Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Misery, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 148 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
maskara (2008)

Издание:

Стивън Кинг. Мизъри

Издателска къща „Ведрина“, София, 1992

ISBN 954–404–020-Х

 

Превод от английски: Весела Прошкова, Весела Еленкова, 1992

Художник: Петър Добрев, 1992

Технически редактор: Георги Кожухаров, 1992

Коректор: Емилия Александрова, 1992

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)

Статия

По-долу е показана статията за Мизъри (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Мизъри.

Мизъри
Misery
АвторСтивън Кинг
Първо издание1987 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрхорър
Видроман
ISBNISBN 0-670-81364-8
Мизъри в Общомедия
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Мизъри (на английски: Misery) е роман от Стивън Кинг, публикуван през 1987. Книгата, за която Кинг твърди, че почти е написал на ръка, е една от малкото му романи, чието действие се развива в Колорадо. Първоначално Стивън Кинг има идея Мизъри да е следващият роман на Ричард Бакман (псевдоним на Стивън Кинг) след Проклятието, но след като се разкрива, че Ричард Бакман е негов псевдоним, той се отказва от идеята.

Действието в романа се развива около Пол Шелдън, автор на любовни романи-бестселъри, който, след автомобилна катастрофа, е спасен от жена на име Ани Уилкс, медицинска сестра, която твърди, че е най-голямата му почитателка. Тя отвежда Пол в дома си и започва да се грижи за него. Малко след това последният роман на Пол, Детето на Мизъри излиза от печат. Като разбира, че любимата ѝ героиня умира, Ани държи Пол като затворник, докато не напише нова книга, в която да върне живота на Мизъри.

Адаптации

Външни препратки

21

Пол смътно забеляза голямата пещ в средата на помещението, която му напомни октопод. Помисли си че навярно щеше да чува биенето на часовника в гостната, ако не беше силният летен вятър, който напоследък духаше нощем. Времето щеше да минава тягостно бавно. При всяко стихване на вятъра до слуха му долиташе музиката на щурците, а след известно време чу звука, от който се страхуваше най-много — боязливото прокрадване на плъховете.

Само че Пол не се боеше от тях, а от полицая. Богатото му въображение рядко го измъчваше, но щом „загрееше“, никой не можеше да го спре. Мракът, който заобикаляше Пол, караше рационалното мислене да изглежда глупаво, а логиката — далечен сън. Пред очите му непрекъснато се мяркаше младият полицай — беше оживял по невероятен начин; седеше в хамбара и сеното, с което го бе покрила Ани, падаше в скута му; окървавеното му лице бе накълцано до неузнаваемост от острието на косачката. Видя го как изпълзя от обора и се повлече по алеята по посока на капака за избата, разкъсаната му униформа се развяваше около него. Полицаят изчезна и по магически начин мъртвото му тяло влезе в мазето. Пол забеляза как той пълзи по глинения под и издава странни звуци, които отначало писателят бе помислил за пищене на плъхове. В разбитата му глава сякаш се върти една мисъл: „Ти ме уби. Започна да крещиш и ме уби. Хвърли пепелника и ме уби. Скапан кучи сине, ти ми отне живота.“

Пол усети допира на пръстите на мъртвеца до бузата си, изкрещя високо, подскочи и болката в краката го жегна. Отчаяно замахна към лицето си и отблъсна не пръстите на младежа, а паяк.

Рязкото движение не облекчи болката в краката му и не притъпи нуждата от наркотика, но му помогна леко да се окопити. Очите му бяха свикнали с тъмнината, но всъщност нямаше какво толкова да види: голямата пещ, остатъци от купчина въглища, маса, върху която бяха натрупани консерви… а в дясно… какво бе онова същество до полиците? Формата му бе позната на Пол, найяваше му зловеща асоциация с машините на смъртта от романа „Война на световете“ на Хърбърт Уелс. Пол се замисли, задряма, събуди се, погледна отново и си каза: „Разбира се. Трябваше да се досетя по-рано. Наистина е машина на смъртта. И ако на земята има марсианци, то техен представител е Ани Уилкс. Всъщност това е нейната скара, крематориумът, където ме накара да изгоря «Бързи коли».“

Пол се размърда, защото задните му части бяха изтръпнали и страхотната болка в натрошеното му коляно и в таза го накара да изстене. Лош знак, че го очаква безсънна нощ, защото през последните месеци болката в таза не се беше обаждала.

Посегна към спринцовката, сетне я остави. Ани бе казала, че му оставя минимална доза — по-добре да запази опиата за по-късно.

Дочу някакво шумолене и погледна към ъгъла. Очакваше да види как полицаят пълзи към него, единственото му око е изцъклено върху обезобразеното му лице. „Ако не беше ти, сега щях да съм си у дома и да гледам телевизия, сложил ръка на коляното на жена ми.“

Не беше ченгето. Може би си въобразяваше, но му се стори, че в ъгъла стои плъх.

Нощта щеше да бъде безкрайна.