Стивън Кинг
Мизъри (12)

11

Пол сънуваше, че го кълве птица. Сънят му бе кошмарен. Последва изстрел и той си помисли: „Да, точно така, застреляйте проклетото животно!“

После се събуди и осъзна, че звукът, който беше чул, бе затръшването на задната врата — навярно Ани Уилкс отиваше да нахрани животните. Дочу скърцането на утъпкания сняг под краката й. Тя мина покрай прозореца му, беше вдигнала качулката на канадката си. Студът караше дъха да излиза на облаци от устата й. Изобщо не го погледна, сигурно си мислеше за предстоящата работа в хамбара. Трябваше да нахрани животните и да почисти обора, дори да направи няколко магии — от нея можеше да се очаква всичко. Притъмняващото небе бе оцветено във виолетово — слънцето залязваше. Навярно наближаваше шест часа.

Приливът все още заливаше подпорите и той би могъл отново да заспи — искаше да заспи — но трябваше да обмисли фантастичното си положение, докато все още бе способен да разсъждава рационално.

Всъщност най-страшното бе, че не му се искаше да мисли, дори в моментите, когато разсъдъкът му бе прояснен, дори когато съзнаваше, че трябва да намери начин да се измъкне от тази каша. Разумът му отказваше да работи, също като дете, което отказва да изяде обяда си, макар да знае, че няма да му разрешат да напусне масата, преди да изпразни чинията си.

Не му се щеше да мисли, защото самото преживяване го ужасяваше. Не му се щеше да мисли, защото пред очите му изникваха неприятни видения: спомняше си как от време на време Ани откачваше, как му напомняше каменен идол, как жълтата пластмасова кофа се бе понесла към лицето му като връхлитаща луна. Съзнаваше, че ужасните спомени няма да му помогнат и всъщност бяха по-опасни от пълното затъпяване. Но щом се сетеше за Ани Уилкс и затова, че бе затворник в дома й, в главата му нахлуваха кошмарни спомени, които изместваха рационалните мисли. Сърцето му ускоряваше ритъма си най-вече от страх, но и от срам. Припомни си как бе притиснал устни към ръба на жълтата кофа, виждаше мръсната сапунена вода и парцала, който плуваше в нея, виждаше всичко и все пак бе отпил без колебание. Стига да се измъкне някога оттук, няма да каже никому за преживяното. Навярно ще се опита да се самозалъже, но никога не ще успее.

И все пак, отчаян или не (а наистина беше отчаян), все още му се искаше да живее.

„Размърдай си мозъка, по дяволите! Господи, нима вече си толкова наплашен, че дори не искаш да опиташ?“

Не, все още не бе толкова наплашен.

Внезапно му хрумна странна мисъл, която го разгневи: „Тя не харесва новата ти книга, защото е прекалено тъпа, за да разбере за какво става дума.“

Прекалено тъпа ли? Не. Прекалено закостеняла. Не само че не искаше да се промени, но бе антагонистично настроена срещу самата идея за промяна.

Точно така! Да речем, че е луда. Но с какво оценката й за неговата работа се различава от тази на стотици хиляди читатели от цялата страна (деветдесет процента от тях бяха жени), които жадно очакваха всеки нов епизод от петстотин страници из бурния живот на подхвърленото момиченце, което успява да се омъжи за благородник? Между нея и тях нямаше никаква разлика, те искаха Мизъри, Мизъри, Мизъри. Всеки път, когато прекъснеше серията за една-две години, за да се посвети на другите си романи, които според него имаха художествена стойност (отначало бе твърдо убеден, сетне започна да се надява, а най-после се поддаде на сурово отчаяние), получаваше стотици протестни писма от тези жени, много от които се подписваха с думите „Вашата най-голяма почитателка“. Тонът на писмата се различаваше, но съдържанието бе еднакво: „Не е онова, което очаквах, което исках. Моля ви, пишете отново за Мизъри. Искам да узная съдбата й.“ Дори да бе написал роман, равен на „Под вулкана“, на „Тес от рода Дърбървил“, „Врява и безумство“, те щяха да остават безразлични. Положително щяха да искат единствено Мизъри, Мизъри, Мизъри.

„Трудна е за четене, главният герой е безинтересен… а пък цинизмите!“

Гневът му проблесна отново — този път бе насочен към закостенялата жена, която на практика го бе похитила — държеше го затворен, принуждаваше го да пие мръсна вода от кофата, за да се спаси от болката в раздробените си крака — а отгоре на всичко имаше нахалството да критикува най-доброто, което бе написал.

— Мръсница такава, отгоре на всичко се възмущава от вулгарните думи — прошепна той и внезапно се почувства по-добре, усети, че в него се връща нещо от предишния Пол Шелдън, въпреки че протестът му бе жалък и безсмислен. Ани беше в хамбара и не можеше да го чуе, а приливът бе залял назъбените подпори. И все пак…

Спомни си как бе влязла в стаята, стиснала таблетките в ръка, и го бе принудила да й разреши да прочете ръкописа на „Бързи коли“. Почувства, че се изчерви от срам и от унижение, този път чувствата му бяха примесени с истински гняв, който постепенно се разгаряше. Никога преди не бе показвал ръкописите си, преди да ги редактира и да ги препише на машина. Никога. Дори на агента си Брайс. Ами че той дори не…

За миг забрави за какво мисли. Някъде отдалеч дочу мученето на крава.

Дори не правеше копие, докато не бе минал втората редакция. Беше изгорил бележките си. Единственият екземпляр се намираше в ръцете на Ани Уилкс. Две години непосилен труд, а тя не харесваше романа, освен това бе побъркана.

Искаше да чете само за Мизъри, не за някакъв цапнат в устата мексиканец от испанския Харлем, който се препитава от кражбата на коли.

Пол си спомни как мислено я подканяше: „Направи книжни шапки от ръкописа, само ми дай… моля те…“

Усети нов прилив на гняв и унижение, краката му отново запулсираха от пробуждащата се болка. Да, гордостта от сътвореното и стойността на произведенията му избледняваха и се превръщаха в сенки от магически фенер с усилване на болките. Фактът, че Ани можеше да го накара да забрави работата си, въпреки че в целия му живот нямаше нищо по-важно от професията на писател, за какъвто се смяташе — я превръщаше в чудовище, от което трябваше да избяга. Тя наистина беше идол и ако не успееше да го унищожи физически, положително щеше да убие таланта му.

Дочу жадното грухтене на прасето — тя си мислеше, че ще му е неприятно, но според него Мизъри беше най-подходящото име за свиня. Спомни си как я бе имитирала, как бе повдигнала горната си устна към носа, как бузите й сякаш се бяха сплескали, как в момента Ани наистина приличаше на свиня. Грух! Гру-ух!

Откъм хамбара се разнесе гласът й:

— Прас-прас-прасенце!

Пол се отпусна в леглото, закри очи с ръка и се опита да задържи гнева си, защото, когато беше ядосан, се чувстваше смел.

За разлика от страхливеца смелчагата е способен да мисли.

Сигурен бе, че тази жена е била медицинска сестра. Дали все още беше такава? Не, защото не ходеше на работа. Защо не бе продължила да упражнява професията си? Изводът бе очевиден — защото й хлопаше дъската. Щом дори Пол го бе забелязал, докато лежеше замаян от болките, този факт положително е бил очевиден за колегите й. При това той притежаваше допълнителна информация, която свидетелстваше за нейното безумие. Беше го извлякла от катастрофиралата му кола и вместо да повика полицията или бърза помощ, го бе настанила в гостната си, бе го поставила на системи и здравата го бе натъпкала с наркотици. Дотолкова, че поне веднъж бе изпаднал в състояние, което тя бе нарекла респираторна депресия. Не бе съобщила никому, че Пол се намира в дома й. Щом не го бе направила досега, това означаваше, че изобщо не възнамерява да го направи.

Щеше ли да постъпи по същия начин, ако бе измъкнала от колата някой непознат. Не, беше го задържала, защото бе Пол Шелдън, а тя…

„… тя е най-голямата ми почитателка“ — промълви Пол и закри с ръка очите си.

В мрака проблесна ужасен спомен: майка му го бе завела в Бостънската зоологическа градина и той се бе загледал в огромна птица. Тя притежаваше най-красивите пера — червени, лилави и кралскосини — и най-тъжните очи. Беше запитал майка си коя е родината на птицата. Когато майка му отговори: „Африка“, Пол разбра, че на птицата бе съдено да умре в самотната си клетка, далече от родния край. Разплака се, а майка му му купи сладолед, което за известно време го накара да млъкне. После си спомни за птицата и отново се разрева, в резултат на което майка му го поведе обратно към къщи, като по пътя го наричаше ревльо и лигльо.

Все още помнеше перата и очите на птицата.

Пулсиращата болка в краката му започна да се изкачва нагоре. Не! Не! Не!

Притисна още по-плътно ръката към очите си. От време на време от хамбара долитаха приглушени звуци. Естествено не можеше да каже от какво са предизвикани, но във въображението си…

(… обичам ума ти, творческите ти способности…)

виждаше как Ани сваля бали сено от сайванта, подритваше ги с тока си и те се сгромолясваха на пода.

„Африка. Птицата беше от Африка. От…“

После сякаш го прониза остър нож, защото си спомни възбудения й, писклив глас: „Нима мислиш, че когато ме изправиха пред съда в Ден…“

Пред съда. Когато ме изправиха пред съда в Денвър.

„В името на Бога, заклевате ли се да говорите цялата истина и само истината?“

(Просто не зная откъде му идва на ума)

Но аз знам.

(Той непрекъснато си измисля истории)

„Кажете името си.“

(Никой от семейството ми не притежава подобно въображение)

„Ани Уилкс.“

(Толкова образно!)

„Казвам се Ани Уилкс.“

С усилие на волята си представи следващите й думи, но тя се инатеше.

— Хайде, давай! — промърмори той, закрил очи с ръката си — това му помагаше да мисли по-добре, изостряше въображението му. Майка му обичаше да се хвали пред съседката, че синът й притежава страхотно въображение и непрекъснато пише чудесни кратки разкази (само дето понякога го наричаше лигльо и ревльо).

„Хайде, хайде, хайде…“

Представи си съдебната зала в Денвър, виждаше Ани Уилкс на подсъдимата скамейка: сега не бе облечена в джинси, а с тъмноморава рокля и отвратителна шапка. Виждаше, че съдебната зала е претъпкана със зрители, а съдията е плешив и носи очила, освен това има бели мустаци, които не прикриват изцяло белега, получен по рождение върху горната му устна. „Ани Уилкс.“

(„Представяш ли си, че той можеше да чете, когато бе едва тригодишен!“)

„Ще го прочета като… твоя почитателка…“

(„Непрекъснато пише нещо и си измисля разни истории.“)

„А сега трябва да изплакна.“

(„Африка — ето откъде беше птицата!“)

— Давай! — прошепна той, но въображението му се бе изчерпало. Съдебният пристав я попита за името й, тя непрекъснато повтаряше, че се казва Ани Уилкс и нищо повече. Стори му се, че солидното й, заплашително тяло сякаш изтласква въздуха от залата, докато седеше на подсъдимата скамейка и непрекъснато повтаряше името си.

Пол се унесе, докато се опитваше да си представи защо бившата медицинска сестра, която го държеше в плен, е била изправена пред съда в Денвър.