Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Negotiator, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008 г.)

Издание:

ИК „Емас“ и ИК „Глобус“, 1999

Художник: Борис Драголов, 1999

История

  1. — Добавяне

8.

Сам прекара в прегръдките на Куин почти три часа. Те се любиха, говореха си шепнешком и пак се любиха. Всъщност говореше повече Сам — за себе си и за кариерата си в Бюрото. Тя не пропусна да предупреди Куин за заядливия Кевин Браун, който я бе избрал за тази мисия и който се намираше в Лондон с екип от осем души, „за да държи всичко под око“.

Сам спеше дълбоко и непробудно, за първи път от две седмици насам, когато Куин я разбуди с леко докосване.

— Лентата е с дължина три часа — прошепна той. — Ще свърши след петнайсетина минути.

Тя го целуна пак, облече нощницата си и на пръсти се прибра в стаята си. Куин премести внимателно креслото от стената, изсумтя няколко пъти заради микрофона, изключи магнетофона, изтегна се на леглото и този път наистина заспа. Звуците, записани на Гровнър Скуеър, бяха на човек, който се е обърнал в съня си и е продължил да спи. Техникът и двамата агенти от ФБР погледнаха конзолата и подновиха играта на карти.

Зак се обади в девет и половина. Звучеше по-грубо и враждебно от предния ден, като човек, подложен на все по-нарастващо напрежение, чиито нерви са започнали да се изопват. Човек, който е решил сам да окаже натиск.

— Добре, копеле, чувай сега. Никакви дъра-бъра повече. Писна ми. Приемам шибаните ти два милиона и нито цент по-малко. Поискаш ли още нещо, ще ти изпратя един-два пръста — ще ги отсека с чук и секач от дясната ръка на малкия пикльо. Да видим дали ще си все тъй мил на Вашингтон след това…

— Зак, задръж — искрено го замоли Куин. — Твои са: Печелиш. Снощи им казах да ги събират тия два милиона или ще си вдигна чукалата. Господи, да не мислиш, че единствено ти си изморен. Аз не смея да дремна да не би да се обадиш…

Зак явно се успокои при мисълта, че има човек, чиито нерви са по-опънати от неговите.

— Още нещо — изръмжа той. — Не ща пари. Вашите копелдаци ще натъпчат куфара с подслушвателни устройства. Диаманти. Слушай сега…

Той говори в продължение на още десет секунди и затвори. Куин не си водеше никакви бележки. Нямаше нужда. Всичко се записваше на магнетофонна лента. Засякоха обаждането — този път от една телефонна кабина в редица от три, в Сафрън Уолдън, пазарно градче в западен Есекс, съвсем близо до магистрала М-11 от Лондон за Кембридж. Изпратеният цивилен полицай стигна до кабините за три минути, но всички бяха празни. Зак се бе стопил в тълпата.

 

 

По същото време Анди Ланг обядваше в стола на клона на ИБСА в Джеда. Заедно с него на масата седеше неговият приятел и колега мистър Амин — пакистанец, който завеждаше банковите операции.

— Доста съм озадачен, приятелю — каза младият пакистанец. — Имаш ли представа какво става?

— Не знам — отговори Ланг. — Може би ти ще ми кажеш.

— Нали знаеш пощенската торба, която ежедневно пътува оттук до Лондон? Трябваше спешно да изпратя писмо с документи. Нуждаех се от бърз отговор. Кога ли ще пристигне — питах се аз. Защо все още не е дошъл? Обадих се лично в куриерския отдел и ги попитах защо отговорът все още не е пристигнал. А те ми казаха нещо странно.

Ланг постави ножа и вилицата си върху чинията.

— И какво е то, стари приятелю?

— Отговориха ми, че всичко пристига със закъснение. Всички пакети оттук за Лондон били отклонявани в риядския клон за един ден, преди да продължат нататък.

Ланг загуби апетит. Нещо го глождеше в стомаха, но то не беше глад.

— Казаха ли откога е така?

— От една седмица, доколкото си спомням.

Ланг излезе от стола и се запъти към офиса си. На бюрото му лежеше съобщение от директора на клона мистър Ал Харун. Мистър Пайл желаел незабавно да се срещне с него в Рияд.

Едва успя да хване следобедния полет. По пътя щеше да се изяде от яд. Ако беше знаел, че ще стане така, щеше да изпрати доклада си с обикновена поща… Беше го адресирал лично до главния счетоводител, а писмо с такъв адресат, още повече надписано с характерния му почерк, щеше да се набие в очите на Стийв Пайл от цял километър. Ланг беше въведен в офиса на Пайл веднага след като банката приключи работа с клиенти.

 

 

Найджъл Крамър намина да види Куин по обед лондонско време.

— Уговорили сте размяна за два милиона долара — каза той.

Куин кимна.

— Моите поздравления — продължи Крамър. — Тринайсет дни е доста кратък срок за такъв случай. Между другото, нашият психоаналитик прослуша днешния разговор. Той е на мнение, че Зак не се шегува, че е под голямо напрежение и че вече му се иска да се сложи край на всичко.

— Ще трябва да почака още няколко дни — каза Куин. — Всички ще трябва да почакаме. Нали чухте, че иска диаманти вместо пари в брой. Ще е нужно време, докато ги съберат. Някакви данни за скривалището им?

Крамър поклати глава.

— Боя се, че не разполагаме с никакви. Проверихме всички къщи, дадени под наем. Или са в някоя необитаема сграда, или са купили проклетата къща. Или пък някой им е отстъпил за временно ползване.

— Нямате ли възможност да проверите закупените къщи? — запита Куин.

— Боя се, че нямаме. Броят на закупените и продадени къщи в югоизточна Англия е огромен. Има хиляди, закупени от чужденци, чуждестранни корпорации или компании, които са упълномощили адвокати, банки и прочие да действат от тяхно име при сключването на такива сделки. Като този апартамент например.

Той се опитваше да подразни Лу Колинс от ЦРУ, който слушаше.

— Между другото, говорих с един от моите хора в района на Хатън Гардън. Той се свързал с негов познат, занимаващ се с търговия на диаманти. Какъвто и да е Зак, той разбира от диаманти. Или някой от съучастниците му. Това, което иска, може лесно да се закупи и още по-лесно да се продаде. И не е тежко. Около килограм, може би малко повече. Мислили ли сте как ще стане размяната?

— Разбира се — каза Куин. — Бих искал да я осъществя сам. И никакви скрити микрофони за подслушване — те сигурно ще се сетят да проверят. Мисля, че няма да доведат Саймън на мястото на срещата, тъй че все още ще съществува опасност той да загине, ако открият че са им скроили някой номер.

— Не се безпокойте, мистър Куин. Разбира се, ние искаме да ги пипнем, но зная какво имате предвид. От наша страна няма да има никакви номера или прояви на излишно геройство.

— Благодаря ви — отвърна Куин.

Той се ръкува със служителя от Скотланд Ярд, който си тръгваше, за да докладва пред комисията КОБРА в един часа как напредва разследването.

 

 

Кевин Браун прекара сутринта усамотен в офиса си в подземието на посолството. Когато магазините отвориха, той изпрати двама души от екипа си на покупки по съставен от него списък, който включваше: голямомащабна карта на областта северно от Лондон с радиус 80 километра във всички посоки, лист прозрачно найлоново фолио със същите размери, обозначителни карфици и разноцветни моливи. Той събра хората си и разстла найлоновото фолио върху картата.

— Добре, дайте да видим сега тези кабини, откъдето се обажда онзи плъх. Чък, прочети ги една по една.

Чък Моксън погледна списъка.

— Първо обаждане от Хитчин, графство Хартфордшир.

— Така, ей го тука Хитчин. — Той заби една карфица в картата.

Зак се бе обадил осем пъти за тринадесет дни — деветото обаждане предстоеше. Браун заби по една карфица на всяко място, където беше засечено обаждане. Малко преди десет часа един от двамата агенти на ФБР в подслушвателния пост показа глава през вратата.

— Току-що се обади пак. Заплаши, че ще отсече пръстите на Саймън със секач.

— Майка му стара — изруга Браун. — Оня глупак Куин ще провали всичко. Знаех си аз. Откъде се обади?

— От някакво място Сафрън Уолдън — отговори младият човек.

Когато и деветте карфици бяха поставени по местата им, Браун очерта периметъра на зоната, която обграждаха. Получи се силно начупена фигура, в която влизаха части от пет графства. След това взе една линия и съедини по диагонал най-отдалечените места във всяка една посока. Приблизително в центъра на фигурата се образува плетеница от пресечени линии. Най-отдалечената на югоизток точка беше Грейт Дънмоу, Есекс; на север — Сейнт Ниотс, Кеймбриджшир; и на запад — Милтън Кейнс в Бъкингамшир.

— Най-гъсто пресечени линиите са ей тук — посочи Браун с пръст — малко по на изток от Бигълсуейд, графство Бедфордшир. От тази зона не се е обаждал изобщо. Защо?

— Да не би да е твърде близо до скривалището им? — обади се един от хората му.

— Може и така да е, моето момче, може и така да е. Слушайте сега, искам да отидете в тези два града, Бигълсуейд и Санди — те са най-близо до географския център на мрежата. Идете там и посетете всички посредници при продажба на недвижими имоти. Дръжте се като бъдещи клиенти, които искат да наемат усамотена къща, за да пишат книга или нещо такова. Отваряйте си хубаво ушите какво казват — може някоя къща скоро да се освободи, или пък, ако сте се обадили преди три месеца, щели да ви намерят точно каквото ви трябва, ама някой друг вече я е наел. Разбрахте ли?

Всички кимнаха.

— Да се обадим ли на мистър Сеймър, че тръгваме? — попита Моксън. — Искам да кажа, може Скотланд Ярд да са ходили вече там.

— Не берете грижа за мистър Сеймър — успокои ги Браун. — С него няма да имате проблеми. А пък английските ченгета може и да са ходили там, ама да са пропуснали нещо. И да са, и да не са, добре ще е и ние да проверим.

 

 

Стийв Пайл поздрави Ланг, като се опитваше да бъде сърдечен.

— Аз… ъ-ъ-ъ… те извиках тук, Анди, защото получих известие от Лондон, че искат да се срещнат с теб. Изглежда става дума за повишение.

— Сигурно — каза Ланг. — А може би молбата на Лондон е свързана с един доклад, който им изпратих, а те изобщо не са го получили, тъй като е бил задържан в същия този офис?

Пайл престана да се преструва.

— Така значи. Умен си, може би по-умен, отколкото смятах. Но се месиш в неща, които не те засягат. Опитах се да те предупредя, но не — ти предпочете да се правиш на частен детектив. Е, ще ти го кажа направо — аз те връщам обратно в Лондон. Не ти е мястото тук, Ланг. Не съм доволен от работата ти. Заминаваш си. Край. Имаш на разположение седем дни да приведеш нещата си в ред. Билетът ти вече е резервиран. Седем дни от днес.

Ако беше по-възрастен и по-опитен, Анди Ланг вероятно щеше да изиграе козовете си по-умело. Но той беше вбесен, че човек с положението на Пайл в банката краде от парите на клиентите за собственото си облагодетелстване. Освен това, като всички млади и нетърпеливи хора, Анди беше убеден, че справедливостта ще възтържествува. Той тръгна към вратата.

— Седем дни? Та да имате достатъчно време да си уредите игрите е Лондон? Няма да я бъде тая. Щом искате, ще си замина, но ще тръгна още утре.

Успя да хване последния нощен полет за Джеда. Когато пристигна, се отправи направо към банката. Държеше паспорта си в най-горното чекмедже на бюрото, заедно с други по-ценни документи; апартаментите на европейците в Джеда често биваха обирани и в това отношение банката беше по-сигурно място. Предполагаше поне, че е така. Паспортът му липсваше.

 

 

Тази нощ четиримата похитители са скараха.

— По-тихо, по дяволите! — изсъска Зак няколко пъти. — Baissez les voix, merde.

Той знаеше, че търпението на съучастниците му се изчерпва. Винаги беше рисковано, когато се налагаше да използва хора като тези тримата. След възбудата на отвличането край Оксфорд те бяха принудени да стоят ден и нощ в къщата, наливаха се с бира от кутии, която той беше купил от един супермаркет, пазеха се през цялото време никой да не ги види и слушаха безбройните позвънявания на вратата, преди посетителите да си тръгнат. Напрежението върху тях беше голямо, а не бяха хора с достатъчно умствен „багаж“, за да прекарват времето, четейки книги. Корсиканецът по цял ден слушаше поп-предавания на френски език, прекъсвани от време на време от новини. Южноафриканецът непрекъснато си подсвиркваше фалшиво една и съща песен — „Sarie Marais“. Белгиецът гледаше телевизия, без да разбира нито дума. Най-много му харесваха анимационните филми.

Кавгата беше по повод решението на Зак да приключи сделката с парламентьора Куин при откуп от два милиона долара.

Корсиканецът се възпротиви и тъй като и двамата говореха френски, белгиецът беше склонен да го подкрепи. На южноафриканеца му беше дошло до гуша, искаше да се прибере у дома и беше съгласен със Зак. Главният довод на корсиканеца бе, че могат да продължат да се спотайват колкото си искат. Зак знаеше, че това не е вярно, но добре разбираше, че ще си навлече големи неприятности, ако им каже, че започват да проявяват признаци на пренапрежение и едва ли ще могат да издържат повече от шест дни побъркваща скука и бездействие.

Той ги усмири и ги успокои като им каза, че са свършили отлична работа и след няколко дни всички ще бъдат много богати. Мисълта за парите уталожи страстите и те престанаха да недоволстват. За разлика от останалите трима, неговият проблем бе не скуката, а нервното напрежение. Всеки път, когато шофираше голямото Волво по оживените магистрали, той бе наясно, че дори една случайна полицейска проверка, едно одраскване на чужда кола или моментно невнимание от негова страна и край отворения прозорец на Волвото ще се надвеси полицай, който ще бъде твърде озадачен от факта, че Зак е с перука и фалшиви мустаци. Маскировката му вършеше работа по пълните с хора улици, но нямаше да му помогне на толкова близко разстояние.

Всеки път, когато влизаше в някоя телефонна кабина, си представяше, че нещо може да се обърка, че могат да засекат обаждането по-бързо от обикновено, че някой цивилен полицай се намира на две крачки от мястото и когато го уведомят по радиостанцията му, веднага ще тръгне към кабината. Зак имаше пистолет и знаеше, че ще трябва да го използва, за да се измъкне. Ако направеше това, трябваше да зареже Волвото, което винаги паркираше няколкостотин метра по-далеч, и да се измъкне пеш. Някой случаен минувач можеше дори да се опита да го спре. Беше стигнал дотам, че всеки път когато видеше полицай, обикалящ оживените улици в близост до кабината, която бе решил да използва, стомахът му се свиваше.

— Иди дай на оня пикльо да вечеря — каза той на южноафриканеца.

Бяха изминали петнадесет дни, откакто Саймън Кормак се намираше в подземната килия и тринадесет, откакто бе отговорил на въпроса за леля Емили и бе разбрал, че баща му се опитва да го измъкне. Едва сега бе започнал да разбира какво значи пълна самота и се чудеше как някои хора са успявали да преживеят месеци и дори години по този начин. В затворите на Запад осъдените и затворени в единични килии разполагаха поне с материали за писане, книги, понякога с телевизор, с нещо, което да отвлича вниманието им. Тук нямаше нищо. Но той беше упорит и бе решил да не се предава.

Редовно се занимаваше с физически упражнения, стремейки се всячески да преодолее затворническата летаргия, правеше лицеви опори и бягаше на място по няколко пъти на ден. Все още беше с маратонките, чорапите и шортите за бягане и предполагаше, че мирише отвратително. Използваше тоалетната кофа внимателно, като се стараеше да не цапа пода и беше благодарен, че я сменят през ден.

Храната беше еднообразна, най-вече пържена или студена, но му стигаше. Не разполагаше със самобръсначка, разбира се, и лицето му бе обрасло с рядка брада. Косата му бе пораснала; той се опитваше да я разресва с пръсти. Беше помолил и след време му бяха донесли пластмасова кофа със студена вода и гъба. Никога не си бе давал сметка колко благодарен може да бъде човек за възможността да се измие. Беше се съблякъл и промушил шортите си на известно разстояние по веригата, за да останат сухи, а след това се бе обтрил енергично с гъбата от глава до пети, за да се почисти. Но не се опита да избяга. Невъзможно беше да счупи веригата, а вратата беше масивна и се затваряше с резе отвън. Стремеше се умът му да бъде постоянно зает с нещо между упражненията. Рецитираше всяко стихотворение, за което можеше да се сети, представяше си, че диктува автобиографията си на невидим стенограф, като се опитваше да си спомни всичко, което му се беше случило през двадесет и една годишния му живот. И си мислеше за дома, за Ню Хейвън, за Нантъкет, за Йейл и за Белия дом. Какво ли правеха майка му и баща му? Надяваше се да не се притесняват за него, но беше сигурен, че се тревожат. Ако можеше някак да им каже, че е добре, в отлична форма като се има предвид… По вратата на килията отекнаха три силни удара. Той протегна ръка към качулката и я надяна. Беше време за вечеря, а може би за закуска?

 

 

Същата вечер, но след като Саймън Кормак беше заспал, а Сам лежеше в прегръдките на Куин, докато магнетофонът равномерно „дишаше“ в контакта на стената, пет часови зони на запад — в Белия дом — се събра правителствената комисия. Освен обичайните членове на кабинета и шефове на министерства присъстваха още Филип Кели от ФБР и Дейвид Вайнтрауб от ЦРУ.

Те прослушаха лентите със записи на телефонните обаждания на Зак до Куин — дрезгавия глас на английския престъпник и провлачения миролюбив говор на американеца, който се опитваше да го успокои — както правеха почти всеки ден от две седмици насам.

Когато Зак свърши, Хюбърт Рийд беше пребледнял от възмущение.

— Господи — каза той, — с чук и секач! Този човек е истинско животно.

— Да, вече разбрахме това — отвърна Одел. — Сега поне откупът е уговорен. Два милиона долара. В диаманти. Някакви възражения?

— Никакви — каза Джим Доналдсън. — Държавата ще ги плати, щом става дума за сина на президента. Само съм учуден, че за това бяха нужни две седмици.

— Всъщност доста бързо за такъв случай, поне така ми обясниха — заяви министърът на правосъдието Бил Уолтърс.

Дон Едмъндс от ФБР потвърди с кимване на глава.

— Искате ли да изслушаме останалото, имам предвид лентите от апартамента? — попита вицепрезидентът Одел.

Никой не изяви желание.

— Какво мислите по това, което мистър Крамър от Скотланд Ярд каза на Куин? Някакви коментари от вашите хора?

Дон Едмъндс погледна с крайчеца на окото си Филип Кели, но отговори от името на Бюрото.

— Нашите хора в Куонтико са съгласни с английските си колеги — каза той. — Търпението на Зак е почти изчерпано, иска да приключи сделката и да направи размяната. Напрежението в гласа му започва все по-ясно да личи, вероятно за това са и тези заплахи. Освен това те са съгласни с тамошните аналитици и за още нещо. А именно, че Куин изглежда е успял да създаде у това животно Зак усещането за някакво съпричастие. Изглежда усилията му, за които бяха необходими тези две седмици — той погледна към Джим Доналдсън докато говореше — да създаде впечатлението, че той единствен се опитва да помогне на Зак, а всички ние — тук и отвъд океана — сме „мръсниците“, които създават пречки, са се оказали успешни. Зак изпитва известно доверие към Куин, но само към него. Това може да се окаже решаващо за безопасната размяна. Поне така смятат гласовите аналитици и психиатрите.

— Господи — забеляза с отвращение Джим Доналдсън. — И това ако е работа — да се опитваш да придумаш отрепка като този Зак.

Дейвид Вайнтрауб, който до този момент безмълвно се взираше в тавана, погледна към държавния секретар. За да запазят тези политици постовете си, би могъл да им каже, но не го стори, той и колегите му бяха принудени да се разправят с типове, които по нищо не отстъпваха на Зак.

— Е, добре — заяви Одел. — Започваме работа по сделката. Това поне зависи от нас в Америка, така че хайде да не протакаме. Лично аз смятам, че този мистър Куин свърши добра работа. Ако той успее да върне момчето живо и здраво, ще му бъдем безкрайно задължени. А сега за диамантите. Откъде ще ги вземем?

— От Ню Йорк — каза Вайнтрауб. — Там е центърът за търговия с диаманти.

— Мортън, ти си от Ню Йорк. Имаш ли хора, които биха могли да свършат бързо и дискретно работата? — попита Одел бившия банкер Мортън Станърд.

— Разбира се — отговори той. — Когато работех за „Рокмън-Куинс“, имахме доста клиенти с утвърдени позиции в този бранш. Много дискретни — работата им го изисква. Искате ли да се погрижа за това? А парите откъде ще вземем?

— Президентът настоя той лично да заплати откупа, и дума не дава да се издума за друго — каза Одел. — Но не виждам защо трябва сега да го притесняваме с това. Хюбърт, какво ще кажеш финансовото министерство да ни отпусне поименен заем, докато той бъде в състояние да ликвидира попечителските фондове?

— Няма проблеми — отговори Хюбърт Рийд. — Ще осигурим парите, Мортън.

Членовете на комисията станаха. Одел трябваше да се срещне с президента в личния му апартамент.

— Колкото може по-скоро, Мортън — каза той. — Става дума до два-три дни. Най-много.

Всъщност щяха да бъдат необходими седем.

 

 

Анди Ланг успя да се срещне с мистър Ал Харун едва на сутринта. Но през нощта свърши доста работа.

Притиснат натясно, мистър Ал Харун засипа Анди с извинения, тъй както само един добре възпитан арабин умее, когато пред него се изправи разгневен чужденец. Той страшно съжаляваше за случилото се, без съмнение една пренеприятна ситуация, чието решение беше в ръцете на всемилостивия Аллах; за него беше огромно удоволствие да върне паспорта на мистър Ланг, който беше взел на съхранение през нощта единствено поради изричната молба на мистър Пайл. Той отиде до сейфа, извади с тънките си мургави пръсти зеления американски паспорт и го върна на притежателя му.

Ланг бе умилостивен, благодари му с официалното и по-любезно „Ашкурак“ и излезе. Чак когато се върна в офиса си, се сети да разлисти страниците на паспорта.

В Саудитска Арабия на чужденците е необходима не само входна, но и изходна виза. Неговата, която преди беше валидна без ограничение във времето, сега бе отменена. Печатът на Имиграционната служба в Джеда беше съвсем истински. Без съмнение, помисли си той, мистър Ал Харун имаше приятел в това учреждение. Това беше, в края на краищата, начинът, по който се уреждаха нещата тук.

Съзнавайки, че няма връщане назад, Анди Ланг реши да зареже всичко и да се измъкне. Той си спомни нещо, което завеждащият банковите операции, мистър Амин, бе споменал веднъж пред него.

— Амин, приятелю, не беше ли казал преди време, че имаш роднина в Имиграционната служба? — попита го той.

Амин не видя нищо подозрително във въпроса.

— Да, наистина. Братовчед.

— Къде точно работи?

— О, не тук, приятелю мой. Той е в Дхаран.

Дхаран не беше близо до Джеда, на брега на Червено море, а в най-източната част на страната, край Арабския залив. Късно сутринта Анди Ланг се обади по телефона на мистър Зулфикар Амин в канцеларията му в Дхаран.

— Обажда се Стийв Пайл, генерален директор на Инвестиционната Банка на Саудитска Арабия — заяви той. — Един от моите служители в момента се намира по служба в Дхаран. Налага му се спешно да лети за Бахрейн довечера. За съжаление научавам, че срокът на визата му е изтекъл. Знаете колко време отнемат тези неща по обичайния ред… Питам се, като имам предвид, че дълбокоуважаваният ви братовчед работи при нас… Ще видите, че мистър Ланг е изключително щедър…

По време на обедната почивка Анди Ланг се върна в апартамента си, опакова багажа си и хвана полета на Саудитските авиолинии в 3 часа след обед за Дхаран. Мистър Зулфикар Амин го очакваше. Издаването на изходна виза му отне два часа и го лиши от хиляда риала.

Мистър Ал Харун забеляза отсъствието на специалиста по кредити и маркетинг приблизително по времето, когато самолетът на Ланг излиташе за Дхаран. Той направи справка на летището в Джеда, но само за международните полети. Никаква следа от Ланг. Крайно озадачен, той се обади в Рияд. Пайл попита дали е възможно да се предотврати качването на Ланг на какъвто и да е самолет, даже по вътрешните линии.

— Боя се, скъпи колега, че не мога да уредя това — каза мистър Ал Харун, който мразеше да разочарова хората. — Но мога да попитам моя приятел дали не е излетял по някоя от вътрешните линии.

Откриха, че Ланг е излетял за Дхаран в момента, когато пресичаше границата със съседното емирство Бахрейн. Оттук той без затруднение се качи на самолет на Английските авиолинии, който извършваше редовен полет от Мавриций за Лондон. Без да знае, че той бе получил нова изходна виза, Пайл изчака до следващата сутрин и разпореди на служителите в тамошния клон на банката да разпитат из града и да открият какво прави Ланг в Дхаран. След три дни му докладваха, че търсенето е било безрезултатно.

 

 

Три дни след като министърът на отбраната бе натоварен от Вашингтон да осигури диамантите, поискани от Зак, той докладва, че изпълнението на тази задача ще отнеме повече време, отколкото бе предполагал. Парите бяха осигурени; проблемът не беше в тях.

— Вижте — каза той на колегите си, — не разбирам нищо от диаманти. Но моите познати от този бранш — свързал съм се с трима, всички са много дискретни и проявяват пълно разбиране — ми казаха, че броят на скъпоценните камъни, които ще са необходими е много голям. Похитителят иска необработени диаманти с големина от една пета карат до половин карат, при това среднокачествени. Цената на такива камъни се движи между двеста и петдесет и триста долара за карат. За по-сигурно те използват като основна цена 250 долара. Очевидно става дума за около осем хиляди карата.

— И какъв е проблемът? — запита Одел.

— Времето — отговори Мортън Станърд. — Ако всеки камък е по една пета карат, ще бъдат необходими четиридесет хиляди диаманта. Ако са по половин карат — шестнайсет хиляди. Твърде много, за да бъдат осигурени бързо. В момента трима души изкупуват всичко налично, като се стараят да не привличат излишно внимание.

— Какъв е крайният срок? Кога диамантите ще могат да бъдат изпратени?

— Още един, може би два дни — отвърна военният министър.

— Най-много, Мортън — изръмжа Одел. — Сделката е уредена. Не можем да караме момчето и баща му да чакат повече.

— В момента, в който бъдат събрани, претеглени и проверени дали са истински, ще ги имате — каза Станърд.

 

 

На следващата сутрин един от хората на Кевин Браун му се обади по телефона в посолството.

— Май ударихме шестица от тотото, шефе — каза той кратко.

— Нито дума повече по телефона, момчето ми. Вдигай си задника и пристигай скоро тук. Ще ми кажеш каквото имаш очи в очи.

Агентът се върна в Лондон по обед. Това, което разказа, беше повече от интересно.

На изток от градовете Бигълсуейд и Санди, които са разположени по магистрала А-1 от Лондон на север, графство Бедфордшир граничи с Кеймбриджшир. Районът се пресича само от второкласни и междуселски пътища, в него няма големи градове и е предимно земеделски. Около границата между двете графства се намират само няколко селца със старинни английски имена като Потън, Тадлоу, Реслингуърт и Гамлингей.

Между две от тези селца, край утъпкан коларски път, в една падинка се намира стара ферма, частично разрушена от пожар, на която едното крило все още е обитаемо.

Преди два месеца агентът беше успял да научи, че фермата била наета от „любители на пасторалния живот“, които искали да се обърнат отново към природата, да живеят просто и да се занимават с грънчарство и кошничарство.

— Интересното е — заяви агентът, — че са платили наема в брой. Не продават кой знае колко грънци, а поддържат два джипа, скрити в хамбара и не допускат никого да припари до тях.

— Как се казва това място?

— Грийн Медоу Фарм, шефе.

— Добре, все още имаме доста време до смрачаване, ако не се моткаме тук. Хайде да идем да хвърлим един поглед на Грийн Медоу Фарм.

До здрачаване оставаха два часа, когато Кевин Браун и агентът паркираха колата си при отбивката до фермата и изминаха останалото разстояние пеш. Следвайки указанията на агента, те се придвижваха внимателно, като използваха дърветата за прикритие, докато излязат над падината. Оттам пропълзяха последните десетина метра до едно възвишение и погледнаха надолу. Фермата се намираше в ниското, опожареното й крило се чернееше в есенния следобед, а от прозорец в другото крило се виждаше блещукане като от газена лампа.

Докато наблюдаваха, от фермата излезе едър мъжага и хлътна в един от трите хамбара. Забави се там около десет минути и след това се върна обратно. Браун огледа стопанските постройки със силен бинокъл. По пътеката вляво от тях се появи мощен японски джип. Той спря пред фермата и от него слезе един мъж. Огледа се внимателно наоколо, търсейки признаци на движение из падината. Нищо не помръдваше.

— По дяволите — промълви Браун. — Рижа коса, очила.

Шофьорът на джипа влезе във фермата и след няколко минути излезе със здравеняка. Този път със себе си водеха един огромен ротвайлер. Влязоха в същия хамбар, останаха там десетина минути и се върнаха обратно. Здравенякът вкара джипа в друг от хамбарите и затвори вратите.

— Селско грънчарство друг път — каза Браун. — Крият нещо или някого в този скапан хамбар. Залагам две срещу едно, че там има един младеж.

Те се изтеглиха обратно към дърветата. Започваше да се стъмнява.

— Вземи одеалото от багажника — каза Браун. — Оставаш тук. Ще следиш какво става през нощта. Аз ще се върна с останалите преди изгрев слънце, ако изобщо в тази проклета страна има слънце.

В другия край на падината, в клоните на огромен дъб, се спотайваше неподвижно един мъж в маскировъчна униформа. Той също разполагаше с мощен бинокъл и беше забелязал движението между дърветата отсреща. Докато Кевин Браун и неговият агент се смъкваха по хълма към горичката, той извади от джоба си портативна радиостанция и проведе няколкосекунден тих, напрегнат разговор. Беше 28 октомври, деветнадесет дни откакто Саймън Кормак бе отвлечен и седемнадесет, откакто Зак се бе обадил за първи път в апартамента в Кенсингтън.

 

 

Тази вечер той отново се обади, скрит сред тълпата забързани минувачи в центъра на Лугън.

— Какво става, Куин? Минаха цели три шибани дни.

— Хей, Зак, спокойно. Заради диамантите е. Сгащи ни натясно, друже. Трябва бая време, докато ги съберат. Натиснах ги ония във Вашингтон — яко ги натиснах, ти казвам. Здраво се напъват, ама по дяволите, Зак — двайсет и пет хиляди камъка са туй — всички истински, че и да не могат сетне да бъдат разпознати — доста време…

— Добре, добре, ти им кажи, че им давам още два дни — иначе ще си получат момчето в торба. Тъй им кажи.

Той затвори. По-късно експертите щяха да кажат, че нервите му вече не издържат. Наближаваше състояние, в което би се изкушил да посегне на момчето от безсилие или защото смяташе, че по някакъв начин му е бил погоден номер.

 

 

Кевин Браун и хората му бяха добре обучени и въоръжени. Те приближиха по двойки откъм четирите посоки, от които фермата можеше да бъде нападната. Двама заобиколиха пътя, като притичваха от прикритие към прикритие. Останалите три двойки се промъкнаха безшумно от горичката. Времето беше идеално избрано — преди зазоряване, когато светлината лъже, а охраната е с притъпена бдителност — часът на преследвачите.

Изненадата беше пълна. Чък Моксън и партньорът му се промъкнаха до тайнствения хамбар. Моксън преряза катинара, а колегата му се претърколи вътре и скочи на крака с изваден пистолет. Като се изключи един дизел-генератор, нещо, което приличаше на грънчарска пещ и тезгях, по който бяха пръснати колби и епруветки, хамбарът беше празен. Браун и останалите шестима, които атакуваха фермата, имаха по-голям успех.

Две двойки нахълтаха през прозорците, като пометоха стъклата и рамките по пътя си, скочиха веднага на крака и без да спират, се втурнаха нагоре по стълбите към спалните.

Браун и останалите двама влязоха през входната врата. Разбиха с чук бравата и се озоваха вътре.

Здравенякът спеше на един стол край тлеещото огнище в дългата кухня. Неговата задача беше да дежури през нощта, но скуката и умората си бяха казали думата. При звука на удара по вратата той скочи от стола и посегна към една дванайсеткалибрена ловна пушка, която лежеше върху дървената маса. Почти успя да я грабне. В този момент на вратата се появи едър, ниско подстриган мъж, който беше насочил колта си право в гърдите му и извика „Не мърдай!“. Здравенякът се изплю и вдигна ръце.

На горния етаж червенокосият спеше заедно с единствената жена в групата. Двамата се събудиха от звука на строшените прозорци и разбитата входна врата. Жената изпищя, мъжът се втурна към вратата на спалнята и посрещна първия от агентите на ФБР на площадката пред стаята. Разстоянието беше твърде малко за стрелба; двамата се вкопчиха един в друг и се затъркаляха надолу в тъмнината, докато вторият американец успя да различи кой кой е и удари силно рижия по главата с дръжката на колта си.

Четвъртият член на групата от фермата, все още примигващ сънливо, беше изведен от стаята му няколко секунди по-късно. Беше слабоват, кльощав младеж с дълга права коса. Всички агенти от ФБР имаха фенерчета на коланите си. Претърсването на останалите стаи им отне две минути. Освен четиримата задържани, в къщата нямаше никой друг. Кевин Браун нареди да ги отведат в кухнята, където бяха запалили няколко лампи. Огледа ги с презрение.

— Е, къде е хлапето? — запита той.

Един от хората му погледна през прозореца.

— Шефе, имаме компания.

От всички страни на падината към фермата се спускаха петдесетина човека в сини униформи и ботуши, някои водеха на ремъци елзаски овчарки. Ротвайлерът гневно залая по кучетата и хората от колибата си в двора. По пътеката към сградата подскачаше бял Рейндж Ровър със сини надписи, който спря на десетина метра от разбитата врата. От него слезе мъж на средна възраст със синя униформа с блестящи сребристи копчета и нашивки, с кепе на главата. Без да каже дума, той мина през антрето и влезе в кухнята, където бяха пленниците.

— Добре, може да се заемете с тях — заяви Браун. — Той е тук някъде. И тези отрепки знаят къде е.

— Всъщност — каза мъжът в синьо — кои сте вие?

— А, разбира се — Кевин Браун извади служебната си карта, издадена от ФБР.

Англичанинът я разгледа внимателно и му я върна.

— Вижте — каза Браун — ние просто…

— Вие просто, мистър Браун — прекъсна го началникът на полицията в Бедфордшир със смразяващо негодувание, — провалихте най-голямата досега операция срещу производителите и разпространителите на наркотици в тази страна, която едва ли пак ще се повтори. А сега, бъдете добър да се върнете в Лондон.

 

 

В това време Стийв Пайл се намираше в офиса на мистър Ал Харун в Джеда. Той беше долетял след едно тревожно обаждане.

— Какво точно е взел? — попита той за четвърти път.

Мистър Ал Харун повдигна рамене. Тези американци бяха по-лоши и от европейците — винаги препираха.

— Уви, не съм специалист по такива машини — отговори той, — но нощният пазач ми докладва…

Той се обърна към пазача и заговори бързо на арабски. Човекът отговори, разпервайки ръце, за да покаже големината на нещо.

— Казва, че през нощта, когато върнах паспорта на мистър Ланг, той прекарал доста време в компютърната зала и си тръгнал на разсъмване с един топ разпечатки. Дошъл на работа в обичайното време, но без тях.

Стийв Пайл се върна в Рияд силно обезпокоен. Да помага на правителството и страната си беше хубаво нещо, но при една вътрешна финансова ревизия никой не би оценил това. Той поиска спешно да се срещне с полковник Истърхаус.

Полковникът го изслуша спокойно и кимна няколко пъти.

— Смятате ли, че се е добрал до Лондон? — попита той.

— Не знам как би могъл да го направи, но къде другаде, по дяволите, би могъл да бъде?

— Хм, мога ли да получа достъп до централния ви компютър?

Истърхаус прекара четири часа пред централния компютър в Рияд. Работата не беше трудна, тъй като разполагаше с всички кодове за достъп. Когато приключи, намиращите се в компютъра отчети бяха изтрити, а на тяхно място записани други.

 

 

Още сутринта, много преди да пристигне писменият рапорт, по телефона от Бедфорд докладваха на Найджъл Крамър за случилото се. Когато се обади на Патрик Сеймър в посолството, той беше почервенял от гняв. Браун и хората му все още не се бяха върнали.

— Патрик, винаги сме поддържали страшно добри отношения, но това е безобразие. За какъв, по дяволите, се мисли той? Къде, по дяволите, смята, че се намира?

Сеймър се видя в чудо. Той бе прекарал три години, стремейки се да развива между Бюрото и Скотланд Ярд отличното сътрудничество, което бе наследил от Даръл Милс. Бе взимал участие в семинари, организирани в Англия и бе съдействал за изпращането на старши служители от Столичната полиция в Хувър Билдинг, за да спомогне за създаването на онези лични приятелства, за които по време на криза не съществуват препятствия.

— Какво точно е станало в тази ферма? — попита той.

Крамър се успокои и му разказа. Преди няколко месеца в Скотланд Ярд бе постъпила информация, че една от бандите, занимаващи се с наркотици, се е заела да организира голям удар в Англия. След продължително разследване било установено, че базата им се намира в старата ферма. Хора от групата за тайно проследяване, числяща се към неговия отдел за специални операции, със съдействието на бедфордската полиция, бяха наблюдавали какво става там в продължение на седмици. Човекът, когото търсеха, бе родом от Нова Зеландия — един от бароните в бизнеса с хероин. Имали основания да смятат, че той скоро ще пристигне с голяма пратка кокаин, предназначен за преработка, пакетиране и разпространение. Лошото бе, че при това положение той никога вече нямаше да припари край фермата.

— Съжалявам, Патрик, но ще се наложи да помоля министъра на вътрешните работи да изиска от Вашингтон да го върнат обратно.

— Е, направи го, щом трябва — каза Сеймър. А докато поставяше слушалката върху телефона, си мислеше: „Колкото по-скоро, толкова по-добре!“

Крамър трябваше да свърши и нещо по-належащо. Не биваше да допусне историята да се появи във вестниците или пък по радиото и телевизията. Тази сутрин му се наложи да разчита на проявата на добра воля от страна на доста собственици и редактори на вестници и радио-телевизионни компании.

 

 

Комисията във Вашингтон получи доклада на Сеймър на първото за деня заседание — в 7 часа сутринта.

— Вижте, той просто е попаднал на първокласна следа и е действал докрай — протестира Филип Кели.

Дон Едмъндс му хвърли предупредителен поглед.

— Трябвало е да поиска съдействие от Скотланд Ярд — заяви държавният секретар Джим Доналдсън. — Не желаем точно сега да влошаваме отношенията си с англичаните. Какво, по дяволите, да кажа на сър Хари Мариот, когато поиска Браун да бъде отзован?

— Слушайте — заяви министърът на финансите Рийд, — защо да не предложим компромис? Браун се е престарал и ние съжаляваме за това. Но сме уверени, че Куин и англичаните ще уредят освобождаването на Саймън Кормак в най-скоро време. Когато това стане, ще ни бъде необходима охраняваща група, която да доведе момчето у дома. Браун и неговите хора трябва да останат няколко дни, за да изпълнят тази задача. Да кажем, до края на седмицата.

Доналдсън кимна.

— Да, сър Хари може би ще приеме това. Впрочем, как е президентът?

— Живнал е — каза Одел. — Почти оптимистично настроен. Преди час му съобщих, че Куин е получил още едно доказателство, че Саймън е жив и здрав — той за шести път кара похитителите да докажат това. Какво става с диамантите, Мортън?

— Ще бъдат готови до довечера.

— Осигурете един бърз самолет. Да бъде готов за полет — каза вицепрезидентът Одел.

Министърът на отбраната Станърд кимна и си записа.

 

 

Анди Ланг бе най-после приет от главния счетоводител веднага следобед същия ден. Човекът също бе американец и през последните три дни беше направил обиколка на всички европейски клонове.

Той изслуша сдържано и с все по-нарастващо изумление разказа на младия банков служител от Джеда и прегледа с окото на опитен специалист компютърните разпечатки, които лежаха на бюрото му. Когато свърши, се отпусна на стола си, изду бузи и шумно издиша.

— Мили Боже, това са наистина много сериозни обвинения. И по всичко личи, че не са безпочвени. Къде сте отседнали в Лондон?

— Все още разполагам с апартамент в Челси — каза Ланг. — Като пристигнах, отседнах там. За щастие наемателите се бяха изнесли преди две седмици.

Счетоводителят си записа адреса и телефонния му номер.

— Ще трябва да говоря с генералния директор тук, а може би и с президента на банката в Ню Йорк, преди да предявим обвинение към Стийв Пайл. Стойте близо до телефона през следващите няколко дни.

Това, което и двамата не знаеха, беше, че в пристигналата сутринта куриерска торба от Рияд има поверително писмо от Стийв Пайл до намиращия се в Лондон генерален директор, отговарящ за банковите операции в чужбина.

 

 

Английската преса удържа на дадената дума. Радио Люксембург обаче предава от Париж, а френските слушатели за нищо на света не биха пропуснали разказа за първокласния скандал между техните англосаксонски съседи на запад.

Не се установи откъде всъщност бе изтекла информацията, освен че е била анонимно съобщена по телефона. Но лондонската служба направи необходимите проучвания и стана ясно, че тайнствеността на бедфордската полиция само е послужила като потвърждение. Денят бе беден откъм новини и съобщението намери място в емисията в четири часа.

Едва ли някой в Англия е слушал радио Люксембург, но корсиканецът чу предаването. Той подсвирна от изненада и тръгна да търси Зак. Англичанинът го изслуша внимателно, зададе му няколко допълнителни въпроса на френски и пребледня от гняв.

Куин вече знаеше и това бе добре дошло, защото имаше време да обмисли отговора си в случай, че Зак се обади. Което стана малко след седем часа вечерта. Зак беше бесен.

— Лъжливо копеле такова! Нали каза, че няма да има никакви каубойски истории от страна на полицията или който и да е друг. Всичко е било шибана лъжа…

Куин възропта, че не разбира за какво му говори Зак — щеше да изглежда много неубедително да знае всички подробности, без да му се припомни конкретния случай. С три гневни изречения Зак му обясни.

— Ама това няма нищо общо с теб — развика се Куин в отговор. — Жабарите пак нищо не са разбрали. Става дума за една провалена акция от страна на ББН. Нали знаеш тези рамбовци от Бюрото за борба с наркотиците — пак са се издънили. Изобщо не са търсили теб, а кокаин. Преди час тук беше един от Скотланд Ярд — направо му се драйфаше от цялата тая работа. За Бога, Зак, нали ги знаеш вестниците. Ако вярваш какво пишат, то Саймън досега е бил видян най-малко на осем хиляди различни места, а ти си бил хванат петдесет пъти…

Звучеше убедително. Куин разчиташе, че през последните три седмици Зак е чел какви ли не измислици в жълтата преса и че изпитва силно презрение към нея. В една кабина в линслейдското автобусно депо похитителят се успокои. Времето за разговор изтичаше.

— Моли се да не е вярно, Куин. Моли се да не е вярно — каза той и затвори.

Сам Самървил и Дънкан МакКрей бяха пребледнели от страх, когато разговорът свърши.

— Къде са тези проклети диаманти? — попита Сам.

Но най-лошото тепърва предстоеше. Както в повечето страни, така и в Англия има многобройни сутрешни радиопрограми, смесица от неангажиращото бърборене на водещия, поп-музика, новини и обаждания на слушатели. Новините са извадки от последните бюлетини на агенциите, набързо подготвени от млади заместник-редактори и тикани под носа на водещия. Темпът на тези предавания е такъв, че внимателното проверяване и потвърждаване от достоверни източници, което практикуват професионалните журналисти от „тежкарските“ неделни издания, е просто невъзможно.

Когато някакъв американец се обади в отдела за новини на предаването „Добро утро“ на радио „Сит“, на телефона се случи една стажантка, която по-късно със сълзи на очи обясняваше, че и през ум не й е минало да се усъмни в твърдението, че „говорещият бил аташе по печата от американското посолство и че новината, която съобщил, може да не е вярна“. Само след седемдесет секунди водещият с развълнуван глас прочете текста на съобщението.

Найджъл Крамър не го чу. Това направи дъщеря му.

— Татко — извика тя от кухнята, — днес ли ще ги хванете?

— Кого да хванем? — попита баща й, който обличаше палтото си в антрето. Служебната му кола чакаше пред входа.

— Нали знаеш… похитителите.

— Едва ли. Защо питаш?

— Така казаха по радиото.

Като че ли нещо удари Крамър силно в корема. Той се върна от вратата и влезе в кухнята. Дъщеря му мажеше филия с масло.

— Какво точно съобщиха по радиото? — попита той напрегнато.

Тя му каза — че днес щяла да бъде организирана размяната на Саймън Кормак срещу откуп и властите били сигурни, че всички похитители щели да бъдат заловени.

Крамър се завтече към колата, грабна микрофона на подвижната радиостанция и започна бързо да дава разпореждания, докато автомобилът летеше по пътя.

Твърде късно. Зак не бе чул съобщението, но то не убягна от вниманието на южноафриканеца.