Фредерик Форсайт
Парламентьорът (14)

12.

Погребаха го в Проспект Хил, гробището на остров Нантъкет. Леден ноемврийски вятър, който връхлиташе през протока от север, пронизваше присъстващите до кости.

Опелото бе отслужено в малката епископална църква на Феър Стрийт, оказала се твърде тясна да побере всички опечалени. Семейството на президента бе заело местата на първите два реда, членовете на Кабинета бяха зад тях, а в дъното се бяха разположили други почетни особи. Семейството бе помолило за скромно опело в тесен кръг — чуждите посланици и делегати бяха поканени на помен във Вашингтон след няколко дни.

Президентът бе отправил молба да не бъде обезпокояван, дори и от медиите, но въпреки това се бяха появили доста техни представители. Жителите на острова — по това време на годината тук нямаше летовници — приеха молбата му буквално. Дори хората от секретните служби, които не могат да се похвалят с изискани маниери, с изненада се видяха изместени от мрачните нантъкетци, които, без дума да обелят, просто повдигнаха неколцината фотографи и освободиха пътя, оставяйки двама от тях ядно да се жалват за осветените си филми.

Ковчегът бе докаран в църквата от единствения погребален дом на острова, намиращ се на Юниън Стрийт, където бе стоял в промеждутъка от пристигането на военния С-130 — малката писта не можеше да приеме Боинг 747 — до началото на опелото.

Церемонията в църквата бе към средата, когато навън заваля. Сивите плочи на покрива заблестяха под дъжда, струйки вода запълзяха надолу, обливайки стъклописите и розово-сивите каменни блокове на храма.

Когато всичко приключи, ковчегът бе поставен в катафалката и траурното шествие бавно пое към Проспект Хил, отстоящ на по-малко от километър от църквата. Излязоха от Феър Стрийт, преминаха по грубите павета на Мейн Стрийт, нагоре по Ню Мил Стрийт и сетне към Като Лейн. Опечалените вървяха под дъжда, водени от президента, който бе вперил безмълвен поглед в покрития с американското знаме ковчег на метър пред него. Братът на президента прикрепяше плачещата Майра Кормак.

Жителите на Нантъкет, гологлави и мълчаливи, стояха от двете страни на пътя. Тук бяха търговците, продавали на семейството риба, месо, яйца, зеленчуци, управителите на ресторанти, сервирали им блюда в десетките приятни заведения, осеяли острова. Виждаха се кафеникавите лица на рибарите, които едно време бяха учили русокосото хлапе от Ню Хейвън да плува, да се гмурка и лови риба или го бяха водили да събира с тях миди отвъд Санкъти Лайт.

Градинарят и пазачът на техния дом в Нантъкет стояха, облени в сълзи, на ъгъла на Феър Стрийт и Мейн, за да хвърлят прощален поглед към момчето, което се бе научило да бяга по скалистите, обливани от прилива брегове, от Коутю Чак до Грейт Пойнт и обратно до Сайъсконсът Бийч. Но жертвите на бомбени експлозии не са приятна гледка за очите на живите, затова ковчегът бе запечатан.

В Проспект Хил те завиха към протестантската част на гробището, отминаха стогодишни гробове на мъже, които бяха ловили китове с малките си открити лодки и на светлината на лампи от китова мас бяха гравирали рисунки върху раковини през дългите зимни нощи. Стигнаха до нов парцел, където гробът бе изкопан.

Ред по ред участниците в шествието пристигаха отзад и бавно изпълваха алеята. Тук, на това високо и открито място вятърът, профучал над протока и градеца, яростно ги блъскаше, дърпаше косите и шаловете им. Този ден нито един магазин, нито един сервиз или бар не бе отворен. Самолети не кацаха, фериботи не акостираха. Жителите на острова бяха издигнали преграда между себе си и света, за да оплачат в уединение една душа и я приютят като свидна рожба в земята си. Проповедникът подхвана познатите напеви на заупокойната молитва, които вятърът отнасяше надалеч.

Високо над тях един исландски сокол, носещ се като перце по могъщия вихър от Арктика, погледна надолу, спря болката с всевиждащите си очи и писъкът му по една изгубена душа се понесе в безкрая.

Дъждът, който бе спрял след опелото в църквата, заваля отново, като прииждаше на пориви и вихрушки. Надолу по пътя заскърцаха застопорените платна на Старата мелница. Пристигналите от Вашингтон трепереха и се свиваха зиморничаво в дебелите си палта. Президентът стоеше неподвижен, вперил поглед в това, което бе останало от сина му, без да усеща ни студ, ни дъжд.

На метър от него стоеше Първата дама с обляно от сълзи и дъжд лице. Когато свещеникът стигна до „Възкръсването и Живота в отвъдното“, тя се залюля, готова сякаш да се строполи.

До нея един късо подстриган служител от секретните служби с разкопчано палто — за да бъде готов мигновено да извади пистолета изпод мишницата си — и с вид, напомнящ футболен защитник, наруши протокола и получените инструкции, като обгърна раменете й с дясната си ръка. Тя се сгуши в него и се разрида. Сълзите й обилно мокреха сакото му.

Джон Кормак не се помръдна, потопен в мисли и болка, безсилен да протегне ръка, вкаменен.

Един фотограф, по-находчив от останалите си колеги, взе стълба от един заден двор на около 300 метра от гробището и се покатери на старата вятърна мелница на ъгъла на Саут Проспект Стрийт и Саут Мил Стрийт. Като използваше телеобектив и светлината на един единствен слънчев лъч, успял да пробие зимните облаците, той успя, преди някой да го е забелязал, да снима над главите на събралите се хора групичката до гроба.

Тази снимка по-късно щеше светкавично да обиколи Америка и света. От нея гледаше Джон Кормак с лице, каквото никой дотогава не бе виждал — преждевременно състарено и болно, уморено и изцедено — лице на човек, останал без сили, човек, запътил се към края.

След това Кормакови застанаха на входа на гробището, като приемаха съболезнования от излизащите опечалени люде. Никой от тях не можеше да намери точните думи на утеха. Президентът кимаше, като че ли разбираше, и се ръкуваше официално.

След неколцината членове на семейството, край тях преминаха неговите най-близки приятели и колеги, водени от шестимата членове на Кабинета, съставящи ядрото на комисията, която щеше да помага на президента да се справя с кризисното положение.

Майкъл Одел спря за момент, опита се да намери нещо да каже, поклати глава и се извърна. Дъждът биеше по наведената му глава, като приплескваше гъстата сива коса към темето му.

Изисканата дипломатичност на Джим Доналдсън бе в същата степен обезоръжена от силното му вълнение — и той успя само да погледне с безмълвно съчувствие своя приятел, разтърси неговата отпусната, суха длан и отмина.

Младият министър на правосъдието, Бил Уолтърс, скри зад традиционни слова това, което бушуваше в душата му. Той промърмори: „Моите съболезнования, господин Президент. Съжалявам, сър“.

Мортън Станърд, оглавилият Пентагона банкер от Ню Йорк, бе най-възрастният от всички там. Той бе присъствал на много погребения на приятели и колеги, но не и като това. Готвеше се да каже обичайните за случая слова, но можа единствено да изхлипа: „Господи, Джон, толкова съжалявам“.

Брад Джонсън, чернокожият академик и съветник по националната сигурност, просто поклати глава, сякаш не вярваше, че всичко това се е случило.

Министърът на финансите, Хюбърт Рийд, учуди стоящите до Кормакови хора. Той не бе човек на външния показ и бе твърде стеснителен, за да показва открито чувствата си. Останал ерген, той никога не бе почувствал нужда от съпруга и деца. Той погледна към Джон Кормак през мокрите си очила, протегна ръка, но след миг импулсивно прегърна с две ръце стария си приятел. Като че ли смаян от своята постъпка, той сетне се обърна и побърза да догони останалите, които се качваха в колите си на път за летището.

Дъждът понамаля отново и двама здравеняка с лопати започнаха да хвърлят мокра пръст в гроба. Това бе краят.

 

 

Куин провери разписанието на ферибота от Дувър за Остенде и откри, че вече са изпуснали последния за деня. Прекараха нощта в един тих хотел и на сутринта взеха влака от Чаринг Крос.

Прекосиха Ламанша спокойно и по-късно същата сутрин Куин нае един син Форд на умерена цена от местна агенция за коли под наем и двамата със Сам поеха към древното фламандско пристанище на река Шелда, където търговията бе процъфтявала много преди Колумб да отплава.

Белгия е пронизана от модерна система първокласни магистрали. Разстоянията са малки, а още по-малка е продължителността на пътуването. Куин пое по магистрала Е-5 на изток от Остенде и заобиколи Брюж и Гент от юг. След това по Е-3 се насочи на североизток и се озова в центъра на Антверпен, тъкмо навреме за един късен обяд.

Докато Европа бе непозната за Сам, тук Куин бе напълно в свои води. На няколко пъти, откакто бяха в тази страна, тя го чу да говори бързо и свободно френски. Това, което тя не бе разбрала обаче, бе че всеки път той първо питаше дали фламандецът би имал нещо против ако той, Куин, разговаря с него на френски, след което преминаваше към същината на въпроса. Фламандците обикновено знаят по малко френски, но им е приятно първо да бъдат помолени. С това те просто искаха да покажат, че не са валонци.

Сам и Куин отседнаха в малък хотел на Итали Леи и отскочиха за обяд до един от многото ресторанти от двете страни на Де Кайзер Леи.

— Какво точно търсиш тук? — попита Сам по време на обяда.

— Един човек — отговори Куин.

— Какъв човек?

— Ще ти кажа, когато го видя.

След обяда Куин използва френския си, за да се посъветва с един таксиметров шофьор, после се качиха в колата му и тръгнаха. Спряха пред един магазин за художествени изделия, където Куин направи две покупки. След това от едно павилионче на улицата той купи карта на града и още веднъж обсъди нещо с шофьора Сам чу думите „Фалкон Руи“ и „Шиперстраат“. Шофьорът й хвърли похотлив поглед.

Фалкон Руи се оказа занемарена уличка, към която гледаха евтини магазини за дрехи. В един от тях Куин купи моряшки пуловер, платнени панталони и груби ботуши. Напъха всичко в чувал от зебло и двамата се отправиха към Шиперстраат. Над покривите Сам виждаше високите стрели на кранове, което сочеше, че пристанището е някъде наблизо.

Куин излезе от Фалкон Руи и се озова в лабиринт от тесни и мръсни улички, които образуваха нещо като квартал от стари и западнали сгради, простиращ се между Фалкон Руи и реката Шелда.

Те подминаха няколко грубовати на външен вид мъже, които приличаха на моряци от търговския флот. Вляво от Сам имаше осветен прозорец от дебело стъкло. Тя погледна вътре. В един фотьойл се бе излегнала млада пълничка жена, чиято плът напираше навън от оскъдния й сутиен и бикини.

— Господи, Куин, та това е кварталът на проститутките — запротестира тя.

— Знам — отвърна той. — Точно за него питах шофьора на таксито.

Той продължаваше да върви, като хвърляше по един поглед наляво и надясно към табелите над магазините. Освен баровете и осветените прозорци, зад които седяха проститутки, прикоткващи с пръст минувачите, имаше съвсем малко други магазини. Но три от тях бяха такива, каквито той търсеше, всичките на разстояние не повече от двеста метра.

— Татуировчици ли търсиш? — попита тя.

— Не, пристанище — отвърна просто той. — Там където има пристанище, има моряци, където има моряци, има татуировки. Пристанището означава също така, че има барове и момичета, както и измет, която живее върху гърба на момичетата. Довечера ще дойдем отново.

 

 

В определения час сенатор Бенет Хапгуд се изправи в Залата на Сената и се запъти към подиума. Един ден след погребението на Саймън Кормак членовете на двете камари на американския конгрес отново побързаха да заявят своята потресеност и отвращение от това, което се бе случило преди седмица край самотен път в далечна Англия.

Един след друг сенаторите вземаха думата и призоваваха към всеобщи действия за откриване на виновниците, които да бъдат изправени пред американски съд, съдени от американското правосъдие, без оглед на цената за това. Председателят удари с чукчето.

— Има думата младият сенатор от Оклахома — напевно изрече той.

В Сената Бенет Хапгуд не бе известен като „тежка артилерия“. Много от присъстващите щяха да излязат, ако темата на разискванията бе друга. Никой не смяташе, че младият сенатор от Оклахома би могъл да добави нещо повече към това, което вече бе казано. Но Хапгуд го направи. Той произнесе обичайните слова на съболезнование към президента, както и погнуса от случилото се и нетърпение час по-скоро да види виновниците наказани. Сетне направи пауза и се замисли над това, което следваше да каже.

Съзнаваше огромния риск, беше му ясна жестоката цена на залога. Той бе научил урока си добре и знаеше какво трябва да съобщи, но не разполагаше с нито едно доказателство за това. Ако грешеше, колегите му от Сената щяха да го сметнат за поредния провинциален глупак, който не влага смисъл в това, което говори. Но той знаеше, че трябваше да продължи — в противен случай щеше да загуби подкрепата на своя нов и много влиятелен финансов поддръжник.

— Но може би не трябва да отиваме чак толкова далеч в търсене на виновниците за това пъклено дело.

Тихото шептене в залата замря. Сенаторите, запътили се по пътеките към изхода, сепнато се спряха и се извърнаха.

— Бих желал да ви запитам следното. Не е ли вярно, че бомбата, която погуби този млад човек, единствения син на нашия президент, е проектирана, произведена и сглобена изцяло в Съветския съюз и че това може да се докаже? Това устройство не е ли доставено от Русия?

Неговата демагогска дарба щеше да го отнесе още по-надалеч, ако всеобщ смут, объркване и врява не бяха прекъснали заседанието.

Само за десет минути с помощта на медиите въпросът му стана достояние на цялата нация. В продължение на два часа администрацията във Вашингтон въртеше и усукваше, но накрая трябваше да даде гласност на резюмето от доклада на д-р Барнард.

До вечерта силната омраза към неизвестния извършител, която предишния ден като отприщен мрачен поток бе забушувала в душите на нантъкетци, намери своята мишена. Преди полицията да може да реагира, хората спонтанно се събраха на групи и тълпи, нападнаха и опустошиха представителството на съветската авиокомпания Аерофлот на Пето авеню, номер 630 в Ню Йорк. Обзетите от паника служители в офиса се втурнаха към горните етажи, търсейки спасение от разярената тълпа, но само за да бъдат пресрещнати и отблъснати обратно от служителите, работещи над тях. Накрая руснаците, както и всички останали от сградата, успяха да избягат с помощта на пожарната команда, пристигнала, когато вратите на представителството бяха подпалени и цялата сграда бе евакуирана.

Полицията успя да стигне точно навреме до Съветската мисия към Обединените нации на Ист 67-ма улица, номер 136. Надигаща се тълпа от нюйоркчани се мъчеше да пробие кордона полицаи, но за щастие на руснаците редиците от сини униформи удържаха. Полицаите се бореха с тълпа, която бе решила да извърши нещо, което много от тях тайно в душите си одобряваха.

Във Вашингтон положението бе същото. Столичната полиция бе предварително известена и полицаите бяха своевременно отцепили както съветското посолство, така и консулството на Фелпс Плейс.

Отчаяните апели, които съветският посланик отправяше по телефона към Държавния департамент, бяха посрещани с уверението, че английският доклад все още се проучва и може да се окаже неверен.

— Искаме да видим този доклад — настояваше посланик Ермаков. — Това е лъжа. Категоричен съм. Това е лъжа.

Късно вечерта агенциите ТАСС и Новости, както и всички съветски посолства в света, излязоха с категорично опровержение на разкритията, съдържащи се в доклада на Барнард, като обвиниха Лондон и Вашингтон в долна и преднамерена клевета.

— Как, по дяволите, се разчу това? — поиска да узнае Майкъл Одел. — Как, по дяволите, този Хапгуд е узнал за това?

Никой ме можа да му отговори. Всяка по-голяма организация, да не говорим за правителство, не може да функционира без екип от секретарки, стенографи, чиновници, пратеници и други такива, като поверителна информация може да изтече от всеки един от тях.

— Едно нещо е сигурно — размишляваше Станърд, министърът на отбраната. — След всичко това договорът Нантъкет е окончателно погребан. Ние ще трябва да преразгледаме отчисленията за военния бюджет на базата на нововъзникналата ситуация — не трябва да има никакви намаления, никакви ограничения.

 

 

Куин се помъкна по баровете из лабиринта от тесни улички, излизащи от Шиперстраат. Той се озова там в десет същата вечер и не си тръгна, докато и последният бар не спусна кепенци малко преди изгрев слънце. С вид на подпийнал моряк, той крачеше из квартала с дългите си крака, изломотваше нещо неясно на френски и гаврътваше по една малка бира във всеки бар, който се изпречеше пред очите му. Навън бе студено и зад прозорците леко облечените проститутки се свиваха зиморничаво до малки електрически печки. От време на време някоя от тях приключваше работа, навличаше палтото си и притичваше по тротоара до един от баровете, за да се подкрепи с питие и размени обичайните дебелашки шеги с бармана и редовните му клиенти.

Повечето от баровете носеха имена като Лас Вегас, Холивуд, Калифорния, тъй като техните собственици оптимистично се надяваха, че тези имена, от които лъхаше чарът на далечни приказни места, ще убедят скитника-моряк, че същият разкош се крие и зад техните очукани врати.

Общо взето това бяха занемарени, но топли кътчета, а и бирата, която сервираха, бе добра.

Куин бе казал на Сам, че тя ще трябва да чака или в хотела, или в колата, паркирана през две пресечки на Фалкон Руи. Тя предпочете колата, което не й попречи да получи солиден дял предложения през прозорците й.

Куин седеше и бавно отпиваше, като съзерцаваше прилива от местни жители и чужденци по улици и барове, който ту се усилваше, ту отслабваше. На лявата му ръка се виждаше татуировка — черна паяжина с ярко червен паяк в средата — изписана с индийско мастило от магазина за художествени изделия и леко зацапана, за да изглежда по-стара. През цялата вечер той не спря да разучава левите ръце на хората покрай него, но не можа да съзре нещо подобно.

Той тръгна да се шляе нагоре по Гуит Страат и Паули Плейн, обърна по една бира във всеки бар, сетне по първата пряка се върна на Шиперстраат и започна отново. Момичетата от занаята сметнаха, че той търси жена, но не може да се реши. Мъжете в баровете не му обръщаха никакво внимание, тъй като самите те не се застояваха за дълго време. Няколко бармана, при неговото трето посещение, кимнаха с глава и се ухилиха: „Пак се връщаш — не ти върви, а?“

В известен смисъл те бяха прави. Не му вървеше и затова преди изгрев слънце той се върна в колата при Сам. Тя дремеше, а двигателят работеше, за да поддържа парното.

— Сега какво? — попита тя, като го караше обратно към хотела.

— Ще хапнем, ще поспим, пак ще хапнем и утре вечер отново тук — отвърна той.

Тази сутрин, която те прекараха в леглото, Сам бе особено активна, подозирайки че Куин не е могъл да устои на изкушенията на някои момичета и техните одежди, които Шиперстраат щедро предлагаше на показ. Той не беше се поддал, но не видя причина да я изважда от това й заблуждение.

 

 

Същия ден Сайръс Милър прие Лайънъл Коб по негова молба в офиса си на върха на небостъргача Пан-Глоубъл.

— Аз съм вън от играта — каза категорично Коб. — Нещата отидоха твърде далеч. Това, което стана с момчето, е ужасно. Така смятат и съдружниците ми. Сайръс, ти каза, че никога няма да се стигне дотам. Ти каза, че отвличането ще бъде напълно достатъчно за… да се променят нещата. Ние никога не предполагахме, че момчето ще загине… това, което тези изроди му сториха… е ужасно… неморално.

Милър стана от бюрото си, очите му изгаряха по-младия мъж пред него.

— Не ме учи какво е морал, момче. Никога повече не го прави. И аз не исках това да се случи, но всички знаехме, че е възможно. И ти също, Лайънъл Коб, Бог ще ти бъде съдник, и ти също. Но то трябваше да се случи. За разлика от теб, аз се молих за Неговото напътствие, за разлика от теб, аз по цели нощи се молих на колене за това момче. И Господ ми отговори, приятелю, Той ми каза: „По-добре е само един агнец да отиде на заколение, отколкото цялото стадо да погине“. Коб, ние тук не говорим за един човек, ние говорим за безопасността, за оцеляването, за просъществуването на американския народ. И Господ ми каза това, което трябва да бъде сторено. Комунистът във Вашингтон трябва да бъде спрян, преди да успее да разруши храма Господен, храма, който е цялата тази наша страна. Върни се в завода си, Лайънъл Коб, върни се и изкови от ралата мечове, с които да защитим нашата нация и поразим Антихристите от Москва. И дума да не си обелил повече, господинчо. Не искам повече да ми говориш за морал, тъй като това е Божие дело и Той ми го каза.

Напълно сломен, Лайънъл Коб се върна в завода си.

 

 

Михаил Сергеевич Горбачов също имаше тежка среща този ден. Отново върху дългата маса за съвещания, простираща се почти до края на стаята, бяха пръснати западни вестници. Снимките по тях разказваха част от случилото се, крещящите им заглавия — останалото. Само последните се нуждаеха от превод на руски. Преводите, извършени от външното министерство, бяха забодени с карфици към всеки вестник.

На бюрото му имаше и доклади, които не се нуждаеха от превод. Те бяха на руски, изпратени от съветските посланици по целия свят, от генералните консулства и от кореспондентите на Съветския съюз, работещи зад граница. Дори източноевропейските сателитни държави бяха провели свои собствени антисъветски демонстрации. От самото начало Москва не бе спряла да отрича обвиненията и бе искрена в това, но все пак…

Като руснак и с дългогодишен опит на партиен апаратчик, Горбачов не бе несведуш в областта на „реалполитик“. Той добре знаеше какво е това дезинформация. Не бе ли Кремъл този, който бе създал цял един отдел за това? Не съществуваше ли в КГБ цяло управление, което се бе специализирало в посяване на анти-западни настроения посредством умели лъжи или чрез нанасящите още по-голяма вреда полуистини? Но дезинформация от такъв мащаб изглеждаше невероятна.

Той с нетърпение очакваше човека, когото бе повикал. Наближаваше полунощ. Тази среща го бе принудила да отмени запланувания лов на диви патици около северните езера, както и гощавката от грузински ястия с богати подправки — една от неговите две големи слабости. Човекът пристигна малко след полунощ.

Генералният секретар на комунистическата партия на Съветския съюз последен на този свят би очаквал председателят на КГБ да е сърдечна, приятна личност, но от лицето на генерал-полковник Владимир Крючков лъхаше някаква студена жестокост, която Горбачов намираше особено отблъскваща.

Истина бе, че самият той преди три години го беше издигнал от поста Първи заместник-председател, когато успя да изхвърли стария си противник Чебриков. Тогава Горбачов нямаше голям избор. Един от четиримата заместник-председатели трябваше да заеме овакантеното място и това, че Крючков бе работил като юрист, наклони везните в негова полза.

Вътре в себе си Горбачов признаваше, че това негово решение може би бе породено от желанието му да превърне Съветския съюз в „правова държава“ с върховенство на закона, концепция, която преди бе смятана от Кремъл за буржоазна. Пред очите му изплуваха трескавите дни в началото на октомври 1988, когато внезапно свика извънредно заседание на Централния комитет и започна своята Вартоломеева нощ срещу опонентите си. Може би в бързината бе пропуснал нещо. Като например миналото на Крючков.

Крючков бе работил в прокуратурата по времето на Сталин — служба, изискваща хора със здрави нерви — бе взел участие в жестокото потушаване на вълненията в Унгария през 1956 и постъпил в редовете на КГБ през 1967. Там, в Унгария, се бе запознал с Андропов, който щеше да оглавява КГБ в продължение на 15 години. Андропов бе човекът, назначил Чебриков за свой наследник, а Чебриков от своя страна бе избрал Крючков за шеф на външното разузнаване, Първо главно управление. Изглежда че той, генералният секретар, бе подценил силата на старото бойно другарство.

Той погледна към високото извито чело, смразяващия поглед в очите, гъстите сиви бакенбарди и мрачната уста с извити надолу краища и осъзна, че човекът насреща може, в края на краищата, да се окаже от противниковия лагер.

Горбачов излезе иззад бюрото си и се ръкува — сухо и твърдо ръкостискане. Винаги когато говореше, той гледаше събеседника си право в очите, като че ли търсеше да открие в тях неискреност или плахост и за разлика от повечето свои предшественици бе доволен, ако не забележеше нито едно от двете. Той посочи неопределено към докладите от чужбина. Генералът кимна, вече се беше запознал не само с тях, а и с други. Той избягваше погледа на Горбачов.

— Нека бъдем кратки — каза Горбачов. — Ние знаем какво пише в тях. Това е лъжа. Нашите опровержения не спират да излизат. Не трябва да допуснем тази лъжа да улегне в съзнанието на хората. Но откъде идва тя? На какво се базира?

Крючков потупа купчината западни статии с презрение. Въпреки че бе бивш резидент на КГБ в Ню Йорк, той ненавиждаше Америка.

— Другарю Генерален секретар, изглежда, че всичко това се базира на доклад от английските експерти, които са извършили съдебно-медицинската експертиза и са установили начина, по който момчето е загинало. Или те лъжат, или други са им взели доклада и са го преправили. Подозирам, че това е номер на американците.

Горбачов се върна зад бюрото и зае отново мястото си. Той внимателно претегляше думите си.

— Възможно ли е… при каквито и да е обстоятелства… да има нещо вярно в това обвинение?

Владимир Крючков се сепна. В поверената му организация съществуваше отдел, който в специалните си лаборатории изследваше, изобретяваше и произвеждаше най-сатанинските устройства за прекъсване на човешкия живот или просто за неговото осакатяване. Но не за това ставаше дума, а дали те не бяха сглобили някаква бомба, която да бъде скрита в колана на Саймън Кормак.

— Не, другарю Генерален секретар, със сигурност не.

Горбачов се наведе напред и удари по масата с попивателницата.

— Установете го — заповяда той — веднъж и завинаги, да или не, установете това!

Генералът кимна и излезе. Генералният секретар се загледа в просторната стая. Той се нуждаеше — или може би трябваше да се каже „беше се нуждаел“ — от нантъкетския договор в много по-голяма степен, отколкото смятаха в Овалния кабинет. Без него страната му бе изправена пред призрака на невидимия за радарите бомбардировач В2 „Стелт“ и пред кошмара да се търсят отнякъде 300 милиарда рубли, за да се изгради отново системата за противовъздушна отбрана. Докато нефтът привърши.

 

 

На третата нощ Куин го съзря. Той бе нисък и набит — любител на юмручни схватки — с щръкнали уши и сплескан нос като на мопс. Той седеше сам на края на барплота в бар Монтана, мръсна дупка в Оуде Ман Страат — Улицата на Старика — име, което напълно й прилягаше. В бара имаше още десетина души, но никой не го заговаряше, а и той самият като че ли не желаеше това.

Той държеше халбата бира в дясната си ръка, с лявата стискаше ръчно свита цигара и на същата ръка се виждаше червеният паяк сред черна паяжина. Куин бавно премина покрай барплота и седна през едно място до него.

Известно време и двамата мълчаха. Мопсът хвърли един поглед към Куин и с това приключи. Изминаха десет минути. Мъжът си сви втора цигара. Куин му подаде огънче. Мопсът кимна, но не благодари на глас. Навъсен и мнителен, той трудно можеше да бъде въвлечен в разговор.

Куин улови погледа на бармана и посочи към халбата си. Барманът донесе втора бутилка. Куин направи жест към празната чаша на човека до него и повдигна въпросително вежда. Мъжът поклати отрицателно глава, бръкна се и плати своята.

Вътре в себе си Куин въздъхна. Работата вървеше трудно. Човекът приличаше на дребен мошеник или на побойник от обичайните сбивания в баровете, той дори не притежаваше умствените качества на сводник, за които и без това не се изискваше кой знае колко. Вероятността той да знае френски бе малка, а освен това бе подчертано враждебно настроен. Но възрастта му бе точно тази, към петдесетте, освен това имаше и оная татуировка. Той трябваше да бъде човекът, когото Куин търсеше.

Куин излезе от бара и намери Сам сгушена в колата през две пресечки. Тихичко й каза какво смята да направи.

— Да не си се побъркал? — попита тя. — Не мога да направя това. Бих искала да ви уведомя, мистър Куин, че аз съм дъщеря на проповедник от Роккасъл. — При последните си думи тя се изхили.

Когато тя влезе десет минути по-късно, Куин отново седеше на своето столче до барплота. Сам бе вдигнала полата си толкова нагоре, че коланът сигурно я стягаше под мишниците, прикрит от дългото й поло. Тя бе използвала целия запас тоалетни кърпички от жабката на колата, за да изпълни и без това едрите си гърди до смайващи размери. Залюля ги към Куин и седна на столчето между него и мопса. Мопсът я зяпна. Зяпнаха я и всички останали. Куин обаче не й обърна капка внимание.

Тя се надигна и целуна Куин по бузата, след това мушна езика си в ухото му. Той продължаваше да не й обръща внимание. Мопсът отмести поглед и заразглежда халбата си, но от време на време хвърляше по едно око на гърдите, които изпъкваха над барплота. Барманът се приближи, като се усмихваше и я погледна въпросително.

— Уиски — отвърна тя. Тази дума се използва по целия свят и произнасянето й не издава националността на говорещия. Той я попита на фламандски дали иска лед. Тя не го разбра, но кимна оживено. Ледът й пристигна. Тя вдигна тост към Куин, който не й обърна внимание. Като сви рамене, тя се обърна към мопса и направи същото. Изненадан, биячът й отвърна.

Сам отвори уста и многозначително прекара езика по долната си устна, скрита под ярко червило. Тя безсрамно изкушаваше мопса. Той й се ухили със счупените си зъби. Без да чака повече, тя се наведе напред и го целуна по устата.

Като замахна с ръка, Куин я блъсна назад от столчето, скочи на крака и се надвеси над мопса.

— Къде се вреш, по дяволите, искаш да ми забършеш гаджето, а? — с пиянски глас изръмжа той на френски. Без да дочака отговор, той му извъртя едно ляво кроше, което трясна мопса точно в челюстта и го хвърли назад в стърготините.

Мъжът се просна на пода в цял ръст, премига, надигна се, изправи се на крака и налетя на Куин. Сам, както бе инструктирана, побърза да излезе навън през вратата. Барманът се пресегна бързо за телефона под тезгяха, набра 101, номера на полицията, и когато му отговориха, измърмори в слушалката „Бой в бара“ и адреса.

Винаги има патрулиращи коли, които обикалят този район, особено нощем, и първата бяла Сиера с надпис „POLITIE“ отстрани пристигна там след четири минути. Тя избълва двама униформени полицаи, следвани по петите от още двама, пристигнали с втората кола двадесет секунди по-късно.

Въпреки това учудваща бе поразията, която могат да направят двама опитни побойници в един бар само за четири минути. Куин знаеше, че е по-бърз от мопса, чийто движения бяха забавени от алкохола и цигарите и че може лесно да го надвие, но се остави да бъде ударен два-три пъти в ребрата, за да го окуражи, след което стовари левия си юмрук под сърцето, за да охлади малко ентусиазма му. Когато изглеждаше, че нисичкият мъж е към края на силите си, Куин се вкопчи в него, за да му даде малко отдих.

Сграбчили се един друг като два мечока, те успяха да изпотрошат повечето от обзавеждането в бара, търкаляха се из стърготините в меле от крака на столове, обърнати маси, чаши и бутилки.

Когато полицията пристигна, те бяха арестувани на място. Полицейското управление в този район се нарича Зона Запад П/1 и най-близкият участък се намира на Блинденстраат. Две минути по-късно двете патрулни коли ги стовариха там, отделно един от друг, и ги предадоха под опеката на дежурния сержант Клопер. Зад барплота барманът изчисли щетите, сетне даде показания. Не бе необходимо да го задържат — човекът си имаше работа. Полицаите разделиха на две сумата на оценените от него щети и го накараха да се подпише.

В участъка на Блинденстраат задържаните побойници са винаги в отделни килии. Сержант Клопер хвърли мопса, с когото бяха стари познайници от предишни срещи, в голата и изпоцапана килия зад него. Куин бе заставен да седне върху една твърда пейка в приемното отделение, докато той разгледа паспорта му.

— Американец, а? — каза Клопер. — Не трябва да се оставяте да ви въвличат в сбивания, мистър Куин. Ние добре познаваме този Кайпер, той постоянно ни създава неприятности, но този път здравата е загазил. Той ли ви удари първи?

Куин поклати глава отрицателно.

— Не, всъщност аз го цапардосах първи.

Клопер разглеждаше показанията на бармана.

— Хм, да, барманът казва, че и двамата сте виновни. Жалко, сега трябва да ви задържа и двамата. Утре сутринта отивате в Магистраат. Заради щетите в бара.

Магистраат означаваше бумащина. Затова сержант Клопер почувства голямо облекчение, когато в 5 сутринта една елегантна американка в строг официален костюм влезе в участъка с дебела пачка пари, за да плати щетите в бар Монтана.

— Вие плащате дяла на американеца, да? — попита той.

— Плати всичко — каза й Куин от пейката.

— Вие плащате дяла и на Кайпер, мистър Куин? Но той е пропаднал тип, скандалджия, откакто се помни ту влиза, ту излиза от затвора. Досието му е дълго, макар все дребни неща.

— Плати и за него — каза Куин на Сам. Тя го направи. — Сержант, след като сметките вече са уредени, ще повдигате ли обвинения?

— Всъщност, не. Свободен сте.

— Може ли и той да дойде? — Куин посочи към килията, през чийто прозорец можеше да се види хъркащия Кайпер.

— Искате него?

— Разбира се, ние сме приятели.

Сержантът повдигна вежди, разтърси Кайпер, за да го събуди, и му каза, че американецът е платил и неговия дял от щетите. За него това бе добре дошло, тъй като в противен случай щеше да бъде прибран на топло поне за седмица. А сега можеше да си върви. Когато сержант Клопер вдигна очи, дамата си бе отишла. Американецът прегърна Кайпер с едната си ръка и двамата се заклатушкаха надолу по стълбите към изхода на участъка. За втори път сержантът въздъхна с облекчение.

 

 

В Лондон двама мълчаливи мъже се срещнаха за обяд в един дискретен ресторант; сервитьорите ги оставиха насаме след като ястията им бяха поднесени. И двамата се познаваха по лице, или по-точно по снимка. Всеки един от тях знаеше с какво си изкарва прехраната другият. Един любопитен страничен наблюдател, ако би имал дързостта да попита, можеше да научи, че англичанинът е държавен служител във външното министерство, а другият — заместник-културно аташе в съветското посолство.

Той никога нямаше да научи, независимо колко лични досиета щеше да провери, че служителят от външното Министерство е заместник-директор на съветската секция в Сенчъри Хаус, главната квартира на британските Секретни разузнавателни служби, нито пък че човекът, претендиращ, че урежда визитите на грузинския държавен хор, е заместник-резидент на КГБ в мисията. И двамата знаеха, че са тук с одобрението на своите правителства, че срещата е по молба на руснаците и че шефът на СРС дълго бе размишлявал, преди да разреши нейното провеждане. Англичаните се досещаха за естеството на молбата на руснаците.

Когато остатъците от агнешките котлети бяха прибрани и сервитьорът се запъти за кафето им, руснакът зададе въпроса си.

— Страхувам се, че да, Виталий Иванович — отвърна сериозно англичанинът. Няколко минути той говори, обобщавайки разкритията в съдебно-медицинския доклад на Барнард. Руснакът изглеждаше потресен.

— Това е невъзможно — каза накрая той. — Опроверженията на моето правителство са напълно искрени.

Английският разузнавач замълча. Той можеше да му отвърне, че когато след толкова много лъжи човек каже истината, малцина биха му повярвали. Но не го стори. Вместо това той извади една снимка от вътрешния джоб на сакото си. Руснакът я заразглежда.

Предметът на нея бе многократно увеличен от естествената му големина, равна на тази на обикновен кламер. На снимката той бе дълъг десет сантиметра. Минидетонатор от Байконур.

— И това бе намерено в тялото?

Англичанинът кимна.

— Беше вътре в парченце кост, забита в далака.

— Аз не съм специалист — каза руснакът. — Мога ли да задържа това?

— Точно за това я донесох — отвърна човекът от СРС.

В отговор руснакът въздъхна и от своя стана извади лист хартия. Англичанинът хвърли поглед към написаното върху него и повдигна вежди. Това бе адрес в Лондон. Руснакът сви рамене.

— Малък жест — каза той. — Нещо, което попадна в нашето полезрение.

Мъжете уредиха сметката и се разделиха. Четири часа по-късно хора от Специалния отдел, съвместно с Отряда за борба с тероризма, щурмуваха една къща в Мил Хил и арестуваха всичките четирима членове на едно подривно звено на ИРА, като иззеха взривни устройства, които биха стигнали за организирането на поне десетина големи атентата в столицата.

 

 

Куин предложи на Кайпер да намерят някой все още отворен бар и да полеят освобождаването си. Този път нямаше възражения. Кайпер не бе злопаметен за боя в бара. Всъщност той скучаеше и сбиването му повдигна духа. Освен това глобата му бе платена, което за него бе като печалба от лотарията. Пък и махмурлукът му се нуждаеше от утехата на една-две бири, а щом високият мъж плащаше…

Той говореше френски бавно, но разбираемо. Изглежда разбираше повече, когато слушаше, отколкото когато говореше. Куин се представи като Жак Дегюлдре, французин от белгийски произход, отдавна напуснал родното си място и дълги години работил по корабите на френския търговски флот.

На втората бира Кайпер забеляза татуировката върху ръката на Куин и гордо показа своята за сравнение.

— Хубави времена бяха, а? — захили се Куин.

При спомена за това Кайпер се закикоти.

— Пръснах по някой и друг череп тогава — спомни си той със задоволство. — Ти къде постъпи?

— Конго, 62-ра — отвърна Куин.

Челото на Кайпер се сбърчи, опитвайки се да разбере как човек може да постъпи в организацията на Паяка в Конго. Куин заговорнически се наведе към него.

— Бих се там от шестдесет и втора до шестдесет и седма — каза той. — С Шрам и Вотие. По онова време всички там бяха белгийци. Главно фламандци. Най-добрите бойци в света.

Това задоволи Кайпер. Той мрачно кимна пред истинността на всичко това.

— Дадох им да разберат на ония черни копелета, казвам ти.

Това още повече допадна на Кайпер.

— Аз за малко да отида — каза той със съжаление. Очевидно бе пропуснал голямата възможност да убие много африканци. — Само че бях в затвора.

Куин наля бира, седма по ред.

— Най-добрият ми приятел бе оттук — каза той. — Четирима бяха с татуировката на Паяка. Но той бе най-добрият. Една нощ отидохме в града, намерихме татуировчик, който да ми изрисува Паяка и те ме приеха за техен член, виждайки че вече съм издържал проверките. Ти може би си го спомняш Големия Пол.

Кайпер изчака името да стигне до замъгленото му съзнание, помисли малко, сбърчи чело и поклати отрицателно глава.

— Пол кой?

— По дяволите, ако мога си спомня. Там бяхме двадесет души. Много време мина оттогава. Ние го наричахме просто Големия Пол. Много високо момче, над метър и осемдесет, с рамене като трикрилен гардероб. Трябва да тежеше около сто и двайсет кила. Дявол да го вземе… как му беше фамилното име?

Челото на Кайпер просветна.

— Спомних си го — каза той. — Да, голяма тупалка беше. Той трябваше да изчезне оттук, нали разбираш. Винаги предугаждаше следващия ход на ченгетата. Затова замина за Африка. Копелетата го търсеха по обвинение за изнасилване. Чакай малко… Марше. Точно така. Пол Марше.

— Да, разбира се — отвърна Куин — Добрият стар Пол.

 

 

Стийв Пайл, генералният директор на банка САИБ в Рияд, получи писмото на Анди Ланг десет дни, след като бе пуснато. Той го прочете насаме в офиса си и когато го постави на масата, ръката му трепереше. Цялата тази история започваше да се превръща в кошмар.

Той знаеше, че новите файлове в компютъра на банката ще издържат на електронна проверка — работата на полковника, който бе изтрил една група файлове и ги бе заменил с нови, бе почти съвършена — но… да предположим, че нещо се случи на министъра, принц Абдул? Да предположим, че министерството извърши проверката през април и принцът откаже да признае, че е одобрил набирането на този фонд. А той, Стийв Пайл, разчиташе само на думата на полковника…

Опита се да се свърже по телефона с полковник Истърхаус, но полковникът бе излязъл. Пайл не знаеше, че той се намира в планинския район на север, близо до Ха’ил, където крои планове с един шиитски имам, който вярваше, че ръката на Аллах е на рамото му, а обувките на Пророка — на краката му. Чак след три дни Пайл щеше да се свърже с полковника.

 

 

Куин налива Кайпер с бира докъм следобеда. Трябваше да внимава. Ако не го черпеше достатъчно, езикът му нямаше да се развърже, за да преодолее вродената му предпазливост и враждебност. Ако пък прекалеше с пиенето, човекът можеше просто да падне мъртво пиян. Той бе от този тип пиячи.

— Загубих следите му през шейсет и седма — каза Куин за техния отсъстващ общ приятел Пол Марше. — Аз се измъкнах, когато за нас, наемниците, там започна да става напечено. Бас държа, че той не е успял да се измъкне. Сигурно е хвърлил топа в някоя канавка.

Кайпер се закиска, огледа се и почука носа си отстрани, както правят глупаците, когато смятат, че знаят нещо много тайно.

— Той се върна — ликуващо отвърна той. — Успя да се измъкне. Върна се.

— В Белгия?

— Да. Май че беше през шейсет и осма. Аз току-що бях излязъл от пандиза. Видях го с очите си.

Двадесет и три години, помисли си Куин. Той може да е навсякъде.

— Не би ли искал да пийнеш една биричка с Големия Пол за доброто старо време? — размишляваше той.

Кайпер поклати глава.

— Няма начин — отвърна пиянски той. — Пол изчезна. Пък и нямаше друг изход, след всичко това с полицията, нали? Последната вест за него бе, че работи в увеселителен парк някъде на юг.

Пет минути по-късно той дълбоко спеше. Куин се върна в хотела, като леко залиташе. И той имаше нужда от сън.

— Време е да оправдаеш заплатата си — каза той на Сам. — Иди в бюрото за туристическа информация и питай за панаири, увеселителни паркове и каквото и да е от този род. В южната част на страната.

Бе шест часа следобед. Той спа дванадесет часа.

— Има два — каза му тя по време на закуската в тяхната стая — Първият се казва Белеверде и се намира в покрайнините на град Ипър, в западния край на страната, близо до крайбрежието и границата с Франция. Вторият е Валиби и се намира до Вавър. Това е на юг от Брюксел. Взех и рекламни брошури.

— Предполагам в брошурите не се съобщава, че при тях работи бивш наемник от Конго — каза Куин. — Онзи кретен каза „на юг“. Ще опитаме първо с Валиби. Избери маршрута и да се махаме оттук.

Малко преди десет той натовари в колата платнената си пътна чанта, новия чувал и по-обемистия багаж на Сам. След като се качиха на магистралата, те тръгнаха бързо на юг, минаха покрай Мехелен, заобиколиха Брюксел по околовръстното шосе и поеха отново на юг по Е-40 към Вавър. След известно време видяха табелата на увеселителния парк.

Той, разбира се, бе затворен. Всички увеселителни паркове представляват тъжна гледка през неприветливите и студени дни на зимата — количките на детския картинг сгушени под брезентово покривало, павилионите празни и студени, монотонният дъждец капе от релсите на увеселителното влакче, а вятърът навява мокри кафеникави листа в пещерата на Али Баба. Дори в административната сграда нямаше никой. Те се отправиха към едно кафе надолу по пътя.

— Сега накъде? — попита Сам.

— При мистър Ван Айк, в дома му — отвърна Куин и помоли за местния телефонен указател.

Жизнерадостното лице на директора на увеселителния парк, Берти Ван Айк, грееше от корицата на брошурата, а под него се мъдреше надпис, приветстващ всички посетители с добре дошли. Тъй като Ван Айк е фламандско име, а Вавър е разположен дълбоко във френскоговорящата част на страната, в телефонния указател имаше само трима под това име. Единият от тях фигурираше като Алберт. Следващият бе Берти. Адрес извън града. Те обядваха и подкараха колата натам, като се наложи Куин на няколко пъти да пита за посоката.

Къщата бе приятна, уединена край дългото провинциално шосе, наречено Шьомен де Шарон. Госпожа Ван Айк отвори вратата и извика съпруга си, който се появи след малко по жилетка и чехли. Зад него долиташе глъчката от спортно предаване по телевизията.

Берти Ван Айк работеше в туристическия бизнес и макар по рождение да бе фламандец, той свободно говореше както френски, така и фламандски. Английският му също бе перфектен. От пръв поглед той прецени посетителите като американци и попита:

— Да, аз съм Ван Айк. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Със сигурност се надявам, че можете, сър. Да, наистина се надявам — каза Куин. Той отново влезе в ролята си на простодушен невежа, с която бе успял да надхитри момичето от хотела в Блекууд. — С жена ми сме тук в Белгия, за да се опитаме да намерим близки от първата ни родина. Вижте, моят дядо по майчина линия, той е от Белгия, така че аз имам братовчеди из тези места и си мислех, че ако мога да намеря един или двама от тях, ще бъде наистина чудесно да съобщя това на семейството ми там в Щатите…

От телевизора отзад се чуха бурни викове. Ван Айк бе видимо притеснен. Водачите в белгийската футболна лига Турне играеха с шампионите на Франция Сен Етиен — наистина вълнуващ двубой, който един запалянко не можеше да пропусне.

— Страхувам се, че нямам никакви американски роднини — започна той.

— Не, сър, вие не ме разбрахте. В Антверпен ми казаха, че племенникът на майка ми работи някъде тук из тези места, в увеселителен парк. Пол Марше?

Челото на Ван Айк се набразди и той поклати глава.

— Познавам всичките си служители. Нямаме човек с такова име.

— Един огромен, як тип, наричат го „Големия Пол“. Висок над метър и осемдесет, с ей такива рамена, на лявата си ръка има татуиран…

— Да, да, но той не е Марше. Пол Лефорт искате да кажете.

— Ами, вижте, май че да — отвърна Куин. — Мисля, че си спомням майка му, сестрата на майка ми, омъжи се втори път, така че нищо чудно името му да е сменено. Да знаете случайно къде му е квартирата?

— Почакайте, моля.

Берти Ван Айк се върна след две минути с къс хартия. Сетне побягна обратно към футболния си мач. Турне бяха отбелязали гол, а той го бе изпуснал.

— Никога не съм виждала — каза Сам, като се връщаха с колата към Вавър — такава ужасна карикатура на тъп американец, дошъл на гости в Европа.

Куин се ухили.

— Номерът мина, нали?

Те намериха пансиона на мадам Гарние зад железопътната гара. Вече се свечеряваше. Мадам Гарние, малка съсухрена вдовица, започна още от прага да убеждава Куин, че няма свободни стаи, но съжали, когато той й каза, че не търси стая, а просто възможност да поговори със своя стар приятел Пол Лефорт. Той говореше френски толкова свободно, че тя го взе за французин.

— Но той излезе, мосю. Отиде на работа.

— Във В алиби?

— Да, разбира се. На виенското колело. През зимата той извършва основен ремонт на машината.

Куин направи жест на разочарование, както правят французите.

— Постоянно изпускам приятеля си — оплака се той. — В началото на миналия месец минах покрай панаира, но той бе в отпуск.

— О, не отпуск, мосю. Бедната му майка почина. Дълго боледува тя. Той я гледа до самия край. В Антверпен.

Значи това им бе казал. Той бе отсъствал от жилището и работата си през втората половина от септември и целия октомври. „Да, и аз зная това“, помисли си Куин, но благодари с грейнало лице на мадам Гарние и още един път изминаха четирите километра до увеселителния парк.

Той бе пуст, както и преди шест часа, но сега в тъмнината изглеждаше като призрачен град. Куин се покатери по външната ограда и помогна на Сам да го последва. На фона на тъмното кадифе на небето в нощта той съзираше мастилено-черните очертания на виенското колело, най-високата конструкция в парка.

Минаха покрай разглобените части на въртележката, чиито стари дървени кончета сега почиваха в някой склад, покрай изоставената й въртяща се платформа и порутения щанд за хот-дог. Над тях високо в нощта се издигаше виенското колело.

— Стой тук — прошепна Куин. Като остави Сам в тъмното, той се приближи до фундамента на машината.

— Лефорт — извика той тихо. Никой не отговори.

Двойните седалки, закачени на стоманени пръти, бяха покрити с брезент, за да се запазят през зимата. Седалките, които бяха най-близо до земята, бяха празни — нямаше никой нито в тях, нито под тях. Може би човекът се спотайваше някъде в тъмнината и ги дебнеше. Куин хвърли един поглед зад себе си.

Встрани от колелото се намираше машинното отделение — голям зелен навес от метална конструкция — в който бе побран електрическият двигател. Върху покрива на навеса, боядисана в жълто, бе кацнала кабината за управление. С едно докосване вратите се отвориха. Около генератора цареше тишина. Куин леко го докосна. Машината бе все още топла.

Той се изкачи до кабината за управление, запали контролната лампа над таблото, разучи лостовете и натисна един ключ. С тихо бръмчене машината под него оживя. Той включи на скорост и постави лоста за преден ход на положение „бавно“. Пред него огромното колело започна да се върти в тъмнината. Той намери командното табло за прожекторите, натисна нещо и участъкът в основата на колелото бе окъпан в снежнобяла светлина.

Куин слезе долу и застана край рампата за качване. Кошовете тихо се полюшваха, минавайки пред него. Сам се приближи.

— Какво правиш? — прошепна тя.

— В машинното имаше едно свалено покривало за кош — отвърна той.

Кошът, който в началото бе най-отгоре, започна да излиза от тъмното вдясно от тях. Човекът в него в никакъв случай не се наслаждаваше на возенето.

Той лежеше свит на дъното на коша, огромното му туловище почти запълнило пространството, предназначено за двама души, ръката с татуировката безжизнено отпусната върху търбуха му, главата опряна в седалката, невиждащите му очи втренчени нагоре в колелото и небето. Той премина бавно само на метър пред тях. Устата му бе полуотворена, пожълтелите от никотина зъби влажно пробляскваха в светлината на прожектора. В средата на челото му бе пробита кръгла дупчица с обгорели от барута тъмни краища. След миг отмина и отново се заизкачва нагоре към нощното небе.

Куин се върна в кабината за управление и спря виенското колело там, където беше първоначално — единствената заета седалка на най-високото място, където никой не можеше да надникне. Той изключи двигателя, загаси светлините и притвори двете врати. Взе ключа за двигателя, както и ключовете за вратите и ги хвърли далеч навътре в изкуственото езерце. Сваленото брезентово покривало на коша бе заключено вътре в машинното отделение. Той се бе замислил дълбоко. Когато я погледна, Сам изглеждаше пребледняла и потресена.

След като излязоха от Вавър и се отправиха към магистралата, те преминаха отново по Шьомен де Шарон, видяха къщата на директора на увеселителния парк, който току-що бе загубил един свой служител. Отново заваля.

Половин миля по-надолу те съзряха хотел Домен Де Шан, чиито светлини им обещаваха уютно кътче в студената и дъждовна нощ.

Когато се настаниха, Куин предложи на Сам да се изкъпе първа. Тя не възрази. Докато тя бе във ваната, той претърси багажа й. Куфарът не го затрудни, пътната й чанта бе от мека кожа — той я провери за тридесет секунди.

Квадратната й тоалетна чантичка бе с дебели стени и тежеше. Той изтърси навън колекцията й от лакове за коса, шампоани, парфюми, кутии с грим, огледалца, четки и гребени. Тя все още бе тежка. Той измери дълбочината от ръба до дъното по външната страна и повтори същото от вътрешната. Има причини, поради които хората не обичат да летят със самолет и рентгеновите апарати са една от тях. Имаше разлика от пет сантиметра между двете измервания. Куин взе джобното си ножче и намери процепа във вътрешното дъно на чантичката.

Десет минути по-късно Сам излезе от банята, като сресваше мократа си коса. Тя тъкмо се канеше да каже нещо, когато видя какво бе сложено върху леглото и се спря. Лицето й се сгърчи.

Това не бе, както обикновено се казва, дамски пистолет. На леглото лежеше револвер „Смит енд Уесън“, калибър 0,38 с дълга цев, а патроните, подредени върху покривката на леглото, бяха с кух връх. Дори и леко да засегнеха човек, пораженията от тях бяха тежки.