Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Misery, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 148 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
maskara (2008)

Издание:

Стивън Кинг. Мизъри

Издателска къща „Ведрина“, София, 1992

ISBN 954–404–020-Х

 

Превод от английски: Весела Прошкова, Весела Еленкова, 1992

Художник: Петър Добрев, 1992

Технически редактор: Георги Кожухаров, 1992

Коректор: Емилия Александрова, 1992

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)

Статия

По-долу е показана статията за Мизъри (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Мизъри.

Мизъри
Misery
АвторСтивън Кинг
Първо издание1987 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрхорър
Видроман
ISBNISBN 0-670-81364-8
Мизъри в Общомедия
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Мизъри (на английски: Misery) е роман от Стивън Кинг, публикуван през 1987. Книгата, за която Кинг твърди, че почти е написал на ръка, е една от малкото му романи, чието действие се развива в Колорадо. Първоначално Стивън Кинг има идея Мизъри да е следващият роман на Ричард Бакман (псевдоним на Стивън Кинг) след Проклятието, но след като се разкрива, че Ричард Бакман е негов псевдоним, той се отказва от идеята.

Действието в романа се развива около Пол Шелдън, автор на любовни романи-бестселъри, който, след автомобилна катастрофа, е спасен от жена на име Ани Уилкс, медицинска сестра, която твърди, че е най-голямата му почитателка. Тя отвежда Пол в дома си и започва да се грижи за него. Малко след това последният роман на Пол, Детето на Мизъри излиза от печат. Като разбира, че любимата ѝ героиня умира, Ани държи Пол като затворник, докато не напише нова книга, в която да върне живота на Мизъри.

Адаптации

Външни препратки

22

— Колко пъти общо излиза от стаята?

„Ножът, о, Господи, ножът!“

— Два пъти. Не, почакай, излизах и вчера около пет часа следобед, за да пия вода.

Наистина бе напълнил каната, но не споменаваше истинската причина за излизането си. Истинската причина беше скрита под дюшека му.

— Кажи ми истината, Пол.

— Само три пъти, кълна се. Освен това, никога не съм имал намерение да избягам. За Бога, може би не си забелязала, че пиша книга.

— Не споменавай напразно името господне, Пол.

— И ти престани да споменаваш моето. Първия път излязох, защото изпитвах адски болки в краката, сякаш някой ги бе запратил в ада. И наистина бяха там благодарение на тебе, Ани.

— Млъкни, Пол.

— Втория път търсех нещо за ядене и складирах малко храна тук, в случай че се забавиш — продължи той, без да й обръща внимание. — После ожаднях и това е всичко — никога не съм възнамерявал да те измамя.

— Предполагам, че и двата пъти не си потърсил телефона и не си се опитал да отвориш външните врати, защото си добро момченце…

— Разбира се, че се опитах да се обадя по телефона и да изляза… Но едва ли щях да стигна далеко през дълбоката кал дори ако вратите бяха широко отворени.

Ани го бе натъпкала с такова количество наркотик, че Пол започваше да говори истината и се боеше, че след време ще си плати за искреността. Но сега най-важното бе да заспи.

— Колко пъти излезе от стаята?

— Вече ти казах…

— Колко пъти? — тя повиши глас. — Кажи ми истината?

— Три пъти.

— По дяволите, колко пъти?

Пол започна да изпитва страх въпреки конската доза наркотик, която му бе инжектирала.

„Единствената ми утеха е, че ако реши да ме накаже, няма да ме заболи… Освен това, нали иска да довърша книгата…“

— Смяташ ме за ужасна глупачка.

Пол забеляза, че кожата й лъщеше като опънат върху камък полиетиленов плик, сякаш нямаше пори.

— Ани, кълна се…

— О, лъжците обичат да се кълнат. Е, карай, както си знаеш, и ме мисли за глупачка, щом така ти харесва. Нямам нищо против, дори те поздравявам. Ще ти кажа само едно, Пол — поставила бях нишки кичури от косата си из цялата къща и открих, че много от тях са скъсани. Скъсани или напълно изчезнали. Залепила ги бях не само върху албума с изрезки, но и в коридора, върху гардероба, на горния етаж, в бараката… навсякъде.

Искаше му се да я попита как би проникнал в баката през вратата с трите ключалки, но тя не му даваше възможност да проговори.

— Е, Умнико, продължавай да твърдиш, че си излизал само три пъти, а пък аз ще ти докажа кой е глупакът.

Пол втренчи в нея уморените си и изпълнени с ужас очи — как да обясни на една закоравяла параноичка, че…

„Господи — помисли си той. — Нима бе споменала за гардероба на горния етаж?“

— За Бога, Ани, как бих могъл да се кача на горния етаж?

— Разбира се, че можеш! — дрезгаво изкрещя тя… — Само преди няколко дни установих, че сядаш сам в инвалидния стол. В такъв случай би могъл да се изкачиш до горе чрез пълзене!

— Да, със счупените си крака и с раздробеното си ляво коляно — иронично произнесе Пол.

Отново забеляза погледа й, който му напомняше за мрачна пропаст, скрита сред ливада. Ани Уилкс бе изчезнала. Пред него стоеше Пчелата Богиня на бурките.

— Не се опитвай да ме надхитриш, Пол — прошепна тя.

— Ани, един от нас трябва поне да опита да изясни нещата, но ми се струва, че подходът ти е погрешен…

— Колко пъти?

— Три пъти.

— Веднъж — за таблетките, втори път — за храна и третия път — за вода.

— Да, колко пъти да ти го повторя — той се опита да изкрещи, но от гърлото му се изтръгна немощно дрезгаво грачене.

Ани отново бръкна в джоба на полата си и този път измъкна касапския нож. Широкото му остри проблесна под утринната светлина. Внезапно тя с извърна и запрати ножа към стената със смъртоносната, небрежна грациозност на играч от цирка. Оръжието се заби в мазилката под снимката на Триумфалната арка и потрепери. Ани заяви:

— Претърсих леглото ти, преди да ти бия подготвителната инжекция. Очаквах да намеря таблетки, но не бях подготвена да открия кухненски нож — За малко да се порежа. Но ти не си го скрил там, нали?

Пол мълчеше. Умът му пикираше като излязла от контрол въртележка. Подготвителна инжекция — точно така бе казала. Внезапно беше абсолютно убеден че Ани ще измъкне ножа от стената и ще го кастрира.

— Разбира се, че не си го скрил. Излизал си веднъж за таблетките, веднъж за храна и веднъж за вода. Ножът навярно е хвръкнал и сам се е пъхнал под дюшека! — Ани подигравателно се засмя.

„ПОДГОТВИТЕЛНА ИНЖЕКЦИЯ??? Божичко, наистина ли бе чул правилно?“

— По дяволите — изкрещя тя. — Колко пъти?

— Добре, признавам. Взех ножа, когато отидох за вода. Но ако кажеш, че съм излизал пет пъти, ще се съглася. Кажи, че са били двайсет, петдесет, сто — ще призная.

За миг гневът му и наркозата го накараха да забрави страшния смисъл на фразата „подготвителна инжекция“. Имаше да й казва толкова неща, да се опита логично да й обясни оставените следи, въпреки че параноичката нямаше да го разбере. Ани бе поставила на много места прозрачни лепенки, които очевидно се бяха отлепили от влагата или от течението — така бяха ликвидирани капаните й.

Роберт Лъдлъм. Ами плъховете? Нищо чудно, че се разхождаха из цялата къща, когато стопанката отсъстваше, защото мазето беше наводнено. Освен това сигурно са били примамени от остатъците от храна след пиршеството на Ани. Навярно те бяха гремлините[1] прекъснали нишките. Но Ани нямаше да му повярва. Беше решила, че краката му са зараснали статъчно, за да участва в нюйоркския маратон.

— Ани, какво искаше да кажеш за подготвителната инжекция?

Но явно умът на Ани бе зает с една-единствена мисъл.

— Според мен си излизал седем пъти — тихо промълви тя. — Поне седем. Права ли съм?

— Щом смяташ, че са били седем, значи са толкова. Каквото кажеш…

— Разбирам, че се инатиш, но няма значение, Пол. Предполагам, че писателите непрекъснато измислят лъжи, за да си изкарват прехраната и са отвикнали да говорят истината. Въпросът е принципен и малко ме интересува дали си излизал седем, или седемдесет и седем пъти — отговорът е един и същ.

Пол усети, как тялото му олеква, сякаш щеше да полети. Затвори очи… думите й долитаха някъде отдалеч, сякаш свръхестествен глас му говореше от облаците. „Богинята“ — помисли си той.

— Чел ли си за диамантените мини в Кимбърли?

— Написал съм книга по този въпрос — безпричинно излъга Пол и се засмя.

— Понякога работниците укривали диаманти в анусите си. Ако успеели да ги измъкнат от мината, се опитвали да избягат. И знаеш ли как постъпвали с тях англичаните, ако ги заловели, преди да пресекат границата между Ориндж ривър и страната на бурите?

— Предполагам, че ги убивали — отвърна Пол, без да отваря очи.

— О, не. Все едно да изхвърлят скъпа кола заради счупен ресор. Когато ги заловели, ги принуждавали да се върнат на работа, но преди това взимали мерки никога вече да не избягат. Въпросните мерки се състояли в отрязване на крака на беглеца. Точно така ще постъпя с тебе, Пол. За да съм по-сигурна, но и за да те избавя от самия тебе. Запомни — малко болка и всичко ще бъде свършено.

Въпреки замаяното си състояние Пол усети ужас сякаш силен вятър заби в тялото му ножчета за бръснене. Отвори очи. Ани стана и отхвърли завивките от изкривените му крака.

— Не, Ани… каквото и да си намислила… нека поговорим… моля те…

Ани се наведе, сетне се изправи и Пол видя, че държи в едната си ръка брадва, а в другата — газова горелка. Отново се наведе и взе шишенце с тъмна течност и кутийка кибрит. Върху шишето имаше етикет с надпис: „Бетадин“.

До края на живота си Пол щеше да си спомня за тези предмети, за думите й, за надписа върху етикета.

Той изкрещя:

— Недей, Ани! Ще остана тук, дори няма да напускам леглото. За Бога, не ме осакатявай!

— Не се бой — отвърна Ани, по лицето й личеше, че отново е откачила. Миг преди умът на Пол да бъде заменен от паника, подобна на горски пожар, той осъзна, че когато всичко свърши, тя смътно ще си спомня за случилото се, както бе забравила, че е умъртвила деца, възрастни хора, безнадеждно болни пациенти и Ендрю Померой. Та нали само преди няколко минути бе споменала, че е работила като медицинска сестра цели десет години, а Пол знаеше, че се е дипломирала през хиляда деветстотин шейсет и шеста година.

„Сигурен съм, че е убила Померой със същата брадва!“

Той продължи да крещи и да се моли, но думите бяха несвързани. Опита се да се обърне и да й се изплъзне, но осакатените крака не му позволяваха да стори. Опита се да ги свие, да ги направи по-неуязвими, но страхотна болка прониза коляното му.

— Само минутка, Пол — промълви тя, отпуши шишето с „Бетадин“ и изля кафявочервеникавата течност върху левия му глезен. Сетне наклони брадвата, жилите на дясната й ръка изпъкнаха и Пол видя проблясването на аметистовия пръстен, който Ани все още носеше на малкия си пръст. Изля „Бетадин“ и върху острието. Миризмата му напомняше за лекарски кабинет — означаваше, че предстои операция.

— Ще те заболи съвсем малко, Пол. Никак не е страшно — тя обърна брадвата и дезинфекцира другата страна на острието, което тук-таме беше ръждясало.

„Ани, Ани, моля те недей кълна се в Бога че ще бъда добър моля те дай ми шанс да го докажа АНИ ПОЗВОЛИ МИ ДА БЪДА ПОСЛУШЕН!“

— Ще те заболи съвсем мъничко, после ще забравим за неприятната случка, Пол.

Ани захвърли зад себе си празното шише, лицето й беше абсолютно безизразно. Хвана с дясната си ръка брадвата близо до острието, сграбчи здраво дръжката с лявата и се разкрачи като дървар.

„АНИ, МОЛЯ ТЕ, НЕ МЕ ОСАКАТЯВАЙ!“

Спокойният й поглед беше зареян в пространството.

— Не се бой — отвърна тя. — Аз съм дипломирана медицинска сестра.

Със свистене брадвата се вряза в левия крак на Пол Шелдън, точно над глезена. Болката проряза тялото му като гигантска мълния. Тъмночервена кръв опръска лицето на Ани като бойна украса на индианец. Кръвта изпръска и стената. Пол чу стърженето на острието в костта, когато тя измъкна брадвата. Чаршафът бързо почервеняваше. Той погледна надолу и с изумление забеляза, че пръстите му се гърчат.

Сетне Ани отново вдигна окървавената брадва, фибите й бяха изпопадали и косата й закриваше безизразното й лице.

Забравил болката, Пол се опита да се отдръпне, но изведнъж установи, че се движи само горната част на крака му. Отчаяните му опити разширяваха разреза. Осъзна, че долната част на крайника му се държи единствено на прасеца. Брадвата отново се стовари в дълбокия разрез и се заби в дюшека. Пружините изстенаха.

Ани я измъкна и я захвърли встрани. За миг разсеяно огледа отрязания крак, драсна клечка кибрит и отвори газовата горелка. Кръвта се лееше от мястото, където преди малко беше кракът му. Тя поднесе запалената клечка към дюзата — появи се ярък пламък. Ани го нагласи така, че от горелката излизаше равномерен синкав огън.

— Не мога да шия — промърмори тя. — Нямам време. Турникетът е безполезен. Трябва да…

(изплакна)

— … да го обгоря.

Наведе се, а Пол изкрещя, когато пламъците обхванаха отрязания и кървящ остатък от крака му. Към тавана се издигна миризлив дим, който му напомни за медения му месец, когато бе видял да пекат прасе в ров, покрит с листа.

Болката беше ужасяваща и той изпищя.

— Готово — заяви Ани и завъртя дюзата. Долният чаршаф се подпали и обгърна остатъка от крака му, който бе обгорен като кожата на печеното прасе, което бе видял да изваждат от рова. Жена му бе извърнала очи, но Пол с огромен интерес наблюдаваше как с лекота смъкнаха хрускавата кожа на прасето, както човек съблича пуловера си след футболен мач.

— Готово — повтори тя.

Горелката угасна. Отрязаният му крак лежеше близо до Пол. Ани се наведе и изля над него вода от добре познатата жълта кофа.

Той крещеше, крещеше, крещеше. Болката. Богинята! Болката! О, Африка!

Ани стоеше неподвижно и разсеяно се взираше в окървавения чаршаф — приличаше на човек, който току-що е чул по радиото за земетресение в далечен Пакистан или в Турция, при което са загинали десетки хиляди души.

— Ще се оправиш, Пол — промълви тя, но внезапно в гласа й прозвуча страх. Очите й се застрелкаха уплашено както по време на пожара, избухнал при изгарянето на книгата му. Внезапно с облекчение се втренчиха в една точка и тя заяви:

— Ще изхвърля боклука.

Вдигна отрязания крак — пръстите му продължаваха спазмодично да се гърчат — и го понесе през стаята. Когато стигна до вратата, пръстите вече бяха неподвижни. Пол забеляза белега на стъпалото и си спомни, че като малък се бе порязал от счупена бутилка. Помнеше, че се бе разплакал, а баща му го смъмри и му каза, че раната е съвсем малка и да спре да пищи, сякаш някой е отрязал крака му.

Ани се обърна и погледна към Пол, който изкрещя и се загърчи в напоеното с кръв легло. Лицето му придоби мъртвешки цвят.

— Сега си сакат и запомни, че вината не е моя. Ти ме предизвика — възкликна тя.

След това излезе.

Пол припадна.

Бележки

[1] Гремлин — гном, дяволче, което носи нещастие. — Б.пр.