Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Misery, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 148 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
maskara (2008)

Издание:

Стивън Кинг. Мизъри

Издателска къща „Ведрина“, София, 1992

ISBN 954–404–020-Х

 

Превод от английски: Весела Прошкова, Весела Еленкова, 1992

Художник: Петър Добрев, 1992

Технически редактор: Георги Кожухаров, 1992

Коректор: Емилия Александрова, 1992

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)

Статия

По-долу е показана статията за Мизъри (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Мизъри.

Мизъри
Misery
АвторСтивън Кинг
Първо издание1987 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрхорър
Видроман
ISBNISBN 0-670-81364-8
Мизъри в Общомедия
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Мизъри (на английски: Misery) е роман от Стивън Кинг, публикуван през 1987. Книгата, за която Кинг твърди, че почти е написал на ръка, е една от малкото му романи, чието действие се развива в Колорадо. Първоначално Стивън Кинг има идея Мизъри да е следващият роман на Ричард Бакман (псевдоним на Стивън Кинг) след Проклятието, но след като се разкрива, че Ричард Бакман е негов псевдоним, той се отказва от идеята.

Действието в романа се развива около Пол Шелдън, автор на любовни романи-бестселъри, който, след автомобилна катастрофа, е спасен от жена на име Ани Уилкс, медицинска сестра, която твърди, че е най-голямата му почитателка. Тя отвежда Пол в дома си и започва да се грижи за него. Малко след това последният роман на Пол, Детето на Мизъри излиза от печат. Като разбира, че любимата ѝ героиня умира, Ани държи Пол като затворник, докато не напише нова книга, в която да върне живота на Мизъри.

Адаптации

Външни препратки

29

— Ако имаш възможност, купи друга хартия — Пол, когато тя постави пишещата машина и хартията върху дъската.

— Друга ли? — попита Ани и опипа увития в целофан пакет. — Но тази е най-скъпата. Специално попитах в магазина.

— Навярно майка ти е пропуснала да ти каже, че невинаги най-скъпите предмети са най-хубави.

Ани смръщи чело — знак, че го очаква буря. Първоначалното й недоумение бе заменено от негодувание.

— Не. Учила ме е, мистър Хитрецо, че евтините стоки винаги излизат по-скъпи.

Пол бе открил, че настроенията й приличаха на пролетта в Средния запад. Чувстваше, че в нея бушуват урагани, готови да се разразят всеки миг. Ако бе някой фермер и небето бе притъмняло както лицето на Ани в момента, навярно щеше да побърза да прибере домочадието си в скривалището. Ноздрите й се разширяваха като на животно, подушило пожар. Дланите й се отваряха и затваряха, сякаш сграбчваха и стискаха въздуха.

Но той се нуждаеше от нея, беше уязвим — някакъв глас му нашепваше да я омиротвори, докато все още разполага с време — (всъщност колко ли му оставаше да живее?) — подобно на племената в романите на Радър Хагард, които омиротворяваха разгневената си богиня, като принасяха жертви пред статуята й.

Обаче друг вътрешен глас, по-смел и пресметлив, му напомняше, че не може да играе ролята на Шехерезада, ако се страхува и се примирява с истеричните пристъпи на Ани. Ако отстъпеше, тя щеше да побеснее още повече. Същият глас го убеждаваше: „Ако не притежаваше нещо, което Ани страстно желае, тя веднага щеше да те закара в болницата или да те убие, за да се защити от враговете си — семейство Родимън — защото за нея светът е пълен с Родимъновци, които я дебнат отвсякъде. Сега е моментът да се справиш с проклетата кучка, защото после може да е късно.“

Ето, че Ани започваше да се задъхва, стискаше и отпускаше все по-бързо дланите си и Пол осъзна, че само след миг ще бъде извън контрола му.

Той мобилизира цялата си останала смелост и се опита да й се сопне:

— Я престани с тези номера! Яростта ти няма да промени нищо!

Тя се вцепени, сякаш я бе ударил, и го изгледа обидено.

— Ани, нищо не се е случило — търпеливо продължи Пол.

— Това е някакъв номер. Не искаш да напишеш книгата ми и затова си търсиш повод да не започнеш. Знаех си, че ще стане така. Но много се лъжеш, ако…

— Говориш глупости — скара й се писателят. — Нима съм казал, че няма да започна?

— Не, не, но…

— Разбира се, че ще започна. А сега ела и виж в какво се състои проблемът. Подай ми гърненцето на Уебстър.

— Какво?

— Малкото гърне с писалки и моливи — отвърна Пол. — Журналистите от вестниците понякога го наричат гърненцето на Уебстър — навярно е кръстено на името на Даниел Уебстър — съставителя на речници.

Той изрече лъжата с лекота, без да се замисли, и установи, че тя имаше желаното въздействие — Ани изглеждаше напълно объркана от професионалните термини, които изобщо не познаваше. Объркването измести яростта й — сега дори се питаше дали има право да му се сърди. Тя донесе гърненцето и го тресна върху дъската. Пол си помисли: „По дяволите, спечелих!“ Или по-точно — спечелила бе Мизъри. Но и това не бе вярно: крайната победа бе извоювана от Шехерезада.

— Е, и какво? — намусено произнесе Ани.

— Гледай.

Той отвори пакета хартия и извади един лист. Взе добре подострен молив и начерта линия върху хартията. После повтори същата процедура с химикалка. Прекара пръста си върху леко набраздената повърхност. Двете линии се размазаха, особено начертаната с молив.

— Виждаш ли?

— И какво от това?

— Мастилото от машинописната лента също ще се размаже — отвърна Пол. — Дори повече, отколкото начертаната с химикалка линия.

— Да не би да търкаш с пръст всяка страница?

— Дори допирът на страниците една в друга ще накара буквите да избледнеят за няколко седмици или за няколко дни. А когато работя, често прелиствам страниците, за да се подсетя за някое име или дата. Господи, първото, което научаваш в този бизнес, е, че редакторите мразят да четат ръкописи, напечатани на такава хартия, както ненавиждат преглеждането на написани на ръка книги.

— Мразя тази дума!

— Коя? — Пол я изгледа озадачено.

— Бизнес. Сякаш се подиграваш с таланта, даден ти от Бога.

— Съжалявам.

— Дано да е така. Все едно да си признаеш, че си проститутка.

Внезапно Пол изпита безумна ярост и си помисли. „Не, Ани, не съм проститутка. Романът «Бързи коли» означаваше за мен скъсване със занаята. Ето защо убих проклетата кучка Мизъри. Карах към Западния бряг, за да отпразнувам освобождаването си от литературното проституиране. Когато ме измъкна от катастрофиралата кола, ти ме тласна към старата професия «Два долара за обикновен сеанс, а за четири ще ти покажа всички чудеса на света.» Понякога проблясъкът в очите ти ми подсказва, че дълбоко в себе си ти също го съзнаваш. Съдебните заседатели вероятно ще те оправдаят под предлог, че си ненормална, но не и аз; Ани.“

— Права си. Що се отнася до хартията…

— Ще получиш скапаната ти хартия — намръщено произнесе тя. — Само ми кажи каква марка да бъде.

— Сигурно разбираш, че те обичам.

— Не ме разсмивай. Никой не ме е обичал с изключение на майка ми, която почина преди двайсет и четири години.

— Ако щеш вярвай. Толкова си неуверена в себе си, че не можеш да разбереш колко съм ти признателен, че спаси живота ми.

Наблюдаваше я тайничко и отново забеляза колебливото проблясване на очите й — искаше й се да му повярва. Добре. Даже отлично! Съсредоточи в погледа си цялата искреност, на която бе способен: отново си представи как забива парче стъкло в гърлото й, за да изтече кръвта, която подхранва ненормалния й мозък.

— Опитай се поне да си представиш, че обичам книгата си. Сигурно смяташ да подвържеш машинописните страници.

— Точно така.

„Да, готов бях да се обзаложа. Защото появяването на ръкописа в печатницата ще предизвика сензация. Явно не си толкова глупава. Пол Шелдън е потънал вдън земя, а по същото време печатарят получава ръкопис, в който е описана най-известната героиня на изчезналия писател. При това той положително ще си спомни за изричното указание да отпечата само един екземпляр от книгата. Само един!“

„Дали си спомням как изглеждаше тя, господин полицай? Ами… беше едра жена… приличаше ми на каменен идол от романите на Радър Хагард. Един момент: името и адресът й са записани в бележника. Просто ще погледна копията от разписките…“

— Идеята ти е прекрасна. Подвързаният ръкопис ще бъде много красив и ще прилича на луксозно издание. Но книгата трябва да просъществува дълго, Ани. Ако я напиша върху този вид хартия, след десетина години ще разполагаш с купчина празни страници. Друг е въпросът, ако не я разгръщаш и само я поставиш на полицата.

Но тя няма да направи това, нали? Ще я взима всеки ден, може би дори през няколко часа и тайничко ще й се наслаждава.

Върху лицето на Ани отново се бе появил странният израз на безразличие и на неотстъпчивост, който го плашеше и изнервяше. Беше свикнал с пристъпите й на ярост, но непроницаемата й физиономия му напомняше лицето на сърдито дете.

— Не е необходимо да ме агитираш — заяви тя. — Казах, че ще купя хартията. Каква ти трябва?

— Когато отидеш в магазина за канцеларски материали, ще поискаш два топа хартия — стандартният топ се състои от петстотин листа…

— Зная. Не съм толкова глупава, Пол.

— Убеден съм — отвърна той и почувства, че все повече се изнервя. Болката в краката му започваше да се обажда — беше много по-силна в тазовата област, защото бе седял почти час и разместените му кости протестираха.

„За Бога, запази самообладание, за да не загубиш всичко спечелено!“

„Но нима съм спечелил, или само си въобразя вам?“

— Тръгвам веднага — заяви тя и скочи от мястото си.

Пол уплашено я изгледа: разбра, че отново възнамерява да го лиши от лекарството му и този път щеше да го остави в инвалидния стол. Още от сега седящото положение му причиняваше болка, която щеше да стане непоносима, дори ако Ани се върнеше след час.

— Не е необходимо — побърза да каже той. — Засега и тази хартия ще свърши работа — и без това после ще преписвам…

— Само глупакът започва изработването на хубав предмет с лош инструмент — Ани взе топа хартия, сграбчи листа с двете размазани линии, смачка го на топка и го захвърли в кошчето за смет, сетне се обърна и го изгледа. Каменното изражение покриваше лицето й като маска. Очите й проблясваха като потъмнели монети.

— Незабавно тръгвам за града — заяви тя. — Зная, че гориш от нетърпение да започнеш, щом толкова ме обичаш — произнесе последната фраза безкрайно саркастично и несъзнателно издаде омразата, която изпитваше към себе си. — Боя се, че нямам време да те преместя в леглото.

Усмихна се, по-точно устните й се разтегнаха в гримаса, която му напомни ухилена кукла, и се приближи до него, като стъпваше безшумно с каучуковите си подметки. Погали го по главата — Пол не можа да се въздържи и потръпна от отвращение. Вялата й усмивка се разтегна.

— Ще побързам, въпреки че вероятно ще трябва да отложим с няколко дни започването на романа. Да, ще те боли толкова, че вероятно ще можеш да седиш едва след три дни. Много жалко. Шампанско то се изстудяваше в хладилника — сега ще го върна в килера.

— Ани, повярвай ми, мога да започна, ако…

— Не, Пол — тя стигна до вратата, обърна се и той отново се втренчи в безизразното й лице, където блясваха единствено очите й. — Размисли върху онова, което ще ти кажа: навярно смяташ, че можеш да ме излъжеш и да ме измамиш, защото изглеждам затъпяла и глупава. Но смея да те уверя, че не съм нито едното, нито другото.

Внезапно каменната й маска се пропука и през цепнатините надникна лицето на сърдито, умопобъркано дете. За миг му се стори, че ще умре от страх. Нима си бе въобразявал, че ще я надхитри? Как да играе ролята на Шехерезада, когато жената, която го държеше в плен, бе напълно луда?

Ани се втурна към него, пълните й крака щяха да продънят пода, колената й се свиваха и отпускаха, лактите й разсичаха като бутала застоялия въздух на спалнята. Вдигнатата й нагоре коса се развяваше около лицето й — фибите, които я придържаха, бяха изпопадали. Сега стъпките й не бяха безшумни — приличаше на Голиат, който нахлува в Долината на скелетите. Снимката на Триумфалната арка уплашено потрепери върху стената.

— Яу-у — изкрещя тя и стовари юмрука си върху раздробеното на сол ляво коляно на Пол Шелдън.

Писателят отхвърли главата си назад и започна да вие, жилите на врата и на челото му се издуха. Болката сякаш изригна от коляното му и го обгърна с бял саван. Стори му се, че е попаднал в центъра на току-що образувана звезда.

Ани сграбчи пишещата машина от дъската и с трясък я стовари върху полицата над камината — тежкият метал бе като перце в ръцете й.

— Ето защо ще си останеш в стола — устните й ояха разтегнати в мъртвешка гримаса. — Добре си юмисли кой командува тук; представи си всички ужасни мъчения, на които ще те подложа, ако не се държиш прилично, или се опитваш да ме измамиш. Стой си тук и си крещи колкото си искаш — никой няма да те чуе. Никой не се отбива тук, защото всички знаят, че Ани Уилкс е побъркана, знаят какво сторила, въпреки че съдът я призна за невинна.

Жената се отправи към вратата, обърна се и Поп изкрещя при мисълта, че отново ще го нападне като разярен бик. Викът му я накара доволно да се усмихне и да прошепне:

— Ще ти кажа още нещо: прави са онези, които мислят, че съм се измъкнала безнаказано. Помисли си върху думите ми, Пол, докато съм в града за глупавата ти хартия.

Ани излезе, затръшна вратата така, че цялата къща потрепери и превъртя ключа.

Писателят се облегна назад, трепереше от глава до пети; не можеше да се сдържи, Въпреки че тръпките предизвикваха още по-голяма болка. Лицето му бе обляно в сълзи; непрекъснато виждаше как Ани се втурва към него, как стоварва юмрука си върху останките от коляното му, подобно на пияница, който стоварва юмрука си върху дъбов бар, как тялото му е обгърнато от ужасната болка.

— Моля те, Господи, моля те — изстена той, когато чу как джипът й запраши към града. — Моля те, спаси ме или ме убий.

Бръмченето на мотора заглъхна, но Бог явно не бе чул молбата му. Пол остана сам със сълзите и болката си, която се бе пробудила и разкъсваше цялото му тяло.