Фредерик Форсайт
Парламентьорът (15)

13.

— Куин, Господ ми е свидетел, че Браун ме принуди да го взема, иначе нямаше да ми разреши да дойда с теб. В случай че нещата загрубеят, каза той.

Куин кимна и зачовърка храната си, която иначе бе превъзходна. Но вече беше изгубил апетит.

— Виж, ти знаеш, че с него не е било стреляно. А и за миг не съм се отделяла от теб след Антверпен.

Тя бе права, разбира се. Въпреки че предната нощ той бе спал в продължение на дванадесет часа — време напълно достатъчно някой да измине с кола разстоянието от Антверпен до Вавър и обратно — мадам Гарние бе споменала, че нейният квартирант е заминал да работи по виенското колело същата сутрин след закуска. Когато той се събуди в шест, Сам бе в леглото при него. Но в Белгия има, разбира се, и телефони.

Сам не се беше добрала до Марше преди него, но някой друг бе сторил това. Браун и неговите хрътки от ФБР? Куин знаеше, че и те също са някъде из Европа, с пълната подкрепа на полицейските сили на съответната държава. Но Браун би искал неговия човек жив, за да може да говори и идентифицира съучастниците си. Може би. Той бутна чинията си встрани.

— Беше дълъг ден — каза той. — Хайде да лягаме.

Но и след това той дълго лежа буден в тъмното, втренчил поглед в тавана. Заспа в полунощ. Бе решил да й повярва.

Те напуснаха хотела сутринта след закуска. Сам пое волана.

— Накъде, о, Повелителю?

— Хамбург — отвърна Куин.

— Хамбург? Какво ще правим в Хамбург?

— Познавам един човек там. — Повече от това той не пожела да каже.

Те отново поеха по магистралите. Отправиха се на юг, за да хванат Е-41 северно от Намюр, продължиха по опънатото като конец шосе на изток, подминаха Лиеж и пресякоха немската граница при Аахен. Мрежата на белгийските магистрали плавно се вля в немските аутобани. След границата Сам зави на север й те навлязоха в необятната по своите размери индустриална зона Рур, заобиколиха Дюселдорф, минаха покрай Дюсбург и Есен и накрая се спуснаха в селскостопанските земи на Долна Саксония.

След три часа Куин я смени на волана и след още два те спряха да похапнат за обяд от апетитните наденички с гарнитура от картофи, с които Вестфалия е прочута, в една от безбройните гостилници, които като гъби никнеха на всеки пет-шест километра по главните пътища на Германия. Вече се свечеряваше, когато те се вляха в потока коли, навлизащ в южните предградия на Хамбург.

Старият пристанищен град на Елба бе същият, както Куин го помнеше. Те намериха малък и безличен, но удобен хотел зад Щайндамтор и се настаниха.

— Не знаех, че владееш и немски — каза Сам, когато стигнаха до тяхната стая.

— Защото никога не си питала — отвърна Куин. Всъщност той бе учил езика самостоятелно преди години, тъй като по времето, когато се подвизаваше бандата терористи Баадер-Майнхоф, а след това и техният наследник — Фракция Червена Армия, отвличанията бяха често срещано явление в Германия. Не бяха редки случаите, когато те завършваха с кръвопролития. На три пъти в края на седемдесетте му се бе налагало да работи по случаи във Федералната република.

Той проведе два телефонни разговора, но научи, че човекът, с когото искаше да говори, ще бъде в офиса си чак на следващата сутрин.

 

 

Генерал Вадим Василиевич Кирпиченко стоеше в преддверието на кабинета и чакаше. Макар и привидно спокоен, той чувстваше известна напрегнатост. Не че човекът, когото искаше да види, бе недосегаем — напротив, репутацията му говореше точно обратното, освен това те се бяха срещали няколко пъти и преди, макар и само по официален повод и на обществени места. Угризенията му идваха от друго място — да мине през главата на шефовете си от КГБ и без да ги уведоми, да помоли за лична среща с Генералния секретар — това бе много рисковано. Ако се разчуеше или той се провалеше, кариерата му щеше да бъде заложена на карта.

От вратата на кабинета се появи един секретар и се спря на прага й.

— Генералният секретар ви очаква, другарю генерал — каза той и отстъпи встрани. След като Кирпиченко влезе, мъжът излезе от стаята и затвори вратата.

Заместник-началникът на Първо главно управление, висшият офицер от разузнаването, отдел „Шпионаж“, тръгна през дългата стая към човека, който седеше зад бюрото в нейния край. Дори Михаил Горбачов да бе озадачен от молбата му за тази среща, нищо не издаваше това. Той поздрави дружески генерала от КГБ, като се обърна към него по малко и бащино име и зачака посетителят да продължи.

— Вие сте получили доклада от нашата лондонска резидентура относно така нареченото доказателство, което англичаните са извадили от трупа на Саймън Кормак.

Това бе по-скоро потвърждение, отколкото въпрос. Кирпиченко знаеше, че Генералният секретар трябва вече да го е видял. Той бе поискал резултатите от лондонската среща веднага щом те пристигнаха. Горбачов кимна леко.

— И вие знаете, другарю Генерален секретар, че нашите колеги от армията отричат предметът от снимката да е част от тяхно оборудване.

Космическите програми на Байконур са към военните. Второ кимване. Кирпиченко започна по същество.

— Преди четири месеца аз представих доклад получен от моя резидент в Белград. Тъй като сметнах, че докладът е от особена важност, на грифа сложих молба да бъде придвижен от другаря председател до този кабинет.

Горбачов застина. Той разбра. Офицерът пред него, въпреки високия си ранг, бе тук без знанието на Крючков. „Надявам се да имате сериозни мотиви за това, другарю генерал“, помисли си той. Лицето му не промени израза си.

— Очаквах да получа инструкции за по-нататъшно разследване на нещата, но нищо не дойде. Случайно ми хрумна мисълта дали въобще сте виждали доклада от август — тогава, в края на краищата, е сезонът на отпуските…

Горбачов си спомни прекъснатата почивка, когато онзи еврейски отцепници бяха пребити от бой в една московска улица пред очите на всичките западни медии.

— Имате ли копие от този доклад у вас, другарю генерал? — попита той тихо.

Кирпиченко извади два сгънати листа от вътрешния джоб на сакото си. Той винаги носеше цивилни дрехи, мразеше униформите.

— Може да няма никаква връзка, другарю Генерален секретар. Надявам се да е така. Но не обичам съвпаденията. Така са ме учили…

Михаил Горбачов прегледа доклада от майор Керкорян в Белград и сбърчи озадачено чело.

— Кои са тези хора? — попита той.

— Петима американски индустриалци. Лицето Милър сме го класифицирали като представител на крайната десница, човек, който ненавижда нашата страна и всичко свързано с нея. Лицето Сканлън е предприемач, това което американците наричат „хаслър“. Останалите трима произвеждат свръхмодерни оръжия за Пентагона. При тези технически познания, които имат в главите си, те никога не би трябвало да се излагат на опасността от евентуален разпит, каквото крие такова посещение в нашата страна.

— Но са били тук? — попита Горбачов. — Тайно, с военен транспорт? И са кацнали в Одеса?

— Точно тук е съвпадението — отговори шефът на шпионажа. — Аз проверих при диспечерите на военновъздушните сили. Когато самолетът „Ан“ е напуснал румънското въздушно пространство и е навлязъл в района на одеската диспечерска служба, той е променил маршрута си, прелетял е над Одеса и се е приземил в Баку.

— Азербайджан? Какво, по дяволите, са правили в Азербайджан?

— В Баку, другарю Генерален секретар, е щабът на Върховното южно командване.

— Но това е свръхсекретна военна база. Какво са правили там?

— Не знам. След приземяването следите им се губят. Прекарали са шестнадесет часа вътре в базата и след това със същия самолет са се върнали в същата въздушна база в Югославия. Не са ходили на лов за глигани, не са били на почивка.

— Нещо друго?

— Едно последно съвпадение. Същия ден маршал Козлов бе на инспектиращо посещение в щаба в Баку. Просто рутинна проверка. Поне така бе оповестено.

Когато той си замина, Михаил Горбачов отмени всички посещения и се замисли над това, което бе научил. Положението беше лошо, много лошо. Всъщност не чак толкова. Имаше и малка компенсация. Неговият противник, твърдоглавият генерал, който ръководеше КГБ, току-що бе направил една много сериозна грешка.

 

 

Лошите новини не се сипеха единствено над Новая площадь, Москва. Те бяха изпълнили луксозния офис на Стийв Пайл, заемащ последния етаж на сградата на банката в Рияд. Полковник Истърхаус сложи писмото от Анди Ланг върху масата.

— Разбирам — каза той.

— За Бога, този малък негодник все още може да ни вкара в голяма беда — запротестира Пайл. — Файловете в компютъра може и да не са тези, за които той говори, но ако не престане да вдига шум за това, може счетоводителите от министерството да поискат да хвърлят един поглед, истински поглед. Преди април. Знам, че всичко това става с одобрението на самия принц Абдул и е за справедлива кауза, но, по дяволите, вие си имате представа що за хора са тези. Да предположим, че той си оттегли подкрепата и каже, че не знае нищо…? Те са способни на това, вие го знаете. Вижте, мисля си дали не трябва да върнете онези пари, да наберете фондовете от някъде другаде…

Светлосините очи на Истърхаус продължаваха да се взират в пустинята. „Положението е много по-лошо, отколкото ти се струва, приятелю“, мислеше си той. Нямаше никакво мълчаливо одобрение от принц Абдул, никакво разрешение от Кралската династия. Освен това половината от парите бяха вече похарчени, дебели пачки банкноти бяха отишли за подготовката на преврата, който щеше един ден да внесе ред и дисциплина — неговия ред и дисциплина — в абсурдната икономика и хаотичните политически структури в целия Близък изток. Той се съмняваше дали Династията на Сауд виждаха нещата по този начин; или пък Държавният департамент.

— Не се тревожи, Стийв — успокои го той. — Ти знаеш кого представлявам тук. Ще се погрижим нещата да се оправят, уверявам те.

Пайл го изпрати, но не можа да се успокои. Дори ЦРУ се забъркваха в каши, спомни си твърде късно той. Ако бе по-схватлив и бе чел по-малко книги, щеше да проумее, че един висш служител на Компанията не може да има чин полковник. В Ленгли не взимаха бивши армейски офицери, но той не знаеше това. Просто се тревожеше.

Като слизаше надолу, Истърхаус осъзна, че ще трябва да се върне за консултация в Щатите. Пък и времето за това бе дошло. Всичко бе на мястото си и цъкаше отмерено като бомба с часовников механизъм. Той дори бе изпреварил графика. Трябваше да даде отчет на покровителите си за ситуацията в момента. Докато е там, ще подметне нещо и за Анди Ланг. Сигурно има начин младежът да бъде купен и убеден да преустанови съпротивата си, поне до април? Той не съзнаваше колко дълбоко се мами.

 

 

— Дитер, дължиш ми услуга и затова ти се обаждам.

Куин седеше със събеседника си в един бар на две пресечки от мястото, където човекът работеше. Събеседникът му изглеждаше притеснен.

— Но, Куин, моля те, постарай се да разбереш. Не става дума за вътрешни разпоредби. Самият федерален закон забранява външни хора да имат достъп до хранилището.

Дитер Луц бе с десет години по-млад от Куин, но се бе замогнал повече и имаше блясъка на преуспял в кариерата си човек. Всъщност той бе старши репортер в екипа на списанието „Дер Шпигел“, най-голямото и престижно списание в Германия за актуална политика.

Но той познаваше и други времена. В началото работеше на свободна практика и с пот на челото изкарваше прехраната си, като и стараеше да бъде с едни гърди пред съперниците си. Точно тогава станаха големите събития. Имаше един случай на отвличане, който дни наред даваше хляб на всички немски вестници. В най-трудния момент от преговорите с похитителите той неволно бе разгласил нещо, което за малко не провали сделката.

Вбесената полиция бе поискала да узнае откъде е изтекла информацията. Отвлеченият бе виден индустриалец, поддръжник на една политическа партия и от Бон оказваха силен натиск върху тях. Куин знаеше кой бе виновен за това, но си замълча. Стореното бе сторено, грешката трябваше да се поправи, затова издаването на един млад репортер, изпълнен с прекален ентусиазъм и също толкова недалновидност, нямаше да помогне на никого.

— Не е необходимо аз да влизам — каза Куин търпеливо. — Ти си вътрешен там. Имаш право да отидеш и да вземеш материала, ако има такъв.

Офисите на „Дер Шпигел“ се намират на улица Брандщвиите, № 19 — малка пресечка, простираща се между Довенфлиит канал и Ост-Вест Щрасе. В подземието на модерния единадесететажен блок тихо си кротува най-голямата „морга“ за вестници в Европа. В него са заведени повече от 18 милиона документа. Прехвърлянето на съдържанието на папките върху компютър бе започнало цяло десетилетие преди този ноемврийски следобед, в който Куин и Луц седнаха да пият бира в бара на Дом Щрасе. Луц въздъхна.

— Добре — каза той. — Как се казва?

— Пол Марше — отвърна Куин. — Белгийски наемник. Сражавал се в Конго от хиляда деветстотин шестдесет и четвърта до хиляда деветстотин шестдесет и осма. Също така и всички общи репортажи от събитията по онова време.

Във файловете на Джулиън Хеймън в Лондон може би имаше нещо за Марше, но тогава Куин не можеше да даде име. След час Луц се върна с една папка.

— Не трябва да давам тези документи на никого — каза той. — Освен това трябва да ги върна преди свечеряване.

— Глупости — дружелюбно отвърна Куин. — Върни се на работа и ела след четири часа. Аз ще бъда тук и ще си ги вземеш обратно.

Луц си отиде. Сам не бе разбрала нищо от разговора им на немски, но сега се наведе към Куин, за да види какво е получил.

— Какво търсиш? — попита тя.

— Искам да видя дали копелдакът е имал някакви приятели, дали въобще е бил близък с някого — отговори Куин и се зачете.

Първата изрезка бе от антверпенски вестник от 1965 година, съдържаща общ очерк за съгражданите им, които се бяха записали да се бият в Конго. В онези дни за Белгия това бе въпрос на прочувствен патриотизъм — историите за въстаниците от племето Симба, които изнасилвали, измъчвали и клали свещеници, монахини, заселници, мисионери, жени и деца — много от тях от Белгия — бяха придали на наемниците, потушили този бунт, ореол на славни герои. Статията бе на фламандски, с прикрепен към нея превод на немски.

Марше, Пол: роден през 1943 в Лиеж, син на баща валонец и майки фламандка — това обяснява френски звучащото име на момчето, израсло в Антверпен. Бащата загинал по време на освобождението ни Белгия през 1944–1945. Майката се завърнала в родния си Антверпен.

Бедно детство, прекарано по пристанищата. Още от ранни юношески години започнали неприятностите с полицията. Низ от леки присъди до пролетта на 1964. Появил се в Конго в Групата на Леопарда на Жак Шрам… Никъде не бе споменато за обвинения в изнасилване. Може би полицията в Антверпен нарочно пазеше мълчание по случая, надявайки се, че един ден той ще се появи и ще бъде арестуван.

Втората изрезка съдържаше мимолетно съобщение. През 1966 той явно е напуснал Шрам и се присъединил към Пети отряд, командван по това време от Джон Петерс, наследил Майк Хоър. В този отряд повечето от наемниците са били южноафриканци — Петерс бързо се беше отървал от английските наемници на Хоър — а фламандският на Марше сигурно му е помогнал да се сработи с африканерите, тъй като техният език, африкаанс, е много близък с фламандския.

В другите две статии се споменаваше за Марше или просто за един огромен белгиец, наричан Големия Пол, който останал да воюва и след разформироването на Пети Отряд и оттеглянето на Петерс и върнал се след това отново при Шрам, тъкмо навреме за бунта през 1967 в Стенливил и дългия поход до Букаву.

Накрая Луц бе приложил пет ксерокопия на страници от класическия труд на Антони Моклер „История на наемниците“, които помогнаха на Куин да възстанови събитията от последните месеци на Марше в Конго.

След окончателното потушаване на въстанието на племето Симба в конгоанската столица бил извършен преврат и генерал Мобуту взел властта. Веднага след това той се опитал да разформирова всички отряди от бели наемници. Пети отряд — групата на англичаните и южноафриканците — се разпуснала доброволно. Шести, под командването на французина Боб Денар, отказали. През юни 1967 те се разбунтували в Стенливил, Денар бил прострелян в главата и евакуиран в Родезия. Жак Шрам поел командването на един смесен отряд, състоящ се от хората, останали след разпускането на Пети отряд, от останалите без лидер наемници от Шести и от собствените му белгийци. Плюс няколкостотин мобилизирани катангийци.

В края на юли, като видели, че не могат да задържат Стенливил, те тръгнали към границата, като ударили напряко през противниковата територия, докато не стигнали Букаву — сенчест курорт на брега на езеро, в миналото любимо място за отдих на белгийците. Там те се окопали.

Издържали три месеца, докато не привършили мунициите си. След това преминали по моста над езерото и навлезли в съседната република Руанда.

Куин знаеше останалото. Въпреки че били без боеприпаси, те хвърлили в ужас правителството на Руанда, което повярвало, че те могат, ако не бъдат усмирени, просто да плячкосат и „изнесат“ цялата страна. Белгийският консул бил сащисан. Много белгийски наемници, случайно или нарочно, били загубили документите си за самоличност. Изтормозеният човечец издал временни белгийски карти за самоличност на имената, които му били казани. Ето как Пол Марше се е превърнал в Пол Лефорт. Човек като тях лесно би могъл да се досети, че тези документи един ден биха могли да се превърнат в официални документи за самоличност, особено ако този Пол Лефорт наистина е живял и загинал някъде надолу по онези места.

На 23 април 1968 два самолета на Червения кръст върнали наемниците окончателно в родината им. Единият самолет излетял директно за Брюксел, с всички белгийци на борда. Всички, с изключение на един. Белгийската общественост се била приготвила да приветства наемниците като герои, но не и полицията. Те проверявали всеки слизащ от самолета и го търсели в списъците за издирвани лица. Марше трябва да е бил взел другия DC-6, който стоварил пътниците си в Пиза, Цюрих и Париж. Двата самолета върнали общо 123-ма европейски и южноафрикански наемници обратно в Европа.

Куин бе убеден, че Марше се е качил на втория самолет, както и в това, че в продължение на двадесет и три години той се е криел, работейки в отдалечени увеселителни паркове, докато не бе ударил часът за последната му мисия в чужбина. В архивите нямаше нищо, което да води към някаква следа. Луц се завърна.

— Още едно последно нещо — каза Куин.

— Не мога — запротестира Луц — В редакцията вече тръгнаха слухове, че пиша статия за историята на наемничеството, а това не е вярно. В момента следя срещата на селскостопанските министри в Общия пазар.

— Трябва да поразшириш кръгозора си — предложи му Куин. — Колко немски наемници са взели участие в бунта в Стенливил, похода към Букаву, обсадата на Букаву и колко са били интернирани в лагера в Руанда?

Луц си водеше записки.

— Вкъщи ме чакат жена и деца, знаеш това, нали?

— Ти си един щастлив човек — отвърна му Куин.

Информацията, която той бе поискал, вече не бе така обширна и Луц се върна от хранилището само след двадесет минути. Този път той остана, докато Куин прочете всичко.

Това, което Луц донесе, бе цялата папка за немските наемници от 1960 година насам. Те бяха десетина. Вилхелм е бил в Конго, при Уотса. Починал от раните си след засадата край пътя към Паулис. Ролф Щайнер е бил в Биафра, но не е ходил в Конго. Сега живеел в Мюнхен. Куин обърна страницата. Зигфрид „Конго“ Мюлер е бил в Конго от началото до края. Починал в Южна Африка през 1983.

Имаше още двама немци от Нюрнберг, адресите бяха дадени, но и двамата бяха напуснали Пети отряд след неговото разформироване, през пролетта на 1967 и не бяха и виждали бунта на Шести отряд в Стенливил през юли. Оставаше, следователно, само един.

Вернер Бернхард е бил в редиците на Пети, но след разформироването му се присъединява към Шрам. Участва в бунта, в похода и обсадата на Букаву — курорта, разположен на брега на езерото. Нямаше даден адрес.

— Къде би могъл да бъде той сега? — попита Куин.

— Щом не е записано, това означава, че е изчезнал — отвърна Луц. — Все пак това е било през хиляда деветстотин шестдесет и осма. Сега сме хиляда деветстотин деветдесет и първа. Той може да е мъртъв… или да е кой знае къде. Хора като него… знаеш… Централна или Южна Америка, Южна Африка…

— Или тук в Германия — подсказа му Куин. Вместо отговор Луц взе телефонния указател на бара. Под името „Бернхард“ имаше четири колонки имена. И това бе само за Хамбург. Във Федералната република има десет провинции, като всяка от тях има по няколко такива указателя.

— Криминално досие? — попита Куин.

— Ако не е регистриран във федералната полиция, ще трябва да преминеш през десет отделни полицейски власти — отговори Луц. — След войната, знаеш, съюзниците бяха така любезни да напишат конституцията ни вместо нас и сега всичко е децентрализирано, за да нямаме никога втори Хитлер. Когато се наложи някой да бъде открит, се получават големи майтапи. Знам, това е част от работата ми, но при човек като този… шансът е много малък. Ако иска да изчезне, ще изчезне и край. Явно го е направил, иначе щеше да даде поне едно интервю през тези двадесет и три години, щеше да се появи в някой вестник. Но не би. Ако бе сторил това, щеше да бъде в архивите ни.

Куин зададе последния си въпрос. Откъде бе родом този Бернхард? Луц прегледа страниците.

— Дортмунд — каза той. — Роден и израснал в Дортмунд. Може би полицията там знае нещичко за него. Но няма да ти кажат нищо. Граждански права, разбираш ли. Тук в Германия ние сме ревностни поддръжници на правата на гражданите.

Куин му благодари й го освободи. Двамата със Сам се спуснаха надолу по улицата, като се оглеждаха за някой по-привлекателен ресторант.

— Накъде ще поемем сега? — попита тя.

— Дортмунд — отвърна той. — Познавам един човек там.

— Скъпи, ти имаш познати навсякъде.

 

 

Един ден в средата на ноември Майкъл Одел остана насаме с президента Кормак в Овалния кабинет. Вицепрезидентът бе шокиран от промяната, настъпила в стария му приятел. Джон Кормак не само че не се беше възстановил след погребението, а сякаш още повече се бе свил вътре в себе си.

Не само външният му вид тревожеше Одел. Президентът бе изгубил способността да се съсредоточава, предишната му решителност бе отслабена. Одел се опита да привлече вниманието му към дневника с деловата програма за седмицата.

— А, да — каза Кормак, като направи неуспешен опит да се съживи. — Нека да погледнем.

Той започна да разглежда страницата за понеделник.

— Джон, днес е вторник — тихо каза Одел.

Когато Кормак запрелиства дневника, Одел видя плътните червени линии, с които президентът бе отменил ангажиментите си. В града пребиваваше държавен глава на страна, член на НАТО и президентът трябваше да го посрещне на поляната пред Белия дом. Нямаше да провежда никакви официални разговори — европеецът бе проявил разбиране — а щеше да направи само едно приветствие и толкова.

Проблемът всъщност не се състоеше в това дали европейският лидер ще влезе в положението на президента или не, а в това дали медиите в Америка щяха да го направят, ако той не се появеше на срещата. Одел се опасяваше, че те могат да разберат истинското състояние на нещата.

— Замести ме, Майкъл — помоли Кормак.

Вицепрезидентът кимна.

— Разбира се — отвърна потиснато той. Това бе десетата отложена среща само за тази седмица. Писмената работа можеше да се поеме от служителите в Белия дом, които се справяха добре — Кормак умело бе подбрал екипа си. Но американският народ облича с голяма власт човека, който е едновременно президент, държавен глава, ръководител на изпълнителната власт, главнокомандващ Въоръжените сили, той е човекът, чийто пръст е на ядреното копче. Но срещу известни задължения от негова страна. Едно от тях е, че народът има право да вижда своя президент, при това колкото се може по-често.

Един час по-късно в залата за кризисни ситуации министърът на правосъдието изрази гласно терзанията на Одел.

— Той не може да седи затворен там цяла вечност — каза Уолтърс.

Одел вече им бе разказал за състоянието, в което беше намерил президента преди час. Присъстваха само основните членове: Одел, Станърд, Уолтърс, Доналдсън, Рийд и Джонсън, плюс доктор Армитидж, когото бяха поканили да присъства като съветник.

— Станал е кожа и кости, въобще не е това, което бе само преди пет седмици. По дяволите! — възкликна Одел.

Слушателите му бяха мрачни и потиснати.

Доктор Армитидж обясни, че президентът Кормак страда от тежка травма вследствие на шока, от която, изглежда, бе безсилен да излезе.

— Какво, по дяволите, означава това, като махнете научните си термини? — изръмжа Одел.

— Това означава — отвърна Армитидж търпеливо, — че президентът е изпаднал в такава дълбока скръб по сина си, че е загубил желание да живее.

Веднага след отвличането на Саймън, докладва психиатърът, президентът получил подобна травма, но не толкова силна. Тогава проблемът бил в напрежението и силното безпокойство, причинени от неведението й тревогата — той не знаеше какво става със сина му, дали е жив или мъртъв, дали е добре или е малтретиран, или кога ще бъде освободен.

С течение на дните напрежението се поуталожило. Той бе научил по заобиколен начин от Куин, че синът му поне е жив. С наближаването на деня на размяната и освобождаването дори малко се посъвзел.

Гибелта на единствения му син, и то по такъв жесток и брутален начин, му подействала като смазващ удар. Твърде вглъбен, за да споделя с близките си и твърде сдържан, за да дава външен израз на чувствата си, той заключил мъката в себе си и се потопил в безкрайна меланхолия, която изсмуквала умствената и душевната му мощ, качествата, които хората наричат воля.

Комитетът слушаше мрачно. Те се надяваха психиатърът да им каже какви мисли витаят в главата на президента. При редките им срещи те и без лекар разбираха в какво състояние се намира той. Човек с потъмнял блуждаещ поглед, уморен до смърт и преждевременно остарял, загубил живец и интерес.

В миналото имаше случаи, когато президенти се бяха разболявали по време на мандата си. Отлично смазаната държавна машина се бе справяла добре. Но случай като сегашния досега не бяха имали. Дори и медиите, които слухтяха и настъпваха от всички страни, не поставяха открито въпроса, но той вече бе в главите на малцината присъстващи. Въпросът бе докога Джон Кормак ще може или трябва да бъде президент.

Бил Уолтърс изслуша безмълвно психиатъра. Четиридесет и четири годишен, той бе най-младият в Кабинета, опитен адвокат с блестяща кариера в една калифорнийска корпорация. Във Вашингтон Джон Кормак го бе назначил за министър на правосъдието, за да използва способностите му в борбата с организираната престъпност, голяма част от която се крие зад фасадата на различни корпорации. Тези, които му се възхищаваха, признаваха, че той може да бъде безмилостен, макар и под върховенството на закона, а враговете му — от които си бе спечелил мнозина — се страхуваха от неговата неумолимост.

Външността му бе приятна за окото, на моменти изглеждаше почти момче с младежките си дрехи и модерната, продухана със сешоар прическа. Зад този чар обаче се криеше студенина и безчувственост. Тези, които бяха водили полемики с него, бяха забелязали единствения признак на емоция, който той проявяваше, когато бе на път да постигне целта си — той преставаше да мига. Тогава втренченият му поглед можеше да докара човек до полуда. След като доктор Армитидж излезе, той наруши тягостното мълчание.

— Положението е такова, господа, че ще трябва сериозно да погледнем към двадесет и петата…

Всички те прекрасно я знаеха, но той бе първият, който напомни за нейното съществуване. Съгласно двадесет и петата поправка вицепрезидентът, съвместно с висшите служители на Кабинета, може в писмена форма да съобщи на председателя на Сената и на говорителя на Камарата на представителите становището си, че президентът не е повече в състояние да изпълнява задълженията и правомощията на своя мандат. Двадесет и пета поправка, параграф четвърти, за да бъдем по-точни.

— Без съмнение си я научил наизуст, Бил — сопна се Одел.

— Спокойно, Майкъл — намеси се Джим Доналдсън. — Бил само я спомена.

— Той сам ще си подаде оставката, преди да се стигне дотам — каза Одел.

— Да — отвърна Уолтърс примирено. — Той може да се откаже от поста си по здравословни причини и ще има пълно основание за това. Тогава ще бъде изпратен със съчувствието и благодарността на цялата нация. От нас ще се иска само да му подхвърлим идеята. Това е всичко.

— Не сега, разбира се — възрази Станърд.

— Правилно, правилно. Има време за това — каза Рийд. — Скръбта ще утихне и той ще се съвземе. Отново ще бъде добрият стар Джон.

— Ами ако не бъде? — попита Бил. Немигащият му поглед прониза лицата на всеки един от присъстващите в стаята. Майкъл Одел се изправи рязко. Зад гърба си той имаше не една битка с политически противници, но от Уолтърс лъхаше студенина, която винаги го бе отблъсквала. Човекът бе въздържател, а ако се съдеше по израза на жена му, той вероятно и любов правеше по учебник.

— Добре, ще го държим под око — каза той. — Засега отлагаме решението. Ясно?

Останалите кимнаха и станаха. Разглеждането на двадесет и петата поправка се отлагаше. Засега.

 

 

Славата си на град на бирата Дортмунд дължеше на съчетанието от нивята на Долна Саксония и Вестфалия, богати на пшеница и ечемик, и кристално чистите води, бликащи от близките възвишения. Всичко това води началото си от 1293 година, когато крал Адолф от Насау дал на гражданите от малкия градец в южна Вестфалия правото сами да варят пиво.

Много по-късно дошли стоманодобивът, банковото дело и търговията. В началото била само бирата и векове наред дортмундци изпивали по-голямата част от нея сами. Индустриалната революция от средата и втората половина на осемнадесети век осигурила и третата съставка, която се добавила към зърното и водата. Това била жаждата на работниците от фабриките, никнещи като гъби из долината на Рур. Завардил входа на долината, откъдето погледът стига чак до извисяващите се комини на Есен, Дюсбург и Дюселдорф на югозапад, Дортмунд служел като мост между житните поля и работниците, търсещи да утолят жаждата си. Основателите на градчето се възползвали от това и градът се превърнал в столица на пивото в Европа.

В този занаят се бяха наложили седем големи пивоварни — Бринкхоф, Кронен, ДАБ, Щифтс, Ритер, Тиер и Мориц. Ханс Мориц бе директор на една от най-малките пивоварни, представител на осмо поколение от стар благороднически род. Но тъй като беше единствен потомък, той бе едноличен господар на цялата своя империя, което го бе направило извънредно богат. Отчасти богатството му, отчасти известността на името му бяха накарали терористите от бандата на Баадер-Майнхоф да отвлекат дъщеря му Ренате. Преди десет години.

Куин и Сам се настаниха в хотел Рьомишер Кайзер в центъра на града и Куин се опита да намери телефонния му номер в указателя, макар че вероятността бе малка. Номерът, разбира се, не фигурираше там. Върху една хотелска бланка той написа писмо, адресира го лично до него, извика такси и помоли да го занесат в управлението на пивоварната.

— Смяташ ли, че приятелят ти е все още тук? — попита Сам.

— Мисля, че да — отвърна Куин. — Освен ако не е заминал в чужбина или не е в някоя от шестте си къщи.

— Той, изглежда, много обича да пътува — отбеляза Сам.

— Да. Така се чувства по-сигурен. Френската Ривиера, Карибските острови, хижата в планината, яхтата…

Той бе прав в предположението си, че вилата на брега на езерото Констанс е продадена. Там бе извършено отвличането.

Имаше и късмет. Те вечеряха, когато извикаха Куин на телефона.

— Хер Куин?

Той позна гласа, дълбок и изискан. Човекът знаеше четири езика, би могъл да стане и концертиращ пианист. Може би е трябвало да стане.

— Хер Мориц. В града ли сте?

— Спомняте ли си моята къща? Би трябвало. Веднъж прекарахте в нея две седмици.

— Да, сър, зная къде е. Не бях сигурен дали все още я държите.

— Същата си е. Ренате я обича, не ми разреши да я сменя с друга. Какво мога да направя за вас?

— Бих желал да се срещнем.

— Утре сутринта в десет и половина, на чашка кафе.

— Ще дойда.

На следващата сутрин те тръгнаха с колата, излязоха от Дортмунд и продължиха на юг по Рурвалд Щрасе, докато огромната индустриално-търговска зона не остана зад тях. Навлязоха в предградието Зибург. Местността стана хълмиста, гори покриха склоновете. Закътани вътре в тях се простираха именията и домовете на богатите.

Къщата на Мориц се намираше в паркова площ от 15 декара, до която се стигаше по тесен път от Хохензибург Щрасе.

Имението бе същинска крепост. Метална ограда опасваше цялото място, порталът беше от високоякостна стомана и с дистанционно управление. Накрая, от един бор наблизо, дискретно надничаше видеокамера. Нечии очи следяха Куин, който слезе от колата и съобщи за пристигането си през стоманената решетка до портала. Две секунди по-късно порталът се отвори, задвижван от електрически двигатели и веднага се затвори след колата.

— Хер Мориц обича уединението — каза Сам.

— Има защо — отвърна Куин.

Той паркира в алея от светлокафяв чакъл пред една бяла къща с гипсови орнаменти, където бяха посрещнати от иконом в униформа, който ги въведе вътре. Ханс Мориц ги прие в елегантна всекидневна, където кафето ги очакваше в каничка от чисто сребро. Косата му бе станала по-бяла, лицето му по-набраздено, откакто Куин го бе видял за последен път, но ръкостискането му бе запазило твърдостта си и усмивката му бе все така тържествена.

Едва се бяха разположили, когато вратата се отвори и една млада жена се спря в колебание на прага й. Лицето на Мориц грейна. Куин се обърна, за да я види.

Нейната хубост бе някак безучастна, а стеснителността й почти я обезличаваше. Двете малки пръстчета на ръцете й бяха наполовина отрязани. „Тя трябва да е на двадесет и пет сега“, припомни си Куин.

— Ренате, котенце, това е Куин. Спомняш ли си го? Не, разбира се, че не.

Мориц стана, отиде до дъщеря си, прошепна няколко думи в ухото й и я целуна по главата. Тя се обърна и напусна стаята. Мориц седна отново. Лицето му не промени изражението си, но неспокойните движения на пръстите издаваха вътрешното му смущение.

— Тя… м-м-м… знаете, не успя да се възстанови напълно. Терапията продължава. Предпочита да стои вкъщи, рядко излиза. Не иска да се омъжва… след това, което онези изроди й сториха.

На рояла „Стайнбек“ имаше снимка на едно палаво четиринадесетгодишно момиче, което караше ски, заливайки се от смях. Това бе една година преди отвличането. Година по-късно Мориц бе открил жена си в гаража, където един маркуч бе изпълнил затвореното купе на колата с изгорели газове. Куин бе в Лондон, когато му съобщиха за случая. Мориц се раздвижи.

— Извинете ме. Какво мога да направя за вас?

— Опитвам се да открия един човек. Роден е в Дортмунд, преди много години. Може да е все още тук, или някъде в Германия. Може да е мъртъв или да е в чужбина. Не зная.

— За това си има служби, специалисти. Разбира се, и аз мога да се ангажирам… — Мориц помисли, че Куин се нуждае от пари, за да организира частно разследване. — Или може да опитате чрез „Адресна служба“.

Куин поклати глава.

— Съмнявам се дали те ще знаят. Почти е сигурно, че той не се има много с властите. Смятам обаче, че полицията може би го държи под око.

Ако законът се съблюдава строго, когато променя местожителството си, немският гражданин е задължен да уведоми за това Службата за адресна регистрация, като им съобщи както стария, така и новия си адрес. Но както в повечето бюрократични системи на теория е едно, а на практика — съвсем друго. Доста често тези, от които полицията и данъчните власти биха се заинтересували по-живо, не са от най-примерните граждани, ревностно съблюдаващи закона.

Куин нахвърли основните моменти от миналото на Вернер Бернхард.

— Ако е все още в Германия, той е в трудоспособна възраст — каза Куин. — Което означава, че освен ако не е променил името си, той има карта за социално осигуряване, плаща данък общ доход или някой друг му го плаща. Поради миналото си той вероятно е имал неприятности с полицията.

Мориц премисляше всичко това.

— Ако не е нарушавал законите — възможно е дори и един бивш наемник да не е извършил нищо противозаконно вътре в Германия — той няма да има досие в полицията — каза той. — Що се отнася до хората от данъчното и социалното осигуряване, те смятат това за вътрешна информация, която по никакъв начин няма да разкрият нито на вас, нито дори и на мен.

— Те биха я дали в случай на запитване от полицията — каза Куин. — Мислех си дали нямате някой и друг приятел в градската или областната полиция.

— А — възкликна Мориц. Само той си знаеше колко много средства бе дарявал за благотворителни мероприятия, организирани от полицията в Дортмунд и провинция Вестфалия. Както във всички страни по света, парите са власт и с тях може да се купи информация. — Дайте ми двадесет и четири часа. Ще ви се обадя.

Той спази точно обещанието си, но тонът му, когато се обади в Рьомишер Кайзер на следващата сутрин след закуска, бе дистанциран, като че ли този, който му беше предал исканата информация, го бе предупредил за нещо.

— Вернер Рихард Бернхард — бавно изрече той, като че ли четеше от записки. — Четиридесет и осем годишен, бивш наемник в Конго. Да, той е жив и е тук в Германия. Работи в личния екип на Хорст Ленцлингер, търговец на оръжие.

— Благодаря ви. Къде бих могъл да намеря хер Ленцлингер?

— Няма да е лесно. Има офис в Бремен, но живее в покрайнините на Олденбург, община Амерланд. И той като мен обича уединените места. Но приликата свършва дотук. Внимавайте с Ленцлингер, хер Куин. Моите източници ми казаха, че независимо от външния си вид на почтен гражданин, той е свързан с престъпния свят.

Той съобщи на Куин двата адреса.

— Благодаря ви — каза Куин като ги записваше.

От другия край на линията настъпи неловко мълчание.

— Едно последно нещо. Съжалявам. Трябва да ви предам съобщение от полицията в Дортмунд. Моля, напуснете Дортмунд. Не се връщайте повече тук. Това е всичко.

Слуховете за ролята на Куин в това, което се бе случило край шосето в Бъкингамшир, бяха вече тръгнали. Не след дълго на много места вратите щяха да се затварят за него.

— Искаш ли да караш? — попита той Сам, когато опаковаха багажа си и напуснаха хотела.

— Разбира се. Накъде?

— Към Бремен.

Тя разучи картата.

— Мили Боже, той се намира на половината път обратно към Хамбург.

— По-точно — на две-трети. Излизаш на Е-37 за Оснабрюк и следваш пътните знаци. Ще останеш очарована.

 

 

Същата вечер полковник Робърт Истърхаус излетя от Джеда за Лондон, направи смяна и продължи полета си директно за Хюстън. Летейки с Боинг над Атлантика, той имаше на разположение цял куп американски вестници и списания.

Три от тях съдържаха статии на една и съща тема, като разсъжденията на авторите им забележително си приличаха. Само дванадесет месеца ги деляха от новите президентски избори през ноември 1992. При нормално развитие на нещата нямаше да се наложи републиканската партия да избира друг кандидат. Президентът Кормак щеше да си осигури без проблеми кандидатурата за втори мандат.

Но събитията през последните шест седмици не бяха обичайни, съобщаваха вестникарите на читателите си — като че ли последните сами не виждаха това. По-надолу те описваха как загубата на единствения му син го травматизирала и сломила волята му.

И тримата автори изброяваха в хронологичен ред примери за липса на концентрация, отложени изказвания и отменени публични изяви през двете седмици след погребението на остров Нантъкет. „Невидимия“ — така един журналист нарече ръководителя на изпълнителната власт.

Заключенията в края на трите статии също бяха сходни. Не би ли било по-удачно ако президентът отстъпи мястото си на вицепрезидента Одел, като по този начин му даде възможност за едногодишно управление, през което да се подготви за преизбиране през ноември 1992?

В края на краищата, разсъждаваха в „Тайм“, основната точка от програмата на Кормак по отношение на външната, отбранителната и икономическата политика — съкращаването на бюджета за отбраната със 100 милиарда долара, придружено от ответно намаление от страна на Съветския съюз — вече се беше провалила.

„Умряла работа“ — така „Нюзуик“ описваше шансовете за ратифициране на договора от Конгреса след коледната ваканция.

Наближаваше полунощ, когато Истърхаус се приземи в Хюстън след дванадесет часа полет и два часа престой в Лондон. Заглавията по вестниците от павилиона на летището в Хюстън бяха отишли още по-далеч — Майкъл Одел е тексасец и ако замести Кормак, за втори път след Джонсън президентът ще бъде от този щат.

Съвещанието с групата от Аламо по график трябваше да трае два дни. Една служебна лимузина закара Истърхаус до Ремингтън, където за него бе запазен апартамент. Преди да си легне, той хвана един от последните информационни бюлетини. Въпросът отново бе поставен на дневен ред.

Полковникът не знаеше за плана „Травис“. Не бе и необходимо. Но това, което той със сигурност знаеше, бе, че една смяна на ръководителя на изпълнителната власт би премахнала последното препятствие по пътя към осъществяването на всичките му мечти — завладяването на Рияд и нефтените полета на Хаза от американския корпус за бързо реагиране, изпратен там от президент, готов на такава стъпка.

Каква случайност, помисли си той, когато сънят го унасяше, каква щастлива случайност.

 

 

На стената на един преустроен склад, до тапицираната му врата от тиково дърво, бе поставена малка месингова табелка, на която пишеше просто „Тор Спедицион АД“. Очевидно Ленцлингер криеше истинската същност на своя бизнес зад фасадата на компания за превози, въпреки че никъде наоколо не се виждаха камиони, нито пък миризма на нафта някога бе попивала в дебелите килими на офисите, уединени на четвъртия етаж пред които Куин се озова.

На външния вход на сградата имаше звънец и домофон, както и в коридора на четвъртия етаж, където те бяха допълнени и от видеокамера, част от вътрешната телевизионна система за охрана. Преустройството на този склад, разположен в странична уличка до старите докове, където реката Везер забавя своя бяг към Северно море, за да оправдае съществуването на стария Бремен, не е било евтино.

Секретарката, която той видя в приемната, бе внушителна. Ако Ленцлингер имаше камиони, тя лесно би ги палила с по един къч.

— Ja, bitte? — попита тя, но изпитателният й поглед ясно говореше, че не тя, а той всъщност е молителят.

— Бих желал, ако е възможно, да говоря с хер Ленцлинглер — каза Куин.

Тя си записа името му и изчезна в тайното светилище, като затвори вратата след себе си. Куин имаше усещането, че огледалото, окачено на стената, разделяща двете стаи, е двойно. Тя се върна след тридесет секунди.

— По каква работа го търсите, хер Куин?

— Бих искал да се срещна с един от служителите на хер Ленцлингер, Вернер Бернхард — отвърна той.

Тя отново влезе вътре. Този път се забави повече от минута. Когато се върна, тя плътно затвори вратата на стаята, водеща към неизвестния й обитател.

— Съжалявам, но хер Ленцлингер е зает и не може да говори с вас — каза тя. Звучеше като окончателно решение.

— Ще почакам — каза Куин.

Тя го изгледа така, сякаш съжаляваше, че навремето не е била достатъчно голяма, за да го натика в концентрационен лагер и изчезна за трети път. Когато се върна на бюрото си, тя не отговори нищо и продължи да пише на машината със съсредоточена злоба.

В приемната се отвори друга врата и от нея изскочи един мъж. Той изглеждаше като подвижен трикрилен гардероб и с успех можеше да се пазари за шофьор на един от камионите. Светлосивият му костюм бе така скроен по мярка, че почти не издаваше грамадата мускули отдолу. Късо подстриганата коса, продухана със сешоар, крем след бръснене и превзетата вежливост също говореха за много пари. Ако се махнеше всичко това, отдолу той си оставаше един обикновен бияч.

— Хер Куин — тихо каза той. — Хер Ленцлингер е зает и не може да ви приеме или да отговаря на въпросите ви.

— Сега в момента, да — съгласи се Куин.

— Нито сега, нито друг път. Моля, вървете си.

Куин имаше усещането, че срещата е приключила. Слезе долу и и отправи през павираната улица към колата, в която Сам го чакаше.

— Не мога да се срещна с него през работно време — каза Куин — Затова ще трябва да го посетя в дома му. Да отидем до Олденбург.

Още едно древно селище, от чието речно пристанище векове наред била въртяна търговия надолу по реката Хюнте. Навремето тук е било седалището на рода на граф Олденбург. Централната част — Старият град — е все още оградена на места от предишната градска стена и от стария ров с вода, образуван от множество свързани един с друг канали.

На улица „Свещения призрак“ Куин намери хотел, какъвто винаги предпочиташе — тиха страноприемница с ограден от стена двор — наречен „Граф фон Олденбург“.

Преди да затворят магазините, той успя да посети един за железария и един за спортни стоки. От една будка купи карта на околността с възможно най-едрия мащаб. След вечеря той хвърли Сам в недоумение, като в продължение на един час в хотелската стая правеше възли на всеки петдесет сантиметра по дължината на въжето, което бе купил от железарията. Завърши, като към края му завърза една абордажна кука с три зъбеца.

— Къде ще се катериш? — попита тя.

— По някое дърво, предполагам — бе всичко, което благоволи да й каже. Тя все още спеше, когато призори той излезе.

Откри имението на Ленцлингер час по-късно. То се намираше точно на запад от града, южно от голямото езеро Бад Цвишенан, между селата Портслоге и Янстрат. Цялата област бе заета от обширна равнина, която продължаваше без нито едно хълмче на запад и пресичаше река Емс, за да навлезе в северна Холандия сто километра по-нататък.

Прорязана от безброй реки и канали, отвеждащи водите от блатистата низина към морето, областта между Олденбург и границата е изпъстрена с букови, дъбови и иглолистни гори.

В миналото укрепено феодално владение, имението на Ленцлингер сега бе скътано между две такива горички в частен парк от двадесетина декара, всичко това заградено от стена, висока два метра и половина.

Облечен от глава до пети в зелен маскировъчен костюм, Куин прекара цялата сутрин легнал върху клона на един мощен дъб в гората от другата страна на пътя към имението. Бе скрил лицето си зад маскировъчна мрежа. С помощта на своя бинокъл с висока разделителна способност той успя да види всичко, което го интересуваше.

Сивокаменната къща и пристройките към нея бяха разположени във формата на буквата „Е“. По-късото крило бе самата къща, състояща се от два етажа и тавански помещения. По-дългото крило, където едно време са се помещавали конюшните, сега беше преустроено в самостоятелни апартаменти за помощния персонал. Куин успя да преброи четирима — един иконом, който същевременно бе и прислужник, готвач и две чистачки. Вниманието му бе привлечено повече от системите за охрана, които бяха многобройни и скъпи.

Ленцлингер бе започнал като млад предприемач в края на петдесетте, като продаваше евтини, останали от войната оръжия на всеки, който отидеше при него. Тъй като нямаше разрешително, сертификатите му за крайния потребител бяха подправени, а и самият той не задаваше никакви въпроси. Това бе епохата на антиколониалните войни и на революциите в Третия свят. Като балансираше по ръба ни закона, той си изкарваше прехраната, но нищо повече.

Големият удар дойде, когато избухна гражданската война в Нигерия. Успя да измами онези от Биафра с повече от половин милион долара — те бяха платили за базуки, но вместо тях получиха чугунени водосточни тръби. Предположението му, че сражавайки се на живот и смърт, те ще бъдат възпрепятствани да дойдат при него, за да си разчистят сметките, се оказа вярно.

В началото на седемдесетте той успя да си набави разрешително за търговия с оръжие — Куин можеше само да гадае колко му е струвало всичко това — което му позволи да снабдява половин дузина воюващи групировки от Африка, Централна Америка и Близкия изток. Освен това той успяваше да направи по някоя и друга „черна“ сделка (много по-изгодни от другите) с ЕТА, ИРА и още няколко като тях. Той купуваше от Чехословакия, Югославия и Северна Корея, които се нуждаеха от твърда валута, и продаваше на тези, които бяха решени на всичко. Докъм 1985 година той преговаряше за доставката на нова военна техника от Северна Корея и за двете страни в ирано-иракската война. Неговите запаси бяха използвани дори от някои правителствени разузнавателни агенции, в случаите, когато те се нуждаеха от оръжие без сертификат за произход за извършване на дирижирани отвън преврати.

Тази кариера го бе направила много богат. Бе му спечелила също така и много врагове. На парите той бе решил да се наслаждава, и неприятелите си — да огорчава.

Всеки един прозорец, на първия и втория етаж, бе с електронни защита. Въпреки че не можеше да види алармените устройства, Куин бе сигурен, че и вратите са надлежно защитени. Това бе вътрешният пръстен. Външният пръстен бе изграден по стената. Тя ограждаше без прекъсване целия имот, като отгоре й имаше два реди бодлива тел. Дърветата вътре в парка бяха окастрени така, че да няма клони, които да се надвесват извън оградата. Имаше и нещо друго, което просветваше в редките лъчи на зимното слънце. Една жица, опъната като струна, вървеше по върха на стената, като бе отделена от нея чрез керамични трупчета. Тя бе под напрежение, свързана към алармената система и реагираше при най-малък допир.

Пространството между стената и къщата бе открито — петдесетина метра в най-тесния участък — и бе обхождано от обективите ни видеокамери и пазено от кучета. Той наблюдаваше как два вързани добермана с намордници получаваха полагаемата им се закуска. Кучкарят бе твърде млад, за да бъде Бернхард.

Куин отбеляза, че в девет без пет към Бремен потегли един Мерцедес 600 с тъмни стъкла. Ходещият трикрилен гардероб настани на задната седалка една загърната с шал фигура, чиято глава бе скрита в кожена шапка и се настани на предната седалка до шофьора. Колата профуча през отворения метален портал и излезе на пътя. Минаха точно под клона, върху който лежеше Куин.

Куин предполагаше, че телохранителите са четирима, може би петима. Шофьорът изглежда бе един от тях, ходещият гардероб — със сигурност. Оставаше кучкарят и вероятно още един вътре в къщата. Бернхард?

Командният пулт на алармената система изглежда бе разположен в една стая на приземния етаж, където пристройката за персонала се съединяваше с къщата. Кучкарят на няколко пъти влезе и излезе оттам, като използваше една малка врата, водеща направо към поляната. Куин предположи, че нощната охрана вероятно може да управлява прожекторите и видеокамерите от стаята, както и да пуска кучетата. До обяд Куин състави плана си, слезе от дървото и се върна в Олденбург.

Със Сам прекараха следобеда в пазаруване — той нае един микробус и разнообразни инструменти, тя довърши покупките от списъка, който той й бе дал.

— Може ли да дойда с теб? — попита тя. — Ще чакам отвън.

— Не. Дори една кола по този затънтен селски път през нощта бие на очи. А две са равни на цяло задръстване.

Той й разказа какво възнамерява да прави.

— Само бъди там, когато се върна — каза й той. — Нещо ми подсказва, че тогава може много да бързам.

В два часа след полунощ той спря пред каменната стена и паркира близо до нея. Камионетката му бе с висок покрив и това му даваше възможност, когато се качеше върху покрива й, да вижда ясно над стената. В случай, че някой любопитко решеше да задава въпроси, отстрани на микробуса с помощта на самозалепваща лента бе изобразен фирменият знак на монтьор на телевизионни антени. Това щеше да обясни и наличието на алуминиевата телескопична стълба, монтирана върху покрива на колата.

Когато главата му се показа над стената, той видя осветените от луната голи дървета в парка, поляната, стигаща до самата къща и мъждукащата светлинка от прозореца на стаята, където бе нощната охрана.

Мястото, което той бе избрал за осъществяването на своя план, бе едно самотно дърво вътре в парка, което се намираше само на два метра и половина от стената. Застана на покрива на камионетката и внимателно завъртя като ласо малката пластмасова кутийка, вързана към края на рибарско влакно. Когато бе набрал достатъчно инерция, той отпусна влакното. Пластмасовата кутийка излетя по лека парабола, влезе в клоните на дървото и започна да пада към земята. След малко рибарското влакно я спря. Куин отпусна влакното дотолкова, че да остави кутийката да се люлее сред клоните на два метра над тревата в парка, след което завърза влакното.

Той запали двигателя и премести безшумно микробуса на около сто метра надолу покрай стената и спря точно срещу стаята на охраната. Отстрани на колата бе монтирал стоманени скоби, нещо, което на сутринта щеше доста да озадачи компанията, която му я бе дала под наем. Куин вкара стълбата в тях, за да може алуминиевата конструкция да мине високо над стената. От последното й стъпало той лесно можеше да скочи напред и да се приземи долу в парка, като избегне бодливата тел и алармената жица. Покатери се по стълбата, завърза спасителното въже към последното й стъпало и зачака. Забеляза тъмната фигура на добермана да пресича с големи скокове едно огряно от луната петно в парка.

Звукът, когато бе включен, бе твърде тих и Куин не можеше да го чуе, но не и кучетата. Той видя как едното от тях се спря, замря и се заслуша, след това се втурна към мястото, където сред клоните черната кутийка се люлееше на найлоновото влакно. Секунди по-късно довтаса и второто куче. Две камери върху стената на къщата се завъртяха, за да ги проследят. Кучетата не се върнаха.

След пет минути тясната врата се отвори и оттам излезе един мъж. Това не бе кучкарят от сутринта, а нощният пазач.

— Лотар, Вотан, какво става? — тихо извика той. Сега и той, и Куин чуха доберманите да ръмжат и яростно да лаят някъде в реда от дървета. Човекът се върна, погледна мониторите, но на тях нищо не се виждаше. Появи се с фенерче, извади пистолет и тръгна към кучетата. Вратата бе оставена отворена.

Като тъмна сянка Куин скочи от върха на стълбата, далеч напред и навътре, след това четири метра надолу. Приземявайки се, той се претърколи като парашутист, изправи се и затича между дърветата към стаята на охраната. След като влезе, той затвори и заключи вратата отвътре. Един бегъл поглед върху мониторите му бе достатъчен, за да види, че пазачът все още се мъчеше да обуздае доберманите на стотина метра от него. В края на краищата човекът щеше да забележи касетофона, който висеше от едно клонче на два метра над земята и бълваше безкраен поток от кучешки лай и ръмжене, карайки разярените добермани да скачат в напразни опити да го достигнат. Цял час бе необходим на Куин, за да приготви този запис в хотелската си стая, за безкраен ужас на останалите гости. Когато пазачът откриеше измамата, щеше да бъде твърде късно.

В стаята на охраната имаше и друга врата, която водеше към къщата. Куин се изкачи по стълбите на етажа, на който се помещаваха спалните. Шест гравирани врати от дъб, всичките от които изглежда водеха към спални помещения. Светлината, която той бе забелязал миналата сутрин призори, сочеше че спалнята на собственика е в дъното. Така и се оказа.

Хорст Ленцлингер се събуди с усещането, че нещо твърдо и болезнено е напъхано в лявото му ухо. След миг нощната лампа до леглото му светна. Вбесен, той изписка веднъж, след това безмълвно зяпна лицето над него. Долната му устна затрепери. Той позна мъжа, посетил офиса му, чието изражение тогава не му хареса. Още по-малко му харесваше сега. Но това, което намираше за най-неприятно, бе дулото на пистолета, вкаран на два сантиметра вътре в ухото му.

— Бернхард — каза мъжът в бойния маскировъчен костюм. — Искам да говоря с Вернер Бернхард. Използвай телефона. Извикай го тук. Сега.

С трепереща ръка Ленцлингер се пресегна към домашния си телефон върху нощната масичка, набра вътрешен номер и от слушалката се чу сънлив глас.

— Вернер — с изтънял гласец каза той, — размърдай си задника и ела тук. Веднага. Да, в моята спалня. Бързо.

Докато чакаха, Ленцлингер наблюдаваше Куин със смесица от страх и неприязън. Върху чаршафите от черна коприна до него спеше едно дребно виетнамско момиче, купено за тази нощ, което изхлипваше от време на време в съня си. Кафявото й тяло, тънко като клечица, наподобяваше кукла. Бернхард пристигна, надянал поло върху пижамата си. Той съзря картината и зяпна сащисан.

Годините му отговаряха на описанието — към петдесетте. Неприятно, бледо лице, жълтеникаво-червена коса, посивяваща отстрани, малки сиви очички.

— Какво става тук, хер Ленцлингер?

— Тук аз задавам въпросите — каза Куин на немски. — Кажи му да отговаря бързо и да казва истината. В противен случай ще ти трябва лъжичка, с която да изгребеш мозъка си от абажура. Хич не ми пука, да знаеш, дръвник такъв. Само това му кажи.

Ленцлингер се подчини. Бернхард кимна.

— Ти си бил в Пети отряд под командването на Джон Петерс?

— Да.

— След това си останал и си участвал в бунта в Стенливил и похода до Букаву и обсадата?

— Да.

— Срещал ли си някога един едър белгиец, който да се казва Пол Марше, известен като „Големия Пол“?

— Да, спомням си го. Дойде при нас от Дванадесети отряд, групата на Шрам. След като улучиха Денар в главата, всички минахме под командването на Шрам. Е, и?

— Разкажи ми за Марше.

— Какво по-точно?

— Всичко. Как изглеждаше той?

— Голям, дори огромен, близо два метра, добър боец, бил е механик по двигатели.

Да, помисли си Куин, някой е трябвало да ремонтира онзи форд Транзит, някой, който разбира от двигатели и заваряване. Значи белгиецът беше механикът.

— Кой бе най-близкият му приятел, от началото до края?

Куин знаеше, че между наемниците, както между полицаите, патрулиращи по двойки, се изгражда здраво бойно другарство. Те си вярват и разчитат един на друг повече от останалите хора, особено когато нещата загрубеят. Бернхард сбърчи чело, като се ровеше из паметта си.

— Да, имаше един, който не се отделяше от него. Бяха се сприятелили, когато Марше бил в Пети отряд. Южноафриканец — те говореха на един и същ език, нали разбирате? Фламандски или Африкаанс.

— Име?

— Преториус. Яни Преториус.

Сърцето на Куин се сви. Южна Африка е толкова далеч, освен това Преториус е често срещано име.

— Какво стана с него? Върна се в Южна Африка? Мъртъв?

— Не, последното, което чух за него бе, че се е установил в Холандия. Всичко бе толкова отдавна. Вижте, не знам къде е той сега. Говоря истината, хер Ленцлингер. Това, което ви казах, научих случайно преди десет години.

— Той наистина не знае повече — запротестира Ленцлингер. — А сега извади това нещо от ухото ми.

Куин знаеше, че нищо повече няма да научи от Бернхард. Той сграбчи отпред пижамата на Ленцлингер и го изкара от леглото.

— Тръгваме към входната врата — каза Куин. — Бавно и спокойно. Бернхард, ръцете върху главата. Тръгваш първи. Ха си мръднал, ха съм пробил на шефа ти още един пъп.

Един след друг заслизаха по тъмните стълби. Когато стигнаха до външната врата, чуха някой да я блъска отвън — кучкарят се мъчеше да влезе вътре.

— Към задния изход — изкомандва Куин.

Те едва бяха изминали половината разстояние до стаята на охраната, когато Куин се блъсна в един дъбов стол, който не бе забелязал, и залитна. Той изпусна Ленцлингер. За миг тантурестият нисък мъж се изстреля към голямата зала, като викаше телохранителите си така, сякаш някой го колеше. Куин халоса Бернхард с пистолета си и го повали на пода, сетне се затича към стаята на охраната и през вратата й — към парка.

Той току-що бе преполовил разстоянието до оградата, когато на вратата зад него се появи Ленцлингер и насъска кучетата след него. Куин се обърна, прицели се в него и натисна веднъж. След това се обърна и продължи да бяга. Чу се вик на болка от търговеца на оръжие, който изчезна обратно в къщата.

Куин натъпка пистолета зад колана си и успя да хване края на спасителното въже, изпреварвайки двата добермана само с десет метра. Когато те скочиха към него, той се залюля към стената, стъпи върху алармената жица отгоре и се стовари върху покрива на камионетката. Цялата къща се разтресе от острия звън на алармената система. Той захвърли стълбата, включи на скорост и се понесе надолу по пътя, преди онези да успеят да организират преследването му.

Както се бяха уговорили, Сам чакаше в колата срещу „Граф фон Олденбург“, взела целия багаж и уредила сметките в хотела. Той изостави камионетката и се прехвърли при нея.

— Давай на запад — каза той. — Шосе Е-22 за Лиер и Холандия.

Хората на Ленцлингер бяха в две коли и имаха радиовръзка както помежду си, така и с къщата в имението. Някой от къщата се бе обадил на най-луксозния хотел в града, „Сити Клъб“, но му бе отговорено, че Куин не е регистриран там. Още десет минути бяха необходими на този човек, за да звънне поред на всички хотели в града, докато не установи накрая, че хер и фрау Куин са напуснали „Граф фон Олденбург“. Но успя все пак да получи общо описание на колата им.

Сам бе излязла от Офенер щрасе и бе поела по околовръстния пръстен 293, когато зад тях се появи сив Мерцедес. Куин се свлече надолу и се сви така, че главата му да бъде под рамката на прозореца. Сам отби от околовръстното шосе и хвана аутобана Е-22. Мерцедесът ги последва.

— Настигат ни — каза тя.

— Карай нормално — изломоти Куин от скривалището си. — Дай им една лъчезарна усмивка и им махни с ръка.

Мерцедесът се изравни с тях. Все още бе тъмно и отвън не можеше да се види вътрешността на форда. Сам обърна глава към тях. Тя не познаваше нито трикрилния гардероб, нито кучкаря от предната сутрин.

Отправи им лъчезарна усмивка и им махна лекичко с ръка. Мъжете я зяпаха безизразно. Изплашените хора, когато бягат, не се усмихват и не махат с ръка. След няколко секунди мерцедесът ускори ход, направи обратен завой на следващата пресечка и се запъти обратно към града. Десет минути по-късно Куин се надигна и седна отново.

— Изглежда, че не си му симпатичен на този хер Ленцлингер — каза Сам.

— Че как да съм му симпатичен? — печално отговори той. — Току-що му гръмнах оная работа.