да забележи, че нивото в нея остава едно и също.

— … приветствам добрите ви намерения, Танз — тъкмо казваше Императорът. — И възнамерявам да изкажа личната си благодарност на всеки от членовете на моя кабинет за това, че сте се нагърбили с всички тези тревоги и усилия. Но…

Остави думата да увисне във въздуха, докато отпие поредната глътка. В този момент Суламора вече знаеше, че разговорът ще е от онези, които ще отнесе в гроба си… или поне в мемоарите си.

— Не заставам зад идеята за независима агенция — каза най накрая Императорът. И вдигна учтиво ръка, сякаш Суламора се канеше да възрази… което той никога не би посмял да си позволи. — Знам, че може да ме помислиш за недалновиден, но подобни неща притежават способността да кривват по собствен път. Работата е там, че аз разигравам моноспектакъл. И винаги е било така. И се надявам да си остане. Вие, приятели, говорите за дългосрочна перспектива. Е, принуден съм да ти кажа, че от мястото, на което съм седнал, не се вижда никаква перспектива, която да е достатъчно дългосрочна.

И направи пауза, окуражавайки Суламора да му отговори.

— Не сме имали намерение да се държим непочтително — отговори Суламора. — Но не можем просто да гледаме как един-единствен човек — независимо колко съвършен — се справя сам с всичко. Онова, което предлагаме, сър, е да се възползвате от възможността да разчитате на опита на някои от най-добрите умове под ваше управление.

За момент Императорът си даде вид, че обмисля казаното. След което кимна.

— Добре. Нека го обсъдим, за да проверим дали не греша. Предполагам, всички сме наясно какво ни очаква, щом всичко това приключи. Приеме ли условията ми Таан, изключваме военната машина. И ето ти я насреща светата депресия. Съмнявам се изобщо някога да се е стоварвала отгоре ни депресия с такива размери, за каквито говорим. Да речем, твоите корабостроителници. Те спират. Разполагаме с кораби за десет поколения занапред. Същото важи за всяка друга сфера в икономиката. Ужасът ще е колосален. Ще се разхвърчат безброй оси — и няма да има къде да отидат.

— Имаме идеи, които тъкмо…

— Вече чух за тях — прекъсна го безцеремонно Императорът. — Не става. Искате да вдигна данъчното бреме за АМ2. Но онова, което главите ви, изглежда, не могат да проумеят, е, че ако опразните джобовете на хората, те няма да могат да купуват и малкото, което ще сте в състояние да произведете. Не от войни са се сгромолясвали великите империи в историята, а заради парите или неправилното им управление. Когато войниците си свършат работата, някой трябва да плати набъбналата сметка. По която на всичко отгоре се трупат и лихви. И е по-добре да не допускаш грешката да не я платиш. В противен случай следващия път, когато се наложи да воюваш, хората ще вдигнат многократно цената и лихвата, преди да ти дадат малко пари назаем. Същото важи и за онези, чийто живот излагаме на риск. Ако ги докараме до мизерия, няма да се разчувстват особено, когато отново ги накараме да воюват, колкото и достойна да е каузата, която ще изтъкнем. Лично аз възнамерявам да си затегна колана. Да намаля данъците до мирновременните нива. Един мил. Не повече. И може би след известно време намаление до две трети от мила. По този начин местните правителства могат да заложат на свой данък от четвърт мил, за да изплатят своя дял от цената за тази тъпа война.

— Поне можем да увеличим производството на АМ2 — каза Суламора. — Това ще донесе повече данъци. Освен че ще я поевтини, за да можем да оперираме.

— Със сигурност — продължи Вечният император. — А също така ще обезцени неимоверно кредита. Хората ще се разхождат с ръчни колички от материята, за да си купят чаша бира.

Суламора не знаеше какво е ръчна количка, но схвана смисъла.

— Споменахте бира — възползва се той. — Има начин да направим пари, на който никой няма да се противопостави. Данък върху бирата. Данък върху наркотиците. Данък върху забавленията…

— Някога се наричаше данък „порок“ — отново го прекъсна сухо Императорът. — Поредната тъпа идея. В касапницата между мен и таанците бяха убити и осакатени повече създания, отколкото ми се иска да си представя. Остана една доста мизерна групичка. Та създанията в тази групичка може да не са единодушни по много въпроси, но ако го допуснем, мизерията ще е първият чук, който ще вдигнат. И ще го стоварят върху нашите глави, Танз. Гарантирам ти го. Не. Сега е моментът да ги тласнем към малко повече порок, ако не друго. Много спектакли. И почти безплатни, по дяволите.

Суламора изобщо не можа да схване смисъла на казаното. Императорът се направи, че не забелязва, и продължи:

— Колкото до това хората да са доволни, знаеш, че всички говорим за значителни увеличения на заплатите, нали? А щом искаш да продаваш, ти трябва значително намаление на цените. Всъщност, тъй като повечето мои приятели капиталисти обикновено твърде бавно схващат накъде вървят работите по подобни въпроси, обмислям въвеждането на доста строги законодателни мерки в това отношение.

— Как… как си го представяте въобще? — запелтечи Суламора.

— Много просто. По-малко работна ръка, по-високи заплати. По-ниски цени означава по-висока производителност, която осигурява стоки, които хората могат да си позволят да купят. И големи количества евтин материал, от който да се произвеждат тези стоки. За всеки, който е далновиден, искам да кажа. Да вземем всички тези твои кораби, Танз.

Суламора изпита усещането, че Императорът забива кинжал в ребрата му. Стана му ясно, че възнамерява да му стовари всички тези военни кораби, които много скоро щяха да са съвсем безполезни.

— С минимално преустройство — продължи Императорът — ще разполагаш с огромни количества скрап, който би могъл да ти върши работа като материал за всяко полезно производство.

— Например? — почти прошепна Суламора.

Вечният император повдигна рамене.

— Вече прекаляваш. Имаш си гении по проучване и развитие. Накарай ги да разработят някои нови устройства за готвене, вместо да измъчват бедните хорица. Сигурно е по-лесно. По дяволите, Танз. Колкото повече си мисля за всичко това, разбирам, че става дума за реални възможности. Почти ми се приисква да не ми тежи на гърба тази тъпа служба. Всеки тип с малко мозък, малко пари и много енергия може да натрупа огромно богатство от цялата тази работа.

Суламора не можа да се сдържи да не попита:

— Наистина ли вярвате във всичко това?

— Разбира се, че вярвам — възкликна Императорът. — Поне съм сигурен, че аз бих могъл, макар да си мислиш, че само си приказвам. Факт е, че повечето императори са си го мислели. Навремето имало една кралица. Та тя казвала почти същото на съветниците си. Непрекъснато им повтаряла, че ако по някакъв начин я изритат от трона и я хвърлят на някой пуст бряг без нищо друго освен фустанелите й, скоро отново ще стъпи на крака. Някои от съветниците й й се присмивали зад гърба. Казва се Елизабет. Елизабет Първа. Да си чувал за нея?

Танз Суламора поклати глава. Разбираше, че аудиенцията му е на приключване.

— Трябва да е била голяма работа — добави замислено Императорът. — Според някои историци е била най-големият управник, който се е раждал. Може и да са прави.

През главата на Суламора мина обезпокоителна мисъл. Запита се какво ли е станало със съветниците. Дето й се присмивали. Дали се бяха замисляли, че…

— Естествено била доста експедитивна със секирата — продължи Императорът, сякаш доловил какви мисли безпокоят съзнанието на Суламора.

Корабният магнат се изправи светкавично на крака и едва не бутна чашата си.

— Извинете, сър — заекна той, — но мисля…

— Добре ли си? — попита Императорът и го погледна със странно озадачено изражение.

Може би на Суламора само му се бе сторило така. Поднесе извинения, че изпитва леко неразположение, и след като беше освободен, забърза към вратата. В момента, в който тя се отваряше със съскане, Императорът го повика. Суламора се извърна с усилие и ужас.

— Да, сър?

— Без повече изненади, Танз, разбрано? — каза Императорът. — Не обичам изненадите.

Танз Суламора смотолеви някакво обещание и се отдалечи припряно, като се заричаше да го наруши при първа възможност.

 

 

Продължи да говори, без никой да го прекъсне, почти цял час. Членовете на Личния съвет слушаха във вцепенено безмълвие докато излагаше с пълни подробности разговора си с Императора. Суламора не украсяваше разказа си, тоест не се опитваше да се изкара по-голям храбрец, отколкото беше. Знаеше, че колегите му не са по хиперболите. Интересуваха ги единствено фактите — и получаваха единствено фактите.

След като приключи, известно време никой не каза нищо. Измина цяла вечност, докато всеки попълни белите полета и изчисли личните последици за себе си от онова, което възнамеряваше да направи Вечният император.

Мълчанието наруши Волмер.

— Но… но… става дума за абсолютна катастрофа. Не разбира ли… Боже господи! Трябва да го спрем!

Сякаш собствените му думи го цапардосаха по главата като гумена палка и той се изчерви и отново потъна в мълчание. След необходимата пауза Танз Суламора подхвърли, че може би всички биха се почувствали по-добре от една разходка в гората.

 

 

„Разходка в гората“ беше старинен политически термин, който означаваше „да потърсим споразумение“, така че представител от даден лагер да убеди друг, че двамата трябва да преглътнат някое твърде горчиво лекарство. Или с други думи, беше начин за вземане на изключително трудно решение без натиск от външния свят.

Танз Суламора имаше предвид нещо подобно, когато предложи да се разходят. С тази разлика, че в този случай очевидно вече бяха постигнали споразумение. Беше убеден, че всички знаят какво трябва да се направи, но всеки поотделно се боеше да го предложи пръв. Суламора беше деветдесет процента прав.

Членовете на Съвета изминаха много километри — лъкатушеха между дърветата и от време на време спираха, за да подишат чист въздух или да послушат чуруликането на птиците. И се преструваха, че това ги интересува. Преструваха се, че се наслаждават на простичките неща. Но стомасите на всички се бяха свили като оловни топки. Най-накрая Кайес откри дебата.

— Волмер е прав — каза той. — Не виждам друго решение. Може би то е най-доброто. Този човек очевидно не е наясно с реалността.

Всички кимнаха, облекчени, че най-накрая е казано на глас. Освен Волмер. Беше се вцепенил от страх. Изтърваното от него подхвърляне беше изопачено и превърнато в нещо, с което не желаеше да има нищо общо. Може и да беше помислил, дори може да беше споменал за убийство. Но сега това се стовари върху му като кръвопролитна измяна.

— Какви ги говорите? Боже господи, не искам никакво… Вижте, всички сме адски напрегнати. Не разсъждаваме трезво. Нека да поемем дълбоко дъх и да помислим отново. А? Време е да се прибираме, прав ли съм? Да се заемем с делата си?

Суламора се лепна за него като змия. Прегърна го успокоително през рамото. Потупа го по гърба, разроши косата му и го дръпна малко встрани от останалите.

— Недоразумение… не това имаше предвид… Метафорично казано…

И т.н., и т.н. Волмер поглъщаше думите му като удавник, съгласяваше се, успокояваше се все повече и повече.

Докато го извеждаше, Суламора хвърли поглед през рамо към останалите. Всички го гледаха вторачено. Споразумението беше постигнато. Сделката беше направена.

Суламора се разсмя на някаква глуповата шега, която подхвърли Волмер, и го потупа одобрително по гърба… и си мислеше, че тъкмо това е първата точка, в която трябва да проникне острието.