Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Misery, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 148 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
maskara (2008)

Издание:

Стивън Кинг. Мизъри

Издателска къща „Ведрина“, София, 1992

ISBN 954–404–020-Х

 

Превод от английски: Весела Прошкова, Весела Еленкова, 1992

Художник: Петър Добрев, 1992

Технически редактор: Георги Кожухаров, 1992

Коректор: Емилия Александрова, 1992

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)

Статия

По-долу е показана статията за Мизъри (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Мизъри.

Мизъри
Misery
АвторСтивън Кинг
Първо издание1987 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрхорър
Видроман
ISBNISBN 0-670-81364-8
Мизъри в Общомедия
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Мизъри (на английски: Misery) е роман от Стивън Кинг, публикуван през 1987. Книгата, за която Кинг твърди, че почти е написал на ръка, е една от малкото му романи, чието действие се развива в Колорадо. Първоначално Стивън Кинг има идея Мизъри да е следващият роман на Ричард Бакман (псевдоним на Стивън Кинг) след Проклятието, но след като се разкрива, че Ричард Бакман е негов псевдоним, той се отказва от идеята.

Действието в романа се развива около Пол Шелдън, автор на любовни романи-бестселъри, който, след автомобилна катастрофа, е спасен от жена на име Ани Уилкс, медицинска сестра, която твърди, че е най-голямата му почитателка. Тя отвежда Пол в дома си и започва да се грижи за него. Малко след това последният роман на Пол, Детето на Мизъри излиза от печат. Като разбира, че любимата ѝ героиня умира, Ани държи Пол като затворник, докато не напише нова книга, в която да върне живота на Мизъри.

Адаптации

Външни препратки

8

„Разказвал си приказка на самия себе си.“

Отначало болката беше прекалено голяма, за да го разбере, но навярно го е усещал подсъзнателно.

„Не ти. Усещали са го човечетата в подземните цехове.“

Сигурно е така.

Звукът на косачката се чуваше по-ясно. За миг Ани се появи пред очите му. Забеляза го и вдигна ръка за поздрав. Пол също махна с ръка — с тази, на която все още не липсваха пръсти. Ани отново изчезна. Прекрасно!

Най-сетне бе успял да я убеди, че работата няма да му навреди. Непрекъснато го преследваха картините, които му бяха помогнали да се изтръгне от облака. Да, „преследваха“ беше точната дума, защото, докато не попаднеха в романа, те бяха призрачни сенки.

Ани му бе разрешила да пише, защото изгаряше от нетърпение да разбере какво ще се случи.

Отначало Пол пишеше по петнайсет минути, най-много половин час, ако не можеше да остави започната си работа, но дори тогава почти агонизираше. Болката в отрязания крак бе непоносима, особено когато го раздвижеше. Но това не бе най-лошото — най-лошото започваше след един-два часа, когато Пол полудяваше от сърбеж, който му напомняше ужилването на стотици сънливи пчели.

Оказа се, че не Ани, а той е бил прав. Пол не се възстанови напълно — пък и едва ли би могъл в подобна ситуация, но здравословното му състояние се подобри и силите му отчасти се възвърнаха. Пол усещаше страхотна апатия, но се примиряваше, защото все още беше жив.

Седнал пред паянтовата машина, Пол си помисли, че през изтеклите месеци изцяло се бе посветил и писането и кимна. Навярно беше играл ролята на Шехерезада заради самия себе си. Не му бе необходим психиатър, за да разбере, че писането бе за него един вид самозадоволяване — удряше клавишите на машината вместо собствената си плът.

Ненапразно изпитваше чувството, че е изнасилен защото, щом отново започна да пише, Ани не го прекъсваше по време на работа, но в края на деня взимаше страниците под предлог, че ще попълва липсващите букви. Истината бе друга — Пол усещаше, както всеки мъж усеща кое гадже ще се чука с него и кое не — че книгата е нещо като допинг за Ани.

Беше се върнала към сериалите от детството си, само че сега ходеше на кино всеки ден. Любимият й писател Пол бе заел мястото на брат й.

Постепенно болката намаля и Пол възвърна част от силите си, което му позволи да прекарва по-дълго време пред машината… но все пак се оказа, че не работи достатъчно бързо, за да задоволи любопитството на Ани.

„Трябва“ беше тяхното спасение, защото, ако не беше романът, Ани положително щеше да го убие и да го последва в гроба. Но същият този роман бе станал причина Пол да загуби пръста си. Случката беше ужасяваща, но по своему забавна.

„Хапни малко ирония, Пол. Полезна е за здравето ти. Помисли си, че можеше да бъде много по-лошо. Например Ани можеше да отреже пениса ти.“

— А той ми е само един — продума Пол и истерично се разсмя. Омразната пишеща машина продължаваше да му се хили с щърбавата си уста. Пол се смя, докато го заболяха стомахът и отрязаният крак, докато го заболя мозъкът. Накрая се разплака — Риданията му пробудиха болката на мястото на липсващия палец и това го накара да спре. Разсеяно си помисли, че започва да полудява. Но всъщност едва ли имаше значение.