Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Negotiator, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008 г.)

Издание:

ИК „Емас“ и ИК „Глобус“, 1999

Художник: Борис Драголов, 1999

История

  1. — Добавяне

7.

Похитителят се обади чак в шест часа вечерта. През това време Сам Самървил и Дънкан МакКрей почти непрекъснато гледаха телефона и се молеха човекът, който и да бе той, да не прекъсне връзката.

Като че единствено Куин бе в състояние да се отпусне. Той се беше изтегнал на канапето в дневната по чорапи и четеше книга. „Анабазис“ от Ксенофонт, както докладва тихо Сам по телефона от съседната стая. Носеше си я от Испания.

— Никога не съм я чувал тази книга — изръмжа Браун в подземието на посолството.

— Ами става дума за военни тактики — опита се да му помогне Сеймър. — От един гръцки генерал.

Браун изсумтя. Знаеше, че гърците членуват в НАТО, но само толкова.

Английската полиция имаше много повече работа. Две телефонни кабини, едната в Хитчин, малко и китно провинциално градче в северната част на Хартфордшир, а другата в новата градска част на Милтън Кейс, бяха тихомълком посетени от служители на Скотланд Ярд и обработени за снемане на отпечатъци. Такива имаше в изобилие, но, въпреки че все още не знаеха това, нито един от тях не принадлежеше на похитителя, който беше използвал безцветни гумени хирургически ръкавици.

Хората, които живееха или работеха в близост до кабините, бяха дискретно разпитани. Търсеха свидетел, който може да е видял някого да се обажда по времето, когато бяха засечени разговорите. Не откриха такъв, при все че часът беше определен с точност до секунда. Кабините бяха разположени в редици от по три или четири, от които постоянно се обаждаха най-различни хора. Освен това и на двете места движението е било доста оживено. Крамър въздъхна.

— Обажда се в пиковите часове, сутрин и по обед.

Лентите със запис на гласа бяха дадени на професор-филолог, специалист по речеви модели и местни диалекти, но тъй като през повечето време бе говорил Куин, ученият поклати глава.

— Използва многопластова хартиена салфетка или парче тънък плат върху телефонната слушалка — заяви той. — Не е кой знае какво, но доста ефикасно. Разбира се, не може да надхитри осцилаторите, но аз, също като машините, се нуждая от повече материал, за да определя по-точно модела.

Капитан Уилямс обеща да му осигури повече материал след като човекът отново се обади. През този ден шест къщи бяха поставени под наблюдение. Едната се намираше в Лондон, а останалите пет в различни графства. Всички бяха наети с договори за по 6 месеца. До вечерта наблюдението над две от тях беше снето. В едната живееше банков служител, французин, женен, с две деца, работещ съвсем законно в лондонския клон на Сосиете Женерал. В другата се беше настанил професор от Германия, който извършваше проучвания в Британския музей.

До края на седмицата щяха да снемат наблюдението и от останалите четири, но пазарът на недвижимо имущество непрестанно предлагаше нови „възможности“, които трябваше да се проверяват.

— Ако престъпниците наистина са купили къща — заяви Крамър пред комисията КОБРА — или пък някой собственик им е отстъпил своята за временно ползване, боя се, че ще бъде невъзможно да ги открием. Във втория случай няма да има никаква следа; в първия броят на закупените къщи в югоизточната част на страната за една година е толкова голям, че ще създаде работа на хората ни за месеци наред.

За себе си Найджъл Крамър бе съгласен с довода на Куин (който бе чул при прослушването на записите), че човекът, който се обажда, прилича повече на професионален престъпник, отколкото на политически терорист. Независимо от това търсенето и на единия и на другия вид нарушители на закона продължаваше и щеше да продължи до приключването на случая. Дори ако похитителите бяха престъпници от подземния свят, те биха могли да се снабдят с чешкия автоматичен пистолет от някоя терористична група. Понякога престъпниците и терористите действаха заедно.

Ако английската полиция беше претрупана с работа, то американският екип в подземието на посолството страдаше от принудителното бездействие. Кевин Браун крачеше из дългата стая като лъв, затворен в клетка. Четирима от хората му бяха по леглата си, а останалите четирима се бяха вторачили в лампичката, която трябваше да светне при позвъняване по специалния телефон в кенсингтънския апартамент, с чийто номер похитителят вече разполагаше. Лампичката светна в шест часа и две минути.

За всеобщо учудване Куин остави телефона да иззвъни четири пъти. След това вдигна слушалката и заговори пръв.

— Здравей. Радвам се, че се обаждаш.

— Вече ти казах — ако искате да видите Саймън Кормак жив, ще трябва да се изръсите.

Същият глас — дълбок, дрезгав, гърлен и приглушен от хартиените салфетки.

— Добре де, я първо да си поговорим — каза дружелюбно Куин. — Чуй, казвам се Куин. Просто Куин. Ти как се казваш?

— Майната ти.

— Хайде де, не ме интересува истинското ти име. И двамата не сме вчерашни. Ей тъй, поне да мога да казвам „Здравей, Смит или Джоунс…“

— Зак — изрече гласът.

— З-А-К ли? Разбрах. Слушай, Зак, не трябва да се задържаш на телефона повече от двайсет секунди, разбра ли? Не съм вълшебник. Ченгетата слушат и проследяват обажданията. Звънни ми след няколко часа и пак ще поговорим. Какво ще кажеш?

— Става — рече Зак и затвори телефона.

Специалистите от кенсингтънската централа засякоха мястото на обаждането за седем секунди. Пак телефонна кабина в централната градска част на Грейт Дънмоу, графство Есекс, на девет мили западно от магистрала М-11 от Лондон за Кембридж. Цивилният полицай стигна до редицата от три кабини осемдесет секунди след края на разговора. Твърде късно. В този час, когато магазините затваряха, а кръчмите бяха отворили, улиците гъмжаха от хора, но никой не се озърташе неспокойно наоколо, нито пък носеше рижа перука, мустаци и очила с тъмни стъкла. Зак беше избрал третия за деня пиков час — на свечеряване, сумрачно, но все още не тъмно, защото когато се стъмни, телефонните кабини се осветяват отвътре.

В подземието на посолството Кевин Браун побесня.

— На чия страна, по дяволите, е Куин? Отнася се с това копеле като с някаква госпожица!

Четиримата агенти кимнаха единодушно.

В Кенсингтън Сам и Дънкан МакКрей зададоха почти същия въпрос. Куин просто се отпусна на канапето, повдигна безучастно рамене и продължи да чете книгата си. За разлика от неопитните агенти той знаеше, че трябва да постигне две неща: да се опита да мисли като човека в другия край на линията и да спечели доверието на този гад.

Имаше вече достатъчно доказателства, за да смята, че Зак не е глупав. Поне досега беше допуснал твърде малко грешки, иначе щяха да го хванат. Куин не му беше съобщил нищо ново. Със съвета, който даде на Зак и който щеше да му помогне да остане в безопасност и на свобода, той само потвърждаваше инструкциите, които похитителят явно бе получил.

Той просто се опитваше да изгради някаква връзка, колкото и неприятна да бе тази задача, да положи основите на такива взаимоотношения с убиеца, които, надяваше се, щяха да накарат закоравелия престъпник почти подсъзнателно да повярва, че Куин и той имат обща цел — размяна — и че всъщност властите са „гаднярите“.

От годините, прекарани в Лондон, Куин знаеше, че за ушите на англичаните няма по-приятелски звук от американския акцент. Изглежда харесваха провлачения изговор на думите. Звучеше по-дружелюбно от собственото им отсечено произношение. В разговора си със Зак той бе наблегнал малко повече от обикновено на провлачения изговор. Много важно беше Зак да не остане с впечатление, че Куин не го взема на сериозно или че му се подиграва. Освен това трябваше много да внимава, за да не се прокрадне в думите му и най-малката следа от отвращението, което изпитваше към човека, съсипващ двама родители на пет хиляди километра оттук. Беше толкова убедителен, че успя да заблуди Кевин Браун.

Но не и Крамър.

— Искаше ми се да задържи кучия син малко по-дълго на телефона — каза капитан II ранг Уилямс. — Някой от нашите колеги в провинцията би могъл да види него или колата му.

Крамър поклати глава.

— Все още не — каза той. — Проблемът ни е, че сержантите-детективи в малките провинциални полицейски участъци не са обучени агенти, които могат да проследяват хора незабелязано. Куин ще се опита да удължи времетраенето на разговорите по-късно, като се надява Зак да не усети.

Зак не се обади тази вечер, а на следващата сутрин.

 

 

Анди Ланг си взе почивен ден и отлетя за Рияд с вътрешен полет на Саудитските авиолинии. Там поиска да се срещне с генералния директор Стийв Пайл. Пайл го прие.

Административната сграда на ИБСА в столицата на Саудитска Арабия нямаше нищо общо с форта на Чуждестранния легион в Джеда. Банката беше хвърлила доста пари за построяването на високото здание от бледожълтеникав мрамор, пясъчник и полиран гранит. Ланг прекоси огромното централно преддверие. Единственият звук, който се чуваше, беше шумът от стъпките му по мраморния под и плискането на разхлаждащите фонтани.

Дори в средата на октомври навън беше много горещо, но преддверието приличаше на пролетна градина. След половинчасово чакане той беше въведен в офиса на генералния директор — разположен на последния етаж апартамент, който беше толкова луксозно обзаведен, че дори президентът на „Рокмън-Куинс“, при едно от посещенията си преди половин година, трябваше да признае, че собственият му офис в Ню Йорк бледнее пред него.

Стийв Пайл беше едър и приветлив мъж, опитен администратор, който се гордееше с бащинското си отношение към по-младите служители от многонационалния персонал. Червендалестото му лице красноречиво говореше, че въпреки „сухия“ режим за обикновените хора в Кралство Саудитска Арабия барчето му за напитки е добре заредено.

Той посрещна Ланг сърдечно, но с известна изненада.

— Мистър Ал Харун не ме предупреди, че ще идваш, Анди — каза той — Щях да изпратя на летището кола за теб.

Мистър Ал Харун беше директорът на клона в Джеда, шеф на Ланг от саудитска страна.

— Не го предупредих, сър. Просто си взех еднодневен отпуск. Мисля, че имаме проблем, на който искам да ви обърна внимание.

— Анди, Анди, името ми е Стийв, нали така? Радвам се, че си дошъл. Казвай сега какъв е проблемът.

Ланг не беше взел разпечатките със себе си; ако някой от колегите му в Джеда беше съучастник в измамата, липсата на разпечатките щеше да го постави нащрек. Беше си водил обаче подробни бележки. Той прекара следващия час, обяснявайки на Пайл какво беше открил.

— Не може да е случайно съвпадение, Стийв — завърши той. — Няма друг начин за обяснение на тези цифри, освен като крупна банкова измама.

От сърдечността на Стийв Пайл не бе останала и следа, докато Ланг обясняваше своето откритие. Те седяха в дълбоките кожени кресла, разположени около ниската масичка за кафе от кован пиринч. Пайл стана и отиде до стената от оцветено стъкло, зад която се откриваше разкошен изглед към огромната пустиня. Най-накрая се обърна и отново приближи към масичката с усмивка на лице и протегната ръка.

— Анди, ти си един много наблюдателен млад човек. Много умен. И лоялен. Дълбоко ценя това, благодарен съм ти, че се обърна към мен по този… проблем. — Той съпроводи Ланг до вратата. — Слушай сега, искам да оставиш това на мен. Аз ще се заема лично с него. Повярвай ми, далеч ще стигнеш.

Анди Ланг напусна сградата на банката и се отправи обратно към Джеда, сияещ от самодоволство. Беше постъпил правилно. Генералният директор щеше да сложи край на тази измама. През това време Стийв Пайл барабанеше с пръсти по бюрото си. След това вдигна слушалката на телефона и набра един номер.

 

 

Зак се обади за четвърти път, и втори по специалната линия в девет без петнадесет сутринта. Обаждането беше засечено в Ройстън, западната част на Хартфордшир, където графството граничеше с Кембридж. Полицейският служител, който стигна там след две минути, беше закъснял с 90 секунди. И отново нямаше никакви отпечатъци.

— Куин, дай да не протакаме. Искам пет милиона долара и то бързо. Употребявани банкноти, дребни.

— Господи, Зак, това е страшно много. Имаш ли представа колко ще тежат?

Мълчание. Зак беше объркан от неочакваната забележка за теглото на банкнотите.

— Толкоз, Куин. Дай да не спорим. Ако се опитате да ни скроите някой номер, ще ви пратим един-два пръста да ви избием от главата тези глупости.

В Кенсингтън МакКрей се задави и хукна към банята. По пътя се блъсна в масичката за кафе.

— Кой е там? — тросна се Зак.

— Едно ченге — отговори Куин. — Знаеш как е. Тези смотаняци не ме оставят на мира.

— Не си правя майтап.

— Хайде, Зак, не се занасяй. И двамата сме професионалисти, нали? Дай да караме мирно и кротко както досега, а? Правим само това, което се налага, нищо друго. Ей, времето изтича, затваряй.

— Ти само приготви парите, Куин.

— Трябва да говоря с бащата. Обади ми се в рамките на 24 часа. А, как е момчето?

— Добре. Засега.

Зак затвори телефона и излезе от кабината. Разговорът беше продължил 31 секунди. Куин остави слушалката. МакКрей се върна в стаята.

Ако пак направиш това — каза Куин тихо, — ще ви изхвърля и двамата оттук и майната им на Компанията и Бюрото.

МакКрей изглеждаше така, като че ли всеки момент щеше да се разплаче.

В подземието на посолството Браун погледна към Сеймър.

— Вашият човек я оцапа — каза той. — Какъв беше този трясък по време на разговора?

Без да чака отговор, той вдигна слушалката и набра директния номер на апартамента. Отговори Сам Самървил. Тя обясни как Зак е заплашил, че ще отрежат няколко пръста на момчето и как МакКрей е блъснал масичката.

— Кой се обади? — запита Куин.

— Мистър Браун — отговори тя официално. — Мистър Кевин Браун.

— Кой е той? — попита Куин.

Сам погледна нервно към стените.

— Заместник-началникът на отдела за криминални разследвания към ФБР — отново официално отговори тя, като знаеше, че Браун слуша.

Куин махна с ръка раздразнено. Сам сви рамене.

По обяд в апартамента се състоя съвещание. Преобладаващото мнение беше, че Зак ще се обади не по-рано от следващата сутрин, за да даде време на американците да обмислят искането му.

Браун дойде с Колинс и Сеймър. Пристигна и Найджъл Крамър, който водеше със себе си капитан II ранг Уилямс. Куин познаваше всички, с изключение на Браун и Уилямс.

— Можеш да кажеш на Зак, че Вашингтон е съгласен — заяви Браун. — Обадиха се преди двайсет минути. Аз самият и дума не искам да чуя за това, но те са съгласни. Пет милиона долара.

— Само че аз не съм съгласен — каза Куин.

Браун се втренчи в него, сякаш не повярва на ушите си.

— О, значи ти не си съгласен, Куин? Той не бил съгласен. Правителството на САЩ е съгласно, но мистър Куин не бил съгласен. А можем ли да попитаме защо?

— Защото е много рисковано да се съгласим с първоначалното искане на похитителя — каза Куин невъзмутимо. — Ако направим това, той ще започне да си мисли, че е трябвало да поиска повече. А човек, който си помисли това, ще си помисли и другото — че е бил измамен по някакъв начин. Ако е психопат, това ще го разгневи. А няма на кого друг да си го изкара, освен на заложника.

— Мислиш ли, че Зак е психопат? — запита Сеймър.

— Може да е, може и да не е — отвърна Куин. — Но някой от съучастниците му може и да е. Дори Зак да е този, който командва, а това не е сигурно, психопатите трудно могат да бъдат удържани.

— Какво ще ни посъветвате в такъв случай? — попита Колинс.

Браун изсумтя.

— Все още сме в началото — каза Куин. — Най-големият шанс на Саймън Кормак да оцелее ще е, ако съумеем да убедим похитителите в две неща: че са успели да изстискат от семейството максимума, който може да плати, и че парите ще им бъдат дадени само ако предадат Саймън жив и здрав. Ще им трябва време, докато проумеят това. Отгоре на всичко полицията може да попадне на следа и да ги открие.

— Съгласен съм с мистър Куин — заяви Крамър. — Това може да продължи няколко седмици. Може да звучи грубо, но е по-добре, отколкото да пришпорваме случая и да го оплескаме поради грешна преценка. Единственият резултат ще бъде смъртта на момчето.

— Ще ви бъда благодарен за всеки ден в повече, който можете да ми осигурите — обади се капитан Уилямс.

— И какво да кажа на Вашингтон? — попита Браун.

— Кажете им — спокойно отвърна Куин, — че ми възложиха да преговарям за освобождаването на Саймън и че се опитвам да постигна точно това. Ако искат да прехвърлят случая на някой друг, тяхна работа. Просто трябва да съобщят това на президента.

Колинс се покашля. Сеймър заби поглед в пода. Съвещанието приключи.

 

 

Когато Зак отново се обади, Куин започна да се оправдава:

— Виж сега, опитах се да се свържа лично с президента Кормак. Не стана. Човекът е на успокоителни през повечето време. Абе сигурно му е страшно тежко…

— Зарежи глупостите и ми намери парите — сопна се Зак.

— Опитах, кълна се в Бога. Слушай, пет милиона е малко множко. Той няма толкова пари накуп — вложил е всичко в попечителски фондове и ще му трябват няколко седмици, докато ги изтегли. Казаха ми, че мога да ти дам деветстотин хиляди долара и че могат да ги осигурят много бързо…

— Я стига — изръмжа гласът по телефона. — Вие, янките, можете да ги вземете от някъде другаде. Аз не бързам.

— Да бе, знам — заяви Куин, без да се шегува, — не са те усетили. Ченгетата доникъде не са стигнали, туй е сигурно… поне засега. Да можеше да свалиш малко… Момчето добре ли е?

— Аха.

Куин беше сигурен, че Зак обмисля предложението.

— Искам да те питам, Зак. Тези мръсници зад гърба ми яко ме притискат. Питай хлапето как е било името на любимото му куче — дето го е имал от мъник до десетгодишна възраст. Просто да знаем, че е добре. Нищо няма да ти струва. А на мен ще ми свърши голяма работа.

— Четири милиона — отсече Зак. — Последно!

Слушалката щракна. Обаждането беше от Сейнт Ниотс, град в южната част на Кембридж, право на север от границата на графството с Бедфордшир. Никой не бил забелязан да излиза от кабините пред централната поща.

— Какво правиш? — полюбопитства Сам.

— Започвам да ги притискам — отговори Куин, без да обяснява повече.

Той беше осъзнал още преди няколко дни, че държи в ръцете си коз, с който парламентьорите не винаги разполагаха. Бандитите в планините на Сардиния или Централна Америка можеха да издържат с месеци или години, ако пожелаеха. Нито организирано от армията търсене, нито полицейски патрули биха могли да ги открият в онези хълмове, осеяни с пещери и храсталаци. Единствената истинска опасност за тях представляваха хеликоптерите. Но само те.

В гъсто населената югоизточна част на Англия Зак и хората му се намираха на територия, където законите се уважаваха и по тази причина тя бе враждебна за тях. Колкото по-дълго продължаваха да се крият, толкова повече нарастваше статистическата вероятност да бъдат разпознати и открити. За тях напрежението щеше да се изразява във все по-нарастващото желание да уредят откупа и да изчезнат. Номерът беше да ги накара да си мислят, че са спечелили, че са направили възможно най-добрата сделка, и че няма нужда да убиват заложника, когато се измъкват.

Куин разчиташе на останалите от групата на Зак — полицията знаеше от мястото на засадата, че има най-малко четирима души, които бяха затворени в скривалището. Те ще започнат да нервничат, ще се появят признаци на клаустрофобия и накрая ще започнат да подтикват водача си да се съгласи на предлагания откуп й да приключват — същия довод, който би използвал Куин, ако беше на тяхно място. Притискан от две страни, Зак щеше да бъде принуден да вземе това, което му предлагаха и да се опита да избяга. Но то нямаше да стане преди напрежението върху похитителите да нарасне до непоносими размери.

Съзнателно беше дал на Зак храна за размисъл; първо — че той, Куин, е доброто момче, което се опитва с всички сили да приключи сделката, а властите му пречат (припомни си лицето на Кевин Браун и се зачуди дали това не беше истина), и второ — че Зак е в пълна безопасност… засега. А имаше предвид точно обратното. Колкото повече сънищата на Зак бяха смущавани от кошмари за нахлуване на полиция в скривалището им, толкова по-добре.

Професорът по лингвистика беше решил, че Зак е почти сигурно между четиридесет и пет и петдесет и една-две години и вероятно главатар на бандата. Липсваше колебание в думите му, което би могло да наведе на мисълта, че той пита някого, преди да уговаря условията. Беше роден в работническо семейство, не беше кой знае колко добре образован и почти сигурно се беше родил някъде около Бирмингам. Но типичният начин на говорене бе доста променен през годините, поради дългите периоди, прекарани далеч от родния край, най-вероятно в чужбина.

Един психиатър се опита да състави негов портрет. Той определено беше под напрежение, което нарастваше с всеки следващ разговор. С течение на времето враждебността му към Куин намаляваше. Беше привикнал към насилие — в гласа му нямаше колебание или угризения, когато бе казал, че ще отсече пръстите на Саймън Кормак. От друга страна той разсъждаваше логично и беше съобразителен, нащрек, но не и уплашен. Опасен човек, но не луд. Нито пък „психар“ или „политически“.

Тези заключения бяха предадени на Найджъл Крамър, който докладва всичко на комисията КОБРА. Веднага бяха изпратени копия във Вашингтон, направо за комисията в Белия дом. Други копия бяха занесени в кенсингтънския апартамент. Куин ги прочете. Същото стори и Сам.

— Не мога да разбера, — каза тя, дочитайки последния лист — защо са избрали Саймън Кормак. Президентът произхожда от богато семейство, но в Англия сигурно има и други деца на богати родители.

Куин, който бе намерил отговора на този въпрос, докато седеше в един бар в Испания и гледаше телевизия, я погледна, но не каза нищо. Тя почака за отговор, но не получи такъв. Това я подразни, но и разпали интереса й. Установи, че с всеки изминал ден интересът й към Куин все повече нараства.

 

 

На седмия ден след отвличането и четвъртия, след като Зак се обади за пръв път, ЦРУ и английското разузнаване дадоха отбой на внедрените агенти в мрежата на европейските терористични организации. Не бяха постъпили данни за закупуване на автоматичен пистолет „Скорпион“ от тези източници. Версията, че акцията е дело на политически терористи, отпадна. Между разследваните групи бяха ИРА и НАОИ (Национална Армия за Освобождение на Ирландия), в които ЦРУ и англичаните имаха дълбоко законспирирани агенти, чиято самоличност така и не разкриха едни на други; германската фракция Червена Армия — наследници на Баадер-Майнхоф; италианските Червени Бригади; французите от Аксион Директ; испано-баската ЕТА и белгийската ССС. Имаше по-малобройни и още по-крайни групи, но бе преценено, че са твърде малки, за да подготвят и осъществят операция „Кормак“.

Зак позвъни на следващия ден. Обаждането, осъществено от редица с телефонни кабини край една бензиностанция по магистрала М-11, на юг от Кембридж, беше засечено за осем секунди, но бяха необходими седем минути, докато на мястото пристигне цивилен полицай. Сред профучаващите автомобили и гъмжилото от хора всяка надежда, че човекът е все още там, беше напразна.

— Кучето — кратко каза той. — Името му било мистър Спот.

— А, благодаря, Зак — отвърна Куин. — Гледай момчето да е добре, ще свършим по-скоро, отколкото смяташ. Имам и новина: стана тъй, че хората дето се грижат за финансите на мистър Кормак, могат да съберат милион и двеста хиляди долара, в брой и много бързо. Взимай ги, Зак…

— Я си ги заври отзад — изръмжа гласът по телефона. Но вече бързаше, преговорите се проточваха. Свали откупа на три милиона долара и затвори.

— Защо не се съгласиш, Куин? — запита Сам. Седеше на крайчеца на стола. Куин беше тръгнал към банята. Той винаги се миеше, обличаше, къпеше, използваше тоалетната и се хранеше само след обаждане на Зак. Знаеше, че скоро няма да се свърже отново.

— Въпросът не опира само до парите — отговори Куин на излизане от стаята. — Зак все още не е готов. Ще започне пак да вдига цената, като си мисли, че е бил измамен. Искам още малко да се поизпоти. По-силно да почувства напрежението.

— Ами напрежението върху Саймън Кормак? — извика Сам към коридора.

Куин спря и се върна до вратата.

— Да — каза той сериозно, — а също върху майка му и баща му. Не съм забравил. Но при тези случаи престъпниците трябва да повярват, наистина да повярват, че всичко е приключило. Иначе се ядосват и тогава заложникът можем да го отпишем. Виждал съм го преди. По-добре бавно и спокойно, отколкото да се втурнем напред с извадени шашки като кавалеристи. Ако случаят не приключи до 48 часа с бърз арест, се стига до война на нерви, търпението на парламентьора срещу това на похитителя. Ако не получи нищо, той побеснява; ако получи твърде много и твърде бързо, започва да мисли, че се е минал, пък и приятелчетата му казват същото. И побеснява. А това е много лошо за заложника.

Думите му бяха изслушани на лента няколко минути по-късно от Найджъл Крамър, който кимна в потвърждение. В два случая, в които беше участвал, се бе получило същото. В единия заложникът беше върнат жив и здрав; в другия беше убит от разбеснял се психопат.

В подземието на американското посолство думите бяха чути „на живо“.

— Дрън-дрън — каза Браун. — Сделката му е в кърпа вързана, за Бога! Да вземе да връща момчето вече. А сетне аз сам ще се справя с тези мръсници.

— Ако се измъкнат, оставете ги на Столичната полиция — посъветва го Сеймър. — Те ще ги открият.

— Да, и английският съд ще им даде доживотни присъди в затвор с общ режим. Знаеш ли какво значи доживотна присъда тук? Четиринайсет години, че им приспадат и от времето за добро държание. Да ги нямаме тия, мистър — никой, ама никой не може да стори това на сина на моя президент и да се измъкне сух. Един ден този случай ще бъде възложен на Бюрото, както трябваше да стане. И аз ще се заема с него, както ние от Бостън си знаем.

 

 

Тази нощ Найджъл Крамър лично се отби в апартамента. Новините, които донесе, бяха, че няма нищо ново. Бяха разпитали официално четиристотин души; показанията на други петстотин, че са видели някой или нещо, бяха внимателно проверени, проведено беше дискретно наблюдение над още 160 къщи и апартаменти. Не бяха попаднали на следа.

Бирмингамският отдел за криминални разследвания разрови досиетата си за последните петдесет години. Полицаите търсеха престъпници с присъди за побой и насилие, които отдавна са напуснали града. Откриха осем, които отговаряха на тези условия — всички бяха проверени и подозренията към тях отпаднаха. Или бяха починали, или имаха алиби за въпросния период от време.

Измежду многото средства, с които Скотланд Ярд разполага и които са малко известни на обществеността, е банката с гласови данни. С помощта на модерната техника човешките гласове могат да се разложат на последователност от пикове и спадове, съответстващи на начина, по който говорещият вдишва и издишва, на използваната височина на тоновете, на формирането на думите и произнасянето им. Кривата, която осцилографът регистрира, е равнозначна на пръстов отпечатък. Тя може да се съпоставя и, ако в архивите съществува подобна, говорещият да бъде идентифициран.

Банката разполага със записи на гласовете на много от най-търсените престъпници, често без самите те да подозират това. Хора, които отправят нецензурни заплахи по телефона, анонимни информатори и други, които са били арестувани и записани по време на разпитите. Данни за Зак обаче липсваха.

Веществените доказателства също не дадоха нови факти — изстреляните гилзи, оловните куршуми, пръстовите отпечатъци и отливките от следи на гуми, които се намираха в полицейските лаборатории, ревниво пазеха тайните си.

— В радиус 80 километра от Лондон, включително и в столицата, има осем милиона обитаеми сгради — каза Крамър. — Плюс пресъхнали дренажи, складове, подземия, крипти, тунели, катакомби и изоставени здания. Преди време издирвахме убиец, наречен Черната пантера, който всъщност живееше в изоставени минни галерии под един от националните паркове. В крайна сметка го заловихме. Съжалявам, мистър Куин, просто ще продължаваме да търсим.

 

 

На осмия ден напрежението в кенсингтънския апартамент започна да си казва думата. То повлия най-вече на младите агенти; ако Куин го чувстваше, с нищо не го показа. Между обажданията и съвещанията лежеше на леглото, втренчил поглед в тавана, опитвайки се да отгатне мислите на Зак и по този начин да определи поведението си по време на следващия разговор. Кога да приключи сделката? Как да уреди размяната?

МакКрей беше все така добронамерен, но взе да се изморява. Той бе започнал да проявява почти кучешка привързаност към Куин, винаги готов да изпълни някоя задача, да приготви кафе или да изпълни своята част от задълженията по домакинството.

На деветия ден Сам поиска разрешение да излезе на покупки. Кевин Браун се обади от Гровнър Скуеър и с голяма неохота й позволи. Тя напусна апартамента за първи път от почти две седмици, взе такси до Найтсбридж и прекара четири прекрасни часа, обикаляйки магазините Харви Никълс и Хародс. От последния си направи подарък — красива чантичка от крокодилска кожа.

Когато се върна и двамата мъже се възхитиха от покупката й. Освен това тя донесе подарък за всеки от тях: писалка от дубле за МакКрей и пуловер от кашмирска вълна за Куин. Младият агент от ЦРУ прояви затрогваща благодарност; Куин облече пуловера и на лицето му се появи една от неговите редки, но чаровни усмивки. Това беше единственият момент, когато тримата забравиха грижите си.

 

 

Същия ден във Вашингтон комисията за действие при кризисни ситуации мрачно изслуша д-р Армитидж.

— Започвам все повече да се притеснявам за здравето на президента — заяви той на вицепрезидента, съветника по националната сигурност, министъра на правосъдието, останалите трима министри и двамата директори на ФБР и ЦРУ. — В правителството е имало и винаги ще има периоди на напрежение. Но този път се отнася за лична трагедия напрежението е много по-голямо. Психиката на човека, още по-малко пък тялото му, нямат нужната издръжливост да понасят интензивна тревога дълго време.

— Какво е физическото му състояние? — запита Бил Уолтърс.

— Крайно изтощен. Нужни са му лекарства, за да спи нощем, ако изобщо може да заспи. Видимо се е състарил.

— А психическото му състояние? — попита Мортън Станърд.

— Виждали сте го как се справя с обичайните държавни дела, нали? — припомни им Армитидж.

Всички кимнаха сдържано.

— Невинаги успява да се владее, губи способността си да се съсредоточава, паметта често отказва да му служи.

Мортън Станърд кимна с разбиране, но в притворените му очи нямаше съчувствие. Десетина години по-млад от Доналдсън и Рийд, министърът на отбраната беше бивш специалист по международно банково дело от Ню Йорк, космополит, който беше придобил вкус към изтънчената кухня, отлежалите вина и изкуството на френските импресионисти. Докато работеше за Световната Банка, той си извоюва репутация на ловък и способен член на комисията по преговорите, човек, който трудно се поддава на убеждаване, както имаха възможност да се уверят представителите на страните от Третия свят, дошли да молят за раздути кредити, които надали щяха да изплатят. Много често те си тръгваха с празни ръце.

През изминалите две години в Пентагона се наложи мнението, че той много държи на ефективността, твърдо убеден, че американският данъкоплатец трябва да получава в замяна на всеки заплатен долар съответната сигурност. Беше си създал и врагове измежду висшите военни и лобистите на отбранителната промишленост. След това дойде срещата в Нантъкет, която накара доста хора да променят възгледите си. Станърд застана на страната на изпълнителите на поръчки за министерството на отбраната и началник-щабовете, които се противопоставяха на огромните съкращения.

Докато противопоставянето на Майкъл Одел срещу Нантъкетския договор беше инстинктивно, то за Станърд това беше и начин да спечели власт и влияние във вашингтонската йерархия. Борбата му срещу договора не беше изцяло на философска основа. Когато не успя да защити позицията си в кабинета, нито едно мускулче не трепна на лицето му; нито пък сега, когато слушаше доклада за влошеното здравословно състояние на президента.

— Горкият човек, Господи, горкият човек — промърмори Хюбърт Рийд, министър на финансите.

— Другият проблем е — каза в заключение психиатърът, — че той не е от хората, които дават израз на чувствата си. Поне външно. Вътрешно… всички, разбира се, сме емоционални. Това поне важи за нормалните хора. Но той трупа всичко в себе си, нито повишава тон, нито пък крещи. При Първата дама нещата са различни; при нея отсъства напрежението от служебните задължения, тя взема повече лекарства. Но дори и при това положение състоянието й не е по-добро от това на съпруга й, а може би е и по-лошо. Саймън е единственото й дете. Мисълта за нея допълнително натоварва президента.

Запътвайки се към жилищните помещения на държавния глава, д-р Армитидж остави след себе си осем много разтревожени мъже.

 

 

Най-вече любопитството накара Анди Ланг да остане два дни по-късно след работа в офиса си, в клона на ИБСА в Джеда и да провери с помощта на компютъра как се развиват нещата. Данните, които получи, го изпълниха с недоумение.

Измамата все още продължаваше. Откри допълнителни банкови операции, откакто бе говорил с генералния директор, който можеше да сложи край на всичко само с едно телефонно обаждане. Въпросната сметка бе нараснала неимоверно много, като всички суми бяха отклонени от саудитски обществени фондове. Ланг знаеше, че злоупотребите с обществено положение не са нещо ново за Саудитска Арабия, но тези суми бяха огромни и напълно достатъчни за финансирането на крупна търговска операция, всъщност на каквато и да е операция.

С ужас осъзна, че Стийв Пайл, човек, когото уважаваше, сигурно е замесен. Това нямаше да е първия път, когато висш банков служител „бърка в касата“. Все пак беше потресен. Само като си помислеше, че бе споделил откритието си с един от съучастниците! Ланг прекара остатъка от нощта в апартамента си, приведен над портативната пишеща машина. За щастие той бе нает не в Ню Йорк, а в Лондон, където работеше за друга американска банка, когато „Рокмън-Куинс“ се свързаха с него.

Освен това Лондон беше главното седалище, откъдето се ръководеха операциите в Европа и Близкия Изток, най-голямото представителство на банката в чужбина. Там работеше и главният счетоводител, който се занимаваше с чуждестранните операции. Ланг знаеше какво се очаква от него; именно на споменатия служител той изпрати своя доклад, прилагайки четири листа с компютърни разпечатки като доказателство за твърдението си. Ако беше малко по-досетлив, щеше да изпрати пакета с обикновена поща. Но обикновената поща бе по-бавна и не винаги надеждна. Той пусна плика в „торбата“ на банката, която щеше да бъде отнесена от куриер от Джеда направо в Лондон. При нормални обстоятелства. Но от посещението на Ланг в Рияд предишната седмица генералният директор бе разпоредил всички материали от Джеда, намиращи се в торбата, да минават през Рияд. На следващия ден Стийв Пайл прегледа изходящата кореспонденция, отдели доклада на Ланг, изпрати остатъка по предназначение и внимателно прочете написаното от младия банков служител. Когато свърши, вдигна слушалката на телефона и набра един местен номер.

— Полковник Истърхаус, тук възникна проблем. Мисля, че трябва да се срещнем.

 

 

Средствата за масова информация бяха казали всичко, което можеше да се каже, а след това го бяха повтаряли до втръсване, но думите продължаваха да се сипят. Най-различни експерти, от професори-психиатри до медиуми, предлагаха анализи и съвети на властите. Спиритисти викаха духове — пред телевизионните камери — и получаваха най-различни съобщения, до едно противоречиви. Отделни личности или богати фондации предлагаха да заплатят откупа, независимо от сумата. Проповедниците от телевизионния екран се вихреха и изпадаха в изстъпление; в църквите и по стъпалата на катедралите се организираха бдения.

Един евангелист, подвизаващ се в Тексас, в банковата сметка на който неочаквано бе постъпило щедро дарение от нефтена корпорация, заяви, че е бил осенен от прозрение Свише. Изстъплението срещу Саймън Кормак, и по този начин срещу баща му — президента, а следователно и срещу самите Съединени Щати, било дело на комунистите. В това нямаше никакво съмнение. Съобщението бе подхванато от националните осведомителни мрежи и се раздухва в продължение на няколко дни. Планът „Крокет“ беше приведен в изпълнение, първите семена бяха посети.

 

 

Лишена от строгия делови костюм, който не бе обличала от първата нощ в апартамента, специален агент Сам Самървил се оказа изключително привлекателна жена. На два пъти в кариерата й се бе налагало да използва красотата си за решаването на трудни случаи. В единия бе излязла няколко пъти с високопоставен служител от Пентагона, като накрая се престори, че припада от изпития алкохол в апартамента му. Мислейки, че Сам е в безсъзнание, човекът бе провел изключително компрометиращ разговор по телефона, от който стана ясно, че „урежда“ договори за Министерството на отбраната в полза на предпочитани от него производители, като участва в разпределението на бъдещите печалби.

При другия случай тя бе приела покана за вечеря от един бос на мафията и успя да постави микрофон за подслушване в тапицерията на лимузината му. Чутото от ФБР се оказа достатъчно, за да бъдат предявени няколко обвинения за нарушаване на федералните закони.

Кевин Браун знаеше всичко това, когато я избра като представител на Бюрото, за да следи отблизо действията на парламентьора, когото Белият дом настояваше да изпрати в Лондон. Надяваше се Куин да бъде впечатлен като доста мъже преди него и в момент на слабост да довери на Сам своите мисли или намерения, които микрофоните не можеха да уловят. Това, което не можа да предвиди обаче, бе, че ще се случи точно обратното. На единадесетата вечер в кенсингтънския апартамент двамата се срещнаха в тесния коридор, който водеше от банята към всекидневната. Съвсем изненадващо Сам Самървил се повдигна на пръсти, обви ръце около врата на Куин и го целуна по устата. От цяла седмица искаше да стори това. Той не я отблъсна и Сам се учуди на копнежа, с който отвърна на целувката й.

Останаха прегърнати няколко минути, докато нищо неподозиращият МакКрей се трудеше над тигана в кухнята, от другата страна на всекидневната. Коравата, загоряла ръка на Куин погали лъскавата й руса коса. Тя почувства как напрежението и умората на вълни напускат тялото й.

— Колко още, Куин? — промълви тя.

— Малко — прошепна той. — Още няколко дни, ако всичко върви добре. Може би седмица.

Когато се върнаха в стаята и МакКрей ги повика да вечерят, той не забеляза нищо.

 

 

Полковник Истърхаус се отправи с накуцване към прозореца по дебелия килим в офиса на Стийв Пайл и се загледа навън. Рапортът на Ланг лежеше върху масичката за кафе зад него.

Пайл го следеше с разтревожен поглед.

— Страхувам се, че този младеж може сериозно да навреди на интересите на страната ни — тихо каза Истърхаус. — Неволно, разбира се. Сигурен съм, че е съзнателен млад човек. Въпреки това…

Дълбоко в себе си бе много по-обезпокоен, отколкото изглеждаше. Планът му да организира избиването и унищожаването на Династията на Сауд до крак беше навлязъл вече в междинната си фаза и лесно можеше да бъде провален.

Имамът на шиитите-фундаменталисти продължаваше да се укрива и се намираше в безопасност от Тайната полиция, тъй като всички данни за него, заедно с известните на полицаите имена на негови свръзки, сподвижници, поддръжници и вероятни явки, бяха изтрити и заличени от централния полицейски компютър. Връзката с него поддържаше фанатикът от Религиозната полиция. Продължаваше набирането на ентусиазирани доброволци измежду шиитите. Казваха им само да се готвят за геройски и славни дела в името на техния Имам, а значи и в името на Аллах.

Строителството на новия стадион вървеше по график. Огромните му врати, прозорците, страничните изходи и вентилационната система се управляваха от централен компютър с програма, разработена от Истърхаус. Съставянето на планове за провеждане на военни маневри в пустинята с участието на значителна част от Саудитската армия, целящи столицата да остане практически беззащитна в деня на генералната репетиция, напредваше. Освен това беше платил на един египетски генерал-майор и двама палестински оръжейници да подменят редовните муниции на Кралската гвардия с дефектни за въпросната нощ.

Автоматичните пистолети Американ Пиколо, с пълнители и амуниции, трябваше да пристигнат с кораб в началото на новата година, а съхраняването и подготовката им преди да бъдат раздадени на шиитите, бяха вече уредени. Както беше обещал на Сайръс Милър, долари му бяха необходими само за закупуване на оборудване от чужбина. Разходите в Саудитска Арабия можеха да се покрият с риали.

Стийв Пайл обаче не знаеше нищо за това. Генералният директор на ИБСА беше слушал за Истърхаус и огромното му влияние върху кралското семейство. Почувства се поласкан, когато преди два месеца получи от него покана за вечеря. Като видя подправените документи на служител от ЦРУ, които Истърхаус му показа, той много се впечатли. Кой би предположил, че човекът не е никакъв независим консултант, а работи за американското правителство? И единствено той, Стийв Пайл, беше посветен в тайната му.

— Носят се слухове, че се готви заговор за сваляне на кралската династия — замислено бе заявил Истърхаус. — Научихме за тях и уведомихме крал Фахд. Негово величество се съгласи силите за сигурност, съвместно с ЦРУ, да проведат операция за разкриване на заговорниците.

Ръката на Пайл застина във въздуха, а устата му зейна от изумление. И все пак това беше напълно възможно.

— Както знаете, в тази страна с пари може да се купи всичко, включително информация. Точно от това имаме нужда, а не можем да отклоним средства от официалния бюджет на силите за сигурност, тъй като е възможно и между самите полицаи да има заговорници. Познавате ли принц Абдула?

Пайл кимна. Братовчед на краля и министър на строителството.

— По решение на краля той ще поддържа връзка с мен — каза полковникът. — Принцът се съгласи средствата, които са необходими, за да проникнем сред заговорниците, да бъдат взети от бюджета на неговото министерство. Разбира се, няма нужда да ви казвам, че висшите правителствени кръгове във Вашингтон са изключително заинтересовани за безопасността на това приятелско правителство.

И така банката, в лицето на един-единствен и твърде лековерен служител, се съгласи да участва в създаването на този фонд. Това, което Истърхаус в действителност направи, бе, че „бръкна“ в счетоводната компютърна програма на Министерството на строителството, която самият той беше разработил и инсталирал, и добави четири нови инструкции.

Едната бе неговият собствен компютърен терминал да бъде информиран при всеки случай, когато министерството издава платежно нареждане за разплащане по фактури, представени от многобройните изпълнители. Месечната сума от такива фактури беше огромна; в района на Джеда министерството субсидираше строителството на пътища, училища, болници, пристанища, стадиони, мостове, надлези, жилищни комплекси и блокове.

Втората задължаваше компютъра да добавя 10% към всяко разплащане, но тези 10% трябваше да бъдат превеждани по номера на неговата лична сметка в клона на ИБСА в Джеда. Третата и четвъртата инструкция бяха защитни: ако някога министерството поискаше ИБСА да го уведоми за общата стойност по сметката му, компютърът щеше да посочи наличната сума плюс 10%. И най-накрая, ако компютърът бъдеше директно запитан, той щеше да отрече всичко и да изтрие паметта си. Към настоящия момент сумата по сметката на Истърхаус възлизаше на 4 милиарда риала.

Ланг беше забелязал странния факт, че всеки път, когато банката, по нареждане на министерството, извършваше плащане на някой изпълнител, подобен превод в размер на точно 10% от сумата „Потъваше“ от фондовете на министерството в сметка с определен номер.

Всъщност това, което Истърхаус бе направил, представляваше разновидност на измамата с „четвъртия касов апарат“ и можеше да бъде разкрито едва през пролетта на следващата година, при ежегодната финансова ревизия на министерството. За основа на споменатата измама служеше историята за един американец, собственик на бар, който, макар барът му да бил винаги пълен, се усъмнил, че приходите му са с 25% по-малко, отколкото би трябвало да бъдат. Наел най-добрия частен детектив и го настанил в стая над бара. Детективът пробил дупка в пода и прекарал седмицата по корем, наблюдавайки какво става долу. Накрая докладвал на собственика:

„Съжалявам, че трябва да ви разочаровам, но сред хората от вашия персонал няма измамници. Всеки долар и всеки цент, които минават през тезгяха, влизат в един от вашите четири касови апарата.“

„Как така четири? — учудил се собственикът на бара. — Та аз съм поставил само три!“

— Не желая злото на този младеж — каза Истърхаус — но ако продължава по същия начин, ако не иска да мълчи, може би ще бъде най-добре да го преместите в Лондон.

— Няма да е лесно. Той при всички случаи ще протестира — заяви Пайл.

— Ланг е сигурен — обясни Истърхаус, — че рапортът му е получен в Лондон. При положение, че оттам го изискат — поне така ще му кажете вие — той ще тръгне като агънце. Това, което трябва да докладвате в Лондон е, че искате да го отзоват. Основанията за това са, че не е подходящ за банката тук, че се държи зле с персонала и демобилизира колегите си. Доказателството за всичко това се намира в ръцете ви. Ако започне да ви обвинява по същия начин в Лондон, той просто сам ще докаже, че сте били прав.

Пайл беше възхитен. Полковникът бе предвидил всичко.

 

 

Куин беше достатъчно опитен, за да предположи, че в стаята му най-вероятно има не един, а два микрофона. Трябваше му един час, за да открие първия и още толкова — втория. В месинговата поставка на голямата настолна лампа имаше пробит труднозабележим отвор. Той беше излишен, тъй като шнурът влизаше отстрани. Отворът беше точно под него. Куин лапна една дъвка — вицепрезидентът Одел му беше дал цяло пакетче за полета през Атлантика — и като я подъвка няколко минути, напъха топчицата плътно в отверстието.

След малко в подземието на посолството се появи дежурният от отдела за електронно наблюдение и подслушване и поиска да говори с представител на ФБР. Колинс и Браун веднага отидоха в подслушвателния пост.

— Единият от микрофоните в стаята току-що спря да предава — съобщи техникът. — Онзи, който монтирахме в поставката на настолната лампа. Приборите показват дефект.

— Механична повреда? — запита Колинс.

Въпреки твърденията на производителите, беше нещо обичайно техниката да се поврежда от време на време.

— Не е изключено — отговори човекът. — Няма как да разберем. Самият микрофон е здрав, но показанието за нивото на звука е нулево.

— Дали не го е открил? — попита Браун. — Да е напъхал нещо вътре. Коварно копеле е той.

— Възможно е — каза техникът. — Искате ли да пратим някого там?

— Не — рече Колинс. — А и той никога не говори в стаята си. Само лежи на леглото и мисли. Освен това имаме и друг — в контакта на стената.

Тази нощ, дванадесета по ред от първото обаждане на Зак, Сам отиде в стаята на Куин, отдалечена от стаята на МакКрей в другия край на апартамента. Когато отвори вратата, бравата изщрака.

— Какво беше това? — попита агентът на ФБР, който дежуреше през нощта заедно с един от техниците.

Техникът сви рамене.

— Стаята на Куин. Бравата на вратата, някой прозорец. Може да е тръгнал към тоалетната. Или пък да проветрява. Нали виждаш, не се чуват гласове.

Куин лежеше на леглото, смълчан в полумрака. Уличните лампи на Кенсингтън слабо осветяваха стаята. Беше съвсем неподвижен, втренчил поглед в тавана, гол, като се изключи саронга, увит около кръста му. Когато чу изщракването на вратата, той обърна глава. Сам стоеше безмълвно на прага. Тя също знаеше за микрофоните. Нейната стая не се подслушваше, но беше до тази на МакКрей.

Куин спусна крака на пода, завърза саронга и вдигна пръст до устните си, за да я предупреди да мълчи. После стана безшумно от леглото, взе магнетофона си от малката масичка, включи го и го постави до електрическия контакт над перваза, на метър и половина от горния край на леглото.

Все така безшумно, той вдигна голямото кресло от ъгъла, обърна го обратно и го постави над магнетофона и срещу стената. След това взе възглавниците и ги натъпка в празнините между облегалките му. Образува се нещо като кутия, като другите й две страни бяха подът и стената. Магнетофонът остана вътре.

— Сега вече можем да говорим — тихо каза той.

— Не искам да говоря — прошепна Сам и протегна ръце към него.

Куин я грабна и я отнесе на леглото. Тя се изправи и за секунда се освободи от копринената си нощница. Куин легна до нея. След десет минути вече бяха любовници.

В подземието на посолството техникът и двама от агентите на ФБР слушаха без особен интерес звука, идващ от контакта на две мили от тях.

— Откърти — каза техникът.

Това, което чуваха, бе спокойното и равномерно дишане на дълбоко заспал човек, записано предишната нощ, когато Куин бе оставил магнетофона включен на възглавницата до главата си. По някое време в подслушвателния пост се отбиха Браун и Сеймър. Не очакваха нищо особено; Зак бе позвънил в обичайното за вечерта пиково време — около 6 часа. Този път от гарата в Бедфорд. Никой не бе успял да го разпознае.

— Не ми е ясно — каза Патрик Сеймър — как този човек може да спи при напрежението, на което е подложен. Цели две седмици аз едва успявам да подремна и вече се чудя дали някога ще мога отново да се наспя като хората. Сигурно нервите му са като въжета.

Техникът се прозя и кимна. Нощните дежурства бяха доста необичайни за работата, която вършеше за Компанията в Англия и Европа. Никога не му се бе налагало да работи нощ след нощ, както в този случай.

— Аха, де да можех и аз да направя като него.

Браун се обърна и се прибра в стаята, която му бяха отстъпили. Вече 14 дни беше в този проклет град и все повече се убеждаваше, че английската полиция доникъде не е стигнала, а Куин само се лигави с онзи долен тип, който дори не заслужава да се нарича човек. Е, Куин и неговите английски приятелчета можеха да си седят на задниците колкото си искат, но неговото търпение се бе изчерпало. Реши сутринта да събере екипа си и да види дали с малко старомодна детективска работа няма да попаднат на следа. Не беше нещо ново огромен полицейски апарат да пропусне някоя дребна подробност.