Фредерик Форсайт
Парламентьорът (2)

Пролог

Сънят изплува отново, точно преди да завали. Той не чу дъжда. Беше се унесъл дълбоко.

Ето го отново сечището, сред гората в Сицилия, високо над Таормина. Той излезе от гората и бавно тръгна към средата на полянката, както се бяха уговорили. В дясната ръка държеше дипломатическо куфарче. В центъра на сечището спря, постави куфарчето на земята, отстъпи назад шест крачки и падна на колене. Както се бяха уговорили. В куфарчето имаше един милиард лири.

Шест седмици бяха необходими, за да се доведат до успешен край преговорите за освобождаването на детето — кратък срок в сравнение с повечето предишни случаи. Понякога имаше преговори, които се влачеха с месеци. Шест седмици подред той седя до експерта от страна на карабинерите — още един сицилианец, но от добрите — и помагаше при съставянето на тактиката. Офицерът от карабинерите говореше през цялото време. Най-сетне освобождаването на дъщерята на миланския бижутер, отвлечена от семейната лятна къща близо до плажа Чефало, бе уредено. Близо един милион щатски долара, след първоначално искане за пет пъти по-голяма сума, но накрая Мафията бе приела тяхното предложение.

От другата страна на сечището се появи един небръснат и грубоват на външен вид мъж, който носеше маска и бе провесил ловджийска пушка с рязана цев през рамо. С едната си ръка той държеше десетгодишното момиченце. То беше босо, изплашено и бледо, но изглеждаше невредимо. Физически, поне. Двамата тръгнаха към него; той виждаше очите на бандита, следящи го зорко през маската, после нещо пробягна в гората зад него.

Мафиотът спря при куфарчето и изръмжа на момичето да не мърда. То се подчини, но погледна към своя спасител с огромни черни очи. Още малко, детенце. Идвам при теб, малката.

Бандитът прерови с ръка пачките с банкноти, за да се увери, че не са го измамили. Високият мъж и момичето се спогледаха. Той й смигна. Тя му отвърна с лека усмивка, пробягала като полъх по лицето й. Бандитът затвори куфарчето и започна да отстъпва към срещуположния край на сечището с лице обърнато към тях. Той бе почти стигнал до дърветата, когато то се случи.

Това не бе карабинерът от Рим, а някой луд от местната полиция. Чуха се пушечни изстрели, бандитът с куфарчето се препъна и падна. Приятелите му, разбира се, бяха заели позиция, скрити в тревата между боровете зад него. Те отвърнаха на стрелбата. За миг в сечището настана ожесточена престрелка. Той изкрещя на италиански „Долу“, но тя или не го чу, или изпадна в паника и понечи да се втурне към него. Както бе коленичил, той скочи на крака и се хвърли напред, за да преодолее двадесетте метра, които ги разделяха. Почти успя. Вече я виждаше близо до себе си, с върха на пръстите си след миг щеше да я докосне, силната му десница, с която щеше да я сграбчи и повали на земята, за да я скрие във високата трева, бе на сантиметри от него. Той виждаше уплахата в огромните й очи, малките бели зъби в устата й викаха за помощ… и след това ярко алената роза, която разцъфна отпред на тънката й памучна рокля. Тя падна на земята сякаш бе ударена с юмрук в гърба. Той си спомни как се бе хвърлил върху нея, за да я покрие с тялото си, докато престрелката утихне и мафиотите избягат през гората. Спомни си как седеше, прегърнал момичето, и люлееше малкото безжизнено телце в ръцете си с лице, обляно в сълзи, и как крещеше на обърканата местна полиция, която поднесе извиненията си твърде късно: „Не, не, Боже Господи, не пак…“