Стивън Кинг
Мизъри (37)

36

Дори да разполагаше с достатъчно време, не смееше да скрие кутийките под одеялото — бяха малки, но тя положително щеше да ги забележи. Щом Ани влезе в банята на долния етаж, той ги взе, обърна се с мъка и ги напъха отзад в гащите си. Острите ръбове на кутийките го убиваха.

Ани се върна със старомодната метална подлога, която му напомняше сешоар. В другата си ръка носеше две таблетки и чаша с вода.

Хрумна му, че двете хапчета плюс онези, които бе изгълтал преди половин час, можеха да го накарат да изпадне в кома и да умре. Някакъв глас тихичко се обади: „Нямам нищо против.“

Пол взе таблетките и ги изгълта с водата. Ани му подаде подлогата.

— Имаш ли нужда ат помощ?

— Не.

Тя деликатно се извърна, докато Пол нагласяваше пениса си в студената тръба. Докато уринираше, той случайно я погледна и забеляза, че се усмихва.

— Готов ли си?

— Да — във възбудата си изобщо не се бе сетил за подобни физиологични нужди.

Ани взе подлогата, внимателно я остави на пода, и каза:

— А сега ще те сложа обратно в леглото. Навярно си изтощен и изпитваш страхотни болки в краката.

Той кимна, но всъщност не усещаше болка — след двете таблетки в допълнение на дозата, която бе изгълтал предварително, започваше заплашително бързо да изпада в безсъзнание, стаята се замъгляваше пред очите му. Не припадна само защото в главата му натрапчиво се въртеше мисълта, че Ани ще го вдигне, за да го сложи в леглото. Трябваше да бъде не само тъпа, но и сляпа, за да не забележи, че долните му гащи са натъпкани с кутийки.

Тя закара стола до леглото.

— Ей сега ще подремнеш, Пол.

— Ани, би ли изчакала пет минути — успя да изрече той.

Ани го изгледа с леко присвити очи.

— Мислех, че изпитваш страхотни болки, малкият.

— Вярно е. Ужасно… ме боли. Особено коляното, върху което си изкара яда. Още не мога да се съвзема. Би ли изчакала пет минути, за да… да… — знаеше какво иска да каже, но думите му се изплъзваха в обгръщащата го мъгла. Погледна я безпомощно и си каза, че все пак бе успяла да го залови на местопрестъплението.

— За да подейства лекарството — подсети го тя и Пол признателно кимна с глава. — Разбира се. Ще прибера покупките и ще се върна след малко.

Веднага щом Ани напусна стаята, той бръкна отзад, измъкна кутийките и една по една ги натика под дюшека. Мъглата се сгъстяваше, постепенно пред очите му причерняваше.

„Набутай ги, колкото е възможно по-навътре, за да не ги измъкне с долния чаршаф, когато сменя завивките. Набутай ги, колкото е възможно…“

Наблъска и последната кутийка, облегна се назад и се втренчи в напукания таван.

В замъгленото му съзнание се въртяха объркани мисли:

— Африка!

— Сега трябва да изплакна!

— Ох, тук ме очакват големи неприятности!

— А следите? Дали съм оставил следи?

Пол Шелдън изпадна в безсъзнание. Когато се събуди, бяха изминали четиринайсет часа и навън отново валеше сняг.