Фредерик Форсайт
Парламентьорът (20)

18.

Вечерта на следващия ден Сам Самървил пристигна на летището в Монпелие. Тя бе придружена от Дънкан МакКрей, младия агент от ЦРУ, който й бе съобщил в началото, че заместник директорът, ръководещ оперативния отдел (ЗДО), иска да се срещне с нея.

Те пристигнаха от Бостън със самолет на Пи Би Ей Бийчкрафт 1900, наеха още на летището един Рам Додж с висока проходимост и отседнаха в мотел в предградията на щатската столица. Двамата се бяха навлекли, както ги бе посъветвал Куин, с възможно най-дебелите одежди, които Вашингтон можеше да им предложи.

ЗДО от ЦРУ, позовавайки се на важно организационно съвещание на високо ниво, от което не можел да си позволи да отсъства, щял да пристигне на следващата сутрин направо за крайпътната среща с Куин.

Той се приземи в седем сутринта с десетместен служебен реактивен самолет, чийто отличителни знаци Сам не можа да разпознае. МакКрей обясни, че това е комуникационен самолет на Компанията и че чартърната компания, изписана на корпуса му, служи за прикритие на ЦРУ. Като слезе от стълбичката и стъпи на площадката, той ги поздрави отривисто, но сърдечно. Той вече бе обул здрави ботуши за сняг, дебели панталони и подплатен анорак. В ръката си носеше пътна чанта. Веднага се покачи отзад на Рам Доджа и тръгнаха, МакКрей шофираше, Сам му указваше посоката от пътната си карта.

След като излязоха от Монпелие, те поеха по шосе 2, преминаха през градчето Ийст Монпелие и хванаха пътя за Плейнфийлд. Непосредствено след гробището Плейнмонт, но преди портала на Годърт Колидж, има едно място, където река Уинуски прави широк завой на юг. В участъка земя с форма на полумесец, между пътя и реката, се извисяваха няколко дървета, неми и отрупани със сняг през това време на годината. Между тях има поставени няколко дървени туристически маси, където летовниците ходят на пикник. До пътя има отбивка и място за паркиране на колите на лагеруващите. Това бе мястото, където Куин каза, че ще бъде в осем часа сутринта.

Сам го видя първа. Той се появи иззад едно дърво на двадесетина метра, докато Доджът със скърцане успя да спре на място. Без да изчака спътниците си, тя изскочи навън, втурна се към него и обви ръце около врата му.

— Добре ли си, детето ми?

— Да, добре съм. О, Куин, благодаря на Бога, че си невредим.

Куин вдигна очи над главата й и погледна зад нея. Тя почувства как той се стегна.

— Кого си довела? — тихо попита той.

— О, колко глупаво от моя страна… — Тя се обърна. — Спомняш си Дънкан МакКрей, нали? Той бе този, който ме свърза с мистър Вайнтрауб…

МакКрей бе слязъл от колата и се бе приближил на десетина метра от тях. Не бе забравил и стеснителната си усмивка.

— Здравейте, мистър Куин. — Поздравът му бе плах и почтителен, както винаги. Нямаше нищо плахо обаче в автоматичния Колт, калибър 45, в дясната му ръка, който бе недвусмислено насочен към Сам и Куин.

От страничната врата на Доджа слезе вторият пътник. В едната си ръка носеше пушка със сгъваем приклад, която бе извадил от пътната си чанта, секунди след като бе подал Колта на МакКрей.

— Кой е тоя? — попита Куин.

Гласът на Сам бе изтънял и едва излизаше от гърлото й.

— Дейвид Вайнтрауб — каза тя. — О, господи, Куин, какво съм направила?

— Изпързаляли са те, миличка.

Грешката бе негова, осъзна той. Да можеше, щеше да се ритне отзад. Когато бе разговарял с нея по телефона и през ум не му мина да я попита дали познава заместник-директора на ЦРУ, ръководещ оперативния отдел. На два пъти тя бе призована да докладва пред комисията в Белия дом. Той бе допуснал, че Дейвид Вайнтрауб е присъствал и в двата случая, или поне в единия от тях. Всъщност потайният ЗДО, чиято работа бе една от най-ревностно прикриваните в Америка, не обичаше да идва често във Вашингтон и не бе присъствал и на двете срещи. В бойна обстановка, както Куин добре знаеше, допускането на недоказани неща може да има тежки последици за здравето.

Ниският и набит мъжага с пушката, чийто дебели дрехи го правеха да изглежда още по-пълен, направи няколко крачки напред и зае мястото си до МакКрей.

— И така, сержант Куин, ето ни отново заедно. Помниш ме, нали?

Куин поклати глава. Човекът се почука по сплескания си нос.

— Ти ми направи това, копеле такова. Сега, Куин, ще трябва да си платиш за това.

Куин присви очи, спомняйки си откъде го познава. Пред очите му отново изплува малката полянка във Виетнам, преди много години, където един виетнамски селянин — или по-скоро това, което бе останало от него — все още дишащ бе разпънат и прикован към земята.

— Да, спомням си — каза той.

— Хубаво — отвърна Мос. — Сега трябва да се размърдаме. Къде си отседнал?

— В една дървена хижа горе в планината.

— Подочух, че си се заел с никакви писания. Мисля си, че няма да е зле да им хвърлим едно око. И без номера, Куин. Дори Дънкан да не успее да те уцели с пистолета си, момичето ще умре на място. А що се отнася до теб, никога не ще можеш да избягаш от това.

Той размаха цевта на пушката, за да покаже, че Куин няма никакъв шанс да избяга, а ще да бъде покосен още на първите десет метра по пътя си към дърветата.

— Я се таковай отзад — отвърна Куин.

В отговор Мос се захили злорадо, дъхът му излизаше със свистене през кривия му нос.

— Май ти е замръзнал мозъкът, Куин. Ще ти кажа какво съм намислил. Ще ви отведем с момичето долу до брега на реката. Никой няма да ни смущава, няма жива душа в околовръст от няколко мили. Теб ще завържем за едно дърво и само гледай какво ще стане, Куин, само гледай. Кълна се, че това момиче ще се мъчи цели два часа, докато умре, и всеки миг ще се моли смъртта да дойде по-бързо. Сега искаш ли да ни водиш?

Куин си спомни за сечището в джунглата и селянина, чиито стави на китките, лактите, колената и глезените бяха пръснати от оловни куршуми. Човекът скимтеше от болка и непрекъснато повтаряше, че е само един прост селянин и че не знае нищо. Когато Куин разбра, че тантурестият му мъчител е знаел това, и то от часове, той се обърна и му натресе един по носа, пращайки го директно в ортопедичната клиника.

Ако сега бе сам, той щеше да влезе в открита схватка с тях, въпреки минималните шансове за успех, за да загине геройски с куршум в сърцето. Но с момичето… Той кимна.

МакКрей ги раздели, изви назад ръцете на Куин и му сложи белезници. Същото направи и със Сам. След това подкара Ренегейда, с Куин на седалката до него. Мос ги следваше отзад с Доджа, а зад него на задната седалка, лежеше Сам.

В Уест Данвил хората се бяха размърдали, но никой не видя нещо необичайно в двата мощни джипа, които пътуваха в посока към Сейнт Джонсбъри. Един човек вдигна ръка за поздрав, както се поздравяват хора, имащи една и съща обща цел пред себе си — да победят хапещия студ. МакКрей му отвърна и му показа дежурната си приятелска усмивка. В Данвил той свърна на север и се насочи към Лост Ридж. При Поуп Семътри Куин сигнализира, че трябва да се завие още по-наляво, в посока към Беър Маунтин. Зад тях Доджът, който беше без вериги, креташе едва-едва.

Там, където настилката от чакъл свърши, Мос изостави Доджа и се качи отзад в Ренегейда, като буташе Сам пред себе си. Лицето й бе побеляло и тя цялата се тресеше от страх.

— Ти наистина си искал да се скриеш вдън земя — каза Мос, когато пристигнаха пред дървената хижа.

Макар че навън бе тридесет градуса под нулата, вътре в къщата бе все така топло и уютно, както Куин я бе оставил. Двамата със Сам бяха Накарани да седнат върху едно тясно легло на метър-два един от друг в единия край на всекидневната, която беше най-голямата стая в къщата и от която се влизаше във всички останали помещения. МакКрей все още ги държеше на мушка, докато Мос набързо провери останалите стаи, за да се увери, че са сами.

— Приятно — каза той накрая и то не без удовлетворение — приятно и отдалечено местенце. Браво на теб, Куин, по-голяма услуга от тази едва ли би могъл да ми направиш.

Ръкописът на Куин бе натъпкан в едно чекмедже на бюрото. Мос съблече анорака си, настани се в един фотьойл и започна да чете. Независимо от факта, че пленниците му бяха с белезници, МакКрей седеше на един висок стол и не изпускаше от очи Сам и Куин. На лицето му все още грееше дружелюбна момчешка усмивка. Твърде късно Куин осъзна, че това бе просто една маска, нещо, което младежът бе разбрал, че притежава и бе усъвършенствал с течение на годините, за да прикрие истинското си вътрешно „аз“.

— Ти победи — каза Куин след малко. — Все пак бих искал да науча как го направи.

— Няма проблем — каза Мос, без да вдига поглед от листите. — Така или иначе, това няма да промени нещата.

— По какъв начин МакКрей бе определен за работата в Лондон?

Той започна с дребен и маловажен въпрос.

— Това бе чист късмет — каза Мос. — Щастлива случайност. Никога не предполагах, че моето момче ще бъде там и ще ми помага. Това бе неочаквана премия, дадена ми с висшето благоволение на проклетата Компания.

— И така, как се събрахте двамата?

Мос вдигна очи.

— В Централна Америка — отвърна просто той. — Прекарах доста години там долу. Дънкан бе израснал по ония места. Срещнах го, когато той бе още хлапе. Открих, че и двамата споделяме едни и същи вкусове. Да ме вземат дяволите, ако не бях аз този, който го вкара в Компанията.

— Същите вкусове? — попита Куин. Той имаше представа що за вкусове има Мос. Целта му бе да го остави да говори. Психопатите обичат да говорят за себе си, когато се чувстват в безопасност.

— Е, почти — каза Мос. — Само дето Дънкан предпочита дамите, а аз не. Той, разбира се, първо обича малко да си поиграе с тях, нали, момчето ми?

Той продължи да чете. МакКрей цъфна в щастлива усмивка.

— Точно така, мистър Мос. Знаете ли, че тия двамата тук доста се повъргаляха заедно, докато бяха в Лондон? Мислят си, че не съм ги чул. Аз, значи, имам доста да наваксвам.

— Както кажеш, момчето ми — каза Мос. — Но Куин е мой. Ти бавно ще угаснеш, Куин. Ще ми доставиш това малко удоволствие, нали?

Той продължи да чете. Сам внезапно наведе глава напред и направи опит да повърне. От устата й не излезе нищо. Куин бе виждал как новобранци във Виетнам правеха това. Страхът предизвикваше масово нахлуване на киселина в стомаха, което дразнеше чувствителната лигавица и произвеждаше сухо гадене.

— Как поддържахте връзка в Лондон? — попита той.

— Без проблем — каза Мос. — Дънкан често ходеше да пазарува, да купува храна и разни други неща. Загряваш ли? Срещахме се в супермаркетите. Ако ти, Куин, бе имал малко повече пипе в главата си, щеше да забележиш, че той винаги отиваше да пазарува по едно и също време.

— Ами дрехите на Саймън, колана с бомбата?

— Всичко това занесох в къщата в Съсекс, когато ти беше в склада с останалите трима. Дадох ги на Орсини, както се бяхме уговорили с него. Стабилен мъжага бе тоя Орсини. На няколко пъти го използвах в Европа, когато работех в Компанията. И след това.

Мос остави ръкописа, езикът му се беше развързал.

— Ти ме уплаши, когато офейка от апартамента. Щях да те очистя тогава, но не можах да накарам Орсини да го направи. Каза, че другите трима щели да му попречат. Оставих те, защото смятах, че след като момчето умре, ти и без друго ще да бъдеш заподозрян. Но бях смаян до немай-къде, когато ония смотаняци от Бюрото те пуснаха да си вървиш въпреки всичко. Мислех, че ще те окошарят, просто защото те подозираха.

— Това бе моментът, когато трябваше да монтираш подслушвателното устройство в ръчната чанта на Сам?

— Точно така. Дънкан ми каза за нея. Аз купих друга чанта, напълно еднаква е нейната и я оборудвах. Дадох я на Дънкан същата сутрин, когато ти отиде в Кенсингтън за последен път. Спомняш ли си, че той излезе, за да купи яйца за закуска? Върна се с чантата и направи размяната, докато вие закусвахте в кухнята.

— Защо просто не очистихте четиримата наемници на една предварително уредена среща? — попита Куин. — Щяхте да си спестите труда да се влачите подир нас из цяла Европа.

— Тъй като трима от тях се панираха — каза Мос с отвращение. — Те трябваше да се появят в Европа, за да получат премиите си. Орсини щеше да ги очисти и тримата. Аз щях да запуша устата на Орсини. Когато обаче чуха, че момчето е мъртво, те се пръснаха и изчезнаха. За щастие, ти бе наблизо и ми помогна да ги открия.

— Ти сам не би могъл да се справиш — каза Куин. — МакКрей трябва да ти е помагал.

— Правилно. Аз бях напред, а Дънкан ви следваше по петите през цялото време, наложи се дори да спи в колата. Не ти хареса това, нали, Дънкан? Когато научи, че си открил Марше и Преториус, той ми се обади по телефона в колата и ми даде аванс от няколко часа.

Куин имаше още няколко въпроса. Мос бе подновил четенето, лицето му ставаше все по-разгневено.

— Момчето, Саймън Кормак. Кой го взриви? Това беше ти, МакКрей, нали?

— Разбира се. Два дни носих предавателя в джоба на сакото си.

Куин си спомни сцената край пътя в Бъкингамшир — хората от Скотланд Ярд, групата на ФБР, Браун, Колинс близо до колата, Сам с притиснато към гърба му лице вследствие на експлозията. Спомни си и МакКрей, паднал на колене край канавката, като се преструваше, че ще повърне. В този момент той трябва да е набутал предавателя дълбоко навътре в калта под водата.

— Окей, значи Орсини те е държал в течение какво става в тяхното скривалище, хлапето Дънкан те е информирал от другия край, от Кенсингтън. А какво ще кажеш за човека във Вашингтон?

Сам вдигна очи и го зяпна в почуда. Дори МакКрей изглежда се стресна. Мос вдигна поглед и измери Куин с любопитство.

Когато пътуваха към хижата, Куин осъзна, че Мос бе поел огромен риск, като се бе обърнал към Сам, представяйки се за Дейвид Вайнтрауб. Или може би не? Имаше само един начин, по който Мос би могъл да узнае, че в действителност Сам никога не бе виждала ЗДО.

Мос вдигна ръкописа и го пръсна целия върху пода.

— Ти си гадно копеле, Куин — каза той с тиха злоба. — Тук няма нищо ново. Във Вашингтон всички говорят, че това е дело на комунистите и е организирано от КГБ. Без значение какво е казал онова лайно Зак. Ти сега тук трябваше да имаш нещо ново, нещо, което да обори това. Имена, дати, места… доказателства, по дяволите. А знаеш ли какво имаш? Нищо. Орсини въобще не проговори, нали?

Той се изправи в яда си и закрачи напред-назад из стаята. Това му бе струвало толкова време и усилия, толкова тревоги и опасения, а сега всичко бе отишло на вятъра.

— Оня корсиканец трябваше да те очисти, както му бях наредил. Дори и жив, ти нищо не знаеш. Писмото, което си изпратил на тая кучка тук, е фалшиво. Кой те подучи да скроиш тоя номер?

— Петросян — каза Куин.

— Кой?

— Тигран Петросян. Арменец. Вече не е между живите.

— Добре. Точно там ще отидеш и ти, Куин.

— Още един прекрасно организиран спектакъл?

— Да. Тъй като знам, че това, което ще чуеш, въобще няма да ти хареса, ще ти го кажа е още по-голямо удоволствие. Доджът е нает от твоята приятелка тук. Момичето от агенцията въобще не е виждало Дънкан. Полицията ще намери хижата, след като бъде опожарена до основи, и ще открият приятелката ти вътре в нея. Чрез колата те ще се доберат до името, зъбните данни на трупа ще докажат самоличността й. Ренегейдът ще бъде закаран обратно и изоставен на летището. До една седмица срещу теб ще бъде повдигнато обвинение в изнасилване и всичко ще си дойде на мястото. Само че полицията никога не ще може да те открие. Теренът тук е идеален. В тези планини не може да няма дълбоки цепнатини в скалите, където човек може да изчезне завинаги. До пролетта ще си се превърнал в скелет, до лятото тревата ще те е покрила и теб вече няма да те има. Не че полицията ще те търси из тези места. Те ще проверяват за човек, излетял от летището в Монпелие.

Той взе пушката си и размаха дулото към Куин.

— Ставай, глупако, и тръгвай. Дънкан, ти се забавлявай. Ще се върна след час, може и по-рано. Разполагаш със свободно време дотогава.

Хапещият студ навън сякаш им зашлеви по една плесница по лицето. С ръце, стегнати с белезници зад гърба, Куин бе поведен през снега нагоре по склона на Беър Маунтин. Той чуваше свистящото дишане на Мос, знаеше, че човекът не е във форма. Но е оковани ръце той не можеше да изпревари изстрела от пушката. Освен това Мос не бе толкова глупав, че да се доближи по-близо до Куин и да получи някой зашеметяващ ритник от бившата зелена барета.

Десет минути трябваха на Мос, за да намери това, което търсеше. В края на едно сечище в килима от ела и смърч, покриващ планината, земята пропадаше шеметно в дълбока цепнатина, широка само три метра в горната си част, за да се стесни и изчезне на двадесетина метра по-долу.

Дъното й бе покрито е пухкав сняг, в който човешкото тяло би потънало с още поне метър. Новите снеговалежи, които щяха да паднат през следващите две седмици от декември, плюс януари, февруари, март и април, щяха постепенно да я запълнят. При пролетното затопляне всичко щеше да се стопи, цепнатината щеше да се превърне в леден поток. Останалото щяха да свършат речните скариди и раци. Когато цепнатината се изпълнеше е лятна зеленина, всякакви останки долу на дъното й щяха да останат скрити за още един сезон, след това за втори, за трети…

Куин не си правеше илюзии, че ще умре с един единствен изстрел право в главата или в сърцето. Той бе разпознал лицето на Мос, сега се бе сетил и за името му. Знаеше за неговите извратени удоволствия. Питаше се дали ще може да издържи на болката, за да не му достави удоволствие с виковете си. Помисли си за Сам, и за това, на което тя щеше да бъде подложена, преди да умре.

— На колене — изкомандва Мос. Дъхът му излизаше на пресекулки със свирене и сумтене. Куин коленичи. Той се питаше къде ли ще го удари първият куршум. Чу как затворът на пушката изщрака в мразовития сух въздух на десет метра зад него. Той пое дълбоко въздух, затвори очи и зачака.

Когато изтрещя, гърмежът сякаш изпълни сечището и отекна в планината. Но снегът го заглуши толкова бързо, че едва ли някой го чу долу на пътя, да не говорим за селцето, което бе на петнадесет километра оттук.

Първото усещане, обзело Куин, бе пълно объркване. Как бе възможно човек да не уцели от такова разстояние. След това той осъзна, че всичко това е част от играта на Мос. Обърна глава. Мос стоеше прав с насочена към него пушка.

— Хайде свършвай, мръснико — каза Куин.

Мос направи нещо като полуусмивка и започна да навежда пушката си. Падна на колене, пресегна се напред и се подпря на двете си ръце в снега.

Когато по-късно Куин си спомняше този епизод, му се струваше, че той бе продължил доста дълго, но в действителност погледът на Мос се бе задържал върху лицето му само за две секунди, преди да наведе глава напред, да отвори уста и да избълва от нея обилен поток яркочервена блестяща кръв. След това той издъхна и леко се свлече в снега.

Още няколко секунди бяха нужни на Куин, за да види втория мъж — толкова сполучлив бе маскировъчният му костюм. Той стоеше между две дървета на другия край на сечището, напълно неподвижен. Теренът не бе подходящ за ски, затова той бе сложил на двата си крака снегоходки, които приличаха на големи ракети за тенис. Арктическите му одежди, купени от местен магазин, бяха оваляни в сняг, но както подплатените връхни панталони, така и аноракът бяха в небесно син цвят, най-близкият цвят до белия, който имаха в магазина.

По кичурите косми, стърчащи от ескимоската му шапка се беше натрупал твърд скреж. Заскрежени бяха и веждите и брадата му. Под брадата кожата му бе намазана със слой от мас и стрити дървени въглища — това бе средството, с което бойците в арктически условия се предпазваха от температури по-ниски от тридесет градуса под нулата. Той бе провесил пушката спокойно през гърдите си, сигурен, че няма да се наложи да стреля повторно.

Куин се зачуди как той е успял да оцелее в тези места, наврян в някоя ледена дупка в склона зад хижата. Предположи, че щом човек може да изкара зима в Сибир, би трябвало да е в състояние да направи същото и във Върмонт.

Куин опъна ръцете си, започна да се гърчи и извива, докато окованите му с белезници китки не минаха отдолу под него, след като промуши един след друг краката си през тях. След като бе изкарал ръцете си отпред, той затършува из анорака на Мос, докато не намери ключа, след Което се освободи от белезниците. Човекът на отсрещния край на сечището го наблюдаваше безучастно.

Куин извика към него:

— Спасибо, както казват у вас.

Бегла усмивка пробяга по полузамръзналото лице на човека. Когато проговори, казакът Андрей отново имаше безупречното произношение на бизнесмен от някой изискан лондонски клуб.

— А както казват у вас, стари приятелю, приятен ден.

Снегоходките му изсвистяха веднъж, дваж, и той изчезна. Куин осъзна, че след като го бе оставил в Бирмингам, руснакът се бе върнал на летището Хийтроу, бе взел директен полет за Торонто и го бе проследил до тези планински места. Той знаеше по нещичко за двойната осигуровка. Явно и в КГБ я използваха. Обърна се и започна бавно да тича през дълбокия до коляно сняг обратно към хижата.

Спря за малко отвън, за да надникне през малката кръгла дупчица в скрежа, който бе покрил прозореца на всекидневната. В стаята нямаше никой. С пушка насочена право напред, той тихо повдигна резето и ритна леко с крак входната врата. Откъм спалнята се чу хленч. Той прекоси обширната всекидневна и застана на вратата на спалнята. Сам лежеше гола с лице към леглото, краката и ръцете й бяха разтворени и вързани с въже към четирите ъгъла. МакКрей бе по къси гащета и с гръб към вратата, от дясната му ръка висяха две тънки електрически жици.

Той отново се хилеше. Куин зърна за миг лицето му в огледалото над скрина. МакКрей чу стъпките и се обърна. Куршумът го уцели в стомаха на два пръста над пъпа. Премина през тялото му и пръсна гръбнака. Като се свличаше на пода, усмивката му изчезна.

 

 

Два дни Куин се грижи за Сам като за малко дете. Вледеняващият страх, който бе изпитала, я караше ту да трепери, ту да плаче, докато Куин я държеше на ръце и я люлееше насам-натам. Иначе тя спеше добре и сънят, този велик лечител, оказа благотворния си ефект.

Когато се увери, че може да я остави сама, Куин отиде до Сейнт Джонсбъри и се обади във ФБР на служителя от Личен състав, като се представи, че е бащата на Сам от Роккасъл. Той каза на нищо неподозиращия служител, че дъщеря му дошла на гости и силно се простудила. Щяла да се върне на работа след три или четири дни.

През нощта, когато тя спеше, той написа втория, истинския ръкопис за събитията през последните седемдесет дни. Написа историята от своя гледна точка, без да пропусне нищо, дори и грешките, които бе допуснал. След това добави историята, погледната от съветска страна, както му бе разказана от генерала от КГБ в Лондон. В страниците, които Мос бе прочел, не бе споменато нищо за това — Куин не бе стигнал до този момент в ръкописа си, когато Сам му каза, че ЗДО иска да се срещнат.

Той добави и историята от гледна точка на наемниците и както му бе разказана от Зак, преди да умре. Накрая той завърши с отговорите, дадени му от самия Мос. Цялата история лежеше написана пред него. Или може би не съвсем.

В центъра на мрежата бе Мос, зад него петимата могъщи финансови покровители. Мос получаваше сведения от своите информатори — Орсини от скривалището на похитителите, МакКрей от апартамента в Кенсингтън. Но имаше още един — някой, който е знаел всичко, което са знаели властите в Англия и Америка, някой, който е следял хода на разследването на Найджъл Крамър от страна на Скотланд Ярд и Кевин Браун от страна на ФБР. Този човек е бил запознат с разискванията на английския комитет КОБРА и на групата от Белия дом. Това бе въпросът, на който Мос не бе отговорил.

Той довлече тялото на Мос от пустошта и го положи редом с това на МакКрей в долепения към хижата склад за дърва, където те на минутата се вдървиха като трупите от борови дървета, между които лежаха. Той претършува джобовете на двамата и заразглежда находката. Нямаше нищо, което да бе от някаква стойност за него, с изключение може би на личното тефтерче е телефонни номера, което бе извадено от предния вътрешен джоб на Мос.

Годините на обучение и на оцеляване, когато бе преследван от закона, бяха направили Мос потайна личност. Малкото вкочанясало тефтерче съдържаше над сто и двадесет номера, но имената към тях бяха ограничени само до инициали или до лични имена.

На третата сутрин Сам излезе от спалнята след десет часа непробуден сън без кошмари.

Тя се сви в скута му и облегна глава на неговото рамо.

— Как се чувстваш? — попита я той.

— Вече съм добре. Всичко е наред, Куин. Добре съм. Какво ще правим сега?

— Трябва да се върнем във Вашингтон — отвърна той. — Там ще бъде написана последната глава. Имам нужда от помощта ти.

— Готова съм на всичко — каза тя.

Същия ден, следобед, той остави огъня в печката да угасне, изключи отоплителните системи, изчисти и заключи хижата. Остави вътре пушката на Мос и Колта, калибър 0,45, който МакКрей бе размахвал. Тефтерчето обаче взе.

По пътя надолу по склона на планината той закачи изоставения Додж зад Ренегейда и го дотътри до Сейнт Джонсбъри. Монтьорите от местния сервиз бяха доволни, че им се отваря работа и той им остави джипа с канадската регистрация да го продадат колкото може по-изгодно.

Закараха Доджа до летището в Монпелие, върнаха го на агенцията и отлетяха за Бостън и оттам — до националното летище във Вашингтон. Сам бе паркирала колата си наблизо.

— Не мога да отседна при теб — каза й той. — Апартаментът ти още се подслушва.

Намериха скромен пансион близо до апартамента й в Александрия, където хазайката с удоволствие предложи най-хубавата си стая на горния етаж на туриста от Канада. Късно същата вечер Сам се върна в собствения си апартамент и възползвайки се от това, че телефонът й се подслушва, се обади на Бюрото, като каза, че сутринта ще бъде на работното си място.

На втората вечер те се срещнаха отново в един малък ресторант. Сам бе донесла тефтерчето на Мос с телефонните номера и започна да ги преглежда един по един с Куин. Тя бе оцветила номерата с флумастер, като бе използвала различни цветове съобразно това в коя държава, щат или град се намираха те.

— Този тип доста свят е изръшкал — каза тя. — Номерата, които са отбелязани с жълта линия, са в чужбина.

— Тях ги остави — каза Куин. — Човекът, когото търся, живее точно тук или някъде наблизо. Окръг Колумбия, щата Вирджиния или Мериланд. Той трябва да е някъде около самия Вашингтон.

— Точно така. Червените линии означават, че телефоните са на територията на Съединените щати, но извън този район. В окръга и в двата щата има общо четиридесет и един. Проверих ги всичките. От анализа на мастилото става ясно, че повечето от тях са били написани преди доста години, вероятно когато е работил в Компанията. Те включват банки, лобисти, частните домове на няколко щатни служители на ЦРУ, една брокерска къща. Трябваше доста Да се моля на един познат от лабораторията, за да получа всичко това.

— Какво каза твоят специалист относно времето, когато тези телефонни номера са били писани?

— Всичките са преди повече от седем години.

— Преди да бъде уволнен. Не, този трябва да е по-скорошен.

— Аз казах „повечето от тях“ — напомни му тя. — Има четири други, които са били вписани в тефтерчето му през последните дванадесет месеца. Пътническа агенция, две бюра за самолетни билети и номер за поръчка на такси.

— По дяволите.

— Има още един номер, който е бил записан преди три или най-много шест месеца. Проблемът е, че не съществува.

— Изключен? Не работи?

— Не, имам предвид, че никога не е съществувал. „Двеста и две“ е кодът за набиране на Вашингтон, но останалите седем цифри не образуват телефонен номер и никога такъв не е съществувал.

Куин взе цифрите със себе си вкъщи и работи над тях две денонощия. Ако те бяха закодирани, комбинациите бяха толкова много, че спокойно можеха да докарат главоболие На някой компютър, да не говорим за човешки мозък. Всичко зависеше от това до каква степен Мос е искал да го пази в тайна и доколко той е смятал, че тефтерчето му ще бъде винаги на сигурно място. Куин започна с най-елементарните кодове, като записваше в колонка получените цифри, които Сам по-късно щеше да проверява.

Започна с най-лесния, детския код — просто обърна реда на цифрите, като започна да чете отзад напред. Сетне размести първата и последната цифра, втората и предпоследната, третата и пред-пред-последната, като не местеше цифрата в средата. Премина през десет варианта на разместването. След това се прехвърли към събиране и изваждане.

От всяка цифра той извади единица, след това двойка и така нататък. После от първата цифра извади единица, от втората — двойка, тройка от третата и така до последната седма цифра. Сетне повтори същото, но чрез събиране. След първата нощ той се облегна назад и се вторачи в колонките от цифри пред него. Мос, осъзна той, е могъл да добавя или изважда собствената си рождена дата, или дори тази на майка си, номера на колата си или дължината на оная си работа. Когато състави списък със сто и седем от най-вероятните комбинации, той го предаде на Сам. Тя му се обади късно следобед на следващия ден. Гласът и звучеше уморено. Телефонната сметка на Бюрото сигурно бе доста набъбнала.

— Окей, четиридесет и един от номерата отново не съществуват. Останалите шестдесет и шест включват обществени перални, видни граждани, салон за масаж, четири ресторанта, павилион за хамбургери, две курви и една военновъздушна база. Добави към това петдесет души, които, по всичко личи, си нямат и хабер от тая работа. Но има един, от който може да излезе нещо голямо. Номер четиридесет и четири от твоя списък.

Той погледна своето копие. Четиридесет и четири. Беше го получил, като бе обърнал реда на цифрите от мнимия номер и сетне извадил от тях 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7 в този порядък.

— Какъв е той? — попита Куин.

— Това е частен телефонен номер, който не фигурира никъде и носи гриф „секретно“ — отвърна Сам. — Наложи се от няколко места да поискам услуга, за да го идентифицирам. Принадлежи на голям дом в Джорджтаун. Познай на кого?

Тя му каза. Куин изпусна дълбока въздишка. Може да е съвпадение. Когато човек доста време си играе със седемцифрен номер, възможно е по чиста случайност да се получи телефонният номер на някоя много важна особа.

— Благодаря, Сам. Това ми стига. Ще го пробвам и ще ти се обадя.

 

 

В осем и четвърт същата вечер сенатор Бенет Хапгуд седеше в гримьорната на една известна телевизионна компания в Ню Йорк. До него едно хубавичко момиче привършваше с пудренето на лицето му, като сложи още малко охра. Той повдигна брадичката си, за да поизпъне малко увисналата кожа на гушата си.

— Пръсни още малко лак хей тук, сладурче — каза й той, като сочеше един бял кичур, продухан със сешоар, който по момчешки палаво висеше отстрани на челото му и който можеше да щръкне, ако не бъдеше прибран.

Момичето доста се бе постарало. Фината мрежа от капиляри около носа беше изчезнала, сините му очи блестяха от капките, които им бе сложила, слънчевият загар, с който той се бе сдобил след часове потене под солариума, за да прилича на първите заселници на Америка, говореше за непоклатимо здраве. Помощник-режисьорката показа глава иззад вратата, стиснала папка като отличителен знак.

— Очакваме ви, сенаторе — каза тя.

Бенет Хапгуд се изправи, изчака, докато гримьорката свали наметалото му и почисти и последните прашинки пудра от сребристо сивия му костюм, сетне последва помощник-режисьорката по коридора към студиото. Той бе настанен вляво от водещия предаването. Един от техниците по озвучаването изкусно закачи миниатюрно микрофонче на ревера му. Водещият, който бе автор на една от най-гледаните програми за актуална политика в страната, усилено преглеждаше реда на предаването. На екрана в момента течеше реклама на храна за кучета. Той вдигна поглед и изпрати ослепителна усмивка към Хапгуд.

— Радвам се да ви видя, сенаторе.

Хапгуд отвърна със задължителното ухилване до уши.

— Радвам се, че съм тук, Том.

— Имаме още само две съобщения. След това сме ние.

— Добре, добре. Ще ви следвам.

„Ще ме следваш друг път“ — помисли си водещият, който беше възпитан в либералните журналистически традиции на Източното крайбрежие и смяташе, че сенаторът от Оклахома представлява заплаха за обществото. Кучешката храна бе сменена с малък пикап, а след него се появи някаква готова тестена храна за закуска. Когато и последният кадър, в който едно безумно щастливо семейство нагъваше продукт, наподобяващ на вид и вкус огнеупорна тухла, отмина, режисьорът насочи показалеца си директно към Том. Червената сигнална лампичка над камера 1 светна и водещият се взря в обектива с лице, набраздено от грижи за обществото.

— Въпреки неколкократните опровержения от говорителя на Белия дом Крейг Липтън, към нашата програма не спират да текат съобщения, да здравето на президента Кормак все още дава основания за дълбока тревога. И това става само две седмици преди деня, когато проектът, най-тясно свързан с името и мандата му — Нантъкетският договор — трябва да влезе в Конгреса за ратифициране. Един от онези, които най-последователно се противопоставяха на договора, е председателят на движението „Граждани за силна Америка“, сенаторът Бенет Хапгуд.

При думата „сенатор“ камера 2 бе включена и образът на седналия сенатор се появи в тридесет милиона дома. Камера 3 показа на зрителите един общ кадър, в който водещият се завъртя на стола си към Хапгуд.

— Сенаторе, как оценявате шансовете за ратифициране през януари?

— Какво мога да кажа, Том? Те не могат да бъдат добри. Не и след това, което се случи през последните няколко седмици. Но дори и да се абстрахираме от тези събития, договорът не трябва да бъде приеман. Подобно на милионите мои съграждани от Америка, аз не виждам никакво основание на този етап да се доверяваме на руснаците — защото, ако погледнем реално, всичко в края на краищата се свежда именно до това.

— Но, сенаторе, проблемът за доверието определено не съществува. В договора са предвидени процедури за проверка, които дават на нашите военни специалисти безпрецедентен достъп до съветската програма за унижощаване на въоръженията…

— Може да е така, Том, може да е така. Работата е там, че Русия е огромна страна. Трябва да приемем на доверие, че те няма да строят други, по-модерни оръжия някъде във вътрешността. Според мен решението е просто — аз искам да видя Америка силна, а това означава да запазим всяка една ракета, която имаме…

— И да продължим да ги разполагаме, сенатор?

— Ако се наложи, ако се наложи.

— Но военните бюджети започват да влияят отрицателно върху нашата икономика, дефицитите стават неуправляеми.

— Това казваш ти, Том. Според други щетите, които понася нашата икономика, се дължат на твърде многото благотворителни фондове, твърде големия внос от чужбина, твърде многобройните федерални програми за подпомагане на други държави. Ние като че ли пръскаме много повече средства, за да се грижим за някакви си там чуждестранни дисиденти, отколкото даваме за нашата армия. Повярвай ми, Том, не става въпрос за пари за отбранителната ни промишленост, въобще не е така.

Том Грейнджър смени темата.

— Сенаторе, освен че се противопоставяте на американската помощ за гладуващите от Третия свят и подкрепяте протекционистки търговски тарифи, вие също така призовахте за оставката на Джон Кормак? Бихте ли обяснили защо?

Ако можеше, Хапгуд е радост би удушил журналиста. Това, че Грейнджър бе използвал думи като „гладуващи“ и „протекционистки“, ясно говореше на чия страна бе той. Вместо това Хапгуд запази изражението на братска загриженост върху лицето си и кимна сериозно, но с нотки на съжаление.

— Том, искам просто да кажа следното: аз се противопоставих на няколко инициативи, подкрепяни от президента Кормак. Това е мое право в свободна страна като нашата. Но…

Той извърна глава от водещия, намери желаната камера със загасена лампичка „включено“, изчака зяпнал в нея половин секунда, докато режисьорът на пулта превключи камерите и го покаже в едър план.

— …не отстъпвам пред никого по дълбокото си уважение към честността и смелостта, които Джон Кормак прояви в тези тежки за него времена. И именно за това искам да кажа…

От всяка пора на лицето му с бронзов загар щеше да заструи искреност, ако не бяха задръстени с пудра и грим.

— Джон, ти понесе много повече от това, което всеки друг би понесъл. Заради нацията, заради партията, но преди всичко заради себе си и Майра, свали от плещите си непоносимото бреме на твоя мандат, моля те.

В частния си кабинет в Белия дом президентът Кормак натисна един бутон на дистанционното управление и изключи телевизора в отсрещния ъгъл. Той познаваше Хапгуд и не го харесваше, въпреки че и двамата членуваха в Републиканската партия. Знаеше, че този човек никога не би имал куража да се обърне към него с „Джон“, ако се срещнеха лице в лице.

И въпреки това… той знаеше, че човекът има право. Знаеше, че не може да издържа повече, че няма вече сили да се опитва да ръководи Америка. Нещастието му бе толкова дълбоко, че всякакво желание за работа го бе напуснало. Загубил бе и стръвта да оцелее и остане жив.

Той не знаеше, че през последните две седмици доктор Армитидж бе забелязал някои изключително тревожни симптоми. Веднъж психиатърът, търсейки вероятно това, което откри, бе хванал президента да слиза от колата си в подземния гараж след едно от редките му излизания извън територията на Белия дом. Той го бе засякъл да гледа втренчено в ауспуха на лимузината си, сякаш там виждаше свой стар приятел, към когото можеше да се обърне, за да задуши мъката си.

Джон Кормак се върна към книгата, която четеше преди телевизионното шоу. Книгата съдържаше поезия, нещо, което някога бе преподавал на студентите си в Йейл. В паметта му изплува една строфа. Нещо, което Джон Кийтс бе писал. Дребничкият английски поет, загубил любовта на живота си поради нисичкия си ръст и починал на двадесет и шест, бе опознал меланхолията и я бе вплел, в стиховете си както никой друг. Кормак намери пасажа, който търсеше, в „Ода за славея“:

… в нощи не една

смъртта обиквах, молех я за отдих,

наричах я с най-нежни имена,

дано в небето моя дъх проводи;

но тук — сега, по-дивна смърт е таз,

да спра в среднощ пречистен и спокоен…^[1]

Той остави книгата отворена, облегна се назад и се загледа в богатата резба, извиваща се около корнизите на личния кабинет на най-могъщия човек в света, „…да спра в среднощ пречистен и спокоен“. Колко примамливо, мислеше си той, колко примамливо…

 

 

Същата вечер, Куин реши да се обади в десет и половина — час, в който повечето хора си бяха вкъщи след работа, но още не бяха си легнали. Той се намираше в една телефонна кабина на добър хотел, където кабините бяха все още е врати, за да може този, който е вътре, да говори необезпокояван от никого. Той чу в слушалката как телефонът иззвъня три пъти, преди да бъде вдигнат.

— Да?

Той бе чувал гласа му и преди, но тази единствена дума не бе достатъчна, за да го разпознае. Той заговори е тихия, почти шептящ глас на Мос, от време на време думите му бяха прекъсвани от тежкото свистене, когато дишаше със счупения си нос.

— На телефона е Мос — каза той.

Настъпи пауза.

— Казал съм ви никога да не звъните тук, освен ако не е спешно.

Удар в целта. Куин си отдъхна дълбоко.

— Спешно е — каза тихо той. — Погрижихме се за Куин. Също и за момичето. А МакКрей е… ликвидиран.

— Не смятам, че тези неща ме интересуват — отвърна гласът.

— Напротив — каза Куин, преди онзи отсреща да прекъсне връзката. — Той остави след себе си един ръкопис. Имам предвид Куин. Сега е в мен, тук.

— Ръкопис?

— Точно така. Не зная откъде е научил подробностите, как е успял да ги свърже в едно цяло, но всичко е тук. Петте имена, знаете, на хората в сянка. Аз, МакКрей, Орсини, Зак, Марше, Преториус. Всичко. Имена, дати, места, часове. Какво се е случило и защо… и кой.

Настана дълга пауза.

— Това включва и мен? — попита гласът.

— Аз казах „всичко“.

Той чу учестеното дишане на мъжа.

— В колко копия е?

— Само в едно. Той е бил в една хижа високо в планините на северен Върмонт. Там няма пукната копирна машина. Единственото копие е у мен, тук.

— Разбирам. Къде се намирате?

— Във Вашингтон.

— Мисля, че ще е по-добре да ми го предадете.

— Разбира се — каза Куин. — Няма проблем. Още повече, че е опасно да го държа в себе си. Бих го унищожил сам, обаче.

— Обаче какво, мистър Мос?

— Те ми дължат още.

Настъпи втора дълга пауза. Мъжът от другия край на линията на няколко пъти преглътна слюнката си.

— Разбрах, че сте били добре възнаграден — каза той. — Ако нещо трябва да ви се доплати, то ще бъде сторено.

— Няма да стане — каза Куин. — Изникнаха много непредвидени неща и се забърка страхотна каша, която аз трябваше да оправям. Онези тримата в Европа, Куин, момичето… Всичко това доведе до… извънреден труд.

— Какво искате, мистър Мос?

— Смятам, че трябва да получа това, което ми бе първоначално предложено, още един път. Двойно.

Той чу как онзи дълбоко пое дъх. Без съмнение мъжът изпитваше на свой гръб последиците от това, че когато човек си има вземане-даване с убийци, нищо чудно накрая те да започнат да го изнудват.

— Ще трябва да се консултирам за това — каза мъжът в Джорджтаун. — Ако… ъ-ъ-ъ… се наложи да се оформят документи, това ще отнеме известно време. Моля не вършете нищо прибързано. Сигурен съм, че нещата могат да се оправят.

— Двадесет и четири часа — каза Куин. — Ще ви се обадя утре по същото време. Кажете на онези петимата, че ще е по-добре да побързат. Аз получавам възнаграждението си, вие получавате ръкописа. След това аз изчезвам, а вие всичките ще сте в безопасност… завинаги.

Той затвори телефона, като остави другия мъж да си блъска главата над дилемата дали да плати или да бъде опозорен.

За да се придвижи дотам, Куин бе наел един мотоциклет и си купи чифт високи ботуши и късо яке от овча кожа като на американските военни летци, за да се предпази от студа.

Когато на следващата вечер той се обади, още след първото позвъняване слушалката бе вдигната.

— Е, и? — изсумтя той през носа си.

— Вашите… условия, колкото и да са завишени, са приети — каза собственикът на къщата в Джорджтаун.

— Носите ли чека? — попита Куин.

— Да. В ръката ми е. Във вас ли е ръкописът?

— В мен е. Да направим размяната и да приключваме.

— Съгласен. Не тук обаче. Обичайното място, два сутринта.

— Сам. Невъоръжен. Ха сте наели някой да ми скочи, ха съм ви пуснал малко олово.

— Без номера, имате думата ми. Тъй като сме готови да платим, няма смисъл от такива неща. От ваша страна също. Една чисто търговска сделка.

— Устройва ме. Аз искам само парите — каза Куин.

Другият мъж прекъсна разговора.

 

 

В единадесет без пет Джон Кормак седеше зад бюрото си и преглеждаше ръкописа на писмото, с което той се обръщаше към американския народ. То бе прочувствено и тъжно. Други щяха да го четат, да го повтарят в техните вестници и списания, по техните радиопрограми и телевизионни предавания. След като него вече го няма. До Коледа оставаха осем дни. Но тази година друг щеше да чества този празник в Белия дом. Добър човек. Човек, на когото той вярваше. Майкъл Одел, четиридесет и първият президент на Съединените щати. Телефонът иззвъня. Той го погледна с известно раздразнение. Това бе неговият личен и малко известен телефонен номер. Той го бе дал само на най-близките си и доверени приятели, които можеха да му се обаждат без предизвестие по всяко време на денонощието.

— Да?

— Господин президент?

— Да.

— Казвам се Куин. Парламентьорът.

— А-а… Да, мистър Куин.

— Не знам какво си мислите за мен. Сега вече е без значение. Аз не успях да ви върна сина. Но открих защо. И кой го е убил. Моля, сър, само слушайте. Времето ми е ограничено. Утре сутринта в пет един мотоциклетист ще спре до поста на секретните служби при официалния вход на Белия дом на Алегзандър Хамилтън Плейс. Той ще предаде един пакет, плоска картонена кутия. В него има един ръкопис. Той е само за вашите очи. Няма други копия. Когато пристигне, разпоредете се да ви бъде донесен лично. След като го прочетете, вие сам ще прецените как да постъпите. Повярвайте ми, господин президент, за последен път. Лека нощ сър.

Джон Кормак се взря в слушалката, в която се чуваше само пращене. Все така объркан, той затвори телефона, вдигна друг и даде нареждане на дежурния офицер от секретните служби.

 

 

Куин имаше малък проблем. Той не знаеше къде се намира „обичайното място“ и ако се бе издал, това щеше да провали шансовете му за уреждане на срещата. В полунощ той откри адреса, който му бе дала Сам, паркира мощната Хонда на известно разстояние надолу по улицата и установи наблюдателния си пункт в тъмната сянка между две къщи на отсрещната страна, двадесетина метра по-нагоре. Домът, който наблюдаваше, представляваше красива и елегантна пететажна постройка от червени тухли в горната част на улица Н, т.е. в западния й край. Това е едно тихо авеню, което стига на запад до района на Джорджтаунския университет. Куин изчисли, че такова местенце трябва да струва над два милиона долара.

До къщата, на сутеренно ниво, се виждаше двукрилата врата на двоен гараж, задвижвана от електродвигател, която, за да се отвори, първо се вдигаше нагоре, след това полягаше хоризонтално. В три етажа на къщата се виждаха запалени лампи. Малко след полунощ светлините на най-горния етаж, помещенията на персонала, угаснаха. В един часа остана да свети само един етаж. Някой вее още бе буден.

В един и двадесет угаснаха и последните светлини над приземния етаж, а се светна по-долу. Десет минути по-късно зад вратите на гаража проблесна жълта светлина. Някой се качваше в кола. Светлините изгаснаха и вратите започнаха бавно да се вдигат. Появи се един дълъг черен Кадилак и изви бавно към улицата. Вратите зад него се затвориха. Когато колата зави покрай университета и започна да се отдалечава, Куин видя, че в нея има само един човек зад волана, който шофираше внимателно. Без да бърза излишно, той отиде до Хондата, запали я и се спусна надолу по улицата след лимузината.

Тя зави на юг по Уискънсин авеню. В този късен час на тъмната декемврийска нощ сърцето на Джорджтаун, известно е оживените си тротоари, с шумните си барове, бистра и отворени до късно магазини, бе тихо и пусто. Куин следваше колата на възможно най-голямо разстояние. Той забеляза как задните светлини на Кадилака се завъртяха на изток към улица М и след това надясно към Пенсилвания авеню. Той го последва около Уошингтън Съркъл, сетне на юг по Двадесет и трета улица и свърна наляво към Конститюшън авеню. Малко след Хенри Бейкън Драйв Кадилакът спря до тротоара под дърветата.

Куин бързо свърна надясно през бордюра и се шмугна в храсталаците, като едновременно е това изключи двигателя и загаси фаровете. Той видя как задните светлини на Кадилака угаснаха и шофьорът излезе. Човекът се огледа, изчака да мине едно бяло такси, което напразно търсеше пътници, и като не забеляза нищо друго, тръгна. Вместо да продължи по тротоара, той прекрачи парапета, ограждащ зелената морава на парка Мел, и тръгна направо през тревата по посока на езерцето Рифлектинг Пул.

Уличните лампи останаха далеч назад и тъмнината погълна фигурата с черното палто и шапка. Вдясно от Куин ярките прожектори около паметника на Линкълн осветяваха долния край на Двадесет и трета улица, но светлината се губеше над моравата и почти не стигаше до дърветата на парка Мел. Куин успя да се приближи на петдесетина метра, като не изпускаше от очи движещата се сянка.

Човекът заобиколи откъм запад паметника на ветераните от Виетнам, след това свърна полу наляво и се насочи към сгушената под дървета височинка между езерото в Конститюшън Гардънс и брега на езерцето Рифлектинг Пул.

Далече вляво от себе си Куин можеше да различи светлинките от двата бивака, където ветераните стояха на нощно бдение в памет на изчезналите по време на акция от онази печална и далечна война. Набелязаният обект се движеше косо по маршрут, който го отвеждаше встрани от единствения признак на живот по това време в парка Мел.

Паметникът представлява дълга стена от черен мрамор, висока до глезените в двата си края, но в средата разположен на два метра надълбоко в земята на Мел. Общата форма на паметника наподобява силно разтворено „V“. Следвайки жертвата си, Куин стъпи върху стената, където тя бе висока само половин метър, сетне бързо се сви в сянката на мрамора, тъй като човекът пред него внезапно се обърна, сякаш бе доловил стърженето на ботуш върху чакъла.

Като показа глава над нивото на околната морава, Куин видя как мъжът внимателно обиколи с поглед парка, преди да продължи по-нататък.

Иззад облаците просветна бледият сърп на луната. На тази светлина Куин съзря имената на загиналите във Виетнам петдесет и осем хиляди души, гравирани по цялата дължина на мраморната стена. Той се наведе за миг, целуна леденостудения мрамор и продължи по-нататък през моравата, насочвайки се към горичката от високи до небето дъбове, където в човешки ръст се издигат бронзовите статуи на ветераните от войната.

Пред него човекът с черното палто за втори път се спря и обърна, за да провери пътя зад себе си. Не забеляза нищо. Лунните лъчи огряваха голите безжизнени клони на дъбовете и ги подчертаваха контрастно на фона на далечнаха светлина от паметника на Линкълн, а под тях проблясваха фигурите на четиримата бронзови войника.

Ако знаеше или внимаваше повече, човекът с палтото щеше да се сети, че на постамента има само трима войника. Когато се обърна и продължи, четвъртият войник се откъсна от групата и го последва.

Накрая човекът стигна до „обичайното място“. На върха на хълмчето между езерото в Гардънс и езерцето Рифлектинг Пул се намира една обществена тоалетна, дискретно скрита между няколко дървета. Тя се осветяваше от една единствена лампа, която все още светеше в този късен час. Човекът с палтото застана до лампата и зачака. Две минути по-късно Куин се появи измежду дърветата. Човекът се взря в него. Вероятно лицето му побледня, но светлината бе твърде оскъдна, за да се види. Ръцете му обаче затрепериха — това Куин успя да забележи. Те забиха поглед един в друг. Човекът срещу Куин отчаяно се мъчеше да превъзмогне надигащата се в него паника.

— Куин? — каза мъжът. — Ти си мъртъв.

— Не съм — отвърна логично Куин. — Мос е мъртъв. И МакКрей. И Орсини, Зак, Марше и Преториус. И Саймън Кормак — о, да, разбира се, и той е мъртъв. И вие знаете защо.

— Спокойно, Куин. Нека да се държим като разумни хора. Той трябваше да си отиде. Иначе щеше всички да ни разори. Ти, разбира се, ще се съгласиш с това. — Той съзнаваше, че сега се бори за живота си.

— Саймън. Един студент в Оксфорд?

Изненадата на човека с тъмното палто взе връх над уплахата му. Той бе присъствал на заседания в Белия дом и бе чул на какво е способен Куин. Той знаеше, че се бори за живота си.

— Не момчето, а бащата. Той трябва да си върви.

— Нантъкетския договор?

— Разбира се. Тези условия ще разорят хиляди хора, стотици корпорации.

— Но защо тъкмо вие? Доколкото знам, вие сте един изключително богат човек. Вашето лично богатство е огромно.

Човекът, към когото този въпрос бе отправен, се изсмя кратко.

— Досега, да — каза той. — Когато наследих семейното богатство, аз използвах уменията си на борсов посредник и вложих наследството си в различни ценни книжа. То все още е там. Попечителите на моите скрити фондове не са ги докосвали и с пръст.

— В оръжейната промишленост.

— Виж Куин, донесох това за Мос. Сега то може да е твое. Виждал ли си някога такова нещо?

От предния си джоб той извади къс хартия и му го показа. Куин го погледна под светлината на единствения фенер и луната. Банков чек от една швейцарска банка с безупречна репутация, платим на приносителя. За сумата от пет милиона долара.

— Вземи го, Куин. Никога не си виждал досега толкова пари на куп. И никога повече няма да видиш. Помисли си само какво можеш да направиш с тях, какъв живот ще си живееш. Удобство, дори лукс до края на живота ти. Само ръкописа и те са твои.

— Значи всичко е било за пари, от началото до края — каза Куин замислено. Той въртеше чека в ръката си и премисляше.

— Разбира се. Пари и власт. То е същото.

— Но вие бяхте негов приятел. Той ви вярваше.

— Моля те, Куин, не бъди наивен. Цялата тази нация се крепи на парите. Никой не може да промени това. Винаги е било така и така ще бъде. Ние се кланяме на един господ — всемогъщия долар. Всичко и всички в тази страна могат да бъдат купени, купени и продадени.

Куин кимна. Той си спомни за петдесет и осемте хиляди имена върху черния мрамор, на четиристотин метра зад него. Купени и продадени. Той въздъхна и мушна ръка в пилотското си яке от овча кожа. Дребничкият мъж отскочи сепнато назад.

— Недей, Куин. Ти каза „без оръжие“.

Но когато ръката на Куин се показа, тя държеше двеста страници текст, написан на пишеща машина върху бяла хартия. Той подаде ръкописа. Другият мъж се успокои и взе тестето листи.

— Няма да съжаляваш, Куин. Парите са твои. Наслаждавай им се.

Куин кимна отново.

— Остава само едно нещо…

— Казвай.

— Освободих таксито си на Конститюшън Авеню. Бихте ли ме закарали обратно до Съркъл?

За първи път другият мъж се усмихна. С облекчение.

— Няма проблем — каза той.