Фредерик Форсайт
Парламентьорът (13)

11.

Д-р Барнард не пожела да се възползва от услугите на стоте млади полицаи, предложени от полицията на Темз Вали, за претърсване на пътя и тревната ивица край него. Той бе на мнение, че масовите претърсвания дават добри резултати при откриване тялото на убито дете или даже оръжие, с което е извършено убийството, като нож, пистолет или тояга. Но в този случай имаше нужда от умение, търпение и изключителна прецизност. Затова се осланяше единствено на своите обучени специалисти от Фулъм.

Те оградиха площ с диаметър сто метра от мястото на експлозията. В края на краищата се оказа, че е била доста по-голяма от необходимата. Всички улики бяха открити в кръг с диаметър тридесет метра. Буквално на лакти и колене неговите хора пропълзяха всеки сантиметър от определената зона с найлонови торбички и пинсети в ръце.

Всички малки късчета плат и кожа бяха събрани и поставени в торбичките. По някои бяха полепнали косми, телесна тъкан или друга материя. Стръкчетата трева с петна по тях също бяха събрани. Всеки квадратен сантиметър от пътя, канавките и полето наоколо бе претърсен с прецизно настроени детектори за метал. Бяха открити неизбежните за такива случаи пирони, тенекиени кутии, ръждиви винтове, гайки, болтове и даже един разяден от ръжда палешник.

Отделянето и сортирането щеше да бъде извършено по-късно. Прозрачните торбички бяха поставени в осем големи пластмасови кофи за отпадъци и изпратени с хеликоптер в Лондон. Овалното петно в центъра на големия кръг от мястото, където се бе намирал Саймън Кормак в момента на взрива до мястото, където бе спрял да се търкаля, бе обработено особено внимателно. Изминаха четири часа преди тялото да бъде отнесено.

Първо го фотографираха от всички възможни ъгли — отдалеч, по-отблизо и в едър план. Едва когато тревната ивица около тялото бе основно претърсена и остана единствено мястото под него, доктор Барнард разреши там да се стъпва, за да се приближи тялото.

След това до трупа поставиха чувал от плътен найлон с цип, внимателно вдигнаха останките на Саймън Кормак и ги положиха върху него. Загърнаха чувала, затвориха ципа и го сложиха в кош под хеликоптера, който щеше да го транспортира до лабораторията за аутопсия.

Смъртта бе настъпила в Бъкингамшир — едно от трите графства, които влизаха в района на полицейския участък Темз Вали. Стана така, че мъртвият Саймън Кормак се завърна в Оксфорд, в болницата Радклиф, оборудването на която не отстъпва дори и на това в лондонската болница Гай.

От Гай пристигна един приятел и колега на доктор Барнард — човек, който бе работил заедно с главния специалист по експлозивите от Столичната полиция по много случаи, двамата професионалисти се разбираха чудесно. Смятаха ги за екип, въпреки че упражняваха различни професии. Доктор Иън Макдоналд бе патолог, старши консултант в известната лондонска болница, когото често ангажираха от министерството на вътрешните работи по настояване на Скотланд Ярд. Нему бе поверено тялото на Саймън Кормак в Радклиф.

През деня, докато полицейските служители пълзяха из тревата край А-421, между Лондон и Вашингтон се проведоха продължителни консултации относно изявлението, с което трябваше да се излезе пред средствата за масова информация и пред света. Споразумяха се изявлението да бъде направено от Белия дом и незабавно потвърдено от Лондон. То щеше просто да гласи, че размяната е била уговорена в условията на пълна секретност, както са поискали похитителите, че откупът (без да се уточнява сумата) е бил платен и че престъпниците не са удържали на дадената дума. Английските власти, в отговор на анонимно обаждане по телефона, са отишли на съобщеното им място в Бъкингамшир и са намерили Саймън Кормак мъртъв.

Разбира се, съболезнованията на английския монарх, правителство и народ към президента и целия американски народ, бяха безкрайно искрени и дълбоки, а организираното в нечувани мащаби издирване целеше да се идентифицират, открият и арестуват престъпниците.

Сър Хари Мариот твърдо настоя в изречението, което описваше организирането на размяната, да се включат пет допълнителни думи — „между американските власти и похитителите“ — и Белият дом, макар и неохотно, отстъпи.

— Хората от телевизията и пресата живи ще ни одерат — изръмжа Одел.

— Е, вие искахте Куин — каза Филип Кели.

— Всъщност вие настоявахте за Куин — тросна се Одел на Лий Алегзандър и Дейвид Вайнтрауб, които също се намираха в Залата за кризисни ситуации. — Между другото, къде е той сега?

— Задържан е — каза Вайнтрауб. — Англичаните отказаха да го пуснат в посолството, на суверенна американска територия. Хората им от MI5 са наели една вила в Съри. Той е там.

— Е, доста обяснения ще трябва да даде — каза Хюбърт Рийд. — Диамантите изчезнаха, похитителите изчезнаха, а бедното момче е мъртво. Как точно е загинало?

— Англичаните се опитват да установят това — отговори Брад Джонсън. — Според Кевин Браун като че ли е бил поразен от базука, станало е пред очите им, но не са видели нищо, което да прилича на базука. Или е стъпил върху някаква мина.

— Мина на такова затънтено място? — попита Станърд.

— Както ви казах аутопсията ще покаже причината за смъртта.

— Смятам, че след като англичаните приключат с разпитите, трябва да го върнем тук — заяви Кели. — Наложително е да говорим с него.

— Вашият заместник-началник отдел вече се е заел с това — каза Вайнтрауб.

— Ако откаже да дойде, можем ли да го принудим? — попита Бил Уолтърс.

— Да, господин министър, можем — отговори Кели. — Кевин Браун смята, че той може би е замесен по някакъв начин. Не знаем как точно… все още. Но ако издадем заповед за задържането му като важен свидетел, мисля, че англичаните ще го натоварят на самолета.

— Ще изчакаме още двадесет и четири часа, за да видим какво ще направят англичаните — закри заседанието Одел.

Изявлението на Вашингтон бе излъчено в пет часа следобед местно време и разтърси Съединените щати така, както навремето убийството на Боби Кенеди и Мартин Лутър Кинг. Представителите на пресата изпаднаха в бясна ярост заради отказа на Крейг Липтън, правителствения говорител, да отговори на стотиците допълнителни въпроси, които зададоха. Кой бе уговорил откупа? На каква сума възлизаше той? Във вид на какво? Как е бил предаден? От кого? Защо не е бил направен опит да се арестуват похитителите при предаването? Било ли е поставено подслушвателно устройство в пакета с парите? Да не би проследяването на похитителите да е било извършено твърде неумело и те да са убили момчето при бягството си? С каква сериозност са погледнали властите на случая? Обвинява ли Белия дом Скотланд Ярд за станалото? Ако не — защо? Защо изобщо Съединените щати не са оставили случая изцяло в ръцете на Скотланд Ярд? Разполагат ли властите с някакво описание на похитителите? Дали английската полиция е затягала обръча около тях? Въпросите се сипеха един след друг. Крейг Липтън категорично реши да подаде оставка, преди да са го линчували. В Лондон, където времето бе с пет часа напред, реакцията беше подобна. Вечерните телевизионни програми бяха прекъснати, за да се съобщи важната новина, която потресе нацията. Телефонните централи на Скотланд Ярд, министерството на вътрешните работи, Даунинг Стрийт и американското посолство бяха блокирани от безбройните обаждания. На журналистическите екипи, които се канеха да се прибират по домовете си към десет часа вечерта, бе наредено да останат на работа и през нощта, тъй като новите издания трябваше да бъдат готови най-късно до пет часа сутринта. На разсъмване те вече бяха обсадили болницата Радклиф, Гровнър Скуеър, Даунинг Стрийт и Скотланд Ярд. В наети хеликоптери журналистите кръжаха над пустата отсечка между Фени Страдфорд и Бъкингам, за да заснемат асфалта и последните останали прегради и полицейските коли, пристигнали там на зазоряване.

Малко бяха тези, които успяха да заспят. Подтиквани от личното настояване на сър Хари Мариот за максимална бързина, доктор Барнард и неговият екип работиха през цялата нощ. Съдебно-медицинският експерт напусна мястото едва призори, уверен че няма какво повече да се открие. Десетчасовото претърсване превърна тридесетметровия кръг в най-чистия терен в Англия. Всичко събрано вече се намираше в сиви пластмасови контейнери, наредени край стената в лабораторията му. Доктор Барнард и сътрудниците му щяха да прекарат предстоящата нощ над микроскопите.

 

 

Найджъл Крамър прекара нощта в оскъдно обзаведена стая в една крайградска къща от времето на Тюдорите, скрита от пътя зад пояс от дървета, в сърцето на Съри. Въпреки елегантната фасада старата къща бе подходящо оборудвана за провеждане на разпити. Английските тайни служби използваха избените й помещения като център за обучение по такива неортодоксални дисциплини.

Присъстваха също Браун, Колинс и Сеймър, които лично бяха настоявали за това. Крамър не възрази — изричните инструкции на сър Хари бяха да се оказва пълно съдействие на американците — където и когато е възможно. Сведенията, получени от Куин, така или иначе щяха да станат достояние и на двете правителства.

Куин имаше голяма синина от едната страна на брадичката, а върху подутината на тила му бе поставен лейкопласт. Той все още бе по риза, вече мръсна, и панталони. Бяха взели обувките и колана му. По лицето му беше набола брада. Изглеждаше изтощен, но отговаряше на въпросите спокойно и ясно.

Крамър започна от самото начало: защо бе избягал от кенсингтънския апартамент? Куин обясни. Браун щеше да го изпепели с поглед.

— Мистър Куин, имахте ли някакво основание да смятате, че някое лице или група от лица, биха могли да се опитат да се намесят при предаването на откупа, излагайки по този начин на опасност живота на Саймън Кормак?

Найджъл Крамър формулира въпроса си много внимателно.

— Инстинкт — отговори Куин.

— Само инстинкт ли, мистър Куин?

— Мога ли да ви задам един въпрос, мистър Крамър?

— Не обещавам, че ще отговоря.

— Дипломатическото куфарче с диамантите. В него имаше подслушвателно устройство, нали?

Нямаше нужда от отговор. Той се четеше по израженията на четиримата присъстващи в стаята.

— Ако бях отишъл на срещата с това куфарче — каза Куин, — те щяха да го открият и да убият момчето.

— Те и така го убиха, умнико — изръмжа Браун.

— Да, убиха го — каза Куин мрачно. — Признавам, не предполагах, че ще го сторят.

Крамър отново го насочи към момента, когато бе напуснал кенсингтънския апартамент. Разказа им за Марилбоун, за нощта в хотела, за условията, които Зак поставил за срещата и как той едва имал време да стигне на определеното място. За Крамър най-голям интерес представляваше срещата очи в очи с похитителите в изоставената фабрика. Куин му съобщи марката на колата — Волво, както и регистрационния номер; и двамата мъже бяха на мнение, че за срещата са били поставени фалшиви номера, а след това са били заменени с оригиналните. Същото се отнасяше и за стикера за платен пътен данък, залепен на предното стъкло. Похитителите бяха доказали, че са изключително внимателни.

Успя да опише мъжете така, както ги бе видял — с маски и безформени маскировъчни костюми. Единият от тях не се бе появил изобщо — четвъртият, който бе останал в скривалището, готов да убие Саймън Кормак при обаждане по телефона или ако съучастниците му не се появяха до предварително определен час. Описа физиката на двамата мъже, които бе видял прави — Зак и стрелеца. Средни на ръст, нищо особено в телосложението. Това, за жалост, бе всичко.

Той идентифицира Скорпиона и, разбира се, склада на Бабидж. Крамър излезе от стаята, за да се обади по телефона.

Втори екип от съдебно-медицински експерти от Фулъм пристигна в склада на зазоряване и прекара там цялата сутрин. Не можаха да открият нищо, освен малко топче марципан и чифт ясни отпечатъци от автомобилни гуми. По тях щяха да открият изоставеното Волво, но това щеше да стане едва след две седмици.

Особен интерес представляваше къщата, използвана от похитителите. Алеята, която водеше към гаража, бе покрита с чакъл — Куин бе чул хрущене на камъчета — около десет метра от портата до вратата на гаража, оборудвана със система за автоматично отваряне. Гаражът бил свързан с къщата. Мазето под наем било с бетонен под — агентите за продажба и отдаване под наем на недвижимо имущество биха могли да помогнат в това отношение. Що се отнасяше До посоката от Лондон — не знаеше нищо. Първия път се намирал в багажника, втория — върху пода, между седалките на колата. Продължителност на пътуването: час и половина първия път, два часа — втория. Ако са използвали заобиколен маршрут, къщата би могла да се намира навсякъде — в центъра на Лондон или до осемдесет километра в която да е посока от него.

— Не можем да предявим никакво обвинение към него, господин министър — докладва рано следващата сутрин Крамър на сър Хари. — Дори не можем да го задържаме повече. А и, честно казано, не мисля, че е необходимо. Смятам, че не е взел участие в убийството на момчето.

— Е, както изглежда, забъркал е голяма каша — каза сър Хари. Натискът от страна на Даунинг Стрийт за нови улики непрестанно се засилваше.

— Така изглежда — потвърди полицейският служител. — Но ако тези престъпници са искали да убият момчето, а като се замисля сега, те явно са искали, биха могли да направят това по всяко време, преди или след като са получили диамантите, в мазето, по пътя или на някое затънтено място в Йоркшир. А с него и Куин. За мен остава загадка защо са оставили Куин жив и защо първо са пуснали момчето, а едва след това са го убили. Като че ли съзнателно са се стремили да се превърнат в най-омразните и преследвани хора на света.

— Добре тогава — въздъхна министърът на вътрешните работи, — мистър Куин не представлява повече интерес за нас. Американците все още ли не са го пуснали?

— Формално Погледнато, той се намира по свое желание при тях — предпазливо отговори Крамър.

— Е, те могат да му позволят да се завърне в Испания, когато поискат.

Докато разговаряха, Сам Самървил се опитваше да убеди Кевин Браун да й разреши среща с Куин. В елегантната гостна на къщата присъстваха още Колинс и Сеймър.

— Защо, по дяволите, искаш да говориш с него? — попита Браун.

— Той се издъни. Вече е бита карта.

— Вижте — каза тя, — през тези три седмици аз се сближих с него повече от всеки друг. Ако изобщо крие нещо, може би ще успея да го измъкна от него, сър.

Браун все още се колебаеше.

— Няма да навреди — каза Сеймър.

Браун кимна.

— Той е долу. Имаш половин час.

Този следобед Сам Самървил излетя с редовния полет от Хийтроу за Вашингтон, където кацна малко след смрачаване.

 

 

Докато Сам Самървил излиташе от Хийтроу, доктор Барнард седеше в лабораторията си във Фулъм и внимателно оглеждаше няколко парченца от останките, събрани върху лист твърда бяла хартия на масата. Беше много уморен. От спешното повикване, което го бе сварило в малката му къща в Лондон на разсъмване предишния ден, той не бе спрял да работи. Но ако в този късен следобед разтъркваше очи, това бе повече от изненада, отколкото от умора.

Вече знаеше какво е станало, как е станало и какъв е бил резултатът. Химическият анализ на петната по плата и кожата бе установил точните компоненти на експлозива. Степента на обгаряне и силата на взрива му показаха какво количество е било използвано, къде е било поставено и как е било взривено. Имаше, разбира се, и някои липсващи части. Голям брой от тях никога нямаше да бъдат открити, тъй като се бяха изпарили, загубени завинаги, престанали да съществуват. Другите щяха да бъдат извадени от останките на самото тяло и той непрекъснато поддържаше връзка с Иън Макдоналд който все още работеше в Оксфорд. Резултатите от там щяха скоро да пристигнат. Но той знаеше какво лежи на масата, въпреки че за неопитното око то представляваше само купчинка дребни парченца.

Някои от тях бяха части от миниатюрна батерия, с установен произход. Други представляваха останки от изолиран с поливинилхлорид пластмасов корпус, с установен произход. И сплав от изкривен пиринч и останките на това, което някога е представлявало малък, но широкообхватен приемник на радиоимпулси. Нямаше детонатор. Той беше сто процента сигурен, но искаше увереността му да бъде двойно по-голяма. Можеше да се наложи да се върне обратно на пътя и да започне всичко отначало. Един от сътрудниците му подаде глава през вратата.

— Доктор Макдоналд на телефона, от Радклиф.

Патологът също не бе преставал да работи от предишния следобед, работа, която мнозина биха сметнали за ужасно неприятна. За него обаче тя бе изпълнена с повече детективско очарование, отколкото всяка друга, за която би могъл да си помисли. Той живееше за професията си и то до такава степен, че вместо да се ограничава единствено с изследване на останки на жертви на бомбени експлозии, доктор Макдоналд посещаваше достъпните за много тесен кръг хора курсове и лекции по направа на бомби и тяхното обезвреждане, които се провеждаха във форт Халстед. Той искаше да знае не само че търси нещо, а какво точно е то и как изглежда.

Бе започнал с изучаване на снимките, което продължи два часа преди изобщо да докосне трупа. После внимателно свали дрехите. Не се довери на помощник, а извърши всичко сам. Първо свали маратонките, после чорапите. Останалото разряза с тънки ножици. Всяка дреха бе поставяна в отделна торбичка и незабавно изпращана в Лондон, на Барнард. Призори всичко беше във Фулъм.

На голото тяло бяха направени рентгенови снимки от главата до петите. Той ги разглежда в продължение на цял час и успя да преброи четиридесет чужди тела. След това обтри тялото със специална пудра, която свали една дузина трудно забележими с просто око частици, полепнали по кожата. Някои бяха парченца трева и пръски кал, други — не. Втора полицейска кола отнесе зловещите находки.

Направи външен разрез, като диктуваше извършеното на магнетофон с типично за шотландците напевно произношение. Беше започнал аутопсията едва на зазоряване. Първата задача бе да изреже от трупа онази тъкан, която имаше „практическо значение“. В случая това бе цялата средна част на тялото, която бе най-силно пострадала — от най-долни ребра до горната част на таза. В. отделената тъкан се намираха малките частици, останали от двадесетте сантиметра на долната част на гръбначния стълб, които бяха проникнали направо през тялото и коремната стена и се бяха забили отпред в джинсите.

Аутопсията — установяването на причината за смъртта — не го затрудни. Тя бе настъпила вследствие на обширна рана в областта на корема и гръбнака, причинена от експлозия. Но за цялостното заключение бяха необходими повече подробности. Доктор Макдоналд направи нови рентгенови снимки на изрязаната тъкан с много по-голямо увеличение. На тях също откри някои неща, толкова малки, че не можеха да се хванат с пинсети. Най-накрая изрязаната плът и кости бяха потопени в специален ензимен разтвор, докато се получи гъста „супа“ от разложени тъкани и костна маса. След центрофугиране от нея бе отделена последната унция метални частици.

Когато унцията бе готова за изследване, доктор Макдоналд избра най-голямата — тази, която бе забелязал на втората партида рентгенови снимки. Тя бе проникнала дълбоко в парче кост, заедно с което бе попаднала в далака на младежа. Изучава я известно време, подсвирна и позвъни във Фулъм. Барнард вдигна слушалката.

— Иън, радвам се, че се обаждаш. Нещо ново за мен?

— Аха, тук имам нещо, което трябва да видиш. Ако не греша, такова нещо не съм виждал досега. Мисля, че знам какво е, но ми е трудно да повярвам.

— Изпрати го веднага по някоя от патрулните коли — каза Барнард мрачно.

Два часа по-късно те отново разговаряха. Този път бе позвънил Барнард.

— Ако правилно съм отгатнал мислите ти, бил си съвсем прав — каза той. Барнард вече бе повече от сигурен.

— Възможно ли е да е дошло от другаде? — попита Макдоналд.

— Не. Няма начин друг да разполага с него, освен производителите.

— По дяволите! — тихо възкликна патологът.

— Нито дума повече, друже — каза Барнард — Не е възможно да бъркаме. Ще предам доклада си на министъра на вътрешните работи сутринта. Ти ще успееш ли да приготвиш твоя?

Макдоналд погледна часовника си. Тридесет и шест часа откакто го бяха вдигнали от сън. Имаше на разположение още дванадесет.

— Недейте спа! Барнард съня погуби! — перефразира той думите на Макбет. — Добре, ще бъде на бюрото му преди закуска.

Вечерта той предостави тялото, по-точно двете му части, на съдия-следователя на Оксфорд. На следващата сутрин съдия-следователят щеше да проведе разследване за причините на смъртта и да го приключи. Това щеше да му даде възможност да предаде тялото на близките на младежа, в този случай на самия посланик Феъруедър, който бе упълномощен от президента Джон Кормак за това.

 

 

Докато двамата английски учени пишеха докладите си през нощта, Сам Самървил бе приета по нейно настояване от комисията в Залата за кризисни ситуации, разположена под Западното крило. Тя бе отнесла молбата си до самия директор на Бюрото и той, след като телефонира на вицепрезидента Одел, се съгласи да я вземе със себе си.

Когато влезе в залата, всички вече бяха седнали. Отсъстваше само Дейвид Вайнтрауб, който се намираше в Токио за разговори със своя колега от японска страна. Тя се смути: присъстващите бяха най-високопоставените хора в страната. Беше ги виждала единствено по телевизията и във вестниците. Пое дълбоко дъх, вдигна глава и се запъти към края на масата. Вицепрезидентът Одел с жест й посочи един стол.

— Седнете, госпожице.

— Разбираме, че искате да ни помолите да освободим мистър Куин — каза министърът на правосъдието Бил Уолтърс. — Можем ли да попитаме защо?

— Господа, знам, че някои хора вероятно подозират мистър Куин в съучастие с престъпниците. Моля ви да ми повярвате. Аз бях непрекъснато с него в онзи апартамент в продължение на три седмици и съм убедена, че той наистина се опитваше да постигне освобождаването на младежа.

— Защо тогава е избягал? — запита Филип Кели. Не му се нравеше младши агенти от неговото ведомство да се явяват пред комисията и да изразяват личното си мнение.

— Защото на два пъти през последните четиридесет и осем часа преди да избяга в пресата се появи невярна информация. Защото прекара три седмици, опитвайки се да спечели доверието на онзи звяр и успя. Защото бе убеден, че Зак е готов да зареже откупа и да избяга, ако не успее да се срещне с него сам и невъоръжен, без по петите да го следват представители на английските или американските власти.

На всички стана ясно, че под „представители на американските власти“ тя имаше пред вид Кевин Браун. Кели се намръщи.

— Все пак остава подозрението, че той би могъл да е свързан по някакъв начин с похитителите — каза той. — Не знам как точно, но сме длъжни да проверим това.

— Не би могъл, сър — заяви Сам. — Ако той сам бе предложил да посредничи, може би. Но решението да бъде избран Куин е взето тук. Той дори не е искал да се заеме с това. А и от момента, в който мистър Вайнтрауб се е срещнал с него в Испания, Куин нито за миг не е оставал сам. Вие сте чули всяка дума, която е разменил с похитителите.

— С изключение на онези четиридесет и осем часа, преди да се появи край пътя — каза Мортън Станърд.

— Но за какво друго би могъл да се спазари с похитителите през това време? — попита тя. — Освен за освобождаването на Саймън Кормак?

— За двата милиона долара. За един беден човек това са много пари — изказа предположение Хюбърт Рийд.

— Но ако е искал да избяга с диамантите — продължи да упорства тя, — все още щяхме да го издирваме.

— Добре-е-е — неочаквано провлече Одел, — той наистина е отишъл на срещата сам и без оръжие — ако не броим някакъв си там марципан. Доста смелост се иска за това, ако не ги е познавал отпреди.

— И все пак може би подозренията на мистър Браун не са съвсем безпочвени — каза Джим Доналдсън. — Той би могъл да се свърже с тях и да се уговорят. Те да убият момчето, него да оставят жив и да вземат скъпоценните камъни. По-късно да се срещнат и да си поделят плячката.

— Защо да правят това? — попита Сам, вече по-смело, след като вицепрезидентът явно бе на нейна страна. — Диамантите вече са били в тях, могли са и да го убият. Дори и след като не са го направили, защо да делят с него? Вие бихте ли им се доверили?

Никой от присъстващите не би се доверил на тези хора нито за миг. Настъпи тишина, докато размишляваха над казаното.

— Какво смята да прави, ако го пуснем? Да се върне в Испания при лозята си? — попита Рийд.

— Не, сър. Той иска да ги издири. Иска да ги залови.

— Хей, почакайте, агент Самървил — подскочи Кели. — Това е работа на Бюрото. Господа, вече няма нужда от дискретност, за да спасим Саймън Кормак. Това убийство е наказуемо по нашите закони, също като другото, на увеселителния кораб „Акиле Лауро“. Ще изпратим екипи в Англия и Европа. Полицаите там ще ни окажат съдействие. Търсим престъпниците и ще ги заловим. Мистър Браун ще ръководи операциите от Лондон.

Сам Самървил изигра последния си коз.

— Но, господа, ако Куин не е техен съучастник, той е единственият, който е успял да се срещне с тях, да ги види, да разговаря. Ако пък действително е свързан с тях, то той ще знае къде да ги намери. Това би могло да се окаже най-добрата следа, с която разполагаме.

— Искате да кажете да го пуснем и да го проследим? — попита Уолтърс.

— Не, сър, имам предвид да ми разрешите да го придружавам.

— Госпожице — Майкъл Одел се наведе напред, за да я вижда по-добре, — давате ли си сметка какво предлагате? Този човек е убивал вече — вярно, по време на сражение — но ако е свързан с престъпниците, можете да загинете.

— Знам това, господин вицепрезидент. В това е въпросът. Аз съм убедена, че той е невинен и съм готова да поема този риск.

— М-м-м. Добре, не напускайте града, мис Самървил. Ще ви уведомим за решението си. Трябва да обсъдим всичко това насаме — каза Одел.

 

 

Министърът на вътрешните работи, сър Хари Мариот, прекара една тревожна сутрин, четейки докладите на доктор Барнард и доктор Макдоналд. След това отнесе и двата на Даунинг Стрийт.

Върна се в министерството по обяд. Там го очакваше Найджъл Крамър.

— Запознат ли сте с това? — попита сър Хари.

— Прочетох копията, господин министър.

— Ужасно, направо страшно. Ако се разчуе… Знаете ли къде е посланик Феъруедър?

— Да. Той е в Оксфорд. Преди час съдия-следователят му е предал тялото. Мисля, че президентският самолет е пристигнал в Апър Хейфорд и е готов да отлети с ковчега за Щатите. Посланикът ще го изпрати и ще се върне в Лондон.

— М-м-м. Ще се наложи да помоля външното министерство да ми уреди среща с него. Никой не трябва да получи копия от тези доклади. Отвратителна работа. Нещо ново по издирването?

— Много малко, сър. Куин е категоричен, че нито един от останалите двама похитители, които е видял, не е продумал и дума. Възможно е да са били чужденци. Съсредоточили сме усилията си за издирване на Волвото по големите пристанища и летища, откъдето има курсове и полети за Европа. Страхувам се, че вече са се измъкнали. Продължава, разбира се, и търсенето на къщата. Вече не е нужна дискретност; ако сте съгласен, ще разпоредя тази вечер да се отправи призив за съдействие към обществеността. Самостоятелна къща с прилежащ гараж, изба и Волво с такъв цвят — все някой трябва да е забелязал нещо.

— Да, непременно. Дръжте ме в течение — каза министърът на вътрешните работи.

 

 

Същата вечер във Вашингтон, на тръпнещата в очакване в апартамента си в Александрия Сам Самървил, бе наредено да се яви в Хувър Билдинг. Въведоха я в офиса на Филип Кели, главния шеф на нейния отдел, който й съобщи решението на Белия дом.

— Е, добре, агент Самървил, постигнахте своето. От горе са съгласни да се върнете в Англия и да последвате мистър Куин. Но този път ще бъдете неотлъчно с него, нито за миг не трябва да го оставяте сам. И ще съобщавате на мистър Браун за всяка негова стъпка.

— Да, сър. Благодаря ви, сър.

Тя пристигна на летището точно навреме, за да хване нощния полет до Хийтроу. Самолетът излетя от Дълес Интернешънъл с малко закъснение. На няколко километра оттам, във военновъздушната база Андрюс, се приземяваше президентският самолет с тялото на Саймън Кормак на борда. В този час всички летища в Америка преустановиха работа за две минути в знак на почит.

Самолетът кацна в Хийтроу на разсъмване. Четвъртото разсъмване от убийството насам.

 

 

Тази сутрин Ървинг Мос се събуди рано от звъна на телефона. Обаждането можеше да бъде само от едно място — един единствен човек знаеше номера му тук. Погледна часовника си: четири часа сутринта, десет часа вечерта в Хюстън, един ден назад. Той записа дългия списък от цени на продукти, всички в щатски долари, зачерта нулите, които оказваха интервалите между отделните думи и съпостави редиците от числа с предварително записаните редове от букви в тефтерчето си, на листа с днешна дата.

Когато приключи с разшифроването, Мос присви устни. Ставаше дума за нещо извънредно, нещо непредвидено, нещо, за което трябваше да се погрижи. И то незабавно.

 

 

Алойзиъс „Ал“ Феъруедър Младши, посланик на САЩ при британския кралски двор, бе получил съобщението от външното министерство предишната вечер, след завръщането си от американската военновъздушна база в Апър Хейфорд. Изминалият ден беше тежък и тъжен: съдия-следователят от Оксфорд му бе дал разрешение да вземе тялото на президентския син, след това бе взел ковчега от местното погребално бюро, което се бе постарало да направи всичко по силите си, но без особени шансове за успех, и бе изпратил печалния товар във Вашингтон с президентския самолет.

Беше назначен на този пост от новата администрация преди три години и знаеше, че се справя добре с работата си, въпреки че бе наследил неповторимия Чарлс Прайс от управлението на Рейгън. Но изминалите четири седмици бяха кошмар, който не би пожелал на нито един посланик.

Поканата на външното министерство го озадачи, тъй като срещата щеше да бъде не с министъра на външните работи, с когото обикновено поддържаше връзка, а с министъра на вътрешните работи, сър Хари Мариот. Той познаваше сър Хари, както и повечето от английските министри достатъчно добре, за да си позволи да пропуска титлата му и насаме да си говорят на малки имена. Но да се яви във външното министерство, при това рано сутринта, беше необичайно, а и в съобщението от външното министерство липсваше обяснение. Неговият дълъг черен кадилак навлезе във Виктория Стрийт в девет часа без пет минути.

— Драги ми Ал — Мариот беше самата любезност, макар че в гласа му се долавяше сериозност, неизбежна при дадените обстоятелства, — няма нужда, надявам се, да ви казвам как събитията през последните няколко дни разтърсиха цялата ни страна.

Феъруедър кимна. Той не се съмняваше, че реакцията на английското правителство и на хората е съвсем искрена. Дни наред Гровнър Скуеър беше опасан от двойна опашка желаещи да се подпишат в Книгата за съболезнования във фоайето на посолството. В самото начало на първата страница беше простичко написано „Елизабет Р“. Следваха подписите на целия кабинет, на двамата архиепископи, на главите на останалите църкви и хиляди имена на високопоставени и съвсем обикновени хора. Сър Хари побутна по бюрото към него две кафяви папки.

— Исках насаме да се запознаете с това и предлагам да го сторите сега. Вероятно ще възникнат въпроси, които трябва да обсъдим, преди да си тръгнете оттук.

Докладът на доктор Макдоналд беше по-кратък. Той започна с него. Саймън Кормак бе починал вследствие на тежки рани в областта на гръбначния стълб и коремната област, причинени от взривяването на малко, но с голяма разрушителна сила количество експлозив близо до основата на гръбначния стълб. В момента на смъртта бомбата се е намирала у него. Имаше и още подробности, но в типичен медицински стил, които се отнасяха до физиката му, неговото здравословно състояние, последната храна, която е поел и други подробности.

Доктор Барнард съобщаваше повече неща. Бомбата, която се е намирала у Саймън Кормак, е била скрита в широкия кожен колан, който е носел, и който му е бил даден от похитителите, за да пристяга джинсите, дадени му също от тях.

Коланът е бил широк осем сантиметра и направен от две ивици волска кожа, съшити заедно по краищата. За закопчаване е служела тежка релефна тока от пиринч, дълга десет сантиметра и малко по-широка от самия колан. На нея е била гравирана глава на дългорог бивол. Този вид колани се продават във всички специализирани магазини за каубойско облекло и туристически принадлежности. Въпреки, че е изглеждала масивна, токата всъщност е била куха.

Експлозивът е бил Семтекс, с форма на пластина и тегло две унции. Съставът на Семтекс е 45% пентатетроетер нитрат (PTENN), 45% RDX и 10% пластификатор. Пластината е била дълга осем сантиметра и широка четири и се е намирала между двете ивици кожа, точно до основата на гръбначния стълб на момчето. В пластичния експлозив е бил поставен миниатюрен детонатор, изваден по-късно от парче гръбначен прешлен, заседнало в далака. Макар и деформиран, детонаторът е бил разпознат и идентифициран.

От експлозива и детонатора е излизал проводник, който е бил свързан към литиева батерия, намираща се отстрани на колана, не по-голяма и подобна на онези, които се използват за захранване на електронни часовници. Тя е била поместена в отверстие, прерязано между двете кожени ивици. Същият проводник е бил свързан към приемник за радиоимпулси, скрит в токата. Антената, в случая друг проводник, е излизала от него и е минавала по целия колан, между двете ивици кожа.

Приемникът за радиоимпулси е бил не по-голям от кибритена кутийка и най-вероятно е бил настроен да приема на обхват 72.15 мегахерца сигнал, подаван от малък предавател. Той, разбира се, не е бил открит на местопрестъплението, но най-вероятно е представлявал плоска пластмасова кутия, по-малка от кутия за цигари, с един единствен скрит бутон, който се натиска с палец, за да се предизвика детонация. Диапазон на действие — малко повече от триста метра.

Ал Феъруедър изглеждаше потресен.

— Господи, Хари, това е направо… сатанинско.

— Доста сложна технология — съгласи се министърът на вътрешните работи. — Най-парливата част е накрая. Прочетете заключението.

— Но защо? — попита посланикът, когато най-сетне вдигна очи от доклада. — За Бога, Хари, защо? И как са го направили?

— По въпроса за начина има само едно обяснение. Тези зверове са се престорили, че пускат Саймън Кормак на свобода. Изминали са известно разстояние с колата, а след това са обърнали обратно и са приближили пеша до пътя откъм полето. Сигурно са се скрили в някоя от групичките дървета, които се намират там, на около двеста метра от мястото. Това е в диапазона на действие на устройството. Вече изпратихме хора да претърсват горичките за следи от стъпки. Що се отнася до причината, не знам, Ал. Никой от нас не може да си обясни. Но учените са категорични. Не могат да грешат. Предлагам засега докладът да остане строго поверителен, докато научим нещо повече. Опитваме се да го направим. Сигурен съм, че и вашите хора ще искат да го сторят, преди да дадем гласност на каквото и да било.

Феъруедър стана, като взе предназначените за него копия от докладите.

— Няма да ги изпратя с куриер — каза той. — Лично ще ги отнеса. Следобед излитам за Щатите.

Министърът на вътрешните работи го съпроводи до фоайето.

— Давате ли си сметка какво може да се случи, ако това се разчуе? — попита той.

— Няма нужда да ми казвате — отговори Феъруедър. — Ще има размирици. Трябва да предам докладите на Джим Доналдсън и може би на Майкъл Одел. Те ще трябва да уведомят президента. Господи, какъв ужас!

 

 

Сам Самървил намери наетата от нея кола там, където я бе оставила — на паркинга за кратък престой в Хийтроу. Тя подкара направо към къщата в Съри. Кевин Браун прочете писмото, което бе донесла, и кипна.

— Правите грешка, агент Самървил — каза той. — Директорът Едмъндс прави грешка. Онзи човек долу знае повече, отколкото казва — винаги е постъпвал така и ще продължава да го прави. Не мога да приема, че ще го оставим да се измъкне. Той трябва да бъде пратен в Щатите с белезници на ръце.

Но подписът на писмото не оставяше съмнение. Браун прати Моксън в мазето да доведе Куин. Той все още беше с белезници — трябваше да ги свалят. Мръсен, небръснат и гладен. Екипът на ФБР започна да се изнася и предаде къщата на домакините. На вратата Браун се обърна към Куин.

— Не искам повече да те виждам, Куин. Освен зад решетките. И си мисля, че някой ден и това ще стане.

По обратния път към Лондон Куин мълчаливо изслуша Сам, която му разказа за резултата от пътуването си до Вашингтон и за решението на Белия дом да му разрешат да направи това, което е намислил, при положение, че тя го придружава.

— Куин, бъди внимателен. Тези хора са истински зверове. Това, което сториха с момчето, е жестоко…

— По-лошо от това — каза Куин. — То не беше логично. С това не мога да се примиря. Просто лишено от смисъл. Получиха всичко. Измъкнаха се безпрепятствено. Защо им е трябвало да се връщат и да убиват хлапето?

— Защото са садисти — каза Сам. — Познаваш този тип хора, години наред си имал работа с тях? Те са безмилостни, жестоки. Доставя им удоволствие ла причиняват болка. Още от самото начало са възнамерявали да го убият…

— Защо тогава не го направиха в избата? Защо не убиха и мен? Защо не с пистолет, с нож или с въже? Защо изобщо го убиха?

— Никога няма да узнаем. Освен ако не бъдат открити. А могат да изчезнат навсякъде по света. Къде искаш да отидеш?

— В апартамента — каза Куин. — Нещата ми са там.

— И моите — каза Сам. — Заминах за Вашингтон само с дрехите, които са на гърба ми.

Движеха се по Уоруик Роуд.

— Доста се отдалечи — отбеляза Куин, който познаваше Лондон не по-зле от таксиметровите шофьори — Завий надясно по Кромуел Роуд, на следващата пряка.

Светофарът светеше червено. Отсреща, малко пред тях, се зададе дълъг черен кадилак, на който се развяваше флагчето на САЩ. На задната седалка посланик Феъруедър четеше един доклад, на път за летището. Той вдигна глава, погледна към тях, без да ги познае и продължи пътя си.

Дънкан МакКрей все още се намираше в апартамента, като че ли забравен в хаоса на последните няколко дни. Той поздрави Куин като невръстен лабрадор, който вижда стопанина си след дълга раздяла.

Рано сутринта, обясни той, Лу Колинс бил изпратил чистачите. Но не онези, които използват бърсалки и пера за прах. Те прибрали микрофоните и подслушвателните устройства. За Компанията този апартамент вече бил безполезен. На МакКрей било наредено да остане, да приготви багажа си, да разтреби и да върне ключовете на хазаина на тръгване следващата сутрин. Тъкмо се канел да прибира дрехите на Сам и Куин, когато те пристигнали.

— Е, Дънкан, трябва да останем тук или да отидем на хотел. Ще имаш ли нещо против, ако преспим тук за последен път?

— Не, разбира се, няма проблеми. Бъдете гост на Управлението. Много съжалявам, но сутринта ще трябва да освободим апартамента.

— Чудесно — каза Куин. Прииска му се да разроши с бащински жест косата на младия мъж. Усмивката на МакКрей беше заразителна. — Имам нужда да се изкъпя, да се избръсна, да се нахраня и да поспя десетина часа.

МакКрей отиде до магазина на мистър Пател, от другата страна на улицата и се върна с две големи торби. Той приготви стек, пържени картофи и салата и извади две бутилки червено вино. Куин се почувства поласкан, че младият мъж бе избрал испанско вино. Не беше от Андалусия, но най-близкото по вкус, което бе успял да намери.

Сам не сметна за необходимо повече да пази в тайна връзката си с Куин. Тя отиде в стаята му веднага щом той си легна и ако младият МакКрей ги чуваше, като се любеха, какво от това? След като се любиха втори път, тя заспа по корем, положила глава върху гърдите на Куин. Той преметна ръка през раменете й и тя промърмори нещо в съня си.

Въпреки че беше уморен, Куин не можа да заспи. Лежеше по гръб както през толкова други нощи, втренчил поглед в тавана и мислеше. Имаше нещо около тези мъже в склада, нещо, което му се изплъзваше. Сети се едва на зазоряване — мъжът зад него, който държеше Скорпиона с привична небрежност, а не с напрегнатото внимание на човек, който не е свикнал с огнестрелно оръжие; застанал леко разкрачен, отпуснат, уверен, с ясното съзнание, че е в състояние да насочи автоматичния пистолет, да се прицели и да открие огън за част от секундата. Неговата поза, неговото държание Куин ги беше виждал и преди.

— Бил е войник — тихо прошепна той в тъмнината. Сам измърмори нещо на сън, но не се събуди. Имаше и още нещо, нещо, което бе забелязал, когато минаваше край вратата на Волвото, за да влезе в багажника. Но не можа да се сети и най-накрая заспа.

Сутринта Сам стана първа и се върна в стаята си, за да се облече. Дори и да я беше видял, когато излиза от стаята на Куин, Дънкан МакКрей не каза нищо. Повече го вълнуваше мисълта, че гостите му трябва добре да закусят.

— Снощи… забравих да взема яйца — извика той и хукна по стълбите към близкия магазин, който отваряше рано.

Сам поднесе закуската на Куин в леглото. Той бе потънал в мисли. Свикнала с обичайната му замисленост, тя го остави сам. Чистачите на Лу Колинс определено не бяха почистили както трябва, помисли си тя. Стаите, непочиствани цели четири седмици, бяха запрашени.

Прахът не правеше впечатление на Куин. Той наблюдаваше един паяк в отсрещния ъгъл на тавана в стаята. Малкото създание усърдно изплете последните две нишки на иначе безукорна паяжина, провери дали всичко е както трябва, след това се настани в центъра й и зачака. Именно последното движение на паяка накара Куин да си спомни онази малка подробност, която му бе убягвала през нощта.

 

 

Пред членовете на комисията в Белия дом лежаха докладите на доктор Барнард и доктор Макдоналд. В момента разглеждаха първия. Един по един те дочитаха заключението и се отпускаха назад по столовете си.

— Проклети мръсници — гневно изруга Майкъл Одел. Казаното изразяваше чувствата на всички присъстващи. Посланик Феъруедър седеше в края на масата.

— Има ли някаква възможност — попита държавният секретар Доналдсън — англичаните да грешат? За произхода?

— Казват, че няма — отговори посланикът. — Отправиха към нас покана да изпратим наш човек, за да извърши повторна проверка, но наистина са добри. Боя се, че не грешат.

Както сър Хари Мариот беше казал, най-парливата част беше накрая, в заключението. Всеки един от компонентите, твърдеше доктор Барнард подкрепян изцяло от военните си колеги от форт Халстед — медните проводници, пластмасовата им изолация, Семтексът, приемникът на радиоимпулси, батерията, пиринчът и конците, с които е бил зашит коланът — е бил произведен в Съветския Съюз.

Той беше съгласен, че тези предмети, макар и произведени в Съветския Съюз, биха могли да попаднат в ръцете на други хора. Необоримият аргумент в случая представляваше миниатюрният детонатор. С големина колкото канцеларски кламер, тези миниатюрни детонатори се използват единствено и само в съветската космическа програма на Байконур. Предназначението им е да коригират прецизно курса на корабите „Салют“ и „Союз“ при маневрите за скачване в открито пространство.

— Но това е безсмислено — възропта Доналдсън. — Защо е трябвало да го правят?

— Доста неща в цялата тази каша са лишени от смисъл — каза Одел. — Ако това е вярно, не виждам как Куин би могъл да знае. Изглежда са го мамили през цялото време, мамили са всички ни.

— Въпросът е какво да правим? — попита Рийд от финансовото министерство.

— Погребението е утре — каза Одел. — Нека първо да приключим с него. После ще решим какво да предприемем спрямо нашите руски приятели.

През тези четири седмици Майкъл Одел бе открил, че все по-лесно се справя със задълженията на действащ президент. Хората, които седяха около масата, също постепенно започваха да приемат неговото ръководство, като че ли той беше истинският президент.

— Как се чувства президентът — попита Уолтърс — след… тази новина?

— Зле, според доктора — отговори Одел. — Много зле. Отвличането, разбира се, го разтърси, но смъртта на сина му, и то по този начин, направо го съсипа.

При думата „съсипа“ всички присъстващи помислиха за едно и също нещо. Никой обаче не посмя да го изрече на глас.

 

 

Джулиън Хеймън беше връстник на Куин. Двамата се познаваха от времето, когато Куин живееше в Лондон и работеше за застрахователната компания, специализирана в охрана и освобождаване на заложници. Пътищата им се пресичаха, тъй като Хеймън, бивш майор от Специалните военновъздушни части, ръководеше компания, която се занимаваше с осигуряване на алармени системи против кражби и персонална защита, включително и бодигардове. Неговите клиенти бяха високопоставени, богати и предпазливи. Хора, които имаха причини да бъдат подозрителни, в противен случай не биха плащали толкова скъпо за услугите на Хеймън.

Кантората, към която Куин поведе Сам след като напуснаха апартамента и се сбогуваха с Дънкан МакКрей, се намираше на Виктория и беше точно толкова добре охранявана, колкото и дискретна.

Куин каза на Сам да седне до витрината на едно кафене малко по-надолу по улицата и да го почака.

— Защо да не дойда с теб? — попита тя.

— Защото няма да те приеме. Може и мен да не приеме. Но се надявам да го стори, познаваме се от доста време. Не му се нравят непознати, освен ако не плащат солидно, а ние не сме от тях. По отношение на дами от ФБР той е като плашлива кошута.

Куин съобщи за пристигането си по разговорната уредба на входа, като знаеше много добре, че всяко негово движение се следи от камера. Когато вратата се отвори с изщракване, той влезе и се запъти навътре, подминавайки две секретарки, които дори не го погледнаха. Джулиън Хеймън се намираше в офиса си, в най-отдалечената част на приземния етаж. Стаята, както и нейният обитател, бе много елегантна. Липсата на прозорци я правеше непроницаема като самия Хеймън.

— О-хо, я виж ти — проточи той. — Доста време мина, войнико. — Той протегна вяло ръка. — Какво те носи в скромната ми кантора?

— Малко информация — каза Куин.

Той обясни на Хеймън какво му трябва.

— Едно време, драги, нямаше да има проблеми. Но нали виждаш нещата вече не са същите. Всъщност всички знаят за теб. Персона нон грата, така разправят в бранша. Не бих казал, че си герой на месеца, да не говорим пък какво си мислят твоите сънародници. Съжалявам, старче, ти вече намирисваш на мърша. Нищо не мога да направя.

Куин вдигна слушалката на телефона, който се намираше на бюрото и натисна няколко бутона. В другия край на линията се чу сигнал свободно.

— Какво правиш? — попита Хеймън. Провлачването бе изчезнало от гласа му.

— Никой не ме видя, когато влязох тук, но половината Флийт Стрийт ще ме види като излизам — отговори Куин.

— Дейли Мейл — чу се глас в телефонната слушалка.

Хеймън се пресегна и натисна вилката. Много от най-платежоспособните му клиенти бяха американски корпорации в Европа. Клиенти, на които би предпочел да не дава обяснения надълго и нашироко.

— Ти си копеле, Куин — каза той с отънял глас. — Винаги си бил. Добре, няколко часа в архива, но ще те заключа. И да не отмъкнеш нещо.

— На теб да скроя такъв номер? — попита Куин дружелюбно.

Хеймън го поведе надолу по стълбите към архива в мазето.

Отчасти поради естеството на работата, с която се занимаваше, отчасти поради лична заинтересованост, Джулиън Хеймън бе събрал с течение на годините забележително подробен архив за всякакъв вид престъпници. Убийци, участници в обири на банки, гангстери, мошеници, търговци на наркотици, трафиканти на оръжие, терористи, похитители; корумпирани банкери, счетоводители, адвокати, политици и полицаи; мъртви, живи, в затвора или просто изчезнали — след като за тях беше писано в пресата, а често и без да се пише — те фигурираха в архива му. Подземното помещение се простираше по цялата дължина на сградата.

— Някой определен раздел? — попита Хеймън, докато включваше осветлението.

Шкафовете с папки покриваха целите стени, при това тук бяха само картоните и снимките. Основните данни се съхраняваха в компютър.

— Наемници — каза Куин.

— Като тези в Конго? — попита Хеймън.

— Като тях, като тези в Йемен, Южен Судан, Биафра, Родезия.

— От тук до тук — каза Хеймън, посочвайки десет метра метални канцеларски шкафове с височина почти колкото човешки ръст. — Масата е в дъното.

Търсенето отне на Куин четири часа, но никой не го обезпокои. На снимката имаше четирима мъже, всичките бели. Бяха застанали пред един джип, на тесен и прашен път, от двете страни на който растяха храсти, типични за Африка. Зад тях се виждаха няколко чернокожи войници. Всички бяха в бойни маскировъчни униформи и с войнишки обувки до глезените. Трима носеха кепета с козирки. Бяха въоръжени с белгийски автоматични пушки FLN. Маскировъчните униформи бяха на петнисти шарки — тип, предпочитан от европейците, за разлика от ивичестия плат, който използваха англичаните и американците.

Куин отнесе снимката на масата и я постави под настолната лампа. В чекмеджето намери силна лупа. Под стъклото й рисунката върху ръката на един от мъжете придоби по-ясни очертания, въпреки кафяво-жълтеникавия оттенък на старата снимка. Паяжина върху лявата ръка, с паяк, който се спотайва в центъра й.

Той продължи да разлиства папките, но не откри нищо повече, което би могло да го заинтересува. Нищо, което да предизвика някакви асоциации. Натисна звънеца, за да отворят вратата.

В офиса си Джулиън Хеймън протегна ръка към снимката.

— Кои са? — попита Куин.

Хеймън погледна гърба на снимката. Както при всички останали картони и снимки в архива му, там имаше седемцифрен номер. Той набра цифрите на компютъра, който се намираше на бюрото му. На екрана се появи пълното досие.

— Хм, ама че симпатяги си избрал, старче. — Той започна да чете написаното на екрана. — Почти сигурно снимката е направена в провинция Маниема, Източно Конго, понастоящем Заир, някъде през зимата на 1964. Мъжът вляво е Жак Шрам, Черния Жак Шрам, белгийски наемник.

Хеймън постепенно се увлече, докато разказваше. Чувстваше се в свой води.

— Шрам беше един от първите. Той се сражава срещу войските на Обединените Нации при опита за отцепване на Катанга, от шейсет и втора до шейсет и четвърта. След неуспеха трябваше да се оттеглят и намериха убежище в съседна Ангола, тогава колония на Португалия с крайно десен режим. Върнаха се обратно, след като през есента на шейсет и четвърта ги извикаха да помогнат при потушаването на бунта на Симба. Сформира отново старата си група „Леопард“ и се зае да възстанови реда и спокойствието в провинция Маниема. Това несъмнено е той. Нещо друго?

— Останалите — каза Куин.

— М-м-м. Този най-вдясно също е белгиец, Вотие. По него време е бил начело на отряд катангийски войници и на около двайсетина бели наемници във Ватса. Сигурно е бил на посещение. Белгийци ли те интересуват?

— Може би. — Куин си представи Волвото в склада. Минаваше край отворената врата и долови мирис на цигарен дим. Не Марлборо, нито пък Дънхил. Повече приличаше на френските Голоаз. Или белгийските Бастос. Зак не беше пушач, бе успял да усети дъха му.

— Онзи без кепе, в средата, е Роже Лагард, също белгиец. Убит в засада, организирана от Симба, по пътя за Пуниа. Това е сигурно.

— Големият — каза Куин. — Гигантът.

— Да, него наистина си го бива — съгласи се Хеймън. — Трябва да е най-малко два метра. Като канара. Изглежда двайсет и една-две годишен. Жалко, че е извърнал глава. Сянката от козирката на кепето пречи да се види добре лицето. Сигурно за това не пише и името му. Само прозвище. „Големия Пол“. Това е всичко.

Той изключи компютъра. Куин рисуваше нещо върху лист от бележник. Побутна рисунката към Хеймън.

— Да си виждал това някога?

Хеймън разгледа нарисуваната паяжина с паяк в средата и сви рамене.

— Татуировка? Правят си я млади хулигани, пънкари, футболни вандали. Среща се доста често.

— Върни се по-назад — каза Куин. — Белгия, да кажем преди около тридесет години.

— А, почакай малко. Как, по дяволите, я наричаха? Arraignee, точно така. Не мога да си спомня как беше паяк на фламандски, само на френски.

Той набра нещо на клавиатурата.

— Черна паяжина, червен паяк в центъра, татуира се върху лявата ръка?

Куин се опита да си припомни. Минаваше край отворената врата на Волвото, за да влезе в багажника. Мъжът на шофьорската седалка се беше навел да го разгледа през прорезите на качулката си. Едър мъж, почти докосваше тавана на колата седнал. Беше се навел настрани и се подпираше на лявата си ръка. И беше свалил лявата си ръкавица, за да може да пуши.

— Да — каза Куин. — Точно така.

— Някаква жалка сбирщина — каза Хеймън презрително, продължавайки да чете по екрана. — Крайно дясна организация, формирана в Белгия в края на петдесетте, началото на шейсетте. Противници на деколонизацията на единствената белгийска колония Конго. Расисти, антисемити — нищо ново под слънцето. Вербували са млади нехранимайковци и хулигани, улични побойници и отрепки. Коронният им номер бил да хвърлят тухли по витрините на магазини, собственост на евреи и да апострофират ляво настроени оратори. Набили един-двама либерали, членове на Парламента. Разбира се, разпадането на европейските империи довело до появата на множество подобни групи.

— Фламандско или валонско движение? — попита Куин. Той знаеше, че в Белгия живеят две етнически групи с различни културни традиции: фламандци, които населяват главно северната половина на страната, в близост до Холандия и говорят фламандски, и валонци — на юг, край границата с Франция, които пък говорят френски. Белгия е двуезична страна.

— Всъщност смесено — каза Хеймън, след като отново погледна екрана. — Но тук се казва, че е възникнало и винаги е било най-силно в Антверпен. Тъй че, предполагам, фламандско.

 

 

Всяка друга жена щеше да сипе огън и жупел за това, че е била принудена да чака четири часа и половина. За щастие Сам бе школуван агент, като първите години от стажа й бяха преминали в наблюдение на подозрителни лица и обекти — най-скучното нещо в полицейската работа. Тя пиеше бавно петата си чаша отвратително кафе.

— Кога трябва да върнеш колата? — попита Куин.

— Срокът изтича довечера. Бих могла да го удължа.

— Можеш ли да я върнеш на летището?

— Разбира се. Защо?

— Ще летим за Брюксел.

Тя не изглеждаше очарована.

— Моля те, Куин. Трябва ли непременно да летим? Правя го само ако е крайно наложително, иначе избягвам да пътувам със самолет. А напоследък ми се събра доста.

— Добре — каза той. — Върни колата в Лондон. Ще пътуваме с влака, а после ще се качим на някой от корабите на въздушна възглавница. Така или иначе ще трябва да наемем кола в Белгия. Може от Остенде. Ще ни трябват и пари. Аз нямам кредитни карти.

— Какво? — никога не й се беше случвало да чуе такова нещо.

— Не ми трябват в Алкантара дел Рио.

— Добре. Ще идем в банката. Ще използвам чек. Дано да имам достатъчно пари в сметката си у дома.

По пътя към банката тя включи радиото. Излъчваха траурна музика. В Лондон беше четири следобед и вече се смрачаваше. Някъде далеч, от другата страна на Атлантика, семейство Кормак погребваше сина си.