Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Negotiator, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008 г.)

Издание:

ИК „Емас“ и ИК „Глобус“, 1999

Художник: Борис Драголов, 1999

История

  1. — Добавяне

19.

Инструкциите, които мъжете в дълги кожени палта бяха получили, изискваха операцията да бъде извършена много дискретно. Затова те решиха да изпълнят възложената им задача през почивните дни, когато наоколо нямаше да има много хора. На известно разстояние от една административна сграда в Москва те бяха поставили наблюдателни постове, които им се обадиха по радиостанцията, когато набелязаният обект напусна града в петък вечерта.

Групата за арест чакаше търпеливо на дългия тесен път до завоя на Москва река, само на километър преди отклонението за село Переделкино, където в края на седмицата висшите членове на Централния комитет, най-престижните академици и военачалници почиваха в своите дачи.

Когато съзряха колата, която очакваха, главната машина на групата за арест застана напряко на пътя и го блокира напълно. Летящата с голяма скорост Чайка намали ход, след това спря. Шофьорът и телохранителят — и двамата бяха асове от ГРУ, обучавани в частите Спецназ — нямаха никакъв шанс. От двете страни на пътя наизлязоха мъже с автомати и двамата войника се видяха заобиколени от дула, насочени право в лицата им през прозорците на колата.

Старшият офицер, който бе с цивилни дрехи, се доближи до задната врата, отвори я с един замах и погледна вътре. Човекът на седалката вдигна поглед от досието, което четеше, и го погледна с безразличие, примесено с едва доловимо раздразнение.

— Маршал Козлов? — попита мъжът от КГБ с коженото палто.

— Да.

— Слезте, моля. Не се опитвайте да се съпротивлявате. Заповядайте на вашите войници да сторят същото. Вие сте арестуван.

Снажният маршал промърмори някакво нареждане на шофьора и на телохранителя и слезе от колата. Дъхът му замръзна на ледения въздух. Той се запита кога ли ще може отново да подиша свежия зимен въздух.

Ако изпитваше страх, той не го показваше.

— Ако нямате пълномощия за това, ще отговаряте пред Политбюро, чекисти.

Той използва презрителната руска дума за таен агент.

— Ние действаме по нареждане на Политбюро — отговори агентът от КГБ със задоволство. Той бе от Второ главно управление с чин полковник. В този миг възрастният маршал осъзна, че току-що бе привършил амунициите си за последен път.

 

 

Два дни по-късно, в непрогледната тъмнина преди изгрев слънце, саудитските сили за сигурност безшумно обградиха една скромна частна къща в Рияд. Не съвсем безшумно. Един от тях се препъна в тенекиена кутия и се чу кучешки лай. Един от йеменските домашни прислужници, който вече бе станал, за да свари първото силно черно кафе за деня, погледна навън и отиде да съобщи на господаря си.

Полковник Истърхаус бе получил много добро обучение във въздушнопреносимите части на САЩ. Той познаваше също така и своята Саудитска Арабия и знаеше, че рискът да бъде предаден от някой от заговорниците никога не бе за пренебрегване. Беше взел надеждни предпазни мерки и бе винаги нащрек. Преди големият дървен портал, водещ към двора, да бъде разбит на трески и двамата му йеменски телохранители да загинат за него, той вече бе поел по своя път, който щеше да му спести мъките, които знаеше, че го очакват. Като се втурнаха нагоре по стълбите към жилищните помещения на горния етаж, полицаите от службата за сигурност чуха единичен изстрел. Те го намериха проснат по лице в неговия кабинет — просторна стая, обзаведена по арабски с изящен вкус. Кръвта му шуртеше и съсипваше една красива каштанска рогозка. Полковникът, водещ групата за арест, огледа стаята. Погледът му попадна на една дума, която съставляваше основния мотив на пъстрото копринено перде зад бюрото. Тя гласеше на арабски „Insh’ Allah“ — „Ако такава е волята на Аллах“.

 

 

На следващия ден самият Филип Кели поведе групата от ФБР, която обгради имението в подножието на Хил Кънтри, извън Остин. Сайръс Милър лично го посрещна и го прие учтиво. Прочетоха му правата. Когато му съобщиха, че е арестуван, той започна да отправя гръмогласни молитви, с които искрено призоваваше своя личен Приятел да стовари божественото си отмъщение върху идолопоклонниците и антихристите, които очевидно не можели да разберат волята на Всемогъщия, така ясно изразена чрез действията на избрания от него наместник на земята.

Кевин Браун ръководеше групата, която почти в същата минута арестува Мелвин Сканлън в неговата къща-палат в предградията на Хюстън. Други групи на ФБР посетиха Питър Мойр в Далас и потърсиха да арестуват Бен Салкинд в Пало Алто и Лайънъл Коб в Пасадена. Дали бе подушил нещо или бе чиста случайност, но се оказа, че Салкинд бе отлетял предишния ден за Мексико Сити. В часа, определен за неговото арестуване, Коб трябваше да бъде на своето работно място в офиса си. Тази сутрин обаче едно главоболие, причинено от настинка, го бе задържало вкъщи. Това бе една от онези случайности, които провалят и най-добре планираните акции. Полицаите и военните ги познават добре. Една вярна нему секретарка му позвъни веднага щом групата от ФБР отпраши към дома му. Той стана от леглото, целуна съпругата си и децата и отиде в гаража, който бе долепен до къщата му. Агентите от ФБР го намериха там двадесет минути по-късно.

 

 

Четири дни по-късно президентът Джон Кормак влезе в залата на Кабинета и зае мястото си в центъра — мястото, запазено за ръководителя на изпълнителната власт. Ядрото от министрите и съветниците на Кабинета бяха вече заели места от двете му страни. Те забелязаха, че стойката му бе изправена, главата вдигната високо, а погледът — прояснен.

От другата страна на масата срещу него бяха Лий Алегзандър и Дейвид Вайнтрауб от ЦРУ. До тях седяха Дон Едмъндс, Филип Кели и Кевин Браун от ФБР. Джон Кормак им кимна, докато сядаше.

— Докладвайте, ако обичате, господа.

Кевин Браун заговори пръв, след като директорът му го подкани с поглед.

— Господин президент. В хижата във Върмонт намерихме пушка Армълайт и автоматичен пистолет Колт, калибър 0,45, както бе описано. Заедно с телата на Ървинг Мос и Дънкан МакКрей, и двамата бивши служители на ЦРУ. Труповете им са идентифицирани.

Дейвид Вайнтрауб кимна, съгласявайки се с казаното.

— Изпитахме Колта в Куонтико. Белгийската полиция ни изпрати увеличени снимки на следите, оставени от Колт, калибър четиридесет и пет, върху тапицерията на седалката на едно виенско колело във Вавър. Всичко съвпада — с този Колт е бил убит наемникът Марше или още Лефорт. Холандската полиция е намерила куршум в дърворезбата на една стара бъчва в избата под един бар в Ден Бош. Макар и малко позаличени, попаденията са били все още видими. Същият Колт, калибър четиридесет и пет. И накрая, парижката полиция е извадила шест напълно запазени куршума от мазилката върху стените на един бар на Пасаж дьо Вотрен. Идентифицирахме ги, че са били изстреляни от Армълайта. И двете оръжия са били закупени под фалшиво име от един оръжеен магазин в Галвестън. Собственикът е разпознал Ървинг Мос от неговата снимка и го е идентифицирал като човека, който ги бил купил.

— Значи всичко се потвърждава.

— Да, господин президент.

— Мистър Вайнтрауб?

— Съжалявам, но ще трябва да потвърдя, че Дънкан МакКрей наистина е бил вербуван в Централна Америка по препоръка на Ървинг Мос. Той е бил използван там като куриер в продължение на две години, след това е доведен в Америка и изпратен за обучение в Кемп Пиъри. След уволнението на Мос всички негови протежета е трябвало да бъдат проверени. Това не е било извършено. Пропуск. Съжалявам.

— По това време вие не сте били заместник-директор по оперативната част, мистър Вайнтрауб. Моля, продължете.

— Благодаря ви, господин президент. Успяхме да набавим достатъчно информация от… източници, за да получим потвърждение на това, което резидентът на КГБ в Ню Йорк ни каза неофициално. Маршал Козлов е бил задържан, с цел да бъде разпитан във връзка с доставката на колана, който уби вашия син. Официалната версия е, че той е подал оставка по здравословни причини.

— Как смятате, дали той ще признае?

— В Лефортово, сър, КГБ си знае работата — увери го Вайнтрауб.

— Мистър Кели?

— Някои неща, господин президент, никога не ще бъдат доказани. Няма никаква следа от тялото на Доминик Орсини, но корсиканската полиция е открила, че два заряда сачми наистина са били изстреляни към задната спалня над един бар в Кастелбланк. Пистолетът Смит енд Уесън, който бяхме дали на специален агент Самървил, трябва да се сметне изгубен завинаги в реката Прунели. Но всичко, което е доказуемо, вече е доказано. От начало до край. Ръкописът е точен до най-малката подробност, сър.

— А хората от така наречената Петорка от Аламо?

— Задържали сме трима от тях, господин президент. Почти сигурно е, че Сайръс Милър никога не ще бъде изправен пред съда. Смятат го за клинично луд. Мелвил Сканлън е признал всичко, включително и подробностите за друг заговор, целящ свалянето на монархията в Саудитска Арабия. Смятам, че Държавният департамент вече се е погрижил за тази страна на нещата.

— Да. Саудитското правителство е информирано и е взело съответните мерки. А другите от така наречената Петорка от Аламо?

— Салкинд изглежда е изчезнал, смятаме, че е в Южна Америка. Коб бе намерен в собствения му гараж, където се обесил. Мойр потвърждава всичко от признанията на Сканлън.

— И няма нито една подробност, която да не се потвърждава, мистър Кели?

— Не успяхме да открием такава, господин президент. През времето, с което разполагахме, ние проверихме всичко в ръкописа на мистър Куин. Имена, дати, часове, места, наети коли, самолетни билети, наети апартаменти, хотелски резервации, използвани превозни средства, оръжия — с една дума, всичко. Полицията и имиграционните власти в Ирландия, Англия, Белгия, Холандия и Франция ни изпратиха пълни справки. Всичко съвпада.

Президентът Кормак хвърли един кратък поглед към празния стол от своята страна на масата.

— А… моят бивш колега?

Директорът на ФБР кимна на Филип Кели.

— В последните три страници от този ръкопис се твърди, че през въпросната нощ двамата са провели разговор, за който няма потвърждение, господин президент. Все още не сме намерили и следа от Куин. Проверихме обаче персонала на къщата в Джорджтаун. Щатният шофьор е бил освободен и изпратен вкъщи под претекст, че колата няма да се използва същата нощ. Двама души от персонала си спомнили, че някъде към един и половина през нощта са били събудени от шума на отварящите се врати на гаража. Един от тях погледнал навън и видял колата да заминава надолу по улицата. Помислил, че може да е кражба и отишъл да събуди господаря си. Него го нямало — бил заминал с колата. Проверихме всичките ценни книжа в многобройните му скрити фондове. Става въпрос за огромни вложения в няколко концерна от отбранителната промишленост, чийто акции без съмнение щяха силно да паднат след ратифицирането на Нантъкетския договор. Това, което Куин твърди, е вярно. А що се отнася до онова, което човекът е казал, ние никога няма да го узнаем със сигурност. Просто се чудя дали да се вярва на Куин или не.

— В такъв случай аз му вярвам, господа, наистина му вярвам. Отменете, моля, акцията за неговото издирване. Това е заповед на президента. Благодаря за усилията, които сте положили.

Той излезе през вратата срещу камината, прекоси офиса на личната си секретарка, като я помоли да не бъде обезпокояван, влезе в Овалния кабинет и затвори вратата зад себе си.

Седна зад огромното бюро под оцветените в зелено прозорци, дебели десет сантиметра и непроницаеми за куршуми, които гледаха към Роуз Гардън и се облегна назад във високия въртящ се стол. Не бе сядал на това място от седемдесет и три дни.

На бюрото му имаше една снимка поставена в сребърна рамка. Тя беше на Саймън и бе направена в Йейл през есента, преди той да замине за Англия. Тогава той бе на двадесет години. От младежкото му лице лъхаше жизненост, очите му бяха изпълнени с жажда за живот и големи надежди…

Президентът взе снимката с двете си ръце и дълго време се взира в нея. Накрая отвори едно чекмедже вляво от себе си.

— Сбогом, сине — каза той.

Постави снимката с лице надолу в чекмеджето и го затвори. След това натисна един бутон на вътрешната съобщителна уредба.

— Изпратете Крейг Липтън при мен, моля.

Когато неговият секретар, отговарящ за връзките с медиите пристигна, президентът му каза, че иска един час от най-гледаното телевизионно време по главните канали вечерта на следващия ден, за да направи обръщение към нацията.

 

 

Собственичката на пансиона в Александрия със съжаление прие заминаването на своя гост от Канада, мистър Роже Льофевр. Той бе толкова тих и с такива добри обноски, че не й създаваше никакви грижи. За разлика от други, за които не можеше да каже същото.

Вечерта, когато той слезе долу при нея, за да уреди сметката и да се сбогува, тя забеляза, че си е обръснал брадата. Това й хареса — така той изглеждаше много по-млад.

Телевизорът във всекидневната на приземния етаж бе пуснат, както винаги. Високият мъж застана на вратата, за да си вземе сбогом. От екрана един водещ със сериозно лице обяви: „Дами и господа, президентът на Съединените щати“.

— Сигурен ли сте, че не можете да останете още малко? — попита хазайката. — Президентът ще говори. Казват, че бедният човек ще си подава оставката.

— Таксито ме чака отвън — каза Куин. — Трябва да тръгвам.

Екранът светна и на него се появи лицето на президента Кормак. Той седеше уверено зад бюрото си в Овалния кабинет, под големия държавен герб. Малцина го бяха виждали през тези осемдесет дни. Зрителите знаеха, че той изглежда състарен, че лицето му е по-изпито и набръчкано, отколкото преди три месеца. Но от съкрушеното изражение, запечатано на снимката край гроба в Нантъкет, не бе останала и следа. Той седеше изправен и гледаше право в обектива на камерата, установявайки по този начин пряк, макар и електронен контакт с над сто милиона американци и стотици милиони други хора по целия свят, към които речта се препредаваше посредством спътник. В поведението му нямаше нищо, което да говори за умора или поражение. Гласът му бе отмерен, сериозен, но твърд.

— Скъпи мои съотечественици… — започна той.

Куин затвори външната врата и слезе по стъпалата до таксито.

— Летище Дълес — каза той.

Шофьорът се отправи на югозапад по магистралата Хенри Шърли Мемориъл, за да завие надясно към Ривър Търнпайк, а след това наляво към Капитал Белтуей. От двете страни уличните лампи обливаха в светлина коледните украси, във витрините на магазините скачаха безброй Дядо Мразовци със закачени към едното им ухо транзисторни радиоприемници.

След няколко минути той забеляза как няколко шофьора отбиха встрани, спряха край бордюра и се заслушаха в предаването по радиоприемниците си с най-голямо внимание. Много други последваха примера им. По тротоарите хората започнаха да се събират на групички и да се струпват около радиоприемниците. Шофьорът на синьо-бялото такси бе поставил чифт слушалки на ушите си. По едно време, когато бяха поели по Търнпайк, той не се сдържа и извика:

— А стига бе, не мога да повярвам на ушите си.

След това извърна глава назад, като не даваше и пет пари за пътя пред него.

— Да го пусна ли по тонколонките?

— Ще хвана повторението по-късно — каза Куин.

— Бих могъл да отбия, човече.

— Продължавай — каза Куин.

На международното летище Дълес Куин освободи таксито и се отправи през вратата към контролно-пропускателния пункт за пътниците на Бритиш Еъруейз. Повечето пътници в залата, заедно с половината от персонала, бяха наобиколили един телевизор, монтиран в стената. Куин намери само едно момиче зад бюрото за прием на пътници. Тя откъсна очи от екрана на телевизора и прегледа билета, като натисна няколко клавиша на компютъра, за да потвърди пътуването.

— Ще се прекачвате в Лондон за Малага? — попита тя.

— Точно така.

Гласът на Джон Кормак долетя до тях през необичайно смълчаната зала.

— За да унищожат Нантъкетския договор, тези хора са възнамерявали да унищожат първо мен…

Момичето му подаде бордната карта, без да отдели поглед от екрана.

— Мога ли да отида в залата за заминаващи? — попита Куин.

— О… да… разбира се… приятен ден.

След имиграционния контрол имаше чакалня с безмитен бар. Зад бара имаше друг телевизор. Всички пътници се бяха скупчили там, приковали погледи в екрана.

— Тъй като не можеха да се доберат до мен, те отвлякоха моя син, моя единствен и многообичан син и го убиха.

Върху движещата се лента за пътници, която ги отвеждаше към чакащия Боинг в червено-бяло-синята премяна на Бритиш Еъруейз, имаше един човек с транзистор. Никой не говореше. Пред входа на самолета Куин подаде бордния си пропуск на стюарда, който го насочи с жест към първа класа. Куин си позволи лукса да изхарчи и остатъка от парите, дадени му от руснаците. Когато наведе глава, за да влезе в самолета, той чу гласа на президента, който идваше някъде зад него.

— Това е цялата история. Сега всичко е приключило. Затова мога най-отговорно да заявя следното: съотечественици, вие отново имате президент…

Куин седна на мястото до прозореца и сложи предпазния колан. Отказа чаша шампанско и помоли вместо това за чаша червено вино. Взе предложения му брой на „Вашингтон Пост“ и се зачете. Мястото до него остана свободно по време на излитането.

Самолетът Боинг 747 се отлепи от пистата и обърна носа си към Атлантика и Европа. От всички посоки към Куин долиташе развълнуваният шепот на смаяните пътници, които обсъждаха изявлението на президента, продължило почти час. Куин седеше мълчаливо, зачетен във вестника си.

Уводната статия на първа страница съобщаваше за заплануваната реч на президента, която светът току-що бе чул, като уверяваше читателите, че президентът ще използва случая, за да съобщи на света, че се оттегля от поста си.

— Има ли нещо друго, което мога да ви предложа, сър, нещо по-така? — протяжно изрече един меден глас в ухото му.

Той се обърна и се усмихна с облекчение. Сам стоеше на пътеката и се надвеси над него.

— Само себе си, скъпа.

Той сгъна вестника на скута си. На последната страница имаше едно съобщение, което нито един от тях не забеляза. То бе написано на странния език, на който се пишеха заглавията по американските вестници. В него се казваше следното: „КОЛЕДЕН КЪСМЕТ ЗА ВЕТЕРАНИ ОТ ВИЕТНАМ“. Под него с по-малки букви бе добавено още по-неразгадаемото: „БОЛНИЦА ЗА ДВУСТРАННА ПАРАЛИЗА ПОЛУЧАВА $5 млн. ОТ НЕИЗВЕСТНО ЛИЦЕ“.

Сам седна на мястото до пътеката.

— Получих съобщението ви, мистър Куин. Отговорът ми е, да, ще дойда в Испания с вас. И да, ще се омъжа за вас.

— Хубаво — каза той. — Не обичам нерешителността.

— Това място, където живееш… как изглежда?

— Малко селце, малки бели къщурки, малка стара църква, дребен стар свещеник…

— Стига да не е забравил думите на сватбената церемония…

Тя обви ръце около главата му и я притисна към своята в една дълга и страстна целувка. Вестникът се изплъзна от скута му и падна на пода с последната страница нагоре. Една от стюардесите го вдигна, като се усмихваше разбиращо. Тя не забеляза, а дори и да беше, едва ли щеше да й направи някакво впечатление, главната статия на последната страница. Заглавието й гласеше:

ПОГРЕБЕНИЕ В ТЕСЕН КРЪГ НА МИНИСТЪРА НА ФИНАНСИТЕ ХЮБЪРТ РИЙД: НЕРАЗГАДАНА МИСТЕРИЯ НА ЕДНА СРЕДНОЩНА РАЗХОДКА С КОЛА, ЗАВЪРШИЛА НА ДЪНОТО НА ПОТОМАК.
Край
Читателите на „Парламентьорът“ са прочели и: