Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Negotiator, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008 г.)

Издание:

ИК „Емас“ и ИК „Глобус“, 1999

Художник: Борис Драголов, 1999

История

  1. — Добавяне

15.

Куин се качи в колата и се намести до Сам, която го чакаше зад ъгъла на Малбъри Уок. Изражението му бе замислено.

— Няма ли да се включи?

— М-м?

— Хеймън. Няма ли да ти разреши да ползваш отново файловете му?

— Не, отказа. Беше категоричен. Но изглежда, че някой друг иска да се включи в играта. Зак ме е търсил.

Сам бе смаяна.

— Зак? Какво иска?

— Да се срещнем.

— Как, по дяволите, те е открил?

Той натисна съединителя и колата се отдели от бордюра.

— Случайно. Преди години, когато работех в Бродерик-Джоунс, за мен се споменаваше тук-там. Всичко, с което е разполагал, е било името и работата ми. Изглежда не съм единственият, който се рови в изрезки от стари вестници. По една щастлива случайност Хеймън е обядвал със служител от тази фирма, когато е станало въпрос за това.

Той зави по Олд Чърч Стрийт, след това надясно към Кингс Роуд.

— Куин, той се кани да те убие. Вече очисти двама от своите. След като се е освободил от тях, той ще запази целия откуп за себе си. Когато и ти изчезнеш, преследването ще се прекрати. Той явно смята, че по-вероятно е ти да го откриеш, отколкото ФБР.

Куин се изсмя.

— Да можеше да те чуе. Нямам си понятие кой е той или къде се намира.

Той реши да не й казва за почти твърдото си убеждение, че не Зак е убил Марше и Преториус. Не че на човек като Зак би му мигнало окото, ако се наложеше да очисти някого от своите, особено ако цената за това е висока. На времето в Конго неколцина наемници бяха погубени от ръката на свои другари. Това, което го притесняваше, бе съвпадението във времето.

Той и Сам бяха открили Марше няколко часа след неговата смърт. За техен късмет наоколо нямаше полиция. Ако не бяха катастрофирали след Арнхем, те щяха да се окажат в бара на Преториус със зареден пистолет, един час след като е бил убит и щяха да бъдат държани в ареста седмици наред, докато полицията в Ден Бош разследва случая.

Завиха наляво от Кингс Роуд към Бофорт Стрийт, отправиха се към Батърси Бридж и попаднаха в задръстване. Дългите върволици от чакащи коли не са нещо непознато за лондонското движение, но в този час на нощта и то през зимата пътищата, водещи през Лондон на юг, обикновено са почти пусти.

Редицата коли, в която бяха и те, бавно тръгна напред и той видя един полицай, който ги упътваше да заобиколят външното платно, оградено с конуси. В стеснения участък колите, движещи се на север, трябваше да изчакват и да се редуват с отиващите на юг, които на свой ред ползваха единственото останало платно.

Когато се изравниха със загражденията, Куин и Сам видяха две полицейски коли със светкащи сигнални лампи, които бяха заградили пространството около една линейка с отворени задни врати. Оттам изскочиха двама санитари с носилка и се доближиха до една безформена купчина на улицата, скрита под одеало.

Полицаят-регулировчик нетърпеливо им махна да продължат. С присвити очи Сам погледна нагоре към лицето на сградата, пред която лежеше тялото. Прозорците на последния етаж бяха отворени. Тя видя един полицай да подава глава оттам и да се взира надолу.

— Изглежда някой е паднал от осмия етаж — отбеляза тя. — Ченгетата стоят и зяпат отгоре през отворения прозорец.

Куин изсумтя и се съсредоточи върху волана, като полагаше усилия да не удари колата пред него, чийто шофьор също се бе вторачил в инцидента. Секунди след това пътят се изчисти и Куин наду Опела по моста на Темза, оставяйки зад себе си мъртвото тяло на човек, за когото никога не бе чувал, нито някога щеше да чуе — тялото на Анди Ланг.

— Къде отиваме? — попита Сам.

— В Париж — отвърна Куин.

За Куин завръщането в Париж бе като завръщане в дома. Въпреки че бе живял по-дълго време в Лондон, той чувстваше Париж някак си по-близко.

Тук той бе ухажвал и спечелил сърцето на Жанет, тук те се бяха оженили. В продължение на две изпълнени с щастие години те бяха живели в малък апартамент близо до Рю дьо Грюнел. Дъщеря им се роди в американската болница в Ньой.

Той си спомни баровете в Париж, дузина, че и повече в които след смъртта на Жанет и тяхното бебе Софи на магистралата за Орлеан той се бе опитал да удави мъката си в пиене. В Париж бе познал щастието, бе се чувствал на седмото небе. Тук беше познал и мъката, беше се събуждал в калта. С този град той беше неразривно свързан.

Прекараха нощта в един мотел в покрайнините на Ашфорд и в девет сутринта хванаха кораба на въздушна възглавница от Фоукстоун до Кале. Пристигнаха в Париж тъкмо за обяд.

Куин регистрира двамата в малък хотел току до Шанз-Елизе и изчезна с колата да търси място за паркиране. Осми район в Париж е с много привлекателен вид, но пък му липсват места за паркиране. Да се паркира на едноименната улица пред Хотел дю Колизе би било равнозначно да се помоли пътната полиция да вдигне с кран колата. Вместо това той използва денонощния подземен гараж на Рю Шово-Лагар, непосредствено зад площад „Мадлен“ и се върна с такси в хотела. Той, така или иначе, бе решил да се движи с таксита. Докато беше в района на Мадлен, той набеляза две други неща, които биха могли да му потрябват.

Следобед Куин и Сам отидоха с такси до офисите на „Интернешънъл Хералд Трибюн“ на авеню „Шарл де Гол“ 181.

— Опасявам се, че няма да можем да я пуснем в утрешния брой — каза момичето на първото бюро. — Ще остане за вдругиден. Двадесет и четири часовите обяви се приемат само до единадесет и тридесет предния ден.

— Това ме устройва — каза Куин и плати в брой. Взе един безплатен брой на вестника и се зачете в него, докато таксито ги караше обратно към Шанз-Елизе.

Този път той не пропусна статията със заглавие „Генерал Крючков свален“ с източник Москва. По-долу следваше с по-малки букви: „Шефът на КГБ уволнен в голяма чистка на Службите за сигурност“. Той прочете статията с интерес, но нищо от нея не му направи особено впечатление.

Кореспондентът на информационната агенция пишеше, че съветското Политбюро е приело „със съжаление“ оставката и оттеглянето на председателя на КГБ, генерал Владимир Крючков. В промеждутъка до назначаването на негов наследник от Политбюро комитетът щял да бъде оглавяван от един от неговите заместник-председатели.

В репортажа се изказваха предположения, че промените са били породени от неудовлетворението на Политбюро най-вече от работата на Първо главно управление, оглавявано лично от Крючков. Репортерът завършваше статията си с предположението, че Политбюро — едва прикрит намек за самия Горбачов — желае да влее нова и свежа кръв във висшия ешелон на службата за външно разузнаване на Съветския съюз.

Същата вечер, както и на следващия ден, Куин влезе в ролята на екскурзовод и показа на Сам, която въобще не бе виждала Париж, най-известните забележителности. Те видяха Лувъра, градините на Тюйлери, където ги валя дъжд, Триумфалната арка и Айфеловата кула и приключиха свободния си ден в кабарето „Лидо“.

Обявата излезе на следващата сутрин. Куин стана рано и купи в седем часа вестника от един вестникопродавец на Шанз-Елизе, за да се увери, че тя е излязла. В нея просто се казваше: „З. Тук съм. Потърси ме на… Q.“ Той бе дал телефонния номер на хотела и бе преупредил телефонистката в малкото фоайе, че очаква да му се обадят. Остана в стаята си да чака позвъняването. То дойде в девет и тридесет.

— Куин? — Гласът не можеше да бъде объркан.

— Зак, преди да започнем каквото и да е, искам да ти кажа, че това е хотел. Не обичам хотелските телефони. Обади ми се след тридесет минути на тази телефонна кабина.

Той му продиктува номера на телефонна кабина до Плас дьо ла Мадлен. След това излезе като извика на Сам: „Ще се върна след час“.

Тя бе все още по нощница и остана сама. Телефонът в кабината звънна точно в десет.

— Куин, трябва да поговорим.

— В момента точно това правим, Зак.

— Искам на четири очи.

— Разбира се. Няма проблем. Кажи кога и къде.

— Без номера Куин. Без оръжие, без опашка.

— Имаш ми думата.

Зак продиктува часа и мястото. Куин не си записваше. Не беше необходимо.

Върна се в хотела. Сам се бе облякла и слязла долу. Той я намери във фоайето, което бе едновременно и бар, да си хапва кифлички и кафе с мляко. Тя го погледна очаквателно.

— Какво искаше?

— Среща на четири очи.

— Куин, скъпи, внимавай. Той е убиец. Къде и кога е срещата?

— Не тук — каза той. Наоколо имаше и други туристи, които закусваха късно. — В стаята.

— Стая в един хотел — каза той, когато се качиха горе. — Утре сутринта, в осем. В неговата стая в хотел Роблен. Резервирана на името на — няма да повярваш — Смит.

— Аз трябва да бъда там, Куин. Тази работа ми мирише на гнило. Не забравяй, че и аз мога да боравя с оръжие. А ти непременно трябва да вземеш „Смит енд Уесън“-а.

— Разбира се — отвърна Куин.

След няколко минути Сам се извини и слезе долу до бара. Върна се след десет минути. Куин си спомни, че на края на бара имаше телефон.

Тя все още спеше, когато в полунощ той тръгна. Будилникът до леглото бе нагласен за шест сутринта. Куин се движеше из стаята безшумно като сянка, като събираше обувките, чорапите, панталоните, гащетата, пуловера, якето и пистолета си. Сетне излезе от стаята. В коридора бе пусто. Той се облече там, пъхна пистолета зад колана, придърпа якето си, за да прикрие дръжката му и тихомълком слезе долу.

Намери такси на Шанз-Елизе и десет минути по-късно се озова в хотел Роблен.

— La chambre de Monsieur Smith, si’l vous plait[1] — каза той на нощния портиер. Човекът направи справка в един списък и му подаде ключа. Номер десет. Втори етаж. Той се качи по стълбите и влезе в стаята.

Банята изглеждаше най-подходящото място за засада. Вратата й се намираше в ъгъла на стаята и от нея можеше да се наблюдава във всички посоки, най-вече към външната врата. Той разви електрическата крушка от абажура в спалнята, взе стол и я постави вътре в банята. Като остави вратата на банята леко отворена, така че да има процеп от четири пръста, той започна нощното си бдение. Когато очите му се адаптираха към тъмното, той можеше ясно да различи предметите в празната спалня, върху които уличното осветление хвърляше смътни отблясъци през прозорците, чиито пердета той предвидливо бе дръпнал.

До шест часа никой не се появи, нито се чуха стъпки в коридора. В шест и половина нощният портиер донесе кафе на един ранобудник в дъното на коридора — той чу стъпките да отминават вратата му, след това да се връщат към стълбището, водещо към фоайето. Никой не влезе, нито пък направи опит.

В осем почувства как го облива вълна на облекчение. В осем и двадесет той излезе, плати сметката и взе такси обратно до Хотел дю Колизе. Сам бе в спалнята, почти обезумяла.

— Куин, къде беше, по дяволите? Изкара ми акъла. Събудих се в пет… теб те нямаше… За Бога, изпуснахме срещата.

Той можеше да я излъже, но угризенията, които изпитваше, надделяха. Разказа й какво бе направил. Тя го погледна така, сякаш я бе цапардосал през лицето.

— И ти смяташ, че съм аз? — можа само да прошепне накрая тя.

Да, призна той, след Марше и Преториус той си бе втълпил в главата, че някой тайно предупреждава убиеца или убийците. Как иначе можеше да се обясни фактът, че те на два пъти се бяха добрали до изчезналите наемници преди тях двамата? Тя преглътна с усилие, овладя се й скри болката дълбоко в себе си.

— Добре, мога ли все пак да попитам кога ще се състои истинската среща? Можеш да не ми отговаряш ако още се съмняваш в мен.

— След един час, в десет часа — каза той. — В един бар отвъд Рю дьо Шалон, точно зад Лионската гара. Доста е далеч оттук, така че да тръгваме.

Поредното такси. Сам седеше, изпълнена с мълчалив укор. Таксито ги носеше покрай кейовете на северния бряг на Сена, като пресичаше града от северозапад на югоизток. Куин освободи таксито на ъгъла на Рю дьо Шалон и Пасаж дьо Гатбоа. Той реши да извървят останалата част пеш.

Рю дьо Шалон вървеше успоредно на железопътните линии, които излизаха от гарата и се отправяха към южна Франция. Отвъд стената се чуваше тракането на влакове, сменящи коловози пред крайната гара. Това бе една мръсна и занемарена улица.

След Рю дьо Шалон следваха няколко тесни улички, всяка от тях носеща названието „пасаж“, които бяха свързани с оживеното авеню „Доменил“. Една пресечка по-долу от мястото, където той бе освободил таксито, те откриха улицата, която търсеха — Пасаж дьо Вотрен — и завиха в нея.

— Невероятна мръсотия — отбеляза Сам.

— Той я избра. Срещата е в един бар.

На улицата имаше два бара, които едва ли биха уплашили Риц с конкуренцията си.

На петдесет метра след първия бар, на отсрещната страна на улицата, се намираше вторият — „При Юго“. Куин бутна външната врата. Вляво бе барплотът, вдясно — две маси близо до прозореца към улицата, който бе скрит зад плътни дантелени завеси. И двете маси бяха празни, както и цялото заведение, с изключение на неговия небръснат съдържател, който се занимаваше с кафе машината зад барплота. Куин добре съзнаваше, че отворената зад него врата, в която стоеше Сам, го прави видим отвсякъде. Ако имаше човек в тъмните сепарета в дъното, той трудно можеше да бъде забелязан. След миг той съзря единствения посетител в бара. Най-отзад, сам на маса, с кафе пред него, втренчил поглед в Куин.

Куин прекоси помещението, следван от Сам. Мъжът не помръдна. Очите му, с изключение на бързия поглед, хвърлен към Сам, не се откъсваха от Куин. Накрая Куин застана до него. Мъжът бе облечен с яке от рипсено кадифе, ризата му бе разкопчана около врата. Оредяваща жълтеникаво-червена коса, към петдесетте, измършавяло неприятно лице, силно белязано от шарка.

— Зак? — каза Куин.

— Същият. Седни. Коя е тази?

— Партньорка. Нямам тайни от нея. Ти пожела тази среща, Зак. Да започваме.

Той седна срещу Зак с ръце върху масата. Без номера. Мъжът бе втренчил в него поглед, изпълнен със злоба. Куин знаеше, че някъде бе виждал това лице, спомни си архивите на Хеймън и онези в Хамбург. Изведнъж се сети. Сидни Фийлдинг, един от командирите на отделение в Пети отряд на Джон Петерс в Паулис, бивш наемник в Конго. Мъжът се тресеше от едва сдържано вълнение. След няколко секунди Куин осъзна, че това бе ярост, но примесена с нещо друго. Много пъти Куин бе виждал този поглед, във Виетнам и другаде.

Човекът бе вбесен и ожесточен, но в същото време бе изплашен до смърт. Повече Зак не можеше да се сдържа.

— Куин, ти си копеле. Ти и твоите хора, всички сте лъжливи копелета. Беше обещал, че няма да има преследване, беше казал, че ще трябва само да се покрием и след няколко седмици шумотевицата ще отмине… Пълни дивотии. Сега ми казват, че Големият Пол изчезнал, а Яни лежи в една морга в Холандия. На това ли му викаш, че не е преследване? Един по един ни очистват.

— Хей, Зак, успокой топката. Аз не съм от онези, които са ти казали това. Аз съм от другата страна. Защо не започнем отначало? Защо отвлякохте Саймън Кормак?

Зак изгледа Куин така, сякаш бе паднал от небето.

— Защото ни платиха — каза той.

— Платили са ви предварително? Не е било за откупа?

— Не, той беше отгоре. Възнаграждението ни бе половин милион долара. Двеста хиляди за мен, по сто хиляди за останалите трима. Казаха ни, че откупът ще бъде като премия — колкото вземем, остава за нас.

— Добре. Кой ви плати? Кълна се, че не съм един от онези. Извикаха ме един ден след отвличането, за да се опитам да върна момчето. Кой бе организаторът?

— Не знам как се казва. Само знам, че е американец. Нисък и дебел мъж. Свърза се с мен тук. Един Господ знае как ме е открил, трябва да е имал връзки. Винаги се срещахме в хотелски стаи. Аз отивах там, като той винаги бе маскиран. Но плати предварително и в брой.

— Ами разходите? За едно отвличане трябват много пари.

— Платиха допълнително. В брой. Още сто хиляди долара, които трябваше да похарча.

— Това включваше ли къщата, в която се криехте?

— Не, тя бе осигурена. Месец преди работата ние се срещнахме в Лондон. Той ми даде ключовете, каза ми къде се намира и ми нареди да я приготвя за скривалище.

— Дай ми адреса.

Зак му го даде. Куин го записа. Найджъл Крамър и съдебно-медицинските експерти от лабораториите на столичната полиция щяха по-късно да посетят мястото и да го претърсят из основи, търсейки следи. Справката щеше да покаже, че къщата въобще не е била наемана. Тя е била съвсем законно купена за двеста хиляди лири чрез английска адвокатска фирма, представител на една компания, регистрирана в Люксембург.

Щеше да се окаже, че тази компания представлява фиктивно акционерно дружество, представено напълно законно от една люксембургска банка, в която никога не бяха виждали представител на дружеството. Парите, използвани за закупуване на къщата, бяха пристигнали в Люксембург под формата на преводен ордер, издаден от швейцарска банка. Швейцарците щяха да заявят, че парите за превода са били внесени в брой, в щатски долари, в техния клон в Женева, но никой от тях не можеше да си спомни лицето, което ги бе внесло.

Освен това къщата въобще не беше на север от Лондон. Тя се намираше на юг, в Съсекс, близо до Ийст Гринстед. Зак просто бе обикалял с колата по околовръстното шосе М-25, за да провежда телефонните си разговори в северната част на столицата.

Хората на Крамър щяха да обърнат къщата наопаки. Въпреки усилията, положени от четиримата наемници за премахване на всички отпечатъци, те бяха пропуснали да заличат някои от тях, но те принадлежаха на Марше и Преториус.

— Ами Волвото? — попита Куин. — Ти ли го купи?

— Да, също и микробуса и повечето от останалите неща. Само Скорпионът ни беше даден от дебелия мъж. В Лондон.

Куин не знаеше, че Волвото бе вече намерено в покрайнините на Лондон. Колата бе пресрочила времето за престой на един многоетажен паркинг до летището Хийтроу в Лондон. Наемниците, след като бяха преминали през Бъкингам на същата сутрин след убийството, бяха отново завили на юг и се върнали в Лондон. От Хийтроу те бяха взели маршрутния автобус до другото лондонско летище — Гатуик бяха го подминали и се качили на влака за Хейстингс и крайбрежието. Качени в отделни таксита, те се бяха добрали до Нюхейвън и хванали обедния ферибот до Диеп. Веднъж озовали се във Франция, те се бяха скрили вдън земя.

Полицията от летището Хийтроу прегледа Волвото и откри, че в дъното на багажника има пробити малки отворчета за дишане и че все още се долавя дъх на бадеми. Извикаха Скотланд Ярд и издириха първоначалния собственик. Оказа се обаче, че за колата е било платено в брой и обичайната документация, изисквана при смяна на собственика, никога не е била попълвана. Описанието на купувача съвпадаше с това на червенокосия мъж, закупил Транзита.

— Дебелакът ли бе този, който ви даваше цялата вътрешна информация? — попита Куин.

— Каква вътрешна информация? — възкликна внезапно Сам.

— Откъде знаеш за това? — попита Зак подозрително. Очевидно той още хранеше в себе си подозрение, че Куин може да е един от неговите работодатели, превърнали се впоследствие в негови преследвачи.

— Вашите ходове бяха невероятно добре обмислени — отвърна Куин. — Знаехте, че трябва да чакате, докато не поех работата, след което поискахте да говорите лично с парламентьора. Никога преди не ми се е случвало такова нещо. Вие знаехте кога е моментът за настъпление и кога трябва да отстъпите. Първо искахте долари, след това — диаманти, като прекрасно знаехте, че това ще доведе до забавяне точно в момента, когато бяхме готови да извършим замяната.

Зак кимна.

— Да, бях инструктиран преди отвличането какво, кога и как да го направя. Докато се криехме, трябваше да проведа редица телефонни разговори. Винаги навън, постоянно от една телефонна кабина на друга, съобразно предварително съставен списък. Отговаряше винаги дебелакът — вече бях запомнил гласа му. Понякога правеше промени, наричаше ги „фина настройка“. Аз само изпълнявах това, което ми бе нареждано.

— Добре — каза Куин. — Дебелакът също ти е казал, че след това няма да има проблем да се измъкнете. Ще ви търсят около месец и нещо, но тъй като няма да има никакви следи, всичко ще затихне и ще живеете щастливо до дълбоки старини. Вие наистина ли повярвахте на всичко това? Наистина ли смятахте, че можете да отвлечете и убиете сина на американския президент и след това да се измъкнете? Защо трябваше да убивате момчето? Какъв смисъл имаше да го погубвате?

Лицевите мускули на Зак се сгърчиха в нещо като безумна ярост. Очите му изпъкнаха от гняв.

— Точно в това е въпросът, лайно такова. Не сме го убивали! Оставихме го на пътя, както ни бе наредено. Той бе жив и здрав, дори и с перце не бяхме го докосвали. След това продължихме по пътя си. За това, че е мъртъв, научих от новините на следващия ден. Не можех да повярвам на ушите си. Това бе лъжа. Ние не сме го убивали.

Една кола се появи от Рю дьо Шалон и влезе в уличката. Вътре бяха двама — единият шофираше, другият бе седнал отзад и държеше в скута си пушка. Колата се движеше бавно по улицата, като че ли търсеше някого, спря за малко пред първия бар, стигна почти до входа на „При Юго“, след това се върна малко назад и се установи по средата между двата бара. Двигателят бе оставен да работи.

— Момчето е било убито от бомба, скрита в колана му, който то е носело на кръста си — каза Куин. — Той не е носил този колан, когато бе отвлечен в Шотоувър Плейн. Ти си го накарал да го сложи.

— Не съм — извика Зак — По дяволите, не съм аз. Орсини беше.

— Добре тогава, разкажи ми за Орсини.

— Корсиканец, професионален убиец. По-млад от нас. Когато тримата тръгвахме за срещата с теб в склада, момчето бе облечено с дрехите, с които бе от самото начало. Когато се върнахме, той бе с нови дрехи. Направих Орсини на пух и прах за това. Тъпият копелдак бе излязъл от къщата, противно на всички заповеди, и ги бе купил.

Куин си спомни скандала, който бе чул над главата си, когато наемниците се бяха събрали да проверяват диамантите. Тогава той бе сметнал, че се карат за скъпоценните камъни.

— Защо го е направил? — попита Куин.

Каза ми, че момчето се е оплаквало от студа. Решил, че няма да навреди, ако се поразходи до Ийст Гринстед и купи дрехи от някой спортен магазин. Бях вбесен, защото той не знае бъкел английски и какъвто е дървеняк, ще стои там като пън и само ще се пули.

— Почти сигурно е, че дрехите са били доставени в твое отсъствие — каза Куин. — Добре тогава, този Орсини, как изглежда той?

— Около тридесет и три годишен, професионалист, но никога не бе участвал в акция. Много тъмна брада, черни очи, белег от нож на едната буза.

— Защо го нае?

— Не съм. Аз се свързах с Големия Пол и Яни, тъй като се знаехме от онова време и не бяхме прекъсвали връзките си. Корсиканецът ми бе натрапен от дебелака. Сега чух, че Яни е мъртъв, а Големият Пол изчезнал.

— Добре, какво искаше с тази среща? — попита Куин. — Какво трябва да направя за теб?

Зак се наведе напред и хвана Куин за ръката.

— Искам да изляза от играта — каза той. — Ако си от онези, които ме наеха, кажи им, че не е необходимо да ме преследват. Аз никога няма да се раздрънкам, никога. Поне не на ченгетата. Така че те са в безопасност.

— Но аз не съм от тях — каза Куин.

— Тогава кажи на твоите хора, че не съм убивал момчето — каза Зак. — Това никога не е влизало в сметката. Кълна се в живота си, че никога не ми е и минавало през ум да отнемам живота на това момче.

Куин си помисли, че ако Найджъл Крамър или Кевин Браун успееха някога да пипнат Зак, точно „до живот“ щеше да получи той, за да се наслаждава на гостоприемството на Нейно Величество или Чичо Сам.

— Няколко последни неща, Зак. Диамантите. Ако се надяваш на снизхождение, като начало ще трябва да върнеш откупа. Продаде ли ги?

— Не — отвърна рязко Зак. — Нямах възможност. Тук са. Всички до един, мътните ги взели.

Той бръкна отдолу и стовари една тежка платнена торба върху масата. Очите на Сам щяха да изскочат.

— Орсини — каза Куин невъзмутимо. — Къде се намира той сега?

— Един Бог знае. Вероятно се е върнал в Корсика. Той е дошъл оттам преди десет години, за да участва в бандите в Марсилия, Ница и по-късно Париж. Това бе всичко, което успях да измъкна от него. А, и че е родом от едно село, казва се Кастелбланк.

Куин стана, пое платнената торба и погледна надолу към Зак.

— Здравата си затънал, приятел. До ушите. Ще се опитам да поговоря с някои хора. Може да те допуснат да свидетелстваш срещу съучастниците си, поне така предполагам. Но ще им кажа, че зад теб е имало други хора, а вероятно и зад тях. Ако повярват на това, както и ако ти си признаеш всичко, биха могли да ти пощадят живота. Но за онези, за които си работил… няма никакъв шанс.

Той се обърна да си върви. Сам стана да го последва. Зак също се изправи, сякаш не искаше да се лиши от протекцията на американеца. Куин се спря.

— Един последен въпрос. Откъде измисли името „Зак“?

Той знаеше, че в периода след отвличането психиатри и специалисти по дешифриране на кодове си бяха блъскали главата над това име, търсейки някаква възможна нишка, която да ги насочи към истинската самоличност на човека, избрал такова име. Те бяха работили по варианти на Захари, Захария, проверяваха роднините на известни престъпници, носещи такива имена или инициали.

— Не съм го измислял. То наистина съществуваше — отвърна Зак. — З-А-К бяха буквите върху номера на първата кола, която някога съм притежавал.

Куин повдигна едната си вежда. Психиатрите ще имат много здраве. Той се показа навън. Зак беше зад него. Сам бе все още на вратата, когато гърмежът на пушката раздра тишината в малката странична уличка.

Куин не видя нито колата, нито стрелеца. Той чу обаче отчетливото свистене на куршума, който мина край лицето му и почувства лекия студен полъх върху бузата си. Куршумът се размина на сантиметър с ухото му, но не и със Зак. Наемникът бе ударен точно в долната част на гърлото.

Куин спаси живота си единствено благодарение на светкавичната си реакция. Той добре познаваше този звук, който го наелектризираше. Тялото на Зак отхвръкна назад, удари се в ръба на вратата, сетне отскочи напред. Куин се бе върнал в рамките на вратата, преди коленете на Зак да започнат да се огъват. За секунда тялото му остана право и това бе достатъчно, за да послужи като защитна преграда между Куин и спрялата на двадесетина метра от него кола.

Куин се хвърли назад през вратата, завъртя се, сграбчи Сам и с едно движение двамата се проснаха на пода. В мига, в който падаха върху мръсните плочки на пода, втори куршум мина през затварящата се врата над тях и откъсна парче мазилка от страничната стена на заведението. В този момент вратата се затвори от пружинния механизъм.

Куин бързо запълзя по пода на бара, като влачеше Сам след себе си. Колата се придвижи по уличката, за да намери по-удобен ъгъл за стрелба и дъжд от куршуми пръсна дебелото стъкло на прозореца и направи на решето входната врата. Барманът, предполагаемият Юго, бе с по-бавни реакции. Той стоеше със зяпнала уста зад тезгяха, докато порой от счупени стъкла, сипещ се от рафтовете с бутилки, не го прати на пода.

Изстрелите спряха — смяна на пълнителя. Куин скочи и се втурна към задния изход, лявата му ръка теглеше Сам за китката, а дясната все още стискаше здраво торбата с диамантите. Вратата в дъното на бара водеше към коридор с тоалетни от двете страни. Точно пред тях се виждаше една мръсна кухня. Куин прелетя през нея и отвори с ритник вратата в дъното й. Двамата се озоваха в заден двор.

Касетки с бирени бутилки запълваха двора и чакаха да бъдат извозени. Куин и Сам ги използваха като стъпала, прехвърлиха се през стената и паднаха в друг двор, който принадлежеше към месарницата от съседната улица, Пасаж дьо Гатбоа. Три секунди по-късно те изхвърчаха от магазина пред смаяния поглед на месаря и се озоваха на улицата. За късмет на двадесет метра от тях стоеше едно такси. Отзад немощно се качваше възрастна женица, като същевременно тършуваше в чантичката си за дребни пари. Куин пръв стигна там, буквално издърпа жената навън и й каза: „C’est paye, madame“[2].

Той се шмугна отзад в таксито, като не изпускаше китката на Сам, стовари платнената торба върху седалката, извади дебела пачка франкове и я навря в носа на шофьора.

— Да изчезваме оттук, бързо — каза той. — Съпругът на приятелката ми се появи с няколко бияча.

Марсел Дюпон бе възрастен мъж с извит надолу мустак, прекарал четиридесет и пет години от живота си в каране на такси из парижките улици. Навремето се бе сражавал в редиците на френската съпротива. На няколко пъти му се беше налагало да се измъква от опасни ситуации, следван по петите от противника. Той бе французин в кръвта си — русото момиче бе приятна за окото гледка. Той бе и парижанин и винаги можеше да оцени една дебела пачка с банкноти. Отдавна бе отминало времето, когато американците даваха бакшиши от по десет долара. Сега повечето от тях, когато идваха в Париж, изглежда разполагаха със същата сума за целия ден. Той потегли рязко по улицата, като остави зад себе си пушилка от гумите и зави по авеню Доменил.

Куин се пресегна пред Сам и силно блъсна недобре затворената врата. Тя срещна някакво препятствие и се затвори чак на втория път. Сам, бяла като платно, се бе облегнала назад. След миг тя съзря драгоценната си чанта от крокодилска кожа, която бе купила от Хародс. Ударът от вратата бе засегнал дъното й и шевът се бе пръснал. Тя разгледа скъсаното място и сбърчи озадачено чело.

— Куин, какво, по дяволите, е това?

„Това“ бе подаващият се навън край на тънка оранжево-черна батерия, от типа, който се използва за захранване на полароидните фотоапарати. Куин разряза с джобното си ножче останалата част от шева в долната част на чантата и откри, че тя бе свързана с още две батерии в един общ чип, пет сантиметра широк, десет сантиметра дълъг. Предавателят и радионасочващото устройство бяха в една платка, също в дъното на чантата, откъдето излизаше проводник, който бе свързан с микрофона, скрит в металното капаче на сгъвката. Антената бе в ремъка. Това бе едно миниатюрно, професионално, съвършено устройство, което се задействаше от човешки глас, за да пести енергия.

Куин погледна частите, които се намираха на задната седалка между тях. Дори и устройството още да работеше, да се предаде дезинформация чрез него вече бе невъзможно. Възклицанието на Сам вече бе предупредило онези, които подслушваха, че устройството е открито. Той обърна чантата с дъното нагоре и изтърси всички вещи на Сам от нея. Помоли след това шофьора да спре до тротоара и изхвърли чантата и подслушвателното устройство в една кофа за боклук.

— Добре, това обяснява нещата при Марше и Преториус — каза Куин. — Трябва да са били двама — единият се е придържал близо до нас, подслушвал е разговорите ни и веднага е предавал по телефона получената информация на съучастника си, който се е добирал до търсените лица преди нас. Но защо, по дяволите, те не се появиха на фалшивата среща тая сутрин?

— Не беше с мен — каза внезапно Сам.

— Какво не беше с теб?

— Чантата. Не я взех. Аз закусвах в бара, когато ти поиска да говорим горе в стаята. Забравих чантата си на канапето. Трябваше да се върна за нея, помислих си, че може да са я откраднали. Ох, защо не я откраднаха!

— А-ха. Чули са само, че казах на шофьора на таксито да ни остави на ъгъла на Рю дьо Шалон. И думата „бар“. На тази улица имаше два.

— Но как, дяволите да ги вземат, са успели да пъхнат това в чантата ми? — попита тя. — Откакто я купих, не съм се разделяла с нея.

— Това не е твоята чанта, а нейно копие — отвърна Куин. — Някой я забелязва, прави й копие и я подменя. Колко души идваха в апартамента в Кенсингтън?

— След като ти избяга? О, кой ли не. Там бяха Крамър и англичаните, Браун, Колинс, Сеймър, още трима-четирима от ФБР. Бях в посолството, след това в имението в Съри, където държаха и теб известно време, отидох в Щатите, върнах се — по дяволите, навсякъде я мъкнех със себе си.

Пет минути бяха достатъчни, за да се изпразни съдържанието на старата чанта, да се сложи в новата и да се направи размяната.

— Къде искате да ви закарам? — попита шофьорът.

И дума не можеше да става за Хотел дю Колизе, убийците знаеха за него. Но не и за гаража, където бе паркирал Опела. Там той беше отишъл без Сам и нейната смъртоносна чанта.

— Плас дьо ла Мадлен — каза той. — На ъгъла на Шове-Лагар.

— Куин, след всичко това, което преди малко научихме, може би ще трябва да се върна в Щатите. Бих могла да отида до нашето посолство тук и да настоявам за ескорт от американски полицейски телохранители. Вашингтон трябва да чуе това, което Зак ни каза.

Куин се загледа в отминаващите край него улици. Таксито се движеше нагоре по Рю Роял. Шофьорът заобиколи Мадлен и ги стовари на входа към гаража. Куин му даде щедър бакшиш за услугата.

— Къде отиваме? — попита Сам, когато седнаха в Опела и се насочиха на юг през Сена към Латинския квартал.

— Ти отиваш на летището — каза Куин.

— За Вашингтон?

— И дума не може да става за Вашингтон. Чуй ме, Сам, сега повече от всеки друг път ти не трябва да ходиш там без необходимата защита. Който и да стои зад това, той е на много по-високо ниво от една банда бивши наемници. Те са само маши в нечии ръце. Всичко, което е ставало при нас, е било съобщавано на Зак. Той е бил държан в течение на полицейското разследване, знаел е какви са настроенията в Скотланд Ярд, Лондон и Вашингтон. Всичко е било умело режисирано, дори убийството на Саймън Кормак. Когато момчето тичаше покрай пътя, трябва да е имало някой в онези дървета, някой, който да държи детонатора. Но как е разбрал, че трябва да бъде там? Знаел е това по простата причина, че за всеки отделен етап Зак е получавал точни инструкции как да действа, включително и освобождаването на двама ни. Не ме е убил само защото не му е било наредено. Той не е смятал, че ще трябва да убива някого.

— Но, както той каза — възрази Сам — това е онзи американец, организирал и платил всичко. Дебелакът, както го наричаше той.

— А кой е информирал дебелака?

— О, зад него сигурно има някой.

— Трябва да има — каза Куин. — И то голям, много голям човек. Някъде нагоре. Знаем какво се е случило и как; това което не знаем, е кой го е извършил и защо. Да кажем, че се върнеш във Вашингтон и им разкажеш това, което сме чули от Зак. С какво разполагаме? Твърденията на един похитител, престъпник и наемник, вече изгодно мъртъв за някои. Човек, уплашен до смърт от последиците на деянията си, който търси да откупи свободата си, като очиства съучастниците си и връща диамантите с невероятното твърдение, че е е било платено да направи всичко това.

— Добре, какво ще правим сега?

— Ти ще трябва да се скриеш на сигурно място. Аз тръгвам по дирите на корсиканеца. В него е ключът към загадката. Той е бил нает от дебелака, доставил е смъртоносния колан и е накарал Саймън да го сложи. Бас държа, че на Зак му е било наредено да увърта и удължи преговорите с още шест дни, като поиска диаманти вместо пари, тъй като новите дрехи не са били още готови. Планът излизаше извън контрол, темпото бе неудържимо и трябваше малко да се поуспокои. Ако мога да хвана Орсини жив и го накарам да проговори, той вероятно ще знае името на своя работодател. Когато вече знаем името на дебелака, тогава ще можем да отидем във Вашингтон.

— Нека да дойда с теб, Куин. Нали така се разбрахме?

— Така си се разбрала с Вашингтон. Нещата обаче се променят. Всичко, което Зак ни каза, е записано чрез подслушвателното устройство в твоята чанта. Те знаят, че ние знаем. Сега те ще започнат да преследват теб и мен. Освен ако не открием името на дебелака. Тогава преследвачите ще станат преследвани. ФБР ще се погрижи за това. Както и ЦРУ.

— Добре, къде смяташ да се покрия и за колко време?

— Докато не ти се обадя и съобщя по един или друг начин, че всичко е чисто и свободно. Що се отнася до мястото — то е Малага. Имам приятели в южна Испания, които ще се погрижат за теб.

Париж, подобно на Лондон, има две летища. Деветдесет процента от полетите за чужбина се извършват от летището „Шарл де Гол“ на север от столицата. Но полетите за Испания и Португалия все още се обслужват от по-старото летище „Орли“, разположено на юг. За да стане объркването пълно, Париж има два отделни автобусни терминала, всеки един обслужващ различни летища. Автобусите за „Орли“ тръгват от Мон-Монпарнас в Латинския квартал. Куин пристигна там тридесет минути след като напусна Мадлен, паркира и въведе Сам в главната зала.

— Ами дрехите ми и другите неща в хотела? — оплака се тя.

— Забрави за тях. Не вярвам тези престъпници да са толкова глупави, че да не са поставили досега хотела под наблюдение. Носиш ли си паспорта и кредитните карти?

— Да. Винаги ги нося в себе си.

— И аз. Иди до онова гише и изтегли максималната сума пари, която кредитната ти сметка позволява.

Докато Сам се занимаваше с това, Куин похарчи последните си пари, за да й купи еднопосочен билет от Париж до Малага.

Тя бе изпуснала полета в 12,45, но имаше друг в 17,35 следобед.

— Вашата приятелка ще трябва да чака пет часа — каза продавачката от билетното гише. — На всеки дванадесет минути има автобуси, които тръгват от перон „G“ за южния терминал на Орли.

Куин благодари, прекоси залата и стигна до банковото гише, където даде билета на Сам. Тя бе изтеглила пет хиляди долара. Куин взе четири хиляди.

— Сега ще те закарам направо на автобуса — каза Куин. — На „Орли“ ще бъде по-безопасно оттук, в случай че те започнат да проверяват заминаващите самолети. Когато пристигнеш там, бързо преминаваш през паспортния контрол и отиваш в безмитната зона. Там по-трудно ще те стигнат. Вземи си нова ръчна чанта, пътна чанта, дрехи — знаеш от какво ще имаш нужда. След това сядаш и чакаш полета си. Внимавай да не го изпуснеш. Моите хора ще те посрещнат в Малага.

— Куин, аз не знам дума испански.

— Не се тревожи, те всички знаят английски.

Вече на стъпалото на автобуса Сам протегна ръце и ги обви около кръста на Куин.

— Куин, съжалявам, сам по-добре щеше да се справиш.

— Вината не е твоя, скъпа — Куин повдигна лицето й към себе си и я целуна. Никой не им обърна внимание — това бе обичайна сцена на такива места. — Освен това, без теб аз нямаше да имам „Смит енд Уесън“-а. Смятам, че още ще ми трябва.

— Пази се — прошепна тя. Хладен ветрец подухна по булевард „Вожирар“. Последният обемист багаж бе набутан в багажника на автобуса и последните пътници се качиха. Сам потрепери в ръцете му. Той погали с бузата си грейналата руса коса.

— Ще се оправя. Имай ми доверие. Ще ти се обадя по телефона след няколко дни. Тогава, каквото и да стане, ще можем да си отидем спокойно вкъщи.

Той гледаше как автобусът се отправя надолу по булеварда и махна към малката ръка на задния прозорец. Сетне автобусът зави зад ъгъла и изчезна.

На двеста метра от терминала, от другата страна на Вожирар, има голяма пощенска станция. От един магазин за канцеларски материали Куин купи картон и опаковъчна хартия и влезе в пощата. С помощта на джобното си ножче, тиксо, хартия и канап той направи един здрав колет с диамантите и го изпрати препоръчано с експресна тарифа до посланик Феъруедър в Лондон.

От една редица телефонни кабини за международни разговори той се обади в Скотланд Ярд и остави съобщение за Найджъл Крамър. То се състоеше от адрес близо до Ийст Гринстед, Съсекс. Накрая той звънна в един бар в Естепона. Човекът, с когото говореше, не бе испанец, а кореняк лондончанин.

— Да, добре, приятелю — каза гласът от другата страна на телефонната линия. — Ние ще се погрижим за мацето вместо теб.

След като свърши всичките си задачи, Куин се върна в колата си, напълни догоре резервоара в най-близката бензиностанция и се впусна в обедното движение, насочвайки се към околовръстното шосе. Един час след разговора с Испания той стъпи на магистрала А-6, на път за Марсилия.

Спря за вечеря в Боан, сетне положи морна глава на задната седалка и успя да навакса част от пропуснатия си сън. Беше три сутринта, когато отново пое на юг.

Докато той спеше, един друг мъж седеше мълчаливо в ресторанта „Сан Марко“ срещу Хотел дю Колизе и наблюдаваше входната врата на хотела. Той бе там от пладне — учудването на персонала в началото премина по-късно в раздразнение. Той си бе поръчал обяд, през целия следобед не напусна мястото си, след което поръча вечеря. В очите на сервитьорите той изглеждаше като човек, който тихичко си чете до прозореца.

В единадесет ресторантът се приготви да затваря. Мъжът излезе и отиде в съседния хотел „Роял“. С обяснението, че очаква свой приятел, той седна във фоайето, близо до прозореца и продължи бдението си. Най-накрая, в два сутринта, той се отказа.

Отиде с колата си до денонощната поща на Рю дю Лувър, качи се до телефонните кабини на първия етаж и поръча персонален разговор. Остана в кабината, докато чакаше телефонистката да му позвъни.

— Alio, monsieur — каза тя. — Поръчката е изпълнена. Включвам ви. Свържете се, Кастелбланк.

Бележки

[1] Стаята на господин Смит, ако обичате. (фр.)

[2] Платено е, госпожо. (фр.)