Казват, че нито един бял от хората на генерал Къстър не се спасил в битката при Литъл Бигхорн на 25 юни 1876 година. Това не е вярно — има един оцелял, двадесет и четири годишният следотърсач Бен Крейг.

Ето неговата история.

Опитният нос на следотърсача го усети пръв — слаб мирис на пушек, донесен от прерийния вятър.

Той яздеше на двадесетина метра пред десетимата кавалеристи от патрулния отряд, който предшестваше главната колона по западния бряг на река Роузбъд.

Без да се обръща, следотърсачът вдигна дясната си ръка и дръпна юздите. Зад него сержантът и деветимата редници направиха същото. Той скочи от коня и се затича към ниския хълм между конниците и реката. Там легна, запълзя по склона и надзърна над върха, като оставаше скрит във високата трева.

Лагеруваха между хълма и брега. Малък лагер, не повече от пет палатки, едно голямо семейство. Типитата показваха, че са северни шайени. Следотърсачът добре ги познаваше. Сиукските типита бяха високи и тесни, докато шайените издигаха своите с по-широка основа и по-ниски. Стените им бяха украсени с пиктограми, изобразяващи ловни триумфи, които също бяха типични за шайените.

В лагера живееха между двадесет и двадесет и пет души, но мъжете бяха на лов. Личеше си по конете. Те бяха само седем и пасяха край типитата. За да местят такъв лагер, трябваше да са поне двадесет.

Чу сержанта да пълзи към него и му даде знак да не се надига. След малко до него се появи синият униформен ръкав с три нашивки.

— Какво виждаш? — разнесе се пресипнал шепот.

Беше девет сутринта и слънцето вече започваше да прежуря. Яздеха от три часа. Генерал Къстър обичаше да вдига лагера си рано. Но следотърсачът усети миризмата на уиски в дъха на войника до себе си. Долнокачествено гранично уиски. И вонята бе отвратителна, по-силна от аромата на джанки, череши и шипки, които растяха по бреговете на Роузбъд.

— Пет типита. Шайени. В лагера има само жени и деца. Мъжете са на лов оттатък реката.

Сержант Брадок не го попита откъде знае. Просто прие, че е така. Той се изхрачи, изплю струя тютюн и се ухили с пожълтелите си зъби. Следотърсачът се спусна надолу по склона и се изправи.

— Предлагам да не ги закачаме. Търсим друго.

Ала Брадок беше прекарал три години във Великите равнини, където Седма кавалерия не бе имала много развлечения. След дългата и скучна зима във Форт Линкълн му се беше родило копеле от една перачка, която си докарваше някой и друг долар като курва, но той бе дошъл в Равнините да убива индианци и нямаше намерение да се лиши от това удоволствие.

Клането продължи само пет минути. Десетимата конници прехвърлиха хълма и препуснаха надолу в галоп. Следотърсачът отвратено наблюдаваше от върха.

Един от редниците, още съвсем зелен новобранец, яздеше толкова лошо, че падна от коня. Работата свършиха останалите. Всички кавалерийски саби бяха останали във Форт Линкълн, затова използваха револверите си колт от новия модел „Спрингфийлд’73“.

Щом чуха тропота на копита, индианките, които готвеха на огъня, се опитаха да съберат децата си и да избягат към реката. Закъсняха. Ездачите ги настигнаха, после обърнаха конете и препуснаха сред типитата, като стреляха по всичко, което се движеше. След като всичко свърши и старците, жените и децата бяха убити, те скочиха на земята и потърсиха някаква плячка в палатките. Отвътре се разнесоха още няколко изстрела.

Следотърсачът пришпори коня си и измина четиристотинте метра от хълма до лагера. Войниците започнаха да палят типитата. Изглежда не бяха останали живи индианци. Един от кавалеристите, все още едва съвсем младо момче, се беше навел от седлото и повръщаше закуската си от сухари и фасул. Сержант Брадок ликуваше. Бе намерил боен накит от пера и сега го закрепи на седлото до манерката, в която трябваше да има само изворна вода.

Следотърсачът преброи четиринадесет трупа, проснати на земята като счупени кукли. Един от мъжете му предложи трофей, но той поклати глава и отиде до брега на потока, за да напои коня си.

Тя лежеше полускрита в тръстиката и по голия й крак се стичаше кръв. Бяха я улучили в бедрото. Ако беше мъничко по-бърз, щеше да извърне глава и да се върне при горящите типита. Ала Брадок го наблюдаваше, проследи посоката на погледа му и го настигна.

— Какво откри, момко? А, още една гадина, при това жива.

Извади колта от кобура си и се прицели. Момичето обърна лице и ги погледна с кухи от болка очи. Следотърсачът хвана ирландеца за китката и го принуди да насочи оръжието си нагоре. Червеното от уиски лице на Брадок поморавя.

— Остави я жива, може да знае нещо — каза младежът. Нямаше друг начин. Сержантът се замисли, после кимна.

— Прав си, момко. Ще я отведем при генерала като подарък.

Прибра револвера и се върна при хората си. Следотърсачът скочи от седлото и навлезе в тръстиката, за да се погрижи за момичето. За нейно щастие раната бе чиста. Куршумът беше излязъл от другата страна на бедрото й. Той свали кърпата от врата си, изми крака й с чиста вода и направи стегната превръзка, за да спре кръвта.

Когато свърши, я погледна. Тя отвърна на погледа му. Буйната й коса, черна като гарваново крило, се спускаше по раменете й. Големи тъмни очи, забулени от болка и страх. Не всички индианки бяха хубавици от гледна точка на белите, но най-красиви от всички племена бяха шайенките. Шестнадесетинагодишно, момичето в тръстиката притежаваше поразителна, небесна хубост. Следотърсачът беше на двадесет и четири, възпитан в духа на Библията, и никога не бе познавал жена в старозаветния смисъл на думата. Сърцето му бясно се разтуптя и трябваше да откъсне поглед от нея. Той я метна на рамото си и се върна в опожарения лагер.

— Качи я на някой от конете им — извика му сержантът и отново надигна манерката си. Следотърсачът поклати глава.

— На носилка — отвърна той. — Иначе ще умре.

На земята край тлеещите останки от типитата имаше няколко индиански носилки. Направени от два дълги еластични пръта, пресичащи се на гърба на коня и с бизонска кожа, опъната между тях, носилките бяха много по-удобни за превозване на ранени от каруците на белите, които подскачаха на всяка неравност.

Следотърсачът хвана един от конете. Бяха останали само два — другите пет препускаха в далечината. Когато дръпна юздите му, животното се изправи на задните си крака. Вече беше усетило миризмата на бели хора, от която индианските коне можеха да обезумеят. Обратното също бе вярно — щом доловяха мирис на индианци, конете в американската кавалерия ставаха почти неуправляеми.

Той леко започна да духа в ноздрите на животното, докато то не се успокои и не го приеме. След десет минути носилката беше завързана и завитото с одеяло ранено момиче лежеше върху бизонската кожа. Патрулът се отправи обратно при Къстър и главните сили на Седма кавалерия. Беше двадесет и четвъртият ден на юни, лето Господне 1876-о.

Причините за тази лятна кампания в равнините на южна Монтана датираха отпреди няколко години. Най-после в свещените Черни хълмове на Южна Дакота бяха открили злато и в тези земи прииждаха златотърсачи. Ала Черните хълмове вече бяха дадени за вечни времена на сиукския народ. Разгневени от това коварство, индианците от Великите равнини отговориха с нападения срещу златотърсачите и керваните фургони.

Белите яростно реагираха на тази жестокост — разкази за ужасни варварства, често измислени или много преувеличени, разпалиха гнева до точката на кипене и белите селища се обърнаха към Вашингтон. Правителството с лека ръка анулира Договора от Ларами и даде на равнинните индианци няколко скромни резервата, съвсем малка част от онова, което тържествено им беше обещало. Резерватите се намираха в Северна и Южна Дакота.

Но Вашингтон също призна създаването на област, известна като Неотстъпените територии. Това бяха традиционните ловни полета на сиуксите, които все още изобилстваха на бизони и елени. Източната граница на областта минаваше на юг по правата линия, образувана от западните краища на двете Дакоти. Западната й граница беше въображаема ос с посока север-юг на двеста тридесет и два километра на запад, ос, която индианците никога не бяха виждали и не можеха да си представят. На север Неотстъпените територии стигаха до река Йелоустоун, която минаваше през Монтана и двете Дакоти, а на юг — до река Норт Плат в Уайоминг. Отначало индианците спокойно можеха да ловуват там. Ала настъплението на белия човек на запад не спря.

През 1875 година сиуксите започнаха да напускат резерватите в Дакота и да се насочват на запад към Неотстъпените територии. По-късно същата година Бюрото по индианските въпроси им даде краен срок до 1 януари да се върнат в резерватите.

Сиуксите и техните съюзници не оспориха ултиматума, а просто не му обърнаха внимание. Повечето от тях изобщо не чуха за него. Те продължиха да ловуват и когато зимата отстъпи на пролетта, тръгнаха след основния си дивеч — величествените бизони и грациозните елени и антилопи. През ранната пролет Бюрото повери на армията задачата да ги открие и да ги върне в резерватите.

Армията не знаеше две неща: колко индианци са напуснали резерватите и къде се намират. По първия въпрос военните просто бяха излъгани. Резерватите се управляваха от агенти по индианските въпроси, повечето от които бели и мнозина — мошеници.

От Вашингтон се получаваха редовни доставки добитък, царевица, брашно, одеяла и пари, които агентите трябваше да разпределят между подопечните си. Много от тях мамеха индианците, което беше довело до глад сред жените и децата и оттам до решението да се върнат в ловните полета.

Агентите имаха и друго основание да лъжат. Количеството на доставките се определяше от заявения брой индианци в резерватите, поради което намаляването му водеше до по-ниски печалби за самите агенти. През пролетта на 1876 година те съобщиха на армията, че липсват само шепа воини. Лъжеха. Липсваха много хиляди, всички заминали на запад през границата, за да ловуват в Неотстъпените земи.

Що се отнасяше до въпроса къде се намират, това можеше да се научи само по един начин. Трябваше да се прати войска в южна Монтана да ги търси. С тази цел съставиха план. Щеше да има три смесени колони от пехота и кавалерия.

От Форт Линкълн в Северна Дакота генерал Алфред Тери щеше да се отправи на запад покрай река Йелоустоун, северната граница на ловните полета. От Форт Шоу в Монтана генерал Джон Гибън щеше да поеме на юг към Форт Елис и после на изток покрай Йелоустоун, докато се срещне с колоната на Тери.

От Форт Фетърман, далеч на юг в Уайоминг, генерал Джордж Крук щеше да се насочи на север, да прекоси горното течение на Крейзи Уман Крийк и река Тънг и да продължи в долината Биг Хорн, докато не се срещне с другите две колони. Някъде помежду им, смяташе правителството, щяха да бъдат основните сиукски сили. Всички потеглиха на път през март.

В началото на юни Гибън и Тери се срещнаха там, където Тънг се влива в Йелоустоун. Не бяха видели нито един боен накит от пера. Знаеха само, че равнинните индианци са някъде на юг от тях. Двамата генерали заедно продължиха на запад.

На 20 юни обединената колона стигна до вливането на Роузбъд в Йелоустоун. Там взеха решение Седма кавалерия, която придружаваше Тери още от Форт Линкълн, да се отдели и да поеме към горното течение на Роузбъд в случай, че индианците са някъде там. Можеха да попаднат на индианците, можеха да попаднат и на генерал Крук.

Никой не знаеше, че на 17 юни Крук се е натъкнал на голям брой обединени сиукси и шайени и е бил разбит. Той се бе насочил обратно на юг, без да прати конници на север и да предупреди колегите си. Ето защо те нямаха представа, че от юг не идва подкрепление. Бяха съвсем сами.

На четвъртия ден от ускорения марш в долината на Роузбъд един от предните патрули се върна с разказ за победа над шайенско селце и една пленница.

Генерал Джордж Армстронг Къстър, който гордо яздеше начело на кавалерийската си колона, бързаше. Нямаше желание да спре цялата бойна част заради някаква си индианка. Той кимна в отговор на сержант Брадок и му нареди да се яви при ротния си командир. Евентуалната информация от индианката можела да почака, докато се установят на лагер.

През остатъка от деня шайенското момиче остана на носилката. Следотърсачът отведе коня зад колоната и завърза юздите му за един от обозните фургони. Тъй като вече нямаше нужда от разузнаване, той остана наблизо. Макар че отскоро бе в Седма кавалерия, вече твърдо не му харесваше онова, което правеше, не му харесваха и ротният командир и сержантът и смяташе прочутия генерал Къстър за надут задник. Младежът не притежаваше нужния речник, за да го изрази по този начин, а и във всеки случай пазеше мислите си за себе си. Казваше се Бен Крейг.

Баща му, Джон Нокс Крейг, беше емигрант от Шотландия, прогонен от малката си ферма от един алчен земевладелец. Този корав мъж се бе преселил в Съединените щати в началото на четиридесетте години. Някъде на Изток се запозна и ожени за шотландска презвитерианка като себе си и при липсата на много възможности в градовете се насочи на запад към границата. През 1850 година стигна до южна Монтана и реши да си подири късмета в търсене на злато из пустошта в подножието на планината Прайър.

По онова време той беше един от първите. Животът бе мрачен и суров, с люти зими в хижа от дървени трупи на брега на един поток. Само летата бяха идилични, гората гъмжеше от дивеч, а потоците — от пъстърва и прерията приличаше на килим от диви цветя. През 1852 година Джени Крейг роди първия си и единствен син. След две години се роди момиченце, което скоро почина.

Бен Крейг бе десетгодишен, дете на гората и границата, когато родителите му бяха убити от индиански боен отряд. Два дни по-късно един планински трапер, казваше се Доналдсън, намери момчето, гладно и изпито от скръб, сред пепелищата на изгорената хижа. Двамата погребаха Джон и Джени Крейг под два кръста на брега на потока. Завинаги ще остане неизвестно дали баща му бе успял да събере златен прах, защото ако индианските воини го бяха открили, щяха да го разпилеят, мислейки, че е пясък.

Доналдсън беше възрастен планинец, който поставяше капани за вълци и бобри, мечки и лисици, и веднъж годишно караше кожите в най-близката фактория. От съжаление към сирачето старият ерген го взе и го отгледа като свой син.

Когато го бе гледала майка ум, Бен беше имал достъп до една-единствена книга, Библията, и Джени му бе чела дълги откъси от нея. Макар че не владееше четмо и писмо, той беше запомнил наизуст части от „Добрата книга“, както я бе наричала майка му. Баща му го беше научил да промива злато, но Доналдсън го научи на тънкостите на пустошта — да проследява животни, да язди и стреля.

Двамата с трапера срещаха шайени, които също поставяха капани за дивеч, и Доналдсън разменяше с тях стоките, които купуваше от факторията. Индианците научиха момчето на своите умения и език.

Две години преди лятната кампания от 1876 година старецът бе погубен от същата онази пустош, в която беше живял. Не успя да улучи една стара черна мечка и обезумелият звяр го разкъса. Бен погреба втория си баща край горската колиба, взе каквото му трябваше и подпали останалото.

Старият Доналдсън винаги бе казвал: „Когато си отида, момко, вземи каквото ти трябва. Всичко ще е твое.“ Затова Бен взе острия като бръснач ловджийски нож в ножница, украсена по шайенски обичай, и пушката „Шарпс“, модел 1852-ра, двата коня, седлата, одеялата и малко храна. Повече не му трябваше. После слезе в равнината и потегли на север към Форт Елис.

През април 1876-а, докато работеше там като ловец, трапер и коняр, през форта мина Гибън. Генералът имаше нужда от следотърсачи, които познават земите на юг от Йелоустоун. Предлагаше добра заплата и Бен Крейг постъпи при него.

И така стигна до устието на река Тънг, където се срещнаха с генерал Тери, после продължи обратно с обединената колона към устието на Роузбъд. Там наредиха Седма кавалерия под командването на генерал Къстър да се отправи на юг срещу течението на потока и потърсиха хора, които знаят шайенски.

Къстър вече имаше двама следотърсачи, които говореха сиукски. Първият беше чернокож войник, единственият в Седма кавалерия, Айзая Дорман, който бе живял при сиуксите. Вторият беше главният следотърсач Мич Бойър, полуфранцузин, полусиукс. Но макар че шайените винаги се бяха смятали за първи братовчеди и традиционни съюзници на сиуксите, езиците им се различаваха. Крейг вдигна ръка и генерал Гибън го прати в Седма.

Гибън предложи на Къстър още три кавалерийски роти под командването на майор Бризбин, но Къстър отказа. Тери му предложи картечници „Гатлинг“, ала той отхвърли и тях. Когато се отправи срещу течението на Роузбъд, Седма кавалерия се състоеше от дванадесет роти, шестима бели и над тридесет индиански следотърсачи, обоз и трима цивилни, общо шестстотин седемдесет и пет души, сред които ковачи и мулетари. Къстър остави при Тери и полковия оркестър, така че последната му атака нямаше да е под звуците на любимия му марш „Гари Оуен“. Ала докато напредваха покрай реката, Крейг слушаше тракането на завързаните по канатите на обозните каруци чайници, котли, казани и черпаци и се питаше какви индианци се надява да изненада Къстър. При този шум и праха, който вдигаха трите хиляди копита, войската се виждаше и чуваше от няколко километра.

От Тънг до Роузбъд Крейг беше имал две седмици, за да опознае прочутата Седма кавалерия и нейния славен командир, и колкото повече виждаше, толкова повече се свиваше сърцето му. Надяваше се, че няма да срещнат много сиукси и шайени, готови за бой, ала се боеше, че е много вероятно.

Колоната цял ден продължи на юг покрай реката, но не се натъкнаха на други индианци. И все пак на няколко пъти, когато прерийният вятър задухваше на запад, конете ставаха плашливи, дори изпадаха в паника и Крейг бе сигурен, че усещат някаква миризма. Горящите типита не можеха за дълго да останат незабелязани. В прерията издигащият се стълб дим се виждаше от километри. Бяха изгубили елемента на изненада.

Малко след четири следобед генерал Къстър заповяда да спрат и да се установят на лагер. Слънцето се спускаше към далечните и невидими Скалисти планини. Бързо опънаха офицерските палатки. Къстър и неговите приятели винаги спяха в медицинската палатка, най-голямата и просторна. Разтвориха сгъваеми лагерни маси и столове, напоиха конете, сготвиха храна, запалиха огньове.

Шайенското момиче лежеше на носилката и се взираше в помръкващото небе. Готвеше се да умре. Крейг й подаде манерката си. Тя го погледна с големите си тъмни очи.

— Пий — каза той на шайенски. Момичето не помръдна. Бен изля малко студена вода върху устата й. Тя разтвори устни. Преглътна. Крейг остави манерката до нея.

Когато мракът се сгъсти, от втора рота дойде да го потърси ездач.

Войникът го намери и се върна да докладва. След десет минути се появи капитан Актън. Придружаваше го сержант Брадок, един ефрейтор и двама редници. Те слязоха от конете и наобиколиха носилката.

Всички гранични следотърсачи в Седма кавалерия, шестимата бели, неколцината кроу и тридесетината арикара, образуваха група с общи интереси. Те познаваха границата и животът по нея.

Вечер край лагерните огньове те често разговаряха. Обсъждаха офицерите, като започваха от Къстър и продължаваха с ротните командири. Крейг се изненада колко непопулярен е генералът сред хората си. Неговият по-малък брат Том Къстър командваше трета рота и войниците го обичаха повече. Ала най-омразен от всички беше капитан Актън. Крейг споделяше тяхната антипатия. Актън бе професионален военен, постъпил във войската преди десет години, точно след Гражданската война, и направил кариера в Седма, в сянката на Къстър, потомък на богато семейство от източните щати. Беше слаб, с изсечено лице и жестока уста.

— Е, сержант — каза Актън, — пленницата е ваша. Хайде да разберем какво знае. Говориш ли дивашки език? — попита той Крейг. Следотърсачът кимна. — Питай я коя е, от кои е и къде са главните сили на сиуксите. Хайде.

Крейг се наведе над момичето и заговори на шайенски, като използваше и думи, и многобройни жестове, тъй като диалектите на равнинните индианци имаха ограничен речник и имаше нужда от знаци за изясняване на смисъла.

— Кажи ми името си, момиче. Нищо лошо няма да ти се случи.

— Наричат ме Вятърът, който тихо говори — отвърна тя.

Кавалеристите стояха наоколо и слушаха. Не разбираха нито дума, но бяха наясно какво означава поклащането на главата й. Накрая Крейг се изправи.

— Господин капитан, тя казва, че името й е Шепнещ вятър. От северните шайени е. От семейството на Високия лос. Сутринта сержантът изгори техните типита. В селото имало десет мъже, включително баща й, и всички били на лов за елени и антилопи на изток от Роузбъд.

— А къде са главните сили на сиуксите?

— Казва, че не била виждала сиуксите. Семейството й дошло от юг, от река Тънг. С тях имало още шайени, но преди седмица се разделили. Предпочитали да ловуват сами.

Капитан Актън погледна бинтованото бедро на момичето и силно го стисна. Индианката ахна, ала не извика.

— Може би й трябва малко окуражаване — каза Актън. Сержантът се ухили. Крейг се пресегна, хвана капитана за китката и дръпна ръката му настрани.

— Така няма да стане, господин капитан. Тя ми каза каквото знае. Щом сиуксите не са на север, откъдето идваме ние, и не са на юг и изток, трябва да са на запад. Можете да го предадете на генерала.

Капитан Актън рязко се освободи от ръката му, сякаш беше заразна. После се изправи, извади сребърния си часовник и го погледна.

— Време е за плюскане в палатката на генерала — заяви офицерът. — Трябва да вървя. — Актън явно бе изгубил интерес към пленницата. — Сержант, когато стане съвсем тъмно, отведи я в прерията и я довърши.

— Може ли първо малко да се позабавляваме с нея, господин капитан? — попита Брадок. Другите избухнаха в одобрителен смях. Капитан Актън яхна коня си.

— Честно казано, сержант, не давам и пукната пара какво ще правите.

И пришпори жребеца си към палатката на генерал Къстър. Другите също яхнаха конете си. Сержант Брадок с похотлива усмивка се наведе към Крейг.

— Добре я пази, момко. Ще се върнем.

Крейг отиде при най-близкия обозен фургон, взе си чиния с осолено свинско, сухари и фасул, седна на един сандък с боеприпаси и се нахрани. Мислеше за майка си, която преди петнадесет години му беше чела Библията на слабата светлина на лоена свещ. Мислеше за баща си, който час след час търпеливо бе промивал пясък, за да търси жълтия метал в потоците, извиращи от планината Прайър. Мислеше и за стария Доналдсън, който само веднъж го бе набил с колана си, при това защото беше проявил жестокост към уловено животно.

Малко преди осем часа, когато мракът вече бе обгърнал лагера, той се изправи, върна чинията и лъжицата във фургона и отиде при момичето. Мълчаливо разпрегна носилката и я спусна на земята, вдигна индианката, с лекота я метна на гърба на коня и й подаде юздите. После посочи откритата прерия.

— Бягай — каза следотърсачът. Известно време момичето просто го гледаше. Крейг плесна коня по задницата. След няколко секунди той се скри от поглед — яко неподковано животно, което можеше само да намери пътя си на огромни разстояния в прерията, докато не усети мириса на себеподобните си. Неколцина индианци арикара любопитно наблюдаваха от петдесетина метра.

Дойдоха при него в девет часа и бяха разгневени. Двама редници го държаха, докато сержант Брадок го биеше. Когато се свлече на земята, го помъкнаха през лагера при генерал Къстър, който седеше на масата пред палатката си, заобиколен от група офицери.

Джордж Армстронг Къстър винаги бе представлявал загадка. Но беше ясно, че има две страни — добра и лоша, светла и тъмна.

Понякога генералът беше весел и склонен към момчешки шеги, обичаше приятната компания. Притежаваше неизчерпаема енергия и жизненост, вечно обмисляше някакъв нов проект: ту събираше диви животни в Равнините и ги пращаше в зоопарковете на Изток, ту изучаваше изкуството на препарирането. Въпреки дългогодишното си отсъствие той бе абсолютно верен на жена си Елизабет, в която беше лудо влюбен.

След някаква пиянска история в младостта си той бе въздържател и отказваше дори чаша вино с вечерята. Никога не ругаеше и забраняваше и на другите да ругаят.

По време на Гражданската война преди четиринадесет години Къстър беше проявил такава смелост, такова безстрашие, че бързо се бе издигнал от лейтенант до генерал-майор. Беше яздил начело на хората си под опустошителен преграден огън, ала никога не го бяха ранявали. Той бе герой на безброй цивилни, но собствените му подчинени му нямаха доверие и го мразеха, освен най-близките му другари.

Това се дължеше на факта, че Къстър беше отмъстителен и жесток към онези, които го бяха оскърбили. Макар че бе останал невредим, по време на войната той беше изгубил повече хора от всеки друг кавалерийски командир. Това се отдаваше на почти безумното му безразсъдство. Войниците не обичат командир, който ги води на смърт.

Къстър често наказваше с камшик и имаше повече дезертьори от всеки друг командир на Запад. Седма кавалерия постоянно намаляваше от нощните бягства на така наречените „прелетни птици“. Редовно трябваше да взимат нови попълнения, но никой не си правеше труда да ги обучава, за да ги превърне в добри и опитни кавалеристи. Въпреки дългата есен и зима във Форт Линкълн, през юни 1876 година тази част се намираше в плачевно състояние.

Генералът беше ужасно суетен и амбициозен и правеше всичко възможно, за да увековечи славата си с помощта на вестниците. Много от особеностите на поведението му, включително костюмът от еленова кожа и буйните кестеняви къдрици целяха тъкмо това, както и журналистът Марк Келог, който в момента придружаваше Седма кавалерия.

Но като командир, той имаше два недостатъка, които през следващите няколко часа щяха да доведат до гибелта му. Първо, генералът винаги беше подценявал врага си. Имаше репутацията на велик изтребител на индианци и сам й вярваше. Всъщност преди осем години бе избил едно спящо шайенско село, селото на вожда Черния чайник, разположено на река Уашита в Канзас, като през нощта беше обградил индианците и по изгрев слънце бе изколил почти всички, жени и деца. Шайените току-що бяха подписали нов мирен договор с белите хора и бяха смятали, че не ги заплашва никаква опасност.

През следващите години беше участвал в четири малки схватки с бойни групи. Общо загубите от четирите не надхвърляха и десет души. В сравнение с ужасяващия брой на жертвите от Гражданската война тези сблъсъци с местни индианци изобщо не заслужават да се споменат. И все пак читателите на Изток бяха жадни за герои и в техните очи нашареният дивак от границата представляваше демоничен злодей. Сензационните материали във вестниците и собствената му книга „Моят живот в Равнините“ бяха допринесли за тази му репутация.

Вторият му недостатък бе, че не слушаше ничии съвети. По време на похода покрай Роузбъд той разполагаше с изключително опитни следотърсачи, ала не обръщаше внимание на техните предупреждения. Това беше човекът, пред когото вечерта на 24 юни изправиха Бен Крейг.

Сержант Брадок обясни какво се е случило и подчерта, че има свидетели. Заобиколен от шестима свои офицери, Къстър впери очи в мъжа пред себе си. Видя войник, дванадесет години по-млад от самия него, висок около метър и осемдесет, облечен в дрехи от еленова кожа, с къдрава кестенява коса и тъмносини очи. Очевидно беше бял, дори не бе метис като някои от следотърсачите, и все пак носеше меки кожени обувки вместо твърдите кавалерийски ботуши и от плитката на тила му висеше орлово перо с бял връх.

— Това е много сериозно престъпление — заяви Къстър, когато сержантът свърши. — Вярно ли е?

— Да, господин генерал.

— И защо го направи?

Крейг разказа за разпита на момичето и за плановете за вечерта. На лицето на Къстър се изписа неодобрителна гримаса.

— Не позволявам такива неща в моята войска, даже с червенокожите. Вярно ли е, сержант?

В този момент се намеси седналият зад него капитан Актън. Той бе ловък и убедителен. Лично провел разпита. Действал само чрез преводач. Не измъчвали момичето. Последната му заповед била през нощта да я охраняват, но да не я докосват, за да можел генералът на сутринта да вземе решение.

— Мисля, че сержантът ще потвърди думите ми — завърши той.

— Тъй вярно, господин генерал, точно така си беше — отвърна Брадок.

— Ясно — рече Къстър. — Затворете го в карцера, докато свикаме военен съд. Повикайте сержанта от военната полиция. Крейг, като си пуснал оная пленница, ти си я пратил да предупреди главните сили на противника. Това е измяна и се наказва с обесване.

— Тя не замина на запад — възрази Крейг. — Отиде на изток, за да потърси семейството си или поне онова, което е останало от него.

— Въпреки това може да предупреди противника къде сме — изсумтя Къстър.

— И без това им е известно къде сме, господин генерал.

— Откъде знаеш?

— Следят ни през целия ден.

Десетина секунди всички смаяно мълчаха. Появи се сержантът от военната полиция Люис, едър як ветеран.

— Затвори този човек, сержант. Строг карцер. Утре по изгрев слънце ще проведем кратък военен съд. Присъдата ще бъде изпълнена незабавно. Това е всичко.

— Утре е неделя — каза Крейг.

Къстър се замисли.

— Прав си. Няма да обеся човек в неделя. Тогава в понеделник.

Полковият адютант, канадецът капитан Уилям Кук, си водеше бележки за разпита. По-късно щеше да ги прибере в багажа си.

В този момент до палатката се приближи един от следотърсачите, Боб Джаксън. С него бяха четирима индианци арикара и един кроу. По залез слънце те бяха отишли напред и сега се връщаха. Джаксън бе наполовина бял, наполовина от племето на чернокраките. Неговият доклад накара Къстър възбудено да скочи на крака.

Точно преди да се стъмни индианските следотърсачи на Джаксън открили следи от голям лагер. Дирите водели на запад от долината на Роузбъд.

Къстър се развълнува поради две причини. Имаше заповед от генерал Тери да стигне до горното течение на Роузбъд, но после, ако получи нова информация, сам да реши как да действа. Това променяше всичко. Сега Къстър беше свободен да разработи своя стратегия и тактика, свой боен план, без да изпълнява чужди нареждания. И второ, изглежда, най-после бе открил главните сили на неуловимите сиукси. На тридесетина километра на запад минаваше друга река, Литъл Бигхорн, която течеше на север и се вливаше в Бигхорн, която от своя страна се вливаше в Йелоустоун.

След два-три дни обединените сили на Гибън и Тери щяха да стигнат до това място и да продължат на юг по течението на Бигхорн. Сиуксите щяха да се озоват в истинска лешникотрошачка.

— Вдигнете лагера — извика Къстър и офицерите му се пръснаха по своите части. — Ще се придвижим през нощта. — Той се обърна към сержанта от военната полиция. — Дръжте арестанта до себе си, сержант Люис. Завържете го за коня му. И не се отдалечавайте много от мен. Сега може да види какво ще се случи с неговите приятели.

Яздиха през цялата нощ. През пресечена местност. Хората и конете започнаха да се уморяват. В малките часове на неделя, 25 юни, стигнаха до хребета, най-високата точка между двете долини. Звездите ярко сияеха. Скоро откриха едно ручейче, което според Мич Бойър се казвало Денс Ашууд Крийк. То течеше на запад и се вливаше в Литъл Бигхорн. Колоната тръгна по брега му.

Точно преди зазоряване Къстър нареди да спрат, но без да се установяват на лагер. Уморените мъже се опитаха да поспят.

Крейг и Люис бяха яздили само на петдесетина метра след Къстър заедно с групата от щаба. Следотърсачът беше на собствения си кон, ала сержантът му бе взел пушката и ловджийския нож. Глезените му бяха завързани с ремъци за седлото, а китките — зад гърба му.

Когато спряха, Люис, безцеремонен, суров, но не и зъл човек, развърза краката му и му позволи да слезе на земята. Ръцете му останаха завързани, но сержантът му даде няколко глътки вода от манерката си. Настъпващият ден щеше да е горещ.

В този момент Къстър взе първото от няколкото си глупави решения, които щяха да определят съдбата му. Повика втория си заместник, капитан Фредерик Бентийн, и му заповяда да вземе три роти, четвърта, осма и единадесета, и да навлезе в скалистия район на юг, за да провери дали има индианци. От няколко метра разстояние Крейг чу възражението на Бентийн, когото смяташе за най-професионалния военен в Седма кавалерия. Ако по бреговете на Литъл Бигхорн наистина били съсредоточени главните противникови сили, било ли разумно да се разделят?

— Дадох ви заповед — изсумтя Къстър и му обърна гръб.

Капитанът сви рамене и се подчини. Сто и петдесет от общо шестстотинте войници на генерала се отправиха да търсят несъществуващия противник из безкрайните хълмове и долини.

Макар че Крейг и сержант Люис никога нямаше да го научат, след няколко часа Бентийн и неговите изтощени хора и коне щяха да се върнат при реката, твърде късно, за да помогнат, но и твърде късно, за да бъдат избити. След като даде тази заповед, Къстър отново потегли към реката.

Призори се върнаха неколцина индиански следотърсачи, които бяха изпреварили колоната. Близо до мястото на вливането на Денс Ашууд Крийк в Литъл Бигхорн намерили едно хълмче, обрасло с борове.

Двама арикара се покатерили на дърветата и оттам видели цялата долина. Когато научиха, че Къстър възнамерява да продължи, те седнаха на земята и започнаха да пеят предсмъртните си песни.

Слънцето изгря. Денят щеше да е мъчително горещ. Генерал Къстър, който носеше кремавия си костюм от еленова кожа, си съблече сакото, нави го и го завърза зад седлото. Остана по синя памучна риза с широкопола кремава шапка. Колоната стигна до хълмчето.

Генералът се изкачи до средата на склона и вдигна далекогледа си. Намираха се на брега на потока, все още на близо пет километра от реката. Когато слезе от хълма и се посъветва с останалите си офицери, слухът обходи колоната. Бил видял част от сиукско село.

Оттатък потока и на изток от реката имаше верига ниски хълмове, които препречваха гледката. Къстър обаче беше открил своите сиукси. Той не знаеше точно колко са и не послуша предупрежденията на следотърсачите си. Реши да ги нападне.

Възнамеряваше да ги стегне в клещи. Вместо да отсече индианците откъм юг и да чака Тери и Гибън да ги пресрещнат от север, той искаше сам да образува двете половини на лешникотрошачката с остатъка от Седма кавалерия.

Завързан на седлото и очакващ военния съд след сражението, Бен Крейг го чу да заповядва на първия си заместник, майор Маркъс Рино, да вземе други три роти, първа, втора и тринадесета, и да продължи на запад. Трябваше да стигнат до реката, да я форсират, да завият надясно и да атакуват долния край на селото откъм юг.

Генералът щеше да остави една рота да охранява обоза. С останалите пет роти Къстър щеше да препусне на север зад хълмовете и да се появи в северния край на индианците. Тогава щеше да прекоси реката и да нападне сиуксите. Щяха да ги притиснат между трите роти на Рино и неговите пет и да ги унищожат.

Крейг не можеше да знае какво се крие зад ниските хълмове, но можеше да наблюдава поведението на индианските следотърсачи. Те знаеха и се готвеха да умрат. Бяха видели най-многобройните обединени сиукски и шайенски сили в историята. Шест големи племена се бяха събрали, за да ловуват заедно, и сега лагеруваха на западния бряг на Литъл Бигхорн. Общо наброяваха между десет и петнадесет хиляди, произхождащи от всички племена в Равнините.

Младият следотърсач знаеше, че в обществото на равнинните индианци мъжът се смята за воин на възраст от петнадесет до четиридесет години. Една шеста от всяко равнинно племе бяха воини. Следователно край реката имаше две хиляди войни, които не искаха послушно да се завърнат в резервата, след като бяха установили, че равнините на северозапад гъмжат от елени и антилопи.

Нещо повече, и никой не подозираше за това, преди седмица те бяха разгромили генерал Крук и не се страхуваха от войниците в сини куртки. Не бяха и на лов като мъжете от семейството на Високия лос. Всъщност вечерта на 24 юни те бяха вдигнали голям празник по случай победата над Крук.

Имаше обяснима причина за едноседмичното забавяне: толкова бе продължил периодът на траур за собствените им жертви, дадени в битката на 17 юни. На сутринта на 25-и воините си почиваха от танците предната вечер. Не бяха отишли на лов и телата им все още бяха напълно нашарени.

Но Крейг разбираше, че селото не спи като онова на Черния чайник на брега на Уашита. Когато Къстър за последен път раздели силите си, минаваше пладне.

Следотърсачът видя майор Рино да потегля по течението на потока. Капитан Актън, който яздеше начело на втора рота, хвърли поглед към обречения да бъде обесен войник, позволи си да се усмихне и отмина. Зад него сержант Брадок се озъби на Крейг. След два часа и двамата щяха да са мъртви и останките от трите роти на Рино щяха да бъдат обкръжени на върха на един хълм, опитвайки се да издържат до идването на Къстър. Ала той никога нямаше да се появи и след два дни щеше да ги спаси генерал Тери.

Крейг проследи с поглед отдалечаването на други сто и петдесет войника от оредялата кавалерия. Макар че самият той не бе войник, нямаше много вяра в тях. Цели тридесет процента от хората на Къстър бяха новобранци без никакъв опит. Някои едва се държаха на конете, когато яздеха спокойно, но в сражение щяха да изгубят контрол над животните. Имаше и такива, които не можеха да боравят с пушките си.

Въпреки че служеха по-отдавна, други четиридесет процента никога не бяха стреляли срещу индианец, нито бяха участвали в битка, дори не бяха виждали индиански воин. Следотърсачът се зачуди как ще реагират, когато надаващите пронизителни викове пъстро нашарени бойци се понесат срещу тях, за да защитят жените и децата си. Обзе го ужасно предчувствие, което щеше да се окаже вярно. Ала тогава щеше да е късно.

Имаше още един последен фактор, който Крейг знаеше, че Къстър отказва да вземе предвид. Противно на легендите, равнинните индианци смятаха живота за свещен. Дори когато бяха на бойната пътека, те се стремяха да не дават тежки жертви и след като изгубеха двама-трима от най-храбрите си воини, обикновено отстъпваха. Но генералът нападаше техните родители, съпруги и деца. Дори само честта щеше да забрани на мъжете, да се откажат, докато не убият и последния „уашиху“. Нямаше да има пощада.

Когато облакът прах от хората на Рино изчезна в далечината, Къстър заповяда обозът да остане на място под охраната на една от останалите шест роти. С другите, трета, пета, шеста, девета и дванадесета, той потегли на север зад хълмовете, така че индианците в долината да не го виждат. Ала те също оставаха невидими за него.

— Вземете арестанта — извика генералът на сержант Люис. — Искам да види какво ще се случи с приятелите му, когато Седма кавалерия ги нападне.

После се обърна и препусна на север. Петте роти го последваха, общо двеста и петдесет души. Крейг разбра, че Къстър все още не осъзнава опасността, защото водеше със себе си трима цивилни — да наблюдават представлението. Единият бе очилатият журналист Марк Келог. По на място бяха двамата му млади роднини, за които се грижеше. Единият беше най-малкият му брат, деветнадесетгодишният Бостън Къстър, а другият — шестнадесетгодишният му племенник Оути Рийд.

Мъжете се движеха в колона по двама, дълга близо осемстотин метра. Зад Къстър яздеше неговият адютант капитан Кук, следван от ординареца на генерала за деня, редник Джон Мартин, който също бе и полкови тръбач. Истинското му име беше Джузепе Мартино, италиански емигрант, преди години тръбач на Гарибалди; все още не знаеше добре английски. Сержант Люис и завързаният Бен Крейг бяха на десет метра от Къстър.

Докато се изкачваха по склона, можеха да се обърнат на седлата и да видят майор Рино и хората му, които прекосяваха Литъл Бигхорн преди да нападнат откъм юг. В този момент Къстър забеляза мрачните лица на индианските следотърсачи и им предложи да се върнат. Те не чакаха втора покана. И се спасиха.

Продължиха да яздят около пет километра, докато най-после не видяха долината. Крейг чу едрият сержант да ахва.

— Мили Боже! — промълви той. Отсрещният бряг на реката приличаше на океан от типита.

Въпреки голямото разстояние Крейг различи формата и цветовете на палатките и разпозна племената. Там имаше шест отделни села.

Равнинните индианци пътуваха в колони по племена. Когато спираха да лагеруват, вдигаха отделни села. Лагерът им беше дълъг и тесен, шест кръга на отсрещния бряг на реката.

Допреди няколко дни индианците се бяха движили на север. Честта да скрият следите им се бе паднала на северните шайени, затова тяхното село се намираше в северния край. До тях бяха най-близките им съюзници сиуксите оглала. Следваха сиуксите санс арк и чернокраките. Втори от юг бяха минеконджоу, а в самия южен край, точно в момента атакувани от майор Рино, беше опашката на колоната, селото на хънкпапа, чийто вожд и върховен шаман на сиуксите бе ветеранът Седящия бик.

Имаше и други, които лагеруваха при най-близките си роднини, части от други сиукски племена. Войниците от Седма кавалерия обаче не можеха да видят, че нападението на майор Рино срещу южния край на племето хънкпапа на Седящия бик е истинска катастрофа. Индианците бяха контраатакували.

Наближаваше два следобед. Воините бързо пресякоха отляво пътя на Рино и го принудиха да отстъпи в горичка памукови дървета на речния бряг.

Мнозина бяха скочили от конете си в гората, други бяха изгубили контрол над животните и бяха паднали от седлата си. Някои бяха изпуснали пушките си и индианците радостно ги събраха. След минути оцелелите щяха да прекосят реката и да потърсят убежище на върха на един хълм, където щяха да останат обсадени в продължение на тридесет и шест часа.

Генерал Къстър проучи онази част от лагера, която можеше да види, Крейг наблюдаваше великия изтребител на индианци. Из селото се виждаха жени и деца, но не и воини. Къстър реши, че това е приятна изненада. Младият следотърсач го чу да вика на събралите се наоколо ротни командири:

— Ще прекосим реката и ще превземем селото.

После повика капитан Кук и продиктува писмо до капитан Бентийн, когото отдавна беше пратил в обратната посока. Писмото гласеше: „Хайде. Голямо село. Побързай. Донеси патрони.“ Той го даде на тръбача Мартино, който щеше да се спаси, за да разкаже тази история.

По някакво чудо италианецът успя да открие Бентийн, защото предпазливият офицер се отказа от безплодното си търсене, върна се и накрая се присъедини към Рино на обсадения хълм. Но по това време вече не можеше и да става въпрос да пробие вражеските редици, за да отиде при обречения Къстър.

Крейг се обърна след Мартино. Видя, че двадесет и четирима войници от шеста рота на капитан Йейтс без заповед просто тръгват подире му. Никой не се опита да ги спре. Следотърсачът пак погледна Къстър. Нищо ли не можеше да убеди този твърдоглав човек?

Генералът се изправи на стремената, размаха кремавата си шапка и извика на войниците си:

— Ура, момчета, пипнахме ги!

Това бяха последните думи, които чу отдалечаващият се италианец и които по-късно повтори по време на следствието. Крейг забеляза, че подобно на мнозина други с гъста кестенява коса, на тридесет и шест годишна възраст Къстър започва да оплешивява. Макар че индианците го наричаха Дългата коса, специално за лятната кампания той се бе подстригал късо. Може би поради тази причина по-късно индианките оглала нямаше да го познаят и воините щяха да решат, че не си струва да взимат скалпа му.

След това Къстър пришпори коня си и останалите двеста и десет души го последваха. След осемстотин метра колоната зави наляво, за да се спусне по склона, да форсира реката и да нападне. В този момент шайенското село оживя.

Воините излетяха като рояк стършели, нашарени в бойните си цветове, повечето голи от кръста нагоре, и като надаваха пронизителни викове, препуснаха през реката и излязоха на източния бряг пред петте роти. Сините куртки се заковаха на място.

Сержант Люис дръпна юздите и Крейг отново го чу да промълвява „Мили Боже“. Щом прекосиха реката, шайените скочиха от конете и се затичаха нагоре пеш. Залягаха и изчезваха във високата трева, изправяха се и след няколко крачки отново залягаха. Първите стрели обсипаха кавалерията. Един от конете беше улучен. Животното изцвили от болка, изправи се на задните си крака и хвърли ездача си.

— На земята! Конете назад!

Викаше генерал Къстър и хората нямаха нужда от втора покана. Крейг видя, че неколцина войници вадят револверите от кобурите си, прострелват конете си в главата и залягат зад телата им. Те бяха най-умните.

Защото на хълма нямаше къде да се скрият. От всяка рота отделиха по няколко души, които да отведат конете зад билото. Сержант Люис обърна коня си и поведе този на Крейг нагоре по склона. Скоро събраните на едно място коне на полка надушиха индианците, започнаха да бият с копита и да се изправят на задни крака, като влачеха войниците със себе си. Люис и Крейг наблюдаваха от седлата. След първия напор битката утихна. Ала индианците не бяха избити — просто обграждаха Къстър.

По-късно се твърдеше, че Седма кавалерия била разбита от сиуксите. Не е вярно. Разбиха я шайените с първоначалната си атака. Техните братовчеди сиуксите оглала им отстъпиха честта сами да защитят селото си и само им помагаха, като заобиколиха противника, за да му отсекат пътя за отстъпление. Крейг виждаше воините на оглала, които пълзяха във високата трева от двете им страни. След двадесет минути вече нямаше никаква надежда. Пищящите куршуми и свирещите стрели се приближаваха. Един от войниците, които държаха конете, бе улучен със стрела в шията и се строполи на земята.

Преди атаката индианците имаха малко пушки, сред които стари кремъклийки. До вечерта щяха да се въоръжат с нови „Спрингфийлд“ и револвери колт. Сега обаче те използваха главно стрели, които имаха две преимущества. Лъкът е безшумно оръжие и не издава местоположението на стрелящия. Този следобед много сини куртки бяха убити със стрели в гърдите и така и не видяха врага си. Второто преимущество беше, че високо в небето можеха да се изстрелят облаци от стрели, които падаха почти вертикално върху кавалеристите. Резултатът бе особено гибелен за конете. След час дванадесет животни бяха улучени от падащи стрели. Те се отскубваха от ръцете на войниците и препускаха надолу по пътеката. Други, макар и невредими, последваха примера им. Много преди да бъдат избити хората, избягаха конете, а с тях и всякаква надежда за спасение. Паниката плъзна като горски пожар. Неколцината ветерани офицери и сержанти изгубиха контрол над войниците.

Шайенското село бе на Малкия вълк, но той отсъстваше. Когато с един час закъснение се върна, мнозина го обвиниха, че го е нямало, за да защити хората си. Всъщност той бе предвождал разузнавателния отряд, който беше следил Къстър по течението на Роузбъд и после към Литъл Бигхорн.

В негово отсъствие водачеството пое следващия по старшинство воин, гост от южните шайени на име Куция белокож. Той беше тридесет и пет годишен, нито куц, нито бял. Когато група от тридесет войници под командването на офицер се опита да пробие обръча към реката, той ги нападна сам, пречупи бойния им дух и геройски загина. Нито един от тридесетимата не успя да се върне на склона. Когато видяха гибелта им, другарите им изгубиха последна надежда за спасение.

От хребета Люис и Крейг чуха молитвите и предсмъртните викове на сините куртки. Разплакан като дете, един съвсем млад войник се затича нагоре по склона към един от последните два коня. След секунди в гърба му се забиха четири стрели и той се строполи на земята.

Двамата мъже на конете вече бяха в обсега на индианците и покрай тях изсвистяха няколко стрели. На склона под тях бяха останали живи стотина души, но половината бяха ранени. От време на време някой воин, който искаше да се отличи в боя, яхваше коня си, с пронизителни викове препускаше покрай залегналите войници и без да обръща внимание на изстрелите, се връщаше невредим, но покрит със слава.

Всички войници си мислеха, че това са бойни викове. Крейг знаеше, че не е така. Викът на нападащия индианец не е за битка, а за смърт, за собствената му смърт. Той просто поверяваше душата си на Вездесъщия дух.

Ала всъщност Седма кавалерия беше погубена от страха да не ги хванат живи. За да не ги измъчват. Всички войници бяха чували безброй истории за ужасната смърт на пленниците в ръцете на индианците. Като цяло те не бяха верни.

Равнинните индианци не взимаха военнопленници. Нямаха условия за това. Но ако изгубеше половината си хора, противникът можеше да се предаде с чест. Седемдесет минути след началото на сражението Къстър определено беше изгубил повече. Ако противникът продължеше да се съпротивлява, обикновено го избиваха до крак.

Индианците подлагаха пленниците на мъчения само в два случая. Ако се докажеше, че плененият тържествено се е заклел никога да не се бие с това племе и е нарушил думата си. И ако беше проявил страхливост в боя. И в двата случая той бе изгубил честта си.

В сиукската и шайенската култура честта можеше да се възвърне със стоическа издръжливост на болка. И лъжецът или страхливецът трябваше да получи такава възможност. Някога Къстър се беше заклел никога повече да не се бие с шайените. Две жени от това племе го познаха сред падналите и пробиха тъпанчетата му със стоманени шила. За да чува по-добре. Следващия път.

Обръчът от шайени и сиукси се стягаше и паниката сред оцелелите избухна като пожар. По онова време битките се водеха при много лоша видимост — тогава нямаше бездимен барут. След час хълмът бе обгърнат в барутен дим и от него като призраци изплуваха нашарени диваци. Въображението надхвърли всякакви граници. След години един английски поет щеше да напише:

И когато лежиш в равнините афгански ранен,

и заидват жените с ножове в горещия ден,

пръсваш мозъка с пушката — горд, не сломен,

и отиваш при Бога геройски.

Нито един от последните оцелели на онзи склон нямаше да остане жив, за да чуе за Киплинг, ала всички постъпиха точно така. Крейг чу първите пистолетни изстрели, с които ранените си спестяваха мъченията, и се обърна към Люис.

Едрият сержант беше пребледнял. Едва сдържаха конете си. Не можеха да избягат надолу, защото там гъмжеше от сиукси оглала.

— Сержант, нали няма да ме оставиш да умра като завързано прасе! — извика следотърсачът.

Люис се замисли, скочи от коня, извади ножа си и преряза ремъците, с които глезените на Крейг бяха завързани за седлото.

В този момент за по-малко от секунда се случиха три неща. В гърдите на сержанта се забиха две стрели, долетели от не повече от тридесетина метра. Стиснал ножа в ръката си, той ги погледна изненадано, после се просна по очи на земята.

Още по-наблизо един сиукски воин се изправи от високата трева, насочи стария си мускет към Крейг и стреля. Явно беше използвал прекалено много черен барут. Нещо повече, бе забравил да извади шомпола. Оръжието избухна с грохот и пламък и превърна дясната му ръка в пихтия. Ако беше стрелял от рамо, щеше да изгуби по-голямата част от главата си, ала той стреляше от хълбок.

Шомполът изхвърча от дулото като трептящ харпун. Крейг само гледаше индианеца. Металната пръчка улучи коня му право в гърдите и прониза сърцето му. Докато животното падаше, Крейг, все още със завързани ръце, се опита да скочи от седлото. Строполи се по гръб, удари главата си в един камък и изгуби съзнание.

След десет минути и последният бял войник на хълма бе мъртъв. Макар че следотърсачът беше в несвяст и не видя нищо, краят настъпи невероятно бързо. По-късно сиукските воини щяха да разказват, че няколкото десетки оцелели, които продължавали да се съпротивляват, само за миг били отнесени от Вездесъщия дух. Всъщност повечето просто се самоубиха. Някои помогнаха на ранените си другари, други си пръснаха мозъка сами.

Когато Бен Крейг се свести, главата му се пръскаше и му се виеше свят. Той отвори едното си око. Лежеше на една страна със завързани зад гърба ръце, притиснал буза към земята. Пред лицето си видя стръкове трева. Когато мъглата в мозъка му се разнесе, чу наоколо меки стъпки, възбудени гласове и сегиз-тогиз ликуващи викове. Зрението му се проясни.

По склона тичаха боси крака и крака в мокасини — сиукските воини търсеха плячка и трофеи. Някой сигурно бе забелязал, че отваря очи, защото се разнесе триумфален възглас и силни ръце рязко го надигнаха.

Около него стояха четирима воини с нашарени лица, все още сгърчени от яростта на битката. Единият замахна с каменния си боздуган, за да му разбие черепа. Докато чакаше смъртта си, за миг той разсеяно се зачуди какво има от отсрещната страна на живота. Не последва удар. Вместо това чу глас.

— Стойте.

Той вдигна очи. Мъжът бе спрял коня си на три метра от него. Спускащото се към хоризонта слънце сияеше вдясно от рамото му и Крейг виждаше само силуета на ездача.

Косата му беше разрошена и падаше по раменете и гърба му като тъмно наметало. Не носеше копие, нито стоманена томахавка, така че явно не беше шайен.

Конят пристъпи настрани, слънцето се скри зад конника и блясъкът изчезна. Сянката на мъжа падна върху лицето на Крейг и той го видя по-ясно.

Конят не бе пъстър като повечето индиански коне, а бледобежов. Крейг беше чувал за него.

Ездачът носеше само набедреник и мокасини. Макар и облечен като обикновен воин, той излъчваше властността на вожд. На лявата му предмишница нямаше щит, което издаваше човек, презиращ личната сигурност, но в ръката му висеше каменен боздуган. Сиукс.

Бойният боздуган бе страшно оръжие. Дръжката му беше дълга две педи и в разцепения й край се набиваше гладък камък, голям колкото гъше яйце и завързан с предварително накиснати ремъци. Когато слънцето ги изсушаваше, те се стягаха и не позволяваха на камъка да падне. Такъв боздуган трошеше ръце, рамене и ребра и можеше да смачка човешки череп като орех. Използваше се само за близък бой и затова носеше много слава.

Мъжът отново заговори — на сиукски оглала, най-близкият език до шайенския, който следотърсачът разбираше.

— Защо сте завързали този уашиху?

— Не сме, велики вожде. Така го открихме. Завързали са го неговите хора.

Тъмният поглед падна върху ремъците, които висяха от глезените на Крейг. Индианецът потъна в размисъл. Гърдите и раменете му бяха покрити с рисувани кръгове, изобразяващи парчета град, от челото до разсечената от куршум брадичка се спускаше черна мълния. Мъжът не носеше украшения, но Крейг го позна по разказите, които беше чувал. Пред него бе легендарният Луд кон, неоспорим вожд на сиуксите оглала от дванадесет години, когато беше навършил двадесет и шест, мъж, почитан заради безстрашието и себеотрицанието си.

Откъм реката подухна вечерен ветрец, който погали косата на вожда, дългата трева и перото в плитката на следотърсача. То се отпусна върху рамото на младежа. Лудия кон забеляза и него. Това беше почетен знак, даван от шайените.

— Оставете го жив — заповяда индианецът. — Заведете го при вожда Седящия бик. Нека той да отсъди.

Воините бяха разочаровани, че пропускат толкова много плячка, ала се подчиниха. Изправиха Крейг и го повлякоха надолу към реката. След около осемстотин метра следотърсачът видя мястото на битката.

На склона лежаха двеста и десетте войници от Седма кавалерия, без следотърсачите и дезертьорите. Индианците ги събличаха в търсене на трофеи, след което извършваха ритуални осакатявания, различни при различните племена. Шайените нарязваха краката на убитите си врагове, за да не могат да ги преследват, сиуксите смачкваха черепите и лицата им с каменни боздугани. Други отрязваха ръце, крака и глави.

Петдесетина метра по-надолу Крейг видя трупа на Джордж Армстронг Къстър, съвсем гол, освен памучните чорапи, мраморно бял на слънчевата светлина. С изключение на пробитите тъпанчета, той не бе осакатен. Така щяха да го открият войниците на Тери.

Бяха взети пушките, пистолетите и голямото количество останали боеприпаси, кесиите с тютюн, часовниците, портфейлите със семейните снимки, всичко, което можеше да представлява трофей. После идваха шапките, ботушите и униформите. На склона гъмжеше от червенокожи мъже и жени.

Четиримата индианци качиха Крейг на един кон и го преведоха през реката. Докато минаваха през шайенското село, жените наизлязоха, за да обсипят с проклятия единствения оцелял уашиху, ала замълчаха, когато видяха орловото перо. Приятел ли беше, или предател?

Трупата продължи през лагерите на санс арк и минеконджоу. Накрая стигнаха до селото на хънкпапа. Лагерът кипеше.

Тези воини не се бяха сражавали с Къстър — те бяха пресрещнали и отблъснали майор Рино, чиито оцелели войници заедно с Бентийн и обоза в този момент се намираха оттатък Литъл Бигхорн, обкръжени на своя хълм, и се чудеха защо Къстър не се връща, за да ги спаси.

Воини от чернокраките, минеконджоу и хънкпапа тичаха във всички посоки и размахваха взетите от убитите на Рино трофеи. Крейг видя един рус или риж скалп. Заобиколени от надаващите писъци индианки, те стигнаха до типито на великия знахар и съдия Седящия бик.

Неговите сиукски придружители съобщиха, че идват по заповед на Лудия кон, предадоха го и се върнаха да търсят трофеи на хълма.

Грубо блъснаха Крейг в една палатка и оставиха две жени с ножове в ръце да го пазят.

Когато дойдоха да го вземат, вече отдавна беше тъмно. В типито нахлуха десетина воини и го измъкнаха навън. Горяха лагерни огньове и на тяхната светлина все още нашарените индианци представляваха страховита гледка. Но духовете се бяха успокоили, въпреки че на километър и половина от лагера от време на време се разнасяха изстрели, които показваха, че сиуксите продължават да пълзят нагоре по хълма на Рино.

През цялата битка в двата края на огромния лагер сиуксите бяха дали тридесет и една жертви. Макар че бяха участвали хиляда и осемстотин воини, които бяха избили противника си до крак, те все пак усещаха загубата. Вдовиците виеха над телата на мъжете и синовете си и ги приготвяха за Великото пътуване.

В средата на селото на хънкпапа пламтеше по-буен огън, отколкото в останалите, и край него бяха насядали дванадесет вождове, най-висш сред които беше Седящия бик. По онова време той бе едва четиридесетгодишен, ала изглеждаше по-стар. На светлината на огъня махагоновото му лице сякаш беше още по-тъмно и набръчкано. Също като на Лудия кон, на Седящия бик някога му се бе явило видение за бъдещето на неговия народ и бизоните в равнините. Мрачно видение — белият човек щял да изтреби всички. Затова се знаеше, че вождът мрази уашиху. Блъснаха Крейг на земята на пет-шест метра от тях. Известно време индианците го наблюдаваха. Седящия бик даде заповед, която следотърсачът не разбра. Един воин извади ножа си и заобиколи зад него. Младежът зачака смъртоносния удар.

Ножът преряза въжетата на китките му. За пръв път от двадесет и четири часа той можеше да протегне ръце пред себе си. Изобщо не ги усещаше. Постепенно раздвижилата се кръв предизвика сърбеж, а после и болки. Лицето му обаче остана безизразно.

Седящия бик отново заговори, този път на него. Крейг не го разбра, но отвърна на шайенски. Разнесе се изненадан шепот.

— Великият вожд пита защо уашиху са те завързали за коня ти — обади се шайенският вожд Две луни.

— Бях ги оскърбил — отвърна следотърсачът.

— Сериозно ли? — Две луни продължи да превежда до края на разговора.

— Вождът на сините куртки искаше да ме обеси. Утре.

— Какво си им направил?

Крейг се замисли. Нима едва предната сутрин Брадок беше опожарил селото на Високия лос? Той започна разказа си с това и завърши с осъждането си на смърт. Забеляза, че Две луни кима при споменаването на лагера на Високия лос. Вече знаеха. След всяко изречение Крейг спираше и Две луни превеждаше на сиукски. Когато свърши, вождовете кратко се посъветваха. Две луни повика един от хората си.

— Иди в нашето село и повикай Високия лос и дъщеря му.

Воинът яхна коня си и препусна. Въпросите на Седящия бик продължиха.

— Защо дойдохте да воювате с червенокожия човек?

— Казаха ми, че идват, защото сиуксите трябвало да бъдат върнати в резерватите в Северна и Южна Дакота. Не ставаше и дума за убийства, докато Дългата коса не полудя.

Вождовете отново се посъветваха.

— Дългата коса е бил тук, така ли? — попита Две луни. Крейг чак сега разбра, че дори не са знаели с кого се сражават.

— Той е на склона оттатък реката. Мъртъв е.

Индианците размениха няколко реплики, после се възцари тишина. Съветът е сериозно нещо и няма нужда от бързане. След половин час Две луни попита:

— Защо носиш бялото орлово перо?

Крейг им обясни. Преди десет години, когато беше на четиринадесет, заедно с група шайенски младежи отидоха на лов в планината. Шайените имаха лъкове и стрели, Крейг носеше пушката на Доналдсън. Изненада ги един стар гризли, зъл ветеран, останал без зъби, но с достатъчно сила в лапите, за да убие човек само с един удар. Крейг каза как мечокът с мощен рев излязъл от гъсталака и ги нападнал.

В този момент един от воините зад Две луни помоли да се намеси.

— Спомням си тази история. Случи се в селото на братовчед ми. Ще ви я разкажа.

Край лагерния огън няма нищо по-хубаво от интересната история и сиуксите заслушаха. Две Луни превеждаше.

— Мечокът бил като планина и бързо се приближавал. Шайенските момчета се пръснали и се покатерили по дърветата. Но малкият уашиху внимателно се прицелил и стрелял. Куршумът улучил гризлито в гърдите. Звярът се изправил на задните си крака, висок като бор, умиращ, но продължаващ да върви напред. Бялото момче извадило празната гилза и заредило нов патрон. После стреляло. Вторият куршум влязъл в зейналата паст, пробил небцето и пръснал мозъка на мечока. Гризлито направило още една стъпка и се строполило на земята. Огромната му глава паднала толкова близо, че кръвта и слюнката опръскали коленете на момчето. Но то дори не трепнало. Пратили едно от момчетата в селото и воините дошли с носилка, за да одерат чудовището и да занесат кожата, за да направят завивка за бащата на братовчед ми. После вдигнали пир и дали на бялото момче ново име — Безстрашния убиец на мечки. И орлово перо на ловец. Така се прави в селото ми от сто луни преди да ни затворят в резерватите.

Вождовете закимаха. Историята им хареса. Пристигна група индианци на коне. Един от конете влачеше носилка. До огъня се приближиха двама мъже, които Крейг виждаше за пръв път. Ала косите им бяха сплетени по шайенски.

Единият беше Малкия вълк, който разказа, че ловувал на изток от реката, когато видял над Роузбъд да се издига дим. Проверил и намерил избитите жени и деца. Докато бил там, чул, че сините куртки се връщат, затова ги следил през цялата нощ и деня чак до тази долина. Но закъснял за голямата битка.

Другият бе Високия лос. Той се върнал от лов след като главната колона отминала. Все още скърбял за убитите жени и деца, когато се появила дъщеря му. Била ранена, но жива. Заедно с другите му девет воини яздили през цялата нощ и през деня, за да открият лагера на шайените и стигнали точно преди сражението, в което участвали. Високия лос търсил смъртта на Къстъровия хълм и убил петима уашиху, но Вездесъщият дух не го взел.

Последно изслушаха момичето на носилката. Шепнещ вятър беше бледа и раната я болеше, но говореше ясно.

Тя разказа за клането и за едрия мъж с нашивки на ръкава. Не разбирала езика му, но разбрала какво иска да направи с нея преди да я убие. Младежът с дрехите от еленова кожа й дал вода, нахранил се, качил я на кон и я пратил да се върне при своя народ.

Вождовете се посъветваха. Решението съобщи Седящия бик, но го бяха взели всички. Уашиху щял да остане жив, но не можело да се върне при народа си. Щели да го убият, а пък и той щял да им издаде къде са сиуксите. Щели да го поверят на грижите на Високия лос, който можел да се отнася с него като с пленник или гост. Напролет можел да си тръгне или да остане при шайените.

Край огъня се разнесе одобрително сумтене. Присъдата бе справедлива. Крейг тръгна с Високия лос и прекара нощта под охраната на двама воини. На сутринта индианците се приготвиха да вдигнат големия лагер. Но призори бяха пристигнали следотърсачи с вестта за още сини куртки на север, затова решиха да поемат на юг към планината Бигхорн и да видят дали уашиху ще тръгнат след тях.

След като го прие в рода си, Високия лос прояви щедрост. Намериха четири невредими кавалерийски коня и Крейг можеше да си избере един. Равнинните индианци не ги ценяха много и предпочитаха своите издръжливи мустанги, тъй като малко коне можеха да е приспособят към суровите зими. Освен това имаха нужда от сено, каквото индианците никога не събираха, и не можеха да се хранят с лишеи, мъх и върбова кора като индианските коне. Крейг си избра една яка наглед кобила с дълги крака, която според него можеше да оцелее, и я нарече Роузбъд по името на мястото, където беше срещнал Шепнещ вятър.

Лесно си намери хубаво седло. Скоро му върнаха и пушката и ножа, макар и с известна неохота. Той отиде до мъртвия си кон на върха на хълма и взе патроните за своята „Шарпс“. Там не бе останало почти нищо ценно. Индианците бяха взели всичко, което им беше харесало. Но не бяха проявили интерес към документите на белия човек и листата бяха пръснати из високата трева. Сред тях бяха бележките на капитан Уилям Кук от първия му разпит.

Вдигането на селото отне цялата сутрин. Багажът бе събран и жените и децата го натовариха на многобройни носилки. Потеглиха малко след пладне.

Мъртвите бяха оставени на същото място, положени в типитата, нашарени за отвъдния свят и облечени в най-хубавите си дрехи с накити от пера, отговарящи на положението им. Ала според традицията всички домакински вещи бяха пръснати на земята.

Когато на другия ден откриеха този мъртъв лагер, хората на Тери щяха да си помислят, че сиуксите и шайените са бързали да заминат. Не е така — обичаят изискваше вещите на покойника да бъдат разхвърляни. Тъй или иначе, всичко щеше да бъде разграбено.

В бъдеще равнинните индианци щяха да твърдят, че искали само да ловуват, а не да воюват, но Крейг знаеше, че армията ще се възстанови от загубата си и ще потърси отмъщение. Не скоро, ала щяха да дойдат. Великият съвет на Седящия бик също го разбираше и след няколко дни се разбраха племената да се разделят на по-малки групи и да се пръснат. Това щеше да затрудни сините куртки и да даде на индианците по-голям шанс да презимуват тук, вместо да ги върнат в резерватите, където щяха да гладуват.

Крейг яздеше с оцелелите от рода на Високия лос. Двама от десетимата ловци, които бяха изгубили жените си при Роузбъд, бяха загинали при Литъл Бигхорн, други двама бяха ранени. Единият можеше да язди, ала другият, който бе ранен в рамото, трябваше да пътува на носилка. Високия лос и другите петима щяха да си намерят нови жени. За тази цел се бяха присъединили към други две големи семейства — общо шестдесетина мъже, жени и деца.

Когато научиха за решението на великия съвет, те се събраха, за да определят накъде да тръгнат. Повечето искаха да се отправят на юг в Уайоминг и да се скрият в планината Бигхорн. Поискаха мнението на Крейг.

— Сините куртки ще дойдат там — отвърна той и с една пръчка начерта река Бигхорн. — Ще ви търсят тук на юг и тук на изток. Но аз знам едно място на запад. Казва се планината Прайър. Там съм израснал.

И им разказа за Прайър.

— По-ниските склонове гъмжат от дивеч. Горите са гъсти и клоните скриват дима на огньовете. Потоците и езерата са пълни с риба. Уашиху никога не ходят там.

Индианците се съгласиха и на първи юли се отделиха от главната група шайени и водени от Крейг, поеха на северозапад в южна Монтана. По пътя избягваха патрулите на генерал Тери, които се разгръщаха откъм Бигхорн, но не чак толкова на запад. Към средата на месеца стигнаха до Прайър и всичко бе точно така, както беше обещал следотърсачът.

Типитата бяха скрити под дърветата и почти не се забелязваха. Часовият, застанал на една скала, днес наричана Краун Бют, можеше да вижда на много километри. Никой не идваше. Ловците носеха много елени и антилопи от гората и децата ловяха тлъста пъстърва в потоците.

Шепнещ вятър беше млада и здрава.

Раната й бързо зарасна и тя пак можеше да тича, бърза като сърна. Когато момичето носеше храна на мъжете, Крейг понякога срещаше погледа й и сърцето му винаги се разтуптяваше. Шепнещ вятър външно не проявяваше чувствата си и се извръщаше, когато той я хващаше, че го наблюдава. Младежът не можеше да знае, че нещо в стомаха й сякаш се стопява и гърдите й като че ли ще се пръснат винаги щом зърне тъмносините му очи.

В началото на есента те просто се влюбиха.

Жените забелязаха. След като поднесеше храна на мъжете, тя се връщаше изчервена, предницата на кожената й туника бързо се издигаше и спускаше и по-възрастните жени весело се кискаха. Шепнещ вятър вече нямаше майка, нито леля и другите индианки бяха от различни семейства. Но имаха синове сред дванадесетте неженени воини. Чудеха се кой е грабнал сърцето на хубавото момиче. Караха я да им каже преди да й го е отмъкнала друга, ала тя им отвръщаше, че говорят глупости.

През септември листата започнаха да падат и лагерът се премести по-нависоко, за да се скрие под иглолистните дървета. През октомври нощите станаха студени. Но дивечът продължаваше да е достатъчно и конете опасоха последната трева преди да преминат на дървесна кора и лишеи. Роузбъд се приспособи като местните коне, но от време на време Крейг слизаше в прерията да донесе чувал трева, нарязана с ловджийския му нож.

Ако Шепнещ вятър имаше майка, тя щеше да каже на Високия лос, ала тъй като нямаше, накрая момичето само поговори с баща си. Гневът му беше ужасен.

Как можела да си помисли такова нещо? Уашиху били избили цялото й семейство. Този човек щял да се завърне при народа си, а там нямало място за нея. Нещо повече, раненият в рамото воин почти бил оздравял. Костите му най-после зараснали. Не много добре, но все пак зараснали. Ходещия бухал бил прекрасен и смел воин. Баща й я бил сгодил за него. Щели да обявят на другия ден. Това било окончателно.

Високия лос беше смутен. Може би и белият мъж изпитваше същите чувства. Отсега нататък трябваше да го наблюдават денонощно. Не биваше да се върне при своя народ, защото знаеше къде е лагерът им. Щеше да презимува с тях, но трябваше да го наблюдават.

Крейг ненадейно бе преместен да спи в типито на друго семейство. Там живееха още трима воини, които щяха да го следят, ако понечеше да се измъкне през нощта.

В края на октомври тя дойде при него. Младежът лежеше буден и мислеше за нея, когато острие на нож безшумно и бавно разряза кожата на типито. Крейг тихо се надигна и се измъкна навън. Шепнещ вятър стоеше на лунната светлина и го гледаше. Двамата за пръв път се прегърнаха и помежду им потече пареща топлина.

Момичето се откъсна от ръцете му, отстъпи и го повика. Той я последва между дърветата, докато не се отдалечиха от лагера. Роузбъд бе оседлана, зад седлото бе завързана бизонска кожа. Пушката му беше в дългия си калъф. Самарът се издуваше от храна и боеприпаси. Наблизо бе завързан и пъстър мустанг. Крейг се обърна, целунаха се и студената нощ сякаш се завъртя около него.

— Заведи ме в своята планина, Бен Крейг, и ме направи своя жена — прошепна тя в ухото му.

— Сега и завинаги, Шепнещ вятър.

Качиха се на конете и тихо заобиколиха скалата, после поеха надолу към равнината. По изгрев слънце стигнаха до подножията на планината. Призори един малък отряд индианци от племето кроу ги видя в далечината и зави на север към Форт Елис.

Шайените тръгнаха след тях. Бяха шестима и бързаха, преметнали пушки през рамо и затъкнали в поясите си томахавки. Имаха ясна заповед. Годеницата на Ходещия бухал трябваше да му бъде върната жива. Уашиху трябваше да умре.

Индианците от племето кроу се движеха на север. През лятото един от тях бе служил в армията и знаеше, че сините куртки са обявили голяма награда за белия предател, достатъчна, за да си купи човек много коне и стоки.

Не стигнаха до Форт Елис. На тридесет километра южно от Йелоустоун се натъкнаха на кавалерийски патрул, общо десет души, командвани от лейтенант. Бившият следотърсач им разказа какво са видели главно с помощта на знаци, но офицерът разбра и поведе хората си на юг към планината. Индианците изпълняваха ролята на техни водачи.

Това лято вестта за разгрома на Къстър обиколи Америка като леден вятър. На 4 юли 1876 година далеч на Изток най-видните представители на страната се бяха събрали във Филаделфия, града на братската обич, за да отпразнуват първия век на независимост. Новината от западната граница им се стори невероятна. Беше наредено да се проведе незабавно следствие.

След битката войниците на генерал Тери бяха обиколили фаталния склон в търсене на обяснение за катастрофата. Сиуксите и шайените бяха заминали преди едно денонощие и Тери не бе в настроение да ги преследва. Оцелелите от ротите на Рино бяха спасени, но не знаеха нищо.

Докато набързо погребваха разлагащите се трупове, събраха всички веществени доказателства от склона. Сред вещите имаше и документи, включително бележките на капитан Кук.

Не беше останал нито един жив от онези, които бяха стояли зад Къстър по време на разпита на Бен Крейг, ала записките на адютанта бяха достатъчно ясни. Армията имаше нужда от причина за катастрофата. И я откриха — диваците бяха били предупредени и напълно подготвени. Нищо неподозиращият Къстър се бе натъкнал на засада. Нещо повече, армията имаше изкупителна жертва. Този грандиозен провал в никакъв случай не можеше да се обясни с некадърност — но можеше да се обясни с предателство. Обявиха награда от хиляда долара за следотърсача, жив или мъртъв.

И сега, в края на октомври, отрядът индианци от племето кроу видя беглеца заедно с едно индианско момиче да се спускат от планината Прайър.

Конете на лейтенанта бяха отпочинали, нахранени и напоени. Офицерът бързаше на юг. Заложена бе кариерата му.

Малко след изгрев слънце Крейг и Шепнещ вятър стигнаха до Прайър Гап, проход между главния планински масив и единствения връх на Западен Прайър. Минаха през прохода и навлязоха в пустошта, пресечена местност с тревисти хребети и дерета, която продължаваше осемдесетина километра на запад.

Крейг нямаше нужда да се ориентира по слънцето. Той виждаше целта си в далечината, сияеща на утринното слънце под студеното синьо небе. Пътуваха към планината Абсарока, в която като момче беше ловувал със стария Доналдсън. Това беше ужасно място, дива гора и скалисто плато, където малцина можеха да ги последват. Въпреки голямото разстояние той различаваше ледените върхове Тъндър, Сейкрид, Медсин и Беъртуут. Там човек с добра пушка можеше да задържи цяла армия. Спря при един поток, за да напои запотените коне, после продължиха към върховете, които сякаш се забиваха в самото небе.

На тридесет километра след тях, забили погледи в земята за издайническите следи на подкованите със стомана копита, шестимата воини напредваха с тръс, който пестеше силите на техните коне и можеше да се поддържа в продължение на много километри.

На петдесетина километра северно оттам кавалерийският патрул бързаше на юг. Откриха следата по пладне точно на запад от Западен Прайър. Индианските следотърсачи изведнъж спряха и започнаха да обикалят наоколо, като се взираха в участък спечена от слънцето земя. Посочиха следите от стоманени подкови и от неподкованите копита след тях. На известно разстояние минаваха дири от още пет-шест коня.

— Така — измърмори лейтенантът. — Имаме си конкуренция. Няма значение.

После заповяда да продължат на запад, въпреки че конете започваха да се уморяват. След половин час изкачиха ниско възвишение и офицерът проучи хоризонта с далекогледа си. Нямаше и следа от бегълците, но видя облак прах, вдиган от шест фигурки на пъстри коне, които препускаха към планината.

Шайенските коне също се уморяваха, ала същото трябваше да се отнася и за бегълците пред тях. Воините напоиха конете си във водите на Бриджър Крийк, точно под съвременното градче Бриджър, и им дадоха половин час почивка. Един от тях долепи ухо към земята и чу тропота на приближаващи се копита, затова отново яхнаха конете си и продължиха. След километър и половина водачът им ги отведе зад едно хълмче, скри ги и се качи на върха да погледне.

На пет километра видя кавалерията. Шайените не знаеха нищо за документите, открити на склона, нито за наградата за избягалия уашиху и предположиха, че сините куртки преследват тях, задето са напуснали резервата. Затова зачакаха.

Кавалерийският патрул спря на мястото, където следите се раздвояваха. Индианските следотърсачи скочиха от конете си и разгледаха земята. Шайените ги видяха да сочат на запад и патрулът продължи в тази посока.

Шестимата воини препуснаха успоредно на сините куртки също както Малкия вълк бе следил Къстър покрай Роузбъд. Но по някое време следобед следотърсачите от племето кроу ги забелязаха.

— Шайени — съобщи един от тях.

Лейтенантът сви рамене.

— Няма значение, нека ловуват. Ние гоним друг дивеч.

Двете групи преследвачи продължиха до вечерта. Когато слънцето превали планината, разбраха, че трябва да дадат почивка на конете. Ако се опитаха да продължат, животните просто щяха да рухнат под тях. Освен това почвата ставаше по-твърда и следите бяха по-незабележими. По тъмно нямаше да могат да ги открият.

На петнадесет километра пред тях Бен Крейг си мислеше същото. Роузбъд беше едра, яка кобила, но бе изминала осемдесет километра с мъж и товар на гърба си по пресечен терен. Шепнещ вятър не беше опитна ездачка и също бе на края на силите си. Спряха на лагер край Беър Крийк, малко на изток от съвременния град Ред Лодж, но не запалиха огън, за да не ги видят.

Когато се спусна нощта, температурата падна. Завиха се с бизонската кожа и след секунди момичето се унесе. Крейг не заспа. По-късно може би щеше да има време за това. Измъкна се изпод кожата, уви се в одеяло и застана на пост до жената, която обичаше.

Не дойде никой, но той стана преди разсъмване. Бързо хапнаха сушено месо от антилопа и малко царевичен хляб, който Шепнещ вятър беше взела от типито си, пиха вода от потока и потеглиха. Преследвачите им направиха същото веднага щом първите слънчеви лъчи осветиха следите. Бяха на петнадесет километра и се приближаваха. Крейг знаеше, че шайените са някъде зад тях — не можеше да има прошка за онова, което бе извършил. Ала не подозираше нищо за кавалерията.

Земята бе по-твърда, пътуването — по-бавно. Преследвачите им ги настигаха и трябваше да ги забави, като скрие следите си. След два часа бегълците стигнаха до мястото на сливане на два потока. Отляво течеше Рок Крийк, буен и непроходим. Право пред тях беше Уест Крийк, по-плитък и не толкова скалист. Крейг слезе от коня, завърза другия за седлото си и поведе Роузбъд за юздите.

Насочиха се към Рок Крийк, влязоха във водата, после се върнаха и продължиха срещу течението на другия поток. Краката му замръзнаха в ледената вода, но той не спря още три километра по чакълестото дъно, после зави към гъстата гора.

Теренът рязко започна да се издига, слънцето се скри зад планината и отново стана студено. Шепнещ вятър се беше увила с одеялото си — яздеше без седло.

На пет километра след тях кавалерията стигна до потоците и спря. Индианските следотърсачи посочиха следите, които водеха към Рок Крийк, и след като се посъветва със сержанта си, лейтенантът заповяда на патрула да тръгне по лъжливата диря. Когато се скриха, там излязоха шайените. Те нямаше нужда да крият следите си. Но избраха десния поток и препуснаха покрай водата, като наблюдаваха отсрещния бряг за следи от коне.

След три километра ги откриха и навлязоха в гората.

По пладне Крейг стигна до място, което му се струваше, че си спомня от предишното си идване тук — огромно открито скално плато, платото Силвър Рън, което водеше право към планината. Макар че не го знаеха, те се намираха на височина над три хиляди и триста метра.

Той погледна надолу от ръба на скалите. Надясно видя фигури, които бяха спрели на мястото на сливането на двата потока. Нямаше далекоглед, ала при рядък въздух видимостта е изключителна. Това не бяха шайени, а десетима войници с четирима индиански следотърсачи. Военен патрул, който се връщаше по течението на Рок Крийк, след като бе открил грешката си. И тогава Бен Крейг разбра, че армията все още го преследва за това, че е освободил момичето.

Извади пушката си от калъфа, зареди патрон, опря я на един камък, настрои мерника на максимално издигане и се прицели към долината.

„Цели се в коня — винаги беше казвал старият Доналдсън. — В тези краища човек без кон трябва да се върне, откъдето е дошъл.“

Прицели се в челото на жребеца на офицера. Изстрелът отекна в планината като гръмотевица. Куршумът улучи животното отстрани на главата и то тежко се строполи на земята, като повлече лейтенанта. При падането той си изкълчи глезена.

Войниците се пръснаха в гората, освен сержанта, който се хвърли зад падналия кон и се опита да помогне на командира си. Конят не беше мъртъв и сержантът го избави от мъките с пистолета си. После замъкна офицера в гората. Не се разнесоха повече гърмежи.

Шайените скочиха от конете си на килима от борови иглички. Четирима от тях имаха пушки „Спрингфийлд“, взети от Седма кавалерия, но се отличаваха с типичната за равнинните индианци неточност. Те знаеха какво може да направи с оръжието си младият уашиху и от какво разстояние. Затова запълзяха нагоре. Това ги забави. Единият вървеше накрая и водеше конете.

Крейг разряза одеялото на четири парчета и овърза с тях копитата на Роузбъд. Платът нямаше да издържи дълго между стоманените подкови и скалите, но щеше да скрие следите им за около половин километър. После препуснаха на югозапад към върховете.

Платото Силвър Рън е широко осем километра и няма къде да се скрие човек. След три километра следотърсачът погледна назад и забеляза мънички фигури. Продължи напред. Не можеха да го улучат, нито да го настигнат. След няколко минути се появиха нови точици — кавалеристите бяха превели конете си през гората и също се бяха качили на платото, но на километър и половина източно от шайените. После Крейг стигна до цепнатината. Преди не беше стигал толкова нависоко и не знаеше за нейното съществуване.

Лейк Форк е стръмна и тясна, с обрасли с борове склонове и леден поток на дъното. Крейг тръгна покрай нея в търсене на по-полегато място. Откри го в сянката на връх Тъндър, ала изгуби половин час.

Като не щадеше нито своите сили, нито тези на конете, той излезе от отсрещната страна на клисурата и стигна до последното плато, Хелроуринг. В този момент над главата му изсвистя куршум. Отатък Лейк Форк един от войниците бе зърнал движение сред боровете.

Пред Крейг се простираха още пет километра открито пространство до извисяващия се връх Риъргард, сред чиито назъбени скали и пещери не можеше да ги проследи никой. В редкия въздух те се задъхваха за кислород, ала продължаваха напред. Скоро щеше да се стъмни и щяха да изчезнат сред върховете и клисурите между Риъргард, Сейкрид и Беъртуут. Зад Сейкрид се намираше водоразделът, а оттам щяха да се спуснат в Уайоминг. Щяха да избягат от враждебния свят, да станат мъж и жена и вечно да живеят заедно в пустошта. Докато светлината помръкваше, Бен Крейг и Шепнещ вятър оставиха преследвачите си назад и се насочиха към склоновете на Риъргард.

В мрака двамата се изкачиха над скалното плато и стигнаха до вечните снегове. Там намериха плосък перваз, петнадесет на шест метра, в дъното на който имаше дълбока пещера. Няколкото последни бора скриваха входа й.

Крейг спъна конете и те започнаха да ядат борови иглички под дърветата. Беше много студено, но нали имаха бизонска кожа?

Следотърсачът внесе седлото си и второто одеяло в пещерата, зареди пушката си и я остави до себе си, после опъна кожата край входа. Двамата с Шепнещ вятър легнаха и прехвърлиха другия й край отгоре си. Когато се постоплиха, момичето се раздвижи.

— Бен — прошепна Шепнещ вятър, — направи ме своя жена. Сега.

Той започна да изхлузва кожената й туника през главата й.

— Това, което правите, е грешно.

Толкова високо в планината цареше абсолютна тишина и въпреки че гласът бе старчески и немощен, произнесените на шайенски думи бяха съвсем ясни.

Гол до кръста в ужасния студ, Крейг след миг се озова на входа с пушка в ръка.

Не можеше да разбере защо не бе видял мъжа по-рано. Той седеше по турски под боровете почти на ръба на скалния перваз. Бялата му коса се спускаше по голия му гръб, лицето му беше набръчкано като изгорял орех. Бе невероятно стар племенен шаман, търсач на видения, дошъл на това уединено място да пости и да търси напътствие от безкрая.

— Ти ли го каза, свещени? — Следотърсачът използва почетното обръщение, запазено за големи мъдреци. Нямаше представа откъде идва старецът. Нито как се е изкачил на тази височина. Не можеше да си представи как е оцелял на този студ. Знаеше само, че някои търсачи на видения могат да нарушат всички известни природни закони.

Усети, че Шепнещ вятър застава до него на входа на пещерата.

— Това е грешно в очите на човека и на Ме-и-я, Вездесъщия дух — каза старецът.

Луната още не беше изгряла, ала звездите в чистия студен въздух бяха толкова ярки, че широкият скален перваз бе окъпан в бледа светлина. Крейг видя отраженията й в старческите очи, които се впиваха в него изпод дървото.

— Защо, свещени?

— Тя е обещана на друг. Той се е борил храбро срещу уашиху. Спечелил е голяма слава. Не заслужава такова отношение.

— Но сега тя е моя жена.

— Тя ще бъде твоя жена, планинецо. Но още не. Вездесъщият дух говори. Тя трябва да се върне при своя народ и при мъжа, на когото е обещана. Ако го направи, някой ден вие ще се съберете и тя ще е твоя жена, и ти ще си неин мъж. Така казва Ме-и-я.

Старецът взе тоягата от земята до себе си и с нейна помощ се изправи. Голата му кожа беше тъмна и набръчкана. Носеше само набедреник и мокасини. После се обърна, бавно навлезе сред боровете и изчезна.

Шепнещ вятър вдигна лице към Крейг. По бузите й се стичаха сълзи, но не падаха, а замръзваха преди да стигнат до брадичката й.

— Трябва да се върна при своя народ. Такава е съдбата ми.

Нямаше смисъл да спори. Той приготви коня й, а тя обу мокасините си и се уви в одеялото си. Крейг за последен път я прегърна, метна я на гърба на коня и й подаде юздите. Тя мълчаливо насочи животното надолу по склона.

— Вятър, който тихо говори — повика я следотърсачът. Тя се обърна и го погледна на лунната светлина. — Пак ще бъдем заедно. Някой ден. Така е предопределено. Ще те чакам, докато расте тревата и текат реките.

— И аз ще те чакам, Бен Крейг.

И изчезна. Крейг остана с вперени в небето очи, докато студът съвсем не го вледени. Той въведе Роузбъд в пещерата и й приготви няколко шепи борови иглички. После се уви в бизонската кожа и заспа.

Луната изгря. Воините видяха Шепнещ вятър да се приближава към тях. Тя забеляза два лагерни огъня на склона на клисурата и чу тихото бухане на бухал отляво. Насочи се натам.

Не й казаха нищо. Това бе работа на баща й Високия лос. Ала все още не бяха изпълнили заповедта докрай. Уашиху, който беше нарушил техните закони, трябваше да умре. Изчакаха да се зазори.

В един през нощта над Беъртуут се струпаха гъсти облаци и температурата започна да спада. Мъжете край двата огъня трепереха и се свиваха под одеялата си, но нямаше полза. Скоро всички бяха будни и хвърляха съчки в пламъците, ала ставаше все по-студено.

Шайените и белите хора бяха зимували в свирепите Северна и Южна Дакота и знаеха какви студове свиват през зимата, но сега бе последният ден на октомври. Твърде рано. И все пак температурата падаше. В два часа заваля сняг като бяла стена. В лагера на кавалерията индианските следотърсачи се изправиха.

— Ние ще вървим — казаха те на офицера. Глезенът го болеше, ала той знаеше, че богатството и славата ще преобразят живота му в армията.

— Студено е, но скоро ще съмне — отвърна лейтенантът.

— Това не е обикновен студ — възразиха индианците. — Това е Студът на дългия сън. Никакви дрехи не могат да те предпазят от него. Уашиху, когото търсите, вече е мъртъв. Или ще умре преди изгрев слънце.

— Тогава вървете — отстъпи лейтенантът. Вече нямаше нужда от следотърсачи. Неговата плячка бе на върха, който беше видял да блещука на лунната светлина преди да завали снегът.

Индианците се качиха на конете си и поеха обратно през платото Силвър Рън. Докато се отдалечаваха, единият нададе дрезгав крясък на нощна птица.

Шайените го чуха и се спогледаха. Това беше предупредителен вик. Те също яхнаха конете си, угасиха огъня със сняг и тръгнаха да слизат надолу. Температурата продължаваше да спада.

Към четири сутринта дойде лавината. Падна от планината, понесе се към Лейк Форк и помете всичко. Останалите мъже и коне не можеха да помръднат — студът ги приковаваше там, където лежаха и стояха. Снегът затрупа цепнатината и отгоре останаха да стърчат само върхарите на боровете.

На сутринта облаците се разчистиха и слънцето се показа. Всичко тънеше в белота. В милионите си дупки животните от гората и планината разбраха, че е дошла зимата и че трябва да спят до пролетта.

Завит в бизонската си кожа, следотърсачът спеше в своята пещера.

Към следващата част или към съдържанието

Фредерик Форсайт Шепнещ вятър (1)

Метаданни

Данни

Ветеранът

Информация

История

Сваляне / Връзки

Фредерик Форсайт
Шепнещ вятър (1)