Фредерик Форсайт
Парламентьорът (7)

5.

Дейвид Вайнтрауб беше отсъствал от Вашингтон само двадесет часа. По време на осемчасовия си полет от Рота до военновъздушната база Андрюс той прекоси шест часови зони и се приземи в щаба на 89-та военна въздушнопреносима част в Мериланд в 4 часа сутринта. През това време двете правителства — във Вашингтон и в Лондон, бяха поставени буквално под обсада.

Много малко са страховитите гледки, които могат да се сравнят с обединените сили на световните масмедии, загубили всякакви задръжки. Апетитът им е неутолим, а методите — брутални.

Самолетите от Съединените Щати за Лондон и за което и да е друго летище във Великобритания бяха претъпкани от бордовите врати до тоалетните, тъй като всеки американски вестник или телевизионна компания, които смятаха, че са заслужили по някакъв начин името си на новинари, бяха командировали свои екипи в английската столица. С пристигането си те сякаш обезумяваха — всички бързаха да предават информация, а такава все още нямаше. Лондон и Белият дом се бяха споразумели да се придържат към първоначалното кратко съобщение. То обаче в никакъв случай не задоволяваше журналистите.

Репортери и телевизионни екипи обсадиха къщата на Удсток Роуд, сякаш пред вратата й всеки момент можеше да се появи отвлеченият младеж. Но вратата остана здраво затворена, докато хората от секретните служби, по заповед на Крайтън Бърбанк, опаковаха и последната вещ и се приготвиха да си тръгват.

Главният съдия-следовател на Оксфорд, като използва правомощията, които му даваше раздел 20 от Поправката на закона за съдия-следователи, освободи телата на мъртвите агенти от секретните служби веднага след като съдебният патолог от Вътрешното министерство приключи с тях. Те бяха предадени на посланик Чарлз Феъруедър, който щеше да ги изпрати на близките им. Всъщност те бяха съпроводени от старши служител на посолството до военновъздушната база на САЩ недалеч от Апър Хейфорд, където почетна стража им отдаде последни почести и ковчезите бяха натоварени на транспортен самолет за военновъздушната база Андрюс. Със същия самолет отпътуваха и останалите десет агенти, които едва не бяха смазани от тълпата жадни за изявления журналисти на излизане от къщата в Самъртаун.

Завръщаха се в Щатите, където щеше да ги посрещне Крайтън Бърбанк и да започне безкрайното следствие, чиято цел беше да открие къде бяха допуснали грешка. Нямаха повече работа в Англия.

Дори след като къщата в Оксфорд беше опразнена и затворена, една малка групичка от незагубили надежда репортери остана да чака отвън в случай, че нещо, каквото и да е, все пак се случеше там. Други се втурнаха из университетското градче да преследват всеки, който познава Саймън Кормак — преподаватели, състуденти, хора из колежите, бармани, спортисти. Други двама американски студенти бяха принудени да се скрият, въпреки че не учеха в същия колеж. Майката на единия, която бяха открили чак в Америка, беше достатъчно любезна да заяви, че незабавно ще върне сина си, тъй като в Маями е далеч по-безопасно. Това изказване се появи във вестниците и й спечели покана за участие в едно телевизионно шоу.

Тялото на сержант Дън беше предадено на семейството му, а колегите му от полицейския участък Темз Вали се подготвиха да го погребат с пълни почести.

Всички веществени доказателства бяха изпратени в Лондон. Гилзите пък заминаха за Кралския оръжеен институт за изследване и развитие във Форт Халстед, разположен недалеч от Севъноукс, графство Кент. Там гилзите от „Скорпиона“ бяха незабавно идентифицирани, което даде основание да се предположи, че похищението вероятно е работа на терористична групировка от Европа. Този факт не стана публично достояние.

Останалите веществени доказателства бяха изпратени в лабораторията на Столичната полиция. Това бяха смачкани стръкове трева с петна от засъхнала кръв по тях, образци от калта, отливки на отпечатъците от гумите, захвърленият крик, отпечатъци от стъпки, куршумите, извадени от трите трупа и парчета от разбитото стъкло на колата. Преди да изтече първият ден на произшествието, ливадата на Шотоувър Плейн беше сякаш почистена с прахосмукачка.

Самата кола беше вдигната на колесар и закарана в транспортната секция на Отдела за тежки криминални престъпления, но много по-голям интерес представляваше микробусът Форд Транзит, който беше открит в опожарения хамбар. Експерти пълзяха между овъглените останки, докато самите те почерняха като саждите. Ръждясалата верига от градинската врата беше свалена толкова внимателно, като че ли беше направена от стъкло, но единственото нещо, което можаха да научат бе, че е била срязана със стандартни клещи за рязане на болтове. Много по-важна улика бяха отпечатъците от леката кола, излязла от фермата след смяната на превозните средства.

Полуразбития Транзит откараха в ремарке до Лондон, където внимателно го разглобиха на съставните му части. Регистрационните номера бяха фалшиви, но престъпниците бяха показали голяма старателност — номерата спокойно биха могли да принадлежат на микробус, произведен същата година.

За експертите беше ясно, че микробусът е бил ремонтиран и приведен в отлично състояние от опитен механик. Някой се беше опитал да заличи номерата на двигателя и шасито с ъглошлайф-приставка за електрическа дрелка, снабден с волфрам-карбиден абразивен диск. Всичко това би могло да се закупи в който и да е магазин за инструменти. Операцията не беше достатъчно сполучлива. Тези номера се нанасят посредством цветно щамповане. Първоначалните цифри бяха разчетени от по-дълбоката част на отпечатъка чрез спектроскопичен анализ.

Централният компютър за транспортни средства в Суонзи осигури данни за оригиналните регистрационни номера и последния известен собственик на микробуса. Компютърните данни сочеха Нотингам като негово местожителство. Адресът беше проверен, но се оказа, че човекът се е преместил. Не беше оставил друг адрес. Незабавно започнаха издирване на собственика… без излишен шум.

На всеки кръгъл час Найджъл Крамър докладваше за хода на следствието пред членовете на комисията КОБРА, а те от своя страна уведомяваха отделите си. Ленгли упълномощи своя представител в Лондон, Лу Колинс, да съобщи, че те също са мобилизирали всички свои внедрени агенти в европейските терористични групировки. А те не бяха малко. Контраразузнаването и антитерористичните служби на страните, където имаше такива групировки, също помагаха с каквото могат. Издирването добиваше невероятни мащаби, но от похитителите все още нямаше следа.

Те не бяха влезли в контакт с никого. Телефонните линии бяха претоварени от момента, в който отвличането стана известно. Телефоните в Кидлингтън, в Скотланд Ярд, в американското посолство на Гровнър Скуеър и във всички правителствени служби непрекъснато звъняха. Наложи се да бъдат назначени още телефонистки. Едно трябваше да се признае на англичаните — опитваха се всячески да помогнат. Разбира се, всяко обаждане се проверяваше. Всички останали разследвания минаха на заден план. Сред хилядите телефонни обаждания имаше и такива на откачени, ексцентрици, измамници, оптимисти, на надяващи се, на желаещи да помогнат и на обикновени смахнати.

Първият филтър, който пресяваше тези съобщения, бяха телефонните оператори; после идваха хилядите полицейски служители, които внимателно слушаха и се съгласяваха, че подобният на пура предмет в небето сигурно е изключително важен и, разбира се, ще бъде доведен до знанието на министър-председателя. Последното сито бяха старшите полицейски служители, които лично разпитваха онези, чиито обаждания бяха наистина „правдоподобни“. Сред тях бяха и двама шофьори, забелязали рано сутринта зеления микробус на пътя между Уитли и Стентън Сейнт Джон. Но всички следи завършваха до опожарения хамбар.

През годините на служба в полицията Найджъл Крамър беше разкрил доста престъпления; той бе започнал като квартален сержант от полицията, премина на детективска работа и вече тридесет години беше на това поприще. Крамър чудесно знаеше, че престъпниците винаги оставят следи — всеки път, когато докоснеш нещо, оставяш някаква, макар и трудно забележима следа. Един добър полицай би могъл да открие тази следа, особено с помощта на съвременната техника, ако търси достатъчно добре. Но за това беше нужно време, а с такова той не разполагаше. Натиск за спешно разкриване на престъпления му беше оказван и преди, но нищо не можеше да се сравни с настоящия случай.

Знаеше и още нещо. Знаеше, че независимо от цялата техника на света, на детектива му е нужен късмет. Във всяко разследване има поне един „пробив“, който си е чист късмет — добър за полицая и лош за престъпника. В противен случай престъпникът все пак има шанс да се измъкне. Въпреки това човек може да помогне на късмета си и той нареди на разпръснатите из страната полицейски екипи да не пренебрегват абсолютно нищо, колкото и нищожно или глупаво да им се струва то. След двадесет и четири часа обаче и той като колегата си от Темз Вали започна да мисли, че случаят няма да протече „скоростно“. Престъпниците просто се бяха изпарили и за да ги открият, трябваше да положат неимоверно много усилия.

А тук от значение беше и още един фактор — самият заложник. Това, че беше син на президента на САЩ, превръщаше случая в политически, а не в типично полицейски. Да спасиш момчето на градинаря значи да спасиш един човешки живот. Да преследваш някого, който е откраднал торба пари или е извършил убийство, значи просто да си вършиш работата. Когато става дума обаче за заложник трябва да се пипа много внимателно. Изплашиш ли похитителите, те, независимо от времето и парите, които са вложили в начинанието си, зарязват всичко и бягат, като оставят след себе си трупа на заложника. Точно това обясни той на угрижената комисия малко преди полунощ лондонско време. Испания беше един час назад и точно по това време Дейвид Вайнтрауб беше седнал на чаша вино с Куин. Английският полицай Крамър не знаеше това. Все още.

 

 

В частен разговор хората от Скотланд Ярд признаваха, че поддържат далеч по-добри връзки с пресата, отколкото понякога изглежда. Често се дразнеха за дреболии, но когато ставаше дума за нещо наистина сериозно, редакторите и собствениците на вестниците обикновено отстъпваха пред настоятелните молби и обуздаваха журналистическите си нрави. Под „нещо сериозно“ разбираха застрашен човешки живот или националната сигурност. Именно поради това някои случаи на отвличане не получаваха гласност, въпреки че вестникарите знаеха много подробности.

В този случай обаче мълвата плъзна по вина на един млад репортер от Оксфорд, който си вреше носа навсякъде, а сега британската преса се оказа безсилна да обуздае клюките. Комисарят, сър Питър Имбърт, лично се срещна с осем собственици на вестници, с двадесет главни редактори и с шефовете на двете телевизионни мрежи и дванадесет радиостанции. Той се опита да им обясни, че независимо от изявленията и публикациите в чуждестранната преса, твърде вероятно е похитителите, сврени в скривалище някъде в Англия, да слушат английските радиостанции, да гледат английската телевизия и да четат английските вестници. Помоли ги да не публикуват или излъчват безпочвени съобщения за това как полицията затяга обръча около тях и се готви да щурмува укритието им, защото престъпниците биха могли да се паникьосат, да убият заложника и да офейкат. Те се съгласиха с него.

В Лондон течаха първите часове на новия ден. Далеч на юг, над потъналите в мрак Азорски острови един военен VC20A безшумно се носеше във въздуха в посока Вашингтон.

 

 

Похитителите наистина се бяха сврели в скривалището си. След като мина през Бъкингам предната сутрин, Волвото пресече път М-1 на изток от Милтън Кийнс и зави на юг към Лондон, вливайки се в прииждащия стоманен поток, който в този час се стичаше към столицата, и се изгуби сред огромните камиони и колите, които всеки ден изминаваха пътя от домовете си в Бъкингамшир, Бедфордшир и Хартфордшир към големия град. Северно от Лондон Волвото навлезе в М-25, околовръстната магистрала, която заобикаля столицата в кръг с радиус 60 километра от центъра. Подобно спици на колело от М-25 се разклоняват пътищата, които водят към провинцията.

Най-накрая Волвото пое по един от тези пътища и малко преди 10 часа сутринта влезе в гаража на една къща, разположена край обградена с дървета алея, на около километър и половина от центъра на тихо английско градче и на по-малко от шейсетина километра по права линия от Скотланд Ярд. Изборът на къщата беше идеален — не беше прекалено изолирана, та покупката й да предизвика въпроси, нито пък твърде близо, за да събуди любопитството на съседите. Три километра преди да стигнат до къщата водачът на групата нареди на останалите трима да се снишат, така че да не се виждат през прозорците на колата. Двамата на задната седалка хвърлиха едно одеяло върху себе си. Който и да наблюдаваше Волвото, щеше да види само един мъж с брада и строг делови костюм, който завива през градинската врата и влиза в гаража си.

Вратата на гаража се отваряше и затваряше автоматично с дистанционно управление от колата. Едва когато вратата се затвори, водачът на групата разреши на останалите да се надигнат и да слязат от колата. От гаража се влизаше направо в къщата през една свързваща врата.

Преди да отворят багажника на колата, четиримата мъже отново се преоблякоха в черните маскировъчни облекла и надянаха маските. Саймън Кормак беше замаян, с разфокусиран поглед и силно разтърка очи срещу фенерчето, което го заслепи в първия момент. Преди да свикне със светлината, хвърлиха върху главата му качулка от плътен вълнен плат. Дори не успя да зърне похитителите си.

Едва се държеше на краката си, докато го превеждаха през къщата и надолу по стълбите към мазето. Там всичко беше подготвено: бяло и чисто, циментен под, лампа с предпазна решетка на тавана, легло с желязна рамка, захваната с болтове към пода, тоалетна кофа с пластмасов капак. На вратата беше поставена шпионка, чиято капачка беше от външната страна, както и двете железни резета.

Мъжете не действаха грубо — те просто положиха младежа на леглото и великанът го натисна да не мърда, докато другият постави на единия му глезен железен белезник. Не толкова стегнато, че да предизвика гангрена, но достатъчно, за да бъдат сигурни, че не може да измъкне крака си. Другият белезник беше здраво стегнат и заключен, като през него минаваше желязна верига, дълга три метра и захваната с катинар. Другият край на веригата вече беше хванат с катинар към крака на леглото. След това напуснаха стаята. През цялото време не произнесоха нито дума.

Мина половин час преди младежът да се осмели да свали качулката от главата си. Не беше сигурен дали не са още в стаята, въпреки че беше чул шума от затваряща се врата и стърженето на железните резета. Ръцете му бяха свободни, но той започна да сваля качулката много бавно. Не последваха никакви викове или удари. Най-накрая я смъкна от главата си. Примигна срещу светлината и когато очите му посвикнаха, започна да се оглежда наоколо. В главата му се въртяха смътни спомени. Припомни си, че тичаше по меката и пружинираща трева, някакъв зелен микробус, един мъж сменяше гума, после две облечени в черно човешки фигури се хвърлиха върху него, сухо тракане на автомат, силен удар и усещането, че върху него има нещо тежко, а устата му е пълна с трева.

Спомни си отворените врати на микробуса, опитваше се да извика, но не можеше да помръдне, матрака върху пода на микробуса, едрият мъж го държи здраво, устата му се изпълва с някакъв сладникав аромат и след това нищо. До този момент. Докато се озова тук. Накрая истината проблесна в съзнанието му. С нея дойде и страхът. И самотата, чувството за пълна изолация. Опита се да бъде смел, но сълзите на страха изпълниха очите му и започнаха да се стичат надолу.

— Татко — прошепна той, — съжалявам, татко. Помогни ми.

 

 

Ако Уайтхол имаше проблеми с вълната от телефонни обаждания и въпроси от пресата, която го заливаше, то натискът върху Белия дом беше три пъти по-голям. Първото си официално изявление по случая Лондон направи в 7 часа вечерта лондонско време, като Белият дом беше предупреден за тази необходимост час преди това. Във Вашингтон обаче беше едва 2 часа следобед и реакцията на американските медии беше истерична.

Крейг Липтън, секретарят по печата на Белия дом, прекара цял час в залата на кабинета с комисията, докато уточняваха официалното му изявление. Проблемът беше, че имаше много малко за казване. Можеше само да се потвърди фактът, че синът на президента е отвлечен, както и смъртта на двамата служители от секретните служби, които са го придружавали. Както и това, че младежът е отличен спортист, състезател по крос и в момента на отвличането е провеждал поредната си тренировка.

Това, естествено, не вършеше работа. Разярените журналисти сякаш се сдобиваха с двойно по-голяма проницателност. Крайтън Бърбанк който прие, че няма да критикува президента, нито да обвинява самия Саймън за случилото се, същевременно даде ясно да се разбере, че не ще позволи Секретните служби да станат изкупителна жертва, особено при положение, че самият той е настоявал за по-засилена охрана. Компромисът, който постигнаха, не можеше да заблуди никого.

Джим Доналдсън подчерта, че в качеството си на държавен секретар той е длъжен да поддържа отношенията с Лондон и гневните търкания между двете столици не биха допринесли с нищо за разрешаване на кризата, дори напротив, биха навредили и на двете страни. Той настоя Липтън изрично да подчертае факта, че един сержант от британските служби също е загинал. Всички се съгласиха с него, въпреки че журналистите, акредитирани към Белия дом, не обърнаха никакво внимание на това.

Малко след 4 часа следобед Липтън се изправи пред нетърпеливите представители на пресата и направи своето изявление. Събитието се предаваше на живо от всички телевизии и радиостанции. В момента, в който свърши, настъпи пълен хаос. Той заяви, че няма да отговаря на други въпроси. Със същия успех някой християнин, хвърлен на лъвовете в римския Колизеум, можеше да се опита да ги убеди, че е прекалено мършав за ядене. Вдигна се истинска врява. Много въпроси потънаха сред крясъците, но някои все пак достигнаха до милионите американци и посяха семената на съмнението. Белият дом обвинява ли англичаните? Ами, всъщност не… Защо не? Не бяха ли те отговорни за безопасността там? Е, да, но… Значи в такъв случай Белият дом обвинява Секретните служби? Не точно… Защо синът на президента е бил охраняван само от двама човека? Откъде накъде са го оставили да тича почти сам в това безлюдно място? Наистина ли Крайтън Бърбанк е подал оставка? Свързали ли са се похитителите с някого? На този въпрос можеше с облекчение да изрече категорично „не“, но вече го смушкаха, че е превишил времето си. Точно това постави репортерите нащрек. Те безпогрешно надушват като миризливо френско сирене всеки говорител, който се опитва да се измъкне.

Липтън най-накрая успя да се оттегли зад завесите, целият плувнал в пот и твърдо решен да се завърне в Гранд Рапидс. Блясъкът на работата в Белия дом бързо избледняваше. Вестникарите щяха да пишат каквото си искат, независимо от това, което наистина беше казал. С настъпването на нощта настроенията на пресата ставаха все по-забележимо враждебни към англичаните.

Пресаташето в посолството на Великобритания на Масачузетс Авеню, който също беше наясно с ПСЗ, направи изявление. Като изразяваше изненадата и тревогата на своята страна от станалото, той успя да вмъкне два важни момента. Единият беше, че участието на полицията на Темз Вали в охраната на президентския син е било минимално по изричната молба на американското правителство. Вторият съществен момент беше, че единствено сержант Дън беше стрелял два пъти по похитителите, жертвайки живота си. Това изявление успя да направи необходимото впечатление. Успя да накара и Крайтън Бърбанк, който следеше излъчването му, да побеснее от яд. И двамата мъже знаеха, че молбата за минимална охрана, всъщност не молба, а настояване, идваше от Саймън Кормак чрез неговия баща, но не можеха да го обявят на всеослушание.

Специалистите от Групата за действие при кризисни ситуации се срещаха през деня в залата, предназначена и оборудвана за тази цел в подземната част на Белия дом, където обсъждаха информацията, постъпваща от КОБРА в Лондон, а когато се налагаше, докладваха новостите по-нагоре. АНС беше започнала прослушването на всички телефонни комуникации за и от Англия в случай, че похитителите решаха да установят връзка чрез някой сателит. Психолозите на ФБР в Куонтико предоставиха психологически портрети на престъпници, отвличали хора в миналото и цял списък от вероятните действия, които похитителите на Кормак биха или не биха предприели спрямо него, наред със съответните препоръки за това, което английските и американските власти би следвало да правят или не. Хората от екипа в Куонтико очакваха всеки момент да бъдат изпратени целокупно в Лондон и бяха доста озадачени от забавянето, въпреки че досега не им се беше случвало да работят в Европа.

Извънредната комисия, която се помещаваше в залата на кабинета, измерваше времето с изопнати до скъсване нерви, кафе и хапчета. Това беше първата голяма криза по време на техния мандат и политиците, хора на средна възраст, болезнено усвояваха първото и основно правило за овладяване на извънредно положение — то коства много безсънни нощи, затова спи когато и където имаш възможност. Станали в 4 сутринта, в полунощ те все още бяха на крак.

По това време военният самолет VC20A се намираше над Атлантическия океан, на запад от Азорските острови; предстояха му още три часа и половина полет преди да достигне суша и четири часа преди да се приземи. В просторното отделение в задната част на самолета двамата ветерани — Вайнтрауб и Куин — наваксваха пропуснатия сън. Спеше и тричленният екипаж, който беше управлявал самолета до Испания. На „вахта“ беше застъпил сменният екипаж.

Хората в залата на кабинета преглеждаха досието на човека на име Куин, изровено от архива на Ленгли и допълнено с данни от Пентагона. В него пишеше, че е роден в една ферма в Делауеър, че на десетгодишна възраст е загубил майка си и че в момента е на четиридесет и шест години. През 1963, осемнадесетгодишен, постъпил в пехотата, две години по-късно бил прехвърлен в Специалните части, а след още четири месеца бил изпратен във Виетнам. Останал там пет години.

— Изглежда никога не използва малкото си име — недоволно заяви Рийд от финансовото министерство. — Пише, че дори приятелите му го наричат Куин. Просто Куин. Странно.

— Явно е такъв — отбеляза Бил Уолтърс, който беше прочел по-голямата част от документите. — Освен това тук пише, че мрази насилието.

— В това няма нищо странно — отговори Джим Доналдсън, бивш адвокат от Ню Хампшир и настоящ държавен секретар. — Аз също мразя насилието.

За разлика от предшественика си Джордж Шулц, когото на няколко пъти бяха чували да дава воля на чувствата си посредством една проста трибуквена дума, Джим Доналдсън беше човек с неизменно официални обноски. По тази причина често ставаше предмет на не дотам деликатните шеги на Майкъл Одел.

Слаб и кокалест, малко по-висок от Джон Кормак, фигурата му напомняше фламинго, тръгнало на погребение; никой не го беше виждал облечен другояче, освен в строг тъмносив костюм от три части, с провесен златен ланец за часовник и колосана бяла яка. Одел нарочно отваряше дума за естествените човешки нужди винаги когато искаше да подразни адвоката-пуритан от Нова Англия и при всяко такова споменаване тесният нос на Доналдсън се сбръчкваше от отвращение. Отношението му към насилието можеше да се сравни с отвращението му към грубите обноски.

— Да — присъедини се Уолтърс, — но не сте чели осемнадесета страница.

Доналдсън я прочете, същото стори и Майкъл Одел. Вицепрезидентът подсвирна от изненада.

— Наистина ли е направил това? — попита той. — Трябвало е да го наградят с медал от Конгреса.

— За да получиш медал от Конгреса, трябва да има свидетели — отбеляза Уолтърс. — Както виждате, след сблъсъка при Меконг са оцелели само двама души и Куин е носил другия цели шестдесет километра на гръб. Впоследствие човекът умрял от раните си в американската военнополева болница край Да Нанг.

— Все пак — внимателно каза Хюбърт Рийд — той е получил една Сребърна звезда, две Бронзови и пет Пурпурни сърца.

Като че ли едно раняване се превръщаше в удоволствие, ако ти връчеха няколко панделки.

— Като прибавим и медалите за военната кампания, този приятел сигурно има четири реда отличия — замислено каза Одел. — Никъде не пише как се е запознал с Вайнтрауб.

Наистина не пишеше. В момента Вайнтрауб беше на петдесет и четири години, осем години по-възрастен от Куин. В ЦРУ беше постъпил на двадесет и четири години, веднага след завършване на колежа през 1961 година, беше преминал през обучение във фермата, както наричаха Кемп Пиъри, разположен на Йорк Ривър, Вирджиния и през 1965 беше заминал за Виетнам като полеви агент, почти по същото време, по което младият Куин от Зелените барети беше пристигнал от форт Браг.

През 1961 и 1962 година десет групи от състава на американските Специални части бяха разположени в провинция Дарлак със задачата да изградят стратегически укрепени селища съвместно със селяните, използвайки теорията за „пълна изолация“, разработена от англичаните в борбата им с комунистическите партизански отряди в Малая. Терористите биваха напълно изолирани, без подкрепа от местното население, без провизии и храна, без явки, информация и пари. Американците наричаха това политика за спечелване сърцата и умовете на местните хора. Поверена на Специалните части, тя даваше добри резултати.

През 1964 година на власт дойде Линдън Джонсън. Армията поиска Специалните части да излязат от ЦРУ и да влязат в нейния състав. Искането беше удовлетворено. Това беше краят на политиката за спечелване сърцата и умовете на хората, въпреки че трябваше да минат още две години, преди тази теория напълно да отпадне. Вайнтрауб и Куин се срещнаха през тези две години. Агентът на ЦРУ трябваше да събира информация за Виетконг, нещо, което той постигаше с хитрост и умение. Ненавиждаше методите на Ървинг Мос (още не беше го срещнал, тъй като действаха в различни части на Виетнам), ако и да знаеше, че те се използват от време на време в програмата „Феникс“, в която участваше и той.

Хората от Специалните части все по-често биваха отклонявани от непосредствените им задачи по селищата и биваха изпращани в дълбоката джунгла с мисии „да откриват и унищожават“. Двамата мъже се запознаха в един бар на чаша бира. Куин беше 21-годишен и беше прекарал една година във Виетнам; агентът на ЦРУ беше на двадесет и девет години и също имаше една година във Виетнам зад гърба си. Намериха, че имат нещо общо помежду си в споделяното и от двамата убеждение, че Върховното командване на армията няма да спечели тази война единствено и само с оръжие и силови методи. Вайнтрауб хареса храбрия млад войник. Вярно, може и да се беше образовал сам, но имаше първокласен ум и беше научил виетнамски превъзходно, нещо рядко сред военните. Продължиха да поддържат връзка. Вайнтрауб видя за последен път Куин по време на подготовката за нападението над Сонг Тай.

— Пише, че е бил при Сонг Тай — провлачено рече Майкъл Одел. — Кучият му син.

— Чудно ми е защо след всичко това не е станал офицер — каза Мортън Станърд. — В Пентагона има още няколко души с такива отличия от Виетнам, но те при първата възможност грабнаха офицерските чинове.

Дейвид Вайнтрауб би могъл да им отговори, но до кацането му оставаха още шестдесет минути полет. След като си възвърнаха контрола върху Специалните части, редовите военни, които мразеха Зелените барети, тъй като не ги разбираха, през останалите шест години до 1970 започнаха съзнателно да омаловажават тяхната роля, изземвайки все повече и повече програмата за „сърцата и умовете“ и мисиите „открий и унищожи“, поверявайки ги в ръцете на Южновиетнамската армия. Резултатите бяха плачевни.

Въпреки това Зелените барети продължаваха с отлично подготвените си акции без излишен шум вместо с масови бомбардировки и дъждове от дефолианти, методи, които в крайна сметка пълнеха армията на Виетконг с доброволци. По това време действаха групите Омега, Сигма, Делта и Блекджак. Куин беше в Делта под командването на Чарли „Атаката“ Бекуит, който по-късно, през 1977 година, щеше да основе Делта Форс във Форт Браг и да моли Куин да се върне от Париж и отново да постъпи в армията.

Проблемът при Куин беше, че той възприемаше заповедите като молби. Понякога не беше съгласен с тях и предпочиташе да действа самостоятелно — нито едното, нито другото беше добра атестация за един офицер. След шест месеца стана ефрейтор, след десет — сержант. След това отново редник, после сержант, пак редник. Кариерата му вместо нагоре вървеше в зиг-заг.

— Смятам, че намерих отговор на въпроса ти, Мортън — каза Одел, — ето тук. Този случай след Сонг Тай. — Той се засмя. — Момчето разбило едно генералско чене.

Пета група от Специалните части се изтегли окончателно от Виетнам на 31 декември 1970 година, три години преди пълното изтегляне на военните, включително и на полковник Истърхаус, и пет години преди унизителната евакуация на последните американци от покрива на посолството. Сонг Тай беше през ноември 1970 година.

Бяха получени сведения, че в затвора Сонг Тай, на четиридесет километра от Ханой, се намира група американски военнопленници. Бе решено Специалните части да го атакуват и да ги отведат оттам. Това беше една изключително сложна и дръзка операция. Всичките петдесет и осем доброволци пристигнаха от Форт Браг, Северна Каролина през военновъздушната база Еглин във Флорида, за обучение за бойни действия в джунглата. С изключение на един. Спешно се нуждаеха от човек, който свободно говори виетнамски. Вайнтрауб, който участваше в операцията от страна на разузнаването, каза, че познава такъв човек. Куин се присъедини към групата в Тайланд, откъдето всички тръгнаха заедно.

Операцията командваше полковник Артър „Бика“ Саймънс, но челният отряд, който атакува затвора, беше под прякото командване на капитан Дик Медоус. Куин беше в този отряд. Секунди след като се приземиха, той разбра от един зашеметен виетнамски часовой, че американците са били преместени само преди две седмици. Бойците от Специалните части се оттеглиха без жертви, имаше само няколко леко ранени.

Когато се върнаха обратно в базата, Куин се нахвърли върху Вайнтрауб заради лошото разузнаване. Агентът на ЦРУ възрази, че неговите хора са знаели за преместването и са докладвали своевременно на командващия генерал. Куин влезе в офицерския клуб, отиде до бара и му строши челюстта. Историята, естествено, беше потулена. Един добър адвокат можеше да провали цялата кариера на генерала заради това. Куин отново беше разжалван в редник и си замина вкъщи заедно с останалите. След една седмица се уволни от армията и започна работа в застрахователния бизнес.

— Този човек е бунтовник — неприязнено рече Доналдсън, като затвори папката. — Единак, не зачита обществените норми, използва насилие. Струва ми се, че правим грешка.

— Обаче е ненадминат по броя на успешните преговори при случаи на отвличане — подчерта министърът на правосъдието Бил Уолтърс. — Тук пише, че умее успешно да преговаря с похитителите. Четиринадесет успешни случая в Ирландия; Франция, Холандия, Германия и Италия. Взел е участие във всичките лично или като съветник.

— От него се иска — каза Одел — да върне Саймън Кормак жив и здрав у дома. Изобщо не ми пука дали се нахвърля на генерали или чука овце.

— Моля ви — реагира Доналдсън. — Впрочем защо е престанал да работи?

— Оттеглил се е — каза Брад Джонсън. — Нещо във връзка с едно момиченце, което било убито в Сицилия преди три години. Взел си е обезщетението от компанията, обърнал полиците си в пари и си купил парче земя в южна Испания.

Един адютант от Центъра за комуникации подаде глава през вратата. Беше 4 часът сутринта, двадесет и четири часа, откакто се бяха събрали.

— Вайнтрауб и спътникът му току-що кацнаха в Андрюс — каза той.

— Веднага ги доведете тук — нареди Одел. — Междувременно извикайте и шефа на криминалното следствие, директора на ФБР и мистър Кели.

 

 

Куин все още беше облечен с дрехите, с които беше тръгнал от Испания. Заради студа беше облякъл един пуловер от сака си. Избелелите черни панталони, част от единствения му костюм, все още ставаха за църквата в Алкантара дел Рио, тъй като селяните от Андалусия продължаваха да се обличат в черно за литургия, но бяха страшно измачкани. Пуловерът помнеше и по-добри времена, а лицето му беше покрито с набола тридневна брада.

Членовете на Комисията изглеждаха в по-добра форма. От домовете им бяха донесли изпрани и изгладени дрехи, а имаха и баня под ръка. Вайнтрауб не беше спирал никъде по пътя от Андрюс до Белия дом и Куин изглеждаше като бездомник.

Първи влезе Вайнтрауб, отдръпна се встрани, за да направи място на Куин и затвори вратата. Вашингтонските политици мълчаливо впериха погледи в Куин. Високият мъж безмълвно прекоси стаята, дръпна стола в края на масата, седна без да изчака покана и каза:

— Аз съм Куин.

Вицепрезидентът Одел се покашля, за да прочисти гърлото си.

— Мистър Куин, поканихме ви, защото възнамеряваме да ви възложим отговорната задача да преговаряте с похитителите и да върнете Саймън Кормак невредим в Америка.

Куин кимна. Предполагаше, че не е бил толкова път, за да си говорят за футбол.

— Имате ли последната информация за положението в Лондон? — попита той.

За комисията беше истинско облекчение, че преминават към същността на въпроса без предисловия. Брад Джонсън побутна разпечатка от телекса към Куин, който мълчаливо се зачете.

— Кафе, мистър Куин? — попита Хюбърт Рийд. При нормални обстоятелства финансовите министри не сервират кафе, но този път той стана и се приближи до кафе-машината. Много кафе беше изпито през това време.

— Черно — отговори Куин, без да вдига поглед от листа. — Те още не са се обаждали, нали?

Въпросът кои са „те“ беше излишен.

— Не — отговори Одел. — Пълно мълчание. Разбира се, имаше стотици лъжливи обаждания. Много от тях в Англия. Само във Вашингтон сме записали хиляда и седемстотин. Истинска фиеста за откачените.

Куин продължи да чете. Вайнтрауб го беше запознал с всички факти по време на полета. Сега наваксваше с информацията от последните часове, а тя беше съвсем оскъдна.

— Мистър Куин, имате ли някаква представа кои биха могли да са извършителите? — попита Доналдсън.

Куин вдигна поглед.

— Господа, съществуват четири типа похитители. Само четири. За нас ще бъде най-добре, ако са аматьори. Те са слаби по планирането. Ако успеят с отвличането, след себе си непременно оставят следи. По принцип полицията ги открива. Не са достатъчно хладнокръвни, а това би могло да се окаже опасно. Обикновено се намесват спасителните отряди, успяват да ги надхитрят й освобождават заложника невредим. Но тези не са аматьори.

Никой не оспори казаното. Всички го слушаха внимателно.

— Най-лоши са маниаците, като бандата на Мансън — ни приемат, ни предават, пълна липса на логика. Непредвидими. Не искат нищо, убиват за удоволствие. Хубавото в нашия случай е, че тези хора не приличат на маниаци. Обмислили са всичко до най-малката подробност, подготовката им е перфектна.

— А другите два типа? — попита Бил Уолтърс.

— От другите най-лоши са фанатиците, политически или религиозни. Исканията им често са практически неизпълними. Те търсят преди всичко обществено признание и слава. Имат си своя кауза. Заради нея някои са готови да умрат, но всички са готови да убиват. Ние може да намираме каузата им за налудничава, но те не мислят така. Освен това съвсем не са глупави. Просто са изпълнени с омраза към обществото, а оттам и към жертвата си, което е част от същото това общество. За тях убийството е демонстрация, а не самозащита.

— Кои спадат към четвъртия тип? — попита Мортън Станърд.

— Професионалните престъпници — отговори Куин без колебание. — Те искат пари — това е по-лесно. В пленника си те са инвестирали немалко средства й не са склонни с лека ръка да жертват инвестираното.

— А тези хора? — попита Одел.

— Които и да са, планът им има един основен недостатък, само че не може да се каже дали е за зло или за добро. Партизаните от Централна и Южна Америка, Сицилианската мафия, калабрийската Н’Дранг-Лета, планинските разбойници от Сардиния и Хизбула в южен Бейрут — всички те, така да се каже, действат у дома си, а това им осигурява огромно предимство. Не им се налага да убиват, защото не бързат. Могат да издържат много дълго време, практически цяла вечност. Докато нашите хора са се скрили някъде в Англия, където средата им е непозната — следователно враждебна. Те вече са под напрежение. Ще искат бързо да си свършат работата и да изчезнат, а това е добре. Но не е изключено страхът от разкриване толкова да ги изнерви, че да зарежат всичко и да избягат. Лошото е, че след себе си ще оставят труп.

— Наемате ли се да преговаряте с тях? — попита Рийд.

— Стига да е възможно. Ако влязат във връзка, все някой ще трябва да го направи.

— Ще се пръсна от яд, че трябва да даваме пари на такава измет — обади се Филип Кели от криминалния отдел на ФБР. Хора с най-различни професии отиваха на служба във ФБР: Кели беше дошъл от полицията в Ню Йорк.

— Професионалистите по-милостиви ли са от фанатиците? — попита Брад Джонсън.

— Няма милостиви похитители — отсече Куин. — Това е най-гнусното от всички престъпления. Надявайте се да са достатъчно алчни.

Майкъл Одел погледна колегите си, някои от които бавно кимнаха с глави.

— Мистър Куин, ще се опитате ли да преговаряте за живота на момчето?

— При положение, че похитителите влязат във връзка — да. Но имам условия.

— Разбира се. Кажете ги.

— Няма да работя за правителството на САЩ. Ще се нуждая от сътрудничеството му, но ще работя за родителите. Единствено за тях.

— Приемаме.

— Ще работя в Лондон, а не тук. Разстоянието е твърде голямо. Искам пълна анонимност, никакъв шум около личността ми, нищо. Искам да ми се осигури самостоятелен апартамент и необходимите телефонни линии. Аз ще имам решаващата дума при преговорите — това трябва да се обясни на Лондон. Не ми трябват разправии със Скотланд Ярд.

Одел погледна държавния секретар.

— Мисля, че можем да убедим англичаните да приемат това условие — каза Доналдсън. — Те имат приоритет в криминалното разследване, което може да си върви паралелно с преговорите. Нещо друго?

— Ще действам както аз намеря за добре, сам ще решавам как да постъпя с тези хора. Сигурно ще се наложи да се плати откуп. Парите трябва да се осигурят. Задачата ми е да върна момчето. Точка. След като го освободят, можете да ги гоните до края на света.

— О, ще го направим — заплашително промълви Кели.

— Парите не са проблем — каза Хюбърт Рийд. — Смятайте, че няма никакви ограничения за откупа.

Куин замълча, макар да разбираше, че ако каже това на престъпниците, ще допусне възможно най-голямата грешка.

— Не искам никой да се навърта около мен, да слухти наоколо и да проявява лична инициатива. Преди да тръгна, искам да се срещна с президента Кормак. Насаме.

— Говорите за президента на Съединените щати — подчерта Лий Алегзандър от ЦРУ.

— Който освен това е и бащата на отвлеченото момче — отвърна Куин. — Трябва да знам някои неща за Саймън Кормак, които само баща му може да ми разкаже.

— Той е много разстроен — каза Одел. — Не можете ли да му спестите тази среща?

— От опит зная, че бащите често искат да говорят за синовете си с някого, дори с непознат. Може би най-вече с непознати. Повярвайте ми.

Докато произнасяше тези думи Куин знаеше, че едва ли някой от присъстващите му вярва. Одел въздъхна.

— Ще видя какво мога да направя. Джим, ще се заемеш ли с Лондон? Кажи им, че Куин пристига. Кажи им, че това е нашето желание. Някой трябва да му донесе нови дрехи. Мистър Куин, искате ли да се освежите в банята на долния етаж? Аз ще се обадя на президента. Кой е най-бързият начин да се стигне до Лондон?

— За три часа с Конкорда от летище Дълес — веднага отговори Вайнтрауб.

— Запазете места — каза Одел и се изправи. След него се надигнаха и останалите.

 

 

В 10 часа сутринта Найджъл Крамър имаше новина за КОБРА. Центърът за издаване на свидетелства за правоуправление и регистриране на автомобили в Суонзи беше попаднал на следа. Предишния месец човек със същото име като на изчезналия бивш собственик на Транзита беше закупил и регистрирал нов микробус, този път Шерпа. Новият адрес беше в Лестър. Капитан II ранг Уилямс, шеф на СО 13, комуто официално бе възложено да ръководи разследването, вече пътуваше натам с полицейски хеликоптер. След като човекът не беше вече собственик на Транзита, то той го беше продал на някого. Не беше обявен за откраднат.

След съвещанието сър Хари Мариот дръпна Крамър настрани.

— От Вашингтон настояват те да водят преговорите, ако изобщо има такива — каза той. — Изпращат ни техен човек.

— Господин министър, настоявам Столичната полиция да ръководи всички операции — каза Крамър. — Възнамерявам да използвам двама души от отдела за криминално разузнаване като посредници при преговорите. Това не е американска територия.

— Съжалявам — отговори сър Хари — но в този случай се налага да отхвърля предложението ви. Съгласувал съм го с Даунинг Стрийт. Там са на мнение, че след като американците искат, ние трябва да им дадем тази възможност.

Крамър се почувства оскърбен, но поне беше изразил несъгласието си. Това, че го лишиха от възможност да направлява преговорите, само затвърди решението му да открие похитителите със силите на полицията и сам да приключи случая.

— Мога ли да попитам кой е техният човек, господин министър?

— Очевидно се нарича Куин.

— Куин?

— Да, чували ли сте за него?

— Да, господин министър. Преди работеше за един от отделите на Лойд’с. Мислех, че се е оттеглил.

— Е, от Вашингтон съобщават, че се е върнал. Добър ли е?

— Изключително добър. Свършил е отлична работа в пет държави, включително и в Ирландия преди години. Там се запознахме — жертвата беше английски бизнесмен, отвлечен от ИРА.

Дълбоко в себе си Крамър почувства облекчение. Беше се опасявал, че американците ще изпратят някой психолог по теория на поведението, който с учудване щеше да установи, че англичаните шофират в лявото платно на пътя.

— Чудесно — каза сър Хари. — В такъв случай мисля, че можем най-учтиво да удовлетворим тяхното искане. С обещание за пълно сътрудничество, нали?

Министърът на вътрешните работи, който също беше чувал за ПСЗ и със сигурност би разгърнал съкращението по малко по-пиперлив начин, не беше недоволен от искането на Вашингтон. В крайна сметка, ако станеше някой гаф…

 

 

Един час след като напусна залата на кабинета, Куин беше въведен в личния кабинет на президента на втория етаж в Белия дом. Одел не го преведе през Розовата градина, където оголените клони на магнолиите потръпваха над празните алеи в есенния хлад, тъй като на километър наоколо проблясваха обективите на журналистите, а през подземния коридор, който излизаше точно до стълбището към партерния етаж.

Президентът Кормак беше облечен в тъмен костюм, но изглеждаше пребледнял и уморен, безпокойството беше изрязало дълбоки бръчки около устата му, а тъмните кръгове под очите му говореха за безсънни нощи. Ръкуваха се и той кимна на вицепрезидента, който се оттегли.

Покани с жест Куин да се настани на един стол, а той седна зад бюрото си.

— Как се чувства мисис Кормак?

Не каза „първата дама“. Просто мисис Кормак, съпругата му. Това обръщение го изненада.

— В момента спи. Преживя ужасен шок. Предписаха й успокоителни.

Направи кратка пауза.

— Това ви се е случвало и преди, нали, мистър Куин?

— Много пъти, сър.

— Е, както виждате, зад целия блясък и условности, аз съм един обикновен човек, един много разтревожен човек.

— Да, сър. Зная това. Моля ви, разкажете ми за Саймън.

— За Саймън ли? Какво да ви разкажа за него?

— Ами какъв е той. Как би реагирал на… това. Защо е дошъл в живота ви толкова късно?

В Белия дом нямаше нито един човек, който би се осмелил да зададе този въпрос. Джон Кормак погледна към мъжа от другата страна на бюрото. Самият той беше висок над метър и осемдесет, но Куин също не му отстъпваше. Хубав сив костюм, вратовръзка на райета, бяла риза — дрехите не бяха негови, въпреки че президентът не знаеше това. Гладко избръснат, загорял от слънцето. Изпито лице, спокойни сиви очи — от него се излъчваше усещане за сила и търпение.

— Толкова късно? Не зная. Ожених се на тридесет години, Майра беше на двадесет и една. Бях съвсем млад преподавател… Мислехме да имаме дете след две-три години, но не стана така. Чакахме. Докторите казваха, че няма причини… И след десет години брак се появи Саймън. Вече бях станал на четиридесет години, Майра на тридесет и една. Останахме само с едно дете… само Саймън.

— Вие много го обичате, нали?

Президентът Кормак погледна учудено Куин. Въпросът беше съвсем неочакван. Знаеше, че Одел е напълно отчужден от двете си вече големи деца, но никога досега не си беше давал сметка колко много обича единствения си син. Той се изправи, заобиколи бюрото и седна на един от столовете с високи облегалки, по-близо до Куин.

— Мистър Куин, за мен, за нас, той е всичко на този свят. Върнете ни го.

— Разкажете ми за детството му, за времето, когато е бил съвсем малък.

Президентът пъргаво скочи на крака.

— Ще ви покажа една снимка — гордо каза той. Отиде до шкафа и се върна с поставена в рамка снимка. На нея се виждаше едно здраво четири-петгодишно момченце по бански на плажа, стиснало кофичка и лопатка. Зад него се усмихваше приклекналият горд татко.

— Направихме я през 1975 година, в Нантъкет. Тъкмо бях избран за сенатор в Ню Хейвън.

— Разкажете ми за Нантъкет — помоли Куин.

Президентът Кормак говори цял час. Изглежда това му помагаше. Когато Куин стана да си върви, той надраска един номер върху лист от бележник и му го подаде.

— Това е личният ми телефонен номер. Знаят го много малко хора. На него можете да ме откриете по всяко време на денонощието…

Той протегна ръка.

— Желая ви успех, мистър Куин. Дано Бог е с вас.

Опитваше се да се владее. Куин кимна и бързо излезе от стаята. И преди беше ставал свидетел на подобни трагедии.

 

 

Докато Куин беше все още в банята, Филип Кели се отправи към Джей Едгар Хувър Билдинг, където го очакваше заместник-началникът на отдела за криминални разследвания. С Кевин Браун го свързваха много общи неща, именно затова беше настоял за назначаването му.

Когато влезе в кабинета си, заместник-началникът го чакаше там с досието на Куин в ръка. Кели кимна към папката и седна.

— И така, ето го нашият голям ас. Какво мислиш?

— Добър войник — съгласи се Браун. — Иначе изглежда се смята за голям умник. Май единственото нещо, което ми харесва в него, е името му.

— Да — каза Кели, — намесиха го в тази работа през главата на Бюрото. Дон Едмъндс не възрази. Може би си прави сметката ако нещо се обърка… Във всеки случай мръсниците, които свършиха тази работа, са нарушили поне три закона на Щатите. Бюрото все още има своите правомощия, въпреки че това е станало на английска територия. А на мен никак не ми се ще тоя хахо да прави каквото си иска без никакъв надзор и не ме интересува кой какво ще каже.

— Правилно — съгласи се Браун.

— Патрик Сеймър е човекът на ФБР в Лондон. Познаваш ли го?

— Чувал съм за него — изсумтя Браун. — Нещо бил много гъст с англетата. Май твърде много.

Кевин Браун идваше от полицията в Бостън, беше ирландец като Кели и любовта му към Англия и англичаните спокойно можеше да бъде събрана на гърба на пощенска марка и пак да остане свободно място. Не че симпатизираше на ИРА. Самият той беше арестувал двама търговци на оръжие заради сделки с ИРА, които само шибаната съдебна система отърва от затвора.

Той беше полицай от старата школа и не признаваше никакви споразумения с престъпници. За него всички бяха от един дол дренки. Спомняше си как, като малко момче в бордеите на Бостън, с ококорени очи слушаше разказите на баба си за големия глад през 1849 и за хората, които умирали с позеленели от сдъвканата трева устни, а също и за разстрелите и бесилките през 1916. Представяше си Ирландия, която никога не беше виждал, като страна обвита в мъгли, с нежнозелени хълмове, огласяни от вълшебните звуци на цигулки и балади, между които са бродили и творили поети като Йейтс и О’Фаолън. Знаеше, че в Дъблин е пълно с уютни кръчми, в които жизнерадостни ирландци седят на чаша бира около топлите торфени огньове, зачетени в прекрасните творби на Джойс и О’Кейси.

Разправяха му, че Дъблин е градът е най-много наркомани в юношеска възраст в цяла Европа, но той знаеше, че това е само пропаганда, дело на Лондон. Беше чувал с ушите си как ирландски премиери при посещенията си в Америка бяха настоявали на ИРА да не бъдат изпращани повече средства; е, всеки имаше право на собствено мнение. Това, че се бореше срещу престъпниците, не го задължаваше да харесва вековните потисници на земята на прадедите му.

Седнал от другата страна на бюрото, Кели взе решение.

— Сеймър е близък с Бък Ревъл, но той е болен и не е на работа. Определен съм за официален представител на Бюрото в извънредната комисия и никак не ми се ще да изпускам тоя Куин от погледа си. Затова ще събереш един добър екип и ще хванете следобедния самолет за Лондон. Ще пристигнете няколко часа след Конкорда, но това няма значение. Настанете се в посолството. Ще се обадя на Сеймър, че ти ще поемеш ръководството докато трае тревогата.

Браун се изправи доволен.

— Още нещо, Кевин. Искам един специален агент да бъде неотклонно до Куин. През цялото време, денем и нощем. Един път да кихне това копеле — ние трябва да знаем.

— Имам точно такъв човек — мрачно каза Браун. — Добър оперативен работник, отличава се с упоритост и остър ум, също и с приятна външност. Агент Сам Самървил. Лично ще проведа инструктажа, още сега.

 

 

В Ленгли Дейвид Вайнтрауб се чудеше кога ли ще може пак да се наспи. През време на отсъствието му се беше натрупала цяла камара работа. Голяма част от нея се отнасяше до досиетата на всички известни терористични групировки в Европа — най-нови данни, внедрени агенти, известни квартири на техни водачи и по-изявени членове, вероятно пребиваване в Англия през последните четиридесет дни… Самият списък с имената им изглеждаше безкраен. Затова шефът на европейската секция инструктира МакКрей.

— Ще се срещнеш с Лу Колинс от посолството — каза той, — но информацията, която той ще ни осигурява, няма да е от първоизточника. Трябва да имаме някого, който да бъде неотклонно до този Куин. Трябва да открием похитителите и ще се радвам, ако изпреварим англичаните. И особено ФБР. ОК, англичаните са наши приятели, но този случай е за Управлението. Ако похитителите са чужденци, това вече ни дава една точка в аванс. Ние имаме по-добра информация за чужденците отколкото Бюрото, може би по-добра и от тази на англичаните. Ако Куин надуши нещо и се изтърве, ти трябва да ни го съобщиш.

Оперативен агент МакКрей беше обзет от страхопочитание. Полеви агент с десетгодишен стаж в Управлението, откакто го бяха вербували в чужбина — баща му работеше в Централна Америка — беше изпращан на две задгранични мисии, но никога в Лондон. Отговорността беше огромна, но перспективите след това също не бяха за пренебрегване.

— Можете да разчитате на м-м-мен, сър.

 

 

Куин беше настоял до международното летището Дълес да го придружи човек, напълно непознат за журналистите. Беше Напуснал Белия дом в обикновен автомобил, шофиран от придружителя му — офицер от секретните служби в цивилно облекло. Куин се беше свил на задната седалка, почти до пода, докато минаваха край тълпата журналисти, събрани при Алегзандър Хамилтън Плейс в източния край на Белия дом, възможно най-далече от Западното крило. Представителите на пресата погледнаха към колата, не видяха нищо интересно и я забравиха.

На летище Дълес Куин мина през всички контроли заедно със своя придружител, който категорично отказа да го остави сам преди да се е качил в Конкорда. Служителите от паспортна контрола учудено повдигнаха вежди при вида на личната му карта на сътрудник от Белия дом. Той помогна поне в едно. Куин влезе в безмитния магазин на летището и си накупи доста неща: тоалетни принадлежности, ризи, вратовръзки, бельо, чорапи, обувки, шлифер, пътна чанта и един портативен магнетофон с дузина батерии и ролки. Когато дойде време за плащане, той посочи с пръст към служителя от секретните служби.

— Приятелят ми ще оправи сметката с картата си — заяви той.

Лепката се отдели от него едва при вратата на Конкорда. Стюардесата англичанка заведе Куин до мястото му в предната част на самолета, без да му обръща повече внимание отколкото на останалите пътници. Куин се настани на крайната седалка до пътеката. След няколко секунди една пътничка зае мястото си, отново крайното от другата страна на пътеката между седалките. Куин я погледна. Блондинка, с къса лъскава коса, около тридесет и пет годишна, с приятно и волево лице. Костюмът беше малко по-строг, а токчетата мъничко по-ниски, отколкото предполагаше фигурата над тях.

Конкордът зави към пистата, спря, потрепери и започна да набира скорост. Носът му, наподобяващ клюн на хищна птица, се повдигна, задните колела се откъснаха от пистата, земята се наклони на четиридесет и пет градуса и Вашингтон бързо изчезна в далечината.

Имаше още нещо. Двете почти незабележими дупчици, оставени като че ли от безопасна игла на ревера й. Една от онези безопасни игли, които се използват за закопчаване на лични карти. Той се наведе към нея.

— От кой отдел сте?

Тя го погледна стреснато.

— Моля?

— Бюрото. От кой отдел на ФБР сте?

Тя се изчерви. Прехапа устни и се замисли. Е, рано или късно това трябваше да стане.

— Съжалявам, мистър Куин. Казвам се Самървил. Агент Сам Самървил. Казаха ми, че…

— Всичко е наред, мис Сам Самървил. Зная какво са ви казали.

Надписите „Пушенето забранено“ изгаснаха. Пушачите в задната част на самолета запалиха цигари. Приближи се една стюардеса, която предлагаше шампанско. Бизнесменът до прозореца, вляво от Куин, взе последната чаша. Стюардесата понечи да тръгне обратно. Куин я спря, извини се, взе сребърния поднос, махна салфетката и го повдигна. В отражението му огледа редиците зад гърба си. Това му отне точно седем секунди. След това благодари на обърканата стюардеса и й върна подноса.

— След като изгасне предупреждението за коланите, най-добре поканете онзи младеж от Ленгли на двадесет и първи ред да се премести при нас — обърна се той към агент Самървил.

След пет минути тя се върна с младия мъж от задната част на самолета. Той се беше изчервил и веднага започна да се извинява, като отмяташе русата си коса назад и току се усмихваше като провинило се момче.

— Съжалявам, мистър Куин. Не исках да се натрапвам. Работата е там, че ми казаха…

— Знам. Сядай.

Той посочи с жест едно свободно място на предния ред.

— Човек като теб, който се дразни от цигарения дим, бие на очи в отделението за пушачи.

— Разбирам.

Младежът се подчини и седна както му беше наредено.

Куин погледна навън. Конкордът се носеше над крайбрежието на Ню Ингланд и всеки момент щеше да полети със свръхзвукова скорост. Още не бяха напуснали Америка, а обещанията бяха нарушени. Часът беше 10,15 източно стандартно време и 3,15 следобед лондонско. До Хийтроу оставаха три часа.